Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (13)

Глава 13

Ако някога Тина и аз искаме да дразним Лизи, а това често го правим, я наричаме „момичето на сънотворните“, защото горката Елизабет се вкаменява от ужас при летене и преди да стъпи на Боинг трябва да вземе конска доза нитразепам. Разбира се, пробвала е хипнотерапия, акупунктура и ментов чай, но (за наша тайна радост) те не оказаха ни най-малко влияние и благоразумната девойка беше принудена да прибегне до разрешените наркотици. Ние все пак не бяхме толкова гадни. Неотдавна в офиса прекарахме изтощителни двайсет минути в опити да я убедим, че Господ е имал намерение да направи хората така, че да летят.

— Лизи — казва Тина покровителствено, — аз летя толкова често, че изобщо не мисля за това. Самолетът за мен е като автобуса.

Тъй като не мога да се конкурирам с това, добавям успокоително:

— Всички статистики сочат, че е много по-вероятно да загинеш в автомобилна катастрофа.

Даже демонстрирахме (с помощта на набързо направен самолет от офисна циркулярна хартия) как въздушното налягане кара самолета да стои на 10 000 метра, без да пада като камък с тегло триста хиляди и шестстотин килограма.

— Освен ако крилете не се отчупят — намесва се Латиша, която мрази да се разсейвам. — Тогава се строполява на земята като огромна наденица.

За нещастие, Лизи винаги се сеща за нови опасности.

— Ами въздушната турбуленция? Ами врабчетата в двигателя?

Разсеем ли тези страхове, Лизи винаги ни разбива с нови аргументи:

— Но вие не знаете. Стават самолетни катастрофи. Може следващите да сте и вие. Гаранция няма.

Допреди четири месеца, докато не умря баща ми, не можех да разбера защо Лизи се страхува. Преди той да почине бях недостижима. Когато попадах на информация за двойка на меден месец, чийто самолет избухнал в пламъци над тюркоазното море, или за жена, прободена, докато се прибирала от работа, за приятели, вдигнати във въздуха, докато си седели в кръчмата и пиели в топлата лятна нощ, за младеж, застрелян на автобусна спирка, изпитвах съжаление и обръщах страницата. Знаех, че тези неща се случват на другите.

Сега чета за другите и се поставям на тяхно място. Тъжна съм, ядосана съм и обсебена. Представям си последните им безгрижни минути преди края. Чудя се дали са осъзнали самия момент на смъртта. Боли ме за бедните им объркани семейства, за сломената майка, която казва: „Защо той? Защо винаги вземат най-доброто?“ Годеникът с бледо лице и зачервени очи шепне: „Тя беше животът ми, не мога да повярвам, че това се случи“. Искам да ги утеша, но нежността ми е вампирска. Мрачно пирувам с тяхната болка подобно себеомразата и маниакалният непреодолим импулс на булимика да погълне парче шоколадов кейк.

Сега устата ми пресъхва от страх. Ставам от леглото сутрин и мисля: Това може да е денят, в който ще умра — сърцето ми се разтуптява и мисля, че може да спре да бие всеки миг. Разбира се, опитвам се да се вразумя: Стегни се, глупава краво! После се замислям, че принцеса Даяна не е станала на 31 август 1997 г. със знанието, че в този ден ще загине. А хората просто падат и умират — хора, ако може да добавя, които ядат по-малко шоколадови десерти от мен и спортуват по-често от веднъж месечно. Няма гаранция. Нервна съм. Напрегната и разтреперана. Ако не съм вглъбена в конкретна и забавна задача като например да гледам „Ксена: Принцесата воин“, да чета криминални романи или да спя, се чувствам празна и откъсната от света и в отсъствието на нещо по-добро, преобладаващата ми емоция е ужас.

Например. Миналия уикенд Тина отиде до Лейк Дистрикт за секс-фест с идеалния мъж Ейдриън, който избягвам засега, защото не се чувствам способна да събера нужното страхопочитание, което би подхождало за първата ни среща, и колата й излязла от магистралата с двеста мили в час. Тя разказва как се е разминала на косъм с ранна жестока смърт, сякаш е приказка! Нещо от сорта на: „Караме бързо по средата с около осемдесет мили в час и се чува удар от долната страна на колата. Сякаш нещо е изпаднало. А ние с шибаната сапунерка не можем да спрем! Без съединител, без двигател, без скорости. Ейдриън крещеше, но успях да спра встрани от пътя. Не се паникьосах. Просто: «Бум, мамка му, колата я няма.» И спирачките проработиха. Оказа се, че ангренажният ремък се е скъсал. Почти не ми струваше пари да го сменя.“

И така завърши безгрижният й разказ! Казах:

— Тина, обещай ми, че ще внимаваш!

