Александра Рипли
Скарлет (85)

39.

Фентън шибна коня с камшика и профуча покрай Скарлет с гръмък смях. Тя се приведе и закрещя на Полумесец да ускори своя бяг. Почти веднага обаче трябваше да дръпне юздите. Пътеката се виеше между високи каменни зидове, а Люк беше спрял отпред и бе обърнал коня, за да й прегради пътя.

— Каква е тази игра? — настоя тя. — Можех да се блъсна в тебе.

— Точно това имах предвид — отвърна Фентън.

Още преди Скарлет да осъзнае какво става, той вече бе сграбчил Полумесец за гривата и сега двата коня стояха един до друг. С другата ръка Фентън я хвана отзад за шията, за да задържи главата й неподвижна, устата му се долепи до нейната. Целувката му беше болезнена, насила разтваряше устните й, захапа езика й. Ръката му я принуждаваше да се подчини. Сърцето на Скарлет се разтупка от изненада, страх и постепенно, докато целувката продължаваше — от тръпката на капитулацията пред неговата сила. Когато Фентън я пусна, тя се чувствуваше разтърсена и слаба.

— Сега ще спреш да ми отказваш поканите за вечеря — каза Люк.

Тъмните му очи блестяха удовлетворено.

Скарлет се овладя.

— Прекалено много си въобразяваш — каза тя, раздразнена от задъхания си глас.

— Така ли? Съмнявам се.

Ръката на Люк се плъзна по гърба й и я придърпа за още една целувка. Дланта му стигна до гърдите и я притисна почти до болка. Скарлет усети, че в отговор у нея се надига копнеж да почувствува ръцете му по цялото си тяло и бруталните му устни по кожата си.

Нервните коне се раздвижиха и разделиха прегръдката. Скарлет едва не падна. Помъчи се да възвърне равновесието си на седлото и в мислите. Не биваше да прави това, да се предава пред него. Знаеше, че той ще изгуби всякакъв интерес, след като я покори.

А тя не искаше да го изгуби. Желаеше го. Той не беше поболяло се от любов момче като Чарлс Рагланд, беше истински мъж. В такъв би могла дори да се влюби.

Скарлет погали Полумесец да го успокои и мислено да му благодари, че я спаси от грешка. Когато обърна лице към Фентън, подпухналите й устни се разтегнаха в усмивка.

— Защо не си навлечеш животинска кожа и не ме завлечеш до къщата си за косите? — попита тя с точно премерена смесица от хумор и презрение в гласа. — Поне да не плашиш конете.

Подкара Полумесец първо ходом, после в тръс по обратния път.

Обърна глава и каза през рамо:

— Няма да дойда на вечеря, Люк, но можеш да ме последваш до Балихара на кафе. Ако това не ти стига, мога да ти предложа ранен обяд или късна закуска.

Скарлет тихичко заговори на Полумесец, за да ускори ход. Не й стана ясно какво изразяваше намръщеното лице на Фентън и изпита нещо много близко до страх.

 

 

Вече беше слязла от коня, когато Люк влезе в конюшнята. Той скочи от седлото и хвърли юздите на коняря.

Скарлет се престори, че не забелязва как Люк обсеби единствения излязъл да ги посрещне коняр. Поведе Полумесец навътре, за да намери някой друг.

Очите й свикнаха с полумрака и тя изведнъж спря, скована от страх. Право пред себе си видя Кет, стъпила боса на гърба на Комета й разперила ръчички, за да пази равновесие. Беше облечена с тежко палто, взето от някой от конярите. То покриваше запретнатите поли, а дългите ръкави висяха от ръцете й. Както обикновено, черната й коса се бе изплъзнала от плитките и стърчеше на разбъркани кичури. Приличаше на палаво момче или на циганче.

— Какво правиш, Кет? — попита Скарлет тихо, защото познаваше неспокойния нрав на коня — силният звук можеше да го подплаши.

— Упражнявам се за цирка — каза Кет. — Като жената на коня в картинката от книжката. Щом изляза на арената, ще ми трябва чадърче, моля те.

Скарлет не повиши глас. Беше по-страшно, отколкото с Бони. Комета можеше да се изплаши, да хвърли Кет от гърба си и да я стъпче.

— По-добре да беше изчакала до лятото. Крачетата ти ще измръзнат на гърба на Комета.

— О! — Кет веднага се смъкна на пода, до подкованите копита. — Не се сетих.

Гласът идваше иззад вратичката на бокса. Скарлет затаи дъх. После Кет се покатери на вратата с ботушките и вълнените чорапи в ръка.

— Знаех, че ботушите ще го убиват.

Скарлет си наложи да не сграбчи дъщеря си в спасителна прегръдка. Видимото й облекчение щеше да раздразни Кет. Обърна се надясно да потърси коняр, който да прибере Полумесец. Видя обаче Люк, който стоеше тихо и гледаше Кет.

— Това е дъщеря ми, Кати Кълъм О’Хара — каза тя и добави мислено: „Все ми е едно как ще погледнеш на това, Фентън.“

Кет се откъсна от погълналото я изцяло затягане на връзките на ботушките. Вгледа се в лицето на Фентън.

— Казвам се Кет — изрече тя. — А ти как се казваш?

— Люк — отвърна граф Фентън.

— Добро утро, Люк. Искаш ли жълтъка от яйцето ми? Сега ще закусвам.

— С удоволствие — съгласи се той.

 

 

Бяха необичайна гледка: Кет бързаше към къщата, а Фентън вървеше до нея и се стараеше да пригоди стъпките си към ситненето на детето.

— Вече закусвах — обясняваше му Кет, — но пак съм гладна и ще хапна още веднъж.