Тя ме погледна странно и каза:

— Вземам противозачатъчни.

Аз, междувременно, шест дни по-късно лежа в леглото с пресъхнала уста, разтреперана като старица, отново и отново разигравам сценария в главата си като натрапчива мелодия от Евровизия. Пулсът ми се ускорява и мисля: „Тина, като нищо можеше да загинеш. По толкова много причини“. Можеше да отида в офиса в понеделник и Латиша да каже: „Разбра ли за Тина? Мъртва е. Загина в автомобилна катастрофа през уикенда.“

Смъртта не подбира. Треперя, потя се, дишам трудно… ами ако?

Докато се боря в моята невротична психотична криза, майка ми се вманиачила на тема „ако“. Защото през седмиците, след като открих розовата планина от хартия и литературния хладилник, тя е обсебена от „ако“. Възможно е да е заразно и аз съм го прихванала от нея. Ами ако беше накарала баща ми да яде по-малко яйца? Ами ако му беше наложила разходка след вечеря? Ако му беше купила книгата на Алън Кар „Лесен начин да спрете цигарите!“

На което можех да отговоря единствено в главата си: „Ами ако баща ми беше друг — по-точно ако не произлизаше от семейство, разядено от сърдечни болести?“ В лицето й казах:

— Мамо, моля те, не се измъчвай! Ти направи всичко, което можа. Ако е трябвало да се случва, случило се е. Както и да е, знаеш, че татко нямаше да те послуша.

Понеже тези дървени баналности са толкова нови и удивителни, колкото рок звезда, който си е хванал манекенка за гадже (въобще мога ли да измисля нещо, което не е клише?), майка ми продължаваше с вербалното самобичуване.

Ако беше отложила скубането на веждите си и беше с баща ми по време на обяда? Ако му беше направила салата (неподправена, разбира се)? Ами ако проблемите с храносмилането четвъртък вечер след вечерята у семейство Харис бяха заради прекалено тестения пудинг? Ако е било предупредителен знак за неизбежна коронарна тромбоза?

— Мамо! — извиках. — Сега спри! Ако му беше направила салата, щеше да я изхвърли в кофата за боклук и да запази маса в Дорчестър. Ами ако ти беше кардиологична медицинска сестра, за Бога?

Казах това с намерението да прозвучи иронично, но (трябваше да се досетя) тя го прие сериозно и захвана старата песен на нов глас. Ако беше избрала медицинската пред преподавателската професия? Честният отговор на това е: вероятно на света щеше да има най-малко десет мъртви човека повече. Единственото, което казвам, е:

— Мамо! Ти беше страхотен партньор и го направи много щастлив. Няма защо да се чувстваш виновна.

Това я разплака и с раздразнение разбрах, че съм казала същите банални реплики, които неотдавна Лизи отправи към мен.

Въпреки това, след три месеца на глезене (едва ли ви се ще да ви разказвам), майка ми се съвзе. Боя се, че хладилникът й никога няма да бъде същият, но изглежда, според думите на Лейла Харис, „се справя по-добре“. И Вивиан отбелязва:

— Майка ти е късметлийка. Млада е, може да си намери някой друг. Ако бяха женени от петдесет години, щеше да бъде различно.

За късмет на майка ми, която си подремва горе, Вивиан изразява това драконовско мнение пред мен. За нещастие на Вивиан, тя го прави, когато се чувствам, как да кажа, момент да си избера едно от настроенията, които ме обземат постоянно — нахъсана.

— Какво! — изръмжавам, хвърлям чашата с кафето на масата и свивам очите си така, че заприличват на цепки. — Това е ега ти шибаната реплика! Късметлийка! Човек не скърби според математическа таблица! Не скърбиш по-малко, защото си на петдесет, а не на деветдесет! Не можеш ли да предположиш каква загуба е това за нея! Животът й никога няма да бъде същият. И ще ти кажа нещо. Ако тя — и на това място за мой ужас лицето ми се сбръчква като кърпичка, — ако тя някога, както казваш ти „си намери някого“, това ще е само компромис. Защото за нея баща ми беше Единственият. И ако знае, че след трийсет години той би се върнал — сега вече хлипам неудържимо като футболист, — тя би го чакала.