— Това ми звучи съвършено разумно — отговори той замислено, без никаква насмешка.

Скарлет вървеше зад тях. Уплахата й, причинена от Кет, все още не бе преминала, а и не се беше успокоила напълно от миговете на страстни чувства, когато Люк я целуна. Беше замаяна и объркана. Фентън беше последният човек на земята, за когото би предположила, че обича децата, и все пак явно бе очарован от Кет. Пък и се държеше с нея съвсем правилно — приемаше я сериозно, не снизходително заради крехката й възраст. Кет не търпеше хора, които се отнасяха към нея като към бебе. Люк някак бе успял да долови това чувство и проявяваше уважение.

Очите на Скарлет се напълниха със сълзи. О, да, тя можеше да обича този човек. Какъв баща на любимото й дете би станало от него! Тя бързо премига. Не беше време за сантименталности. Заради Кет и заради самата себе си трябваше да е силна и разумна.

Погледна лъскавата коса на наведения към Кет Люк. Изглеждаше много висок, едър и могъщ. Непобедим.

Вътрешно потръпна, ала отхвърли страха. Щеше да спечели. Трябваше да спечели. Искаше го за себе си и за Кет.

 

 

Скарлет едва удържаше смеха си при гледката, която представляваха Люк и Кет. Детето бе изцяло погълнато от сложната задача да отреже върха на свареното яйце, без да го преобърне. Фентън я наблюдаваше не по-малко съсредоточено.

Изведнъж, без никакъв повод, отчаяна мъка прогони веселото настроение на Скарлет. Тъмните очи, които наблюдаваха Кет, трябваше да са на Рет, а не на Люк! Рет трябваше да е човекът, очарован от дъщеря си, Рет трябваше да раздели с нея яйцето. Рет трябваше да върви до нея и да се старае да не я изпреварва с широките си крачки.

От болезнения копнеж в гърдите на Скарлет зейна огромна празнина — там, където трябваше да е сърцето. Сподавената до този момент мъка бликна и я изпълни. Обзе я тъга по присъствието на Рет, неговия глас, неговата любов.

„Да бях му казала за Кет, преди да е станало прекалено късно… Да бях останала в Чарлстън… Да бях…“

Кет я дръпна за ръкава.

— Ще си изядеш ли яйцето, мамо? Аз ще го обеля отгоре.

— Благодаря ти, миличко — обърна се Скарлет към дъщеря си.

„Не бъди глупачка!“ — ядоса се тя на себе си. Усмихна се на Кет и на граф Фентън. Миналото бе отлетяло безвъзвратно, трябваше да мисли за бъдещето.

— Подозирам, че ще ти се наложи да изядеш още един жълтък, Люк — засмя се Скарлет.

 

 

Кет каза „довиждане“ и изтича навън след закуска, но Фентън остана.

— Донеси още кафе — каза той на камериерката, без да я погледне, и се обърна към Скарлет. — Разкажи ми за дъщеря си.

— Тя обича само белтъка — отговори Скарлет с усмивка, която прикриваше тревогата й.

Какво да му каже за бащата на Кет? Ами ако Люк попита как се е казвал, как е умрял, какъв е бил? Но Фентън питаше само за Кет.

— На колко години е забележителната ти дъщеря, Скарлет?

Шумно се изненада, когато разбра, че Кет скоро е навършила четири години, запита дали винаги е така самостоятелна, предпазлива ли е, много ли е чувствителна… Скарлет се зарадва на искрения му интерес и заговори за прелестите на Кет О’Хара, докато остана без дъх.

— Трябва да я видиш на понито, Люк — тя е по-добра ездачка от мене или от тебе… Катери се навсякъде като маймунка. Бояджиите насила трябваше да я свалят от стълбите си… Познава гората както дивите животни и сякаш има вграден компас, никога не се губи… Питаш дали е чувствителна? Не проявява никаква нервност. Толкова е безстрашна, че понякога ме ужасява. Никога не хленчи, когато падне или се удари. Още като бебе почти не плачеше, а щом проходи, просто правеше учудена физиономия, като паднеше, и пак се изправяше… Разбира се, че е здрава! Не я ли видя колко е изправена и силна? Освен това яде като кон и никога не боледува. Нямаш представа колко еклери и кифли със сметана може да изяде, без да й мигне окото…

Усети, че гласът й преграква, погледна часовника и се засмя.

— Божичко, сигурно съм се хвалила цяла вечност. Ти си виновен, Люк, че ме подмами. Трябваше да ме прекъснеш.

— О, не. Интересно ми е.

— Внимавай или ще почна да ревнувам. Май ще се влюбиш в дъщеря ми.

Фентън повдигна вежди.

— Любовта е за продавачките и евтините романчета. Интересувам се от детето.

Той се изправи, поклони се, вдигна ръката на Скарлет от скута й и я целуна лекичко.

— Сутринта тръгвам за Лондон, затова ще се сбогувам сега.

Скарлет застана до него.

— Ще ми липсват нашите състезания — призна тя съвсем искрено. — Скоро ли ще се върнеш?

— Ще ви се обадя на теб и на Кет, като дойда.

„Е, добре! — помисли Скарлет, след като той си отиде. — Дори не се опита да ме целуне за довиждане.“ Не знаеше дали това е комплимент или обида. „Сигурно съжалява за поведението си, когато ме целуна — реши тя. — Предполагам, че тогава не успя да запази самообладание. А думата «любов» просто го плаши.“

Стигна до заключението, че Люк проявява всички признаци на човек, който се влюбва против волята си. Почувствува се много щастлива. Щеше да е прекрасен баща на Кет… Скарлет лекичко прокара пръст по подпухналите си устни. Освен това беше много вълнуващ мъж.