Разтърсена и объркана съм от ожесточеността на собствената си омраза. Чувствам се като коктейл Молотов. Вивиан, която е не по-малко потресена, подскача като уплашена котка и прошепва:

— Хелън, Хелън, успокой се! Съжалявам, не исках, о колко ужасно постъпих, така те разстроих, чувствам се ужа…

Тук прекъсвам рева си и изкрещявам:

— Не си ме разстроила! Не става въпрос за мен! Става въпрос за нея!

В този момент Вивиан мъдро решава да замълчи и само кима. Чувствам се малко виновно, защото въпреки недостатъците си Вивиан се грижи за майка ми. След като вълната на съчувствие стихна (по средата на третия месец, доколкото си спомням), Вивиан продължи да идва редовно, да раздава покани за чай, да разказва клюки и да носи кекс. Дори мога да кажа, че Вивиан се съревноваваше с мен, за да закрепим майка ми.

Аз обаче печеля. Станах такова подобие на социален работник и е цяло чудо, че не съм започнала да нося престилка.

За начало започнах да готвя на майка ми. Направих зеленчуково ризото по рецептата от гърба на пакета с ориз (на петия опит престанах да загарям ориза и да унищожавам тигани), пилето с кориандър по рецепта на Тина (нарязват се и се запържват лук и чесън в зехтин, нарязва се и се добавя пиле, после кориандър, бяло вино и полуобезмалсена сметана — в почит на баща ми) и — понеже ги мога — пържени картофки. След поредната четвърта картофена вечеря майка не издържа:

— Писна ми от тези картофи! Това е нездравословна храна! — и захвърли чинията си през стаята. След това изпълнение щастливо бих я оставила да умре от глад.

Вместо това просъсках:

— Добре, умнице. Щом си толкова добра, покажи ми как става!

Тази необмислено хвърлена ръкавица предвести началото на фаза две — безрадостен период, през който прекарвах всеки понеделник и сряда вечер в кухнята на майка ми, пречках й се и тя ми крещеше. Обаче се забавляваше. Мисля, че й липсва това да храни обилно баща ми. Нашите понеделник и сряда вечери продължават, тъй като разправията да ги прекратим не си струва, но постепенно успявам да я привикна от време на време да си поръчва храна за вкъщи.

И Лизи беше толкова мила. По време на дългата сесия за суфлетата (опитах се да я разубедя) майка ми призна, че едно от най-лошите неща на това да си вдовица е „липсата на човешко докосване“. Исках да отвърна: „Опитай се да се поставиш на мое място“, но се въздържах и казах само „О-о“. Когато предадох на Лизи обаче, тя почти се задави с бобче от нейния задушен японски боб.

— Току-що за първи път ми подадоха рейки — изпява тя, — имам съвършен план!

Три дни по-късно Лизи започна да подава рейки на майка ми.

— Какво е рейки? — настояваше тя, когато Лизи пристигна, преизпълнена с позитивна енергия чи.

— Древно изкуство, начин да предаваш вселенска любов и енергия, за да лекуваш хората — отговори Лизи.

— Трябва ли да съм гола? — пита подозрително майка ми.

— О, не — отвръща Лизи, — просто легни ей там, а аз ще бъда каналът на жизнената енергия, която ще отблокира аурата и чакрите ти, ще балансира лявото и дясното полукълбо на мозъка и ще ти даде възможност за емоционално освобождаване.

Майка ми изглежда озадачена, затова обяснявам:

— Лягаш напълно облечена и Лизи се грижи за теб.

След първата сесия майка ми подскочи и извика:

— Вече отблокирана ли съм?

Лизи клюмна и аз бързо казах:

— Мамо, това не е като водопроводчик да отпуши канал.

Лизи се усмихна сковано.

— Не се ли почувствахте лека или изтръпнала, госпожо Брадшоу?

Майка ми поклати глава.

— Нищичко не усетих!

Лизи отговори:

— Добре, има вероятност да развиете диария и да получите обрив…

Тук бързо се намесвам:

— Лизи, хареса и, просто е смаяна, не, не, разбира се няма, мамо, Лизи се шегуваше, да, беше, сега кажи благодаря, добре, Лизи много ти благодаря, ще се видим утре…

Последните четири месеца не бяха лесни. Може би не трябваше да викам на Вивиан. Връщам се в апартамента и лягам.

След известно умуване, два валиума и хладен душ приписвам заядливостта си на факта, че вчера, три месеца, след като поднових библейското си познанство с Джаспър, той предложи „да укротим топката“.

Бях изумена.

— Защо — казах, гризейки устната си, — мислех, че се разбираме чудесно.

И това, колкото и да е налудничаво, не е лъжа. Срещахме се от време на време. Когато се случваше, имахме смислени разговори.

Джаспър ми разказа за това как е бил на общежитие и как неблагосклонно го сравнявали с блестящия му по-голям брат. Аз му разказах за това как съм искала да ходя в общежитие. Джаспър ми разказа за родителите си, които се преместили в Сингапур и го виждали веднъж годишно. Аз му казах как родителите ми живееха в Мусуел Хил и ме виждаха на четвърт година. Мислех, че на мен и Джаспър ни е забавно. Честно казано сексът не беше толкова забележителен, колкото преди, но това се дължеше основно на опасенията ми, че татко може би ни гледа.

— Разбирахме се добре — каза Джаспър — и сега е така. Скъпа, наистина те харесвам. Ти си страхотно момиче и един ден ще бъдеш нечия страхотна съпруга. Но не го разбирай погрешно, мисля, че ти е нужна почивка.

О, това било, помислих си, глупостите за съпругата, комбинирани с „Аз наистина те харесвам“ ме разтревожиха, значи той ме зарязва не защото иска да избяга, а за мое добро!

— Джас — отговарям сърдито, — не ми пробутвай тази версия! Нямам нужда от почивка! Ако ти имаш нужда, кажи — бойно вдигам вежди, — заради майка ми ли е?

Джаспър се колебае.

Студено казах:

— Знаеш, няма си никого. А винаги можеш да идваш с нас на неделните разходки до зоологическата градина и Кю гардънс и замъка Лийдс. Поканата е постоянна.

Мълчание.

— Е? — настоявам.

— Ами — отговаря той, — отчасти е този ти навик да прекарваш време с майка си, но… спомняш си бившата ми приятелка — Луиза… — това не е въпрос.

— Дааа — казвам, — ако е същата Луиза, за която злословиш от дванайсет седмици насам. Какво за нея? — изведнъж чатнах, сякаш самолет без крила се сгромоляса от небето. — О, Господи — извиках, — не пак!

Джаспър размаха пръст да ме усмири.

— Шшш, Хелън, не е това, което си мислиш.

Завъртам се невярващо.

— Тогава какво?

Джаспър се изкашля.

— Фалирал съм, договорът ми за наем тук изтича, а Луиза тъкмо е купила двустаен апартамент и има нужда от наемател.

Моят остроумен контраудар беше:

— Глупости.

Но Джаспър разшири райско сините си очи и настоя:

— Тя има гадже, между нас няма нищо, скъпа, слагам ръка на сърцето си.

Ти нямаш такова, мисля си. После ми хрумва друго.

— Щом не чукаш Луиза — питам лукаво, — защо трябва да „укротяваме топката“?

Смешното му извинение!

— Стаята е единична — казва той и го заусуква с „да си дадем време за размисъл“, но аз вдигам ръка в знак на протест и той млъква.

Моят последен удар:

— Всъщност, Джаспър, ако си беше направил труда да попиташ, щеше да знаеш, че аз също купувам апартамент и втората ми стая ще е двойна.

Добре, не беше върховна победа, но не беше и пълен провал. Или поне до момента, в който профучах през вратата с нос във въздуха и не се спънах на прага.

Тази сутрин преди работа разказвам случая на Люк с пищни подробности. Разочарованието ми от отговора му ми припомни как се чувствах, когато бях на пет, сладоледът ми падна от фунийката, разпльока се на тротоара и едно голямо куче веднага го изяде. Първият разбиващ коментар на Люк е:

— Но вие нямахте нищо общо!

Вторият му отчайващ коментар е:

— Значи купуваш апартамент?

Отчаяно извивам очи. Някои хора наистина нямат никаква идея как да говорят с жените.

— Люк — казвам търпеливо, — не искам да правиш безполезни коментари и да задаваш тъпи въпроси. Искам да кажеш „о, Боже“, „какво копеле“ и да изкажеш неодобрение с много кратно цъкане на език.

Той изглежда наранен и аз бързо добавям:

— Съжалявам. Не исках да те прекъсвам. Но не. Не купувам апартамент. Аз и Шишко оставаме тук.

Това, което не казвам на Люк, е, че от два дни насам мога да купя апартамент. По-точно, че мога да дам депозит за скромна квартирка в не особено криминален район. Причината е, че ако го кажем направо, получих нещо от смъртта на татко. И за да съкратя дългата скучна история, преди месец адвокатът ни Алекс Симпкинсън информирал майка ми в качеството на основен бенефициент и изпълнител на завещанието, че документите за завещанието са готови и могат да се подпишат.

Този случай мобилизира майка ми. Тя има напредък. След първия усамотен месец господин Симпкинсън в отчаянието си й беше предложил вариант, в който да се откаже от законовите си отговорности в името на друг бенефициент, т.е. мен или баба Фло. Майка ми го взе предвид. После, както ми заяви по време на вечеря пред телевизора, размахвайки вилица за тежест:

— Казах си: „Сесилия, ако Мори е искал това — направи го“.

Според мен просто й трябваше причина да продължи абонамента за Файненшъл Таймс. И любезното внимание на високи мъже в изискани костюми й допадаше. Друг фактор е, че тя преживя финансов уплах, след като активите й бяха замразени (майка ми си позволяваше начина на живот, защото баща ми наливаше сметката й).

Но най-важното е, че майка ми осъзнава, че Морис Брадшоу е поверил плодовете на трудовия си живот на своята принцеса и като добра кралска особа тя приема задълженията си сериозно. Не пропуска сутрин щателно да прегледа цените на акциите. Тя също е станала предан фен на финансовата страница на Сънди таймс и тормози брокера на баща ми всеки понеделник, за да се убеди, че инвестира правилно. Не казвам, че Сесилия Брадшоу се е превърнала в Гордън Геко, но може да се каже, че е преодоляла кризата. Връщането на работа в училище миналата седмица, след като прекара първата половина на срока вкъщи по болнични на пълна заплата, също й се отрази добре.

Мисля, че даже беше впечатлена от радостта, с която госпожа Армстронг, директорката, я приветства за добре дошла. Без значение, че удоволствието на шефката й е било свързано с финансите на училището. В последствие, когато преди четиринайсет дни завещанието беше уредено, майка ми отиде с баба Фло с такси до кантората на „Помп, Симпкинсън и Съркамстанс“ и гордо ми сподели:

— Алекс отново ми обясни всичко от начало до край и аз разбрах всяка една думичка.

Предложи след това да пием чай, но офертата й съвпадна с една среща за обсъждане на статии. Както и да е, не се осмелих да попитам Латиша дали може да си тръгна по-рано от работа, защото усещам, че й е писнало до смърт от скръбната сага и е на милиметър от това да ме уволни.

— Но това е било въпрос на живот и смърт! — изписка Лизи.

Вдигнах рамене и цитирах един мъртъв любимец на Люк: „Статиите са по-важни от това.“

Както и да е, няма значение. Получих чек по пощата. Когато отворих плика, подробностите от завещанието, които бяха прочетени на глас в деня на погребението на баща ми, се материализираха след месеци неясна забрава. Особено краткият параграф, подчертан от господин Симпкинсън с начало: „Завещавам сумата от 20 000 лири на дъщеря си, Хелън Гейл, като се надявам тя да я инвестира разумно, например в собственост…“

Вземам чека в ръка и правя физиономия.

— Посмъртни родителски напътствия!

При други обстоятелства веднага бих се пуснала по магазините, но точно сега нямам живец да харча, харча, харча. Нито силата да се разправям с агентите на недвижими имоти. Така че въпреки храбрите ми думи пред Джаспър, когато разказвам на Люк, че оставам, казвам истината. Също така откривам, че се парализирам от кратката присъда на баба Фло:

— Синът ми, редуциран до няколко къса хартия.

Щеше ми се да не го беше казвала пред мен. Действам против разума и споделям с Люк. Той възклицава:

— О, Боже! — и се прави на разстроен. После добавя: — Предполагам това забива още един пирон в ковчега.