Александра Рипли
Скарлет (78)

32.

Този път двете с Шарлот наеха апартамент в хотел „Шелбърн“, а не в „Грешъм“. По време на Сезона в Дъблин най-подходящото място беше „Шелбърн“. Скарлет не беше влизала във внушителната тухлена сграда при предишното си посещение в Дъблин.

— Ще изберем случай да го видиш — каза й Шарлот.

Сега оглеждаше огромното фоайе и разбираше защо Шарлот бе настояла да бъдат тук. Всичко поразяваше със своята внушителност — пространството, персоналът, гостите, овладяното тихо оживление. Вдигна глава и последва портиера по стълбите до първия етаж — най-хубавото, което можеше да се желае. Скарлет не знаеше, че изглежда точно както Шарлот я беше описала на портиера.

— Веднага ще я познаете. Изключително красива е и държи главата си изправена като императрица.

Освен апартамента за Скарлет беше запазена частна дневна. Шарлот й я показа, преди да слязат за чай. Завършеният портрет бе поставен на месингов триножник в ъгъла на стаята, потънала в зелен брокат. Скарлет го погледна с изненада. Наистина ли изглеждаше така? Жената на картината не се страхуваше от нищо, а тя беше изнервена като котка. Замаяно последва Шарлот.

Тя й посочи някои от хората около другите маси в разкошната зала.

— Постепенно ще се запознаеш с всички. След като те представят, ще каниш на чай и кафе в дневната си всеки следобед. Гостите ти ще водят нови хора да се запознаете.

„Кой? — искаше й се да попита. — Кой и кого ще води?“ Реши обаче да не си прави труда. Шарлот винаги си знаеше работата. Единственото, за което отговаряше Скарлет, беше да не се заплете в шлейфа, когато отстъпва назад след представянето. Шарлот и мисис Симс щяха да я упражняват ежедневно с рокля за репетиции, докато дойде Денят.

 

 

Тежкият бял плик с печата на шамбелана пристигна в хотела на следващия ден. Шарлот с нищо не издаде голямото облекчение, което изпитваше. Човек никога не може да е сигурен и с най-добре подготвените планове. Тя отвори плика с уверени пръсти.

— Първа зала — каза тя, — както се очакваше. Вдругиден.

 

 

Скарлет чакаше заедно с група момичета и жени в бели рокли пред затворените двойни врати на Тронната зала. Струваше й се, че чака от сто години. Защо се беше съгласила на всичко това? Не можеше да отговори на собствения си въпрос, беше твърде сложен. Отчасти защото тя беше старейшината на рода О’Хара, твърдо решена да покори англичаните. Отчасти защото беше американско момиче, ослепено от великолепието на Британската империя. В края на краищата никога през живота си не беше бягала от предизвикателствата и никога нямаше да направи подобно нещо.

Извикаха още едно име. Не беше нейното. За бога! Щяха ли да я оставят последна? Шарлот не я беше предупредила. До последната минута Шарлот не й беше казала, че през цялото време ще е сама.

— Ще те открия в салона за вечеря, след като свършиш в Залата.

Хубаво отношение, няма що, да я хвърли самичка в устата на лъва. Крадешком плъзна поглед надолу. Ужаси се, че скандално деколтираната рокля може просто да се изхлузи от нея. Тогава наистина щеше да се получи, как го каза Шарлот? — „паметно преживяване“.

— Мадам О’Хара от Балихара.

„О, Господи, това съм аз!“ Повтори наум безкрайно повтаряните нареждания на Шарлот. „Пристъпи напред, спри пред вратата. Един лакей ще повдигне шлейфа, който си преметнала през лявата ръка, и ще го подреди зад тебе. Церемониалмайсторът ще отвори вратата. Изчакай го да обяви името ти.“

— Мадам О’Хара от Балихара.

Скарлет огледа Тронната зала. „Хей, татко, какво мислиш за твоята Кати Скарлет сега? — помисли тя. — Ще мина по червената пътека, която ми се вижда най-малко петдесет мили, и ще целуна вицекраля на Ирландия, братовчеда на английската кралица.“ Погледна пищно облечения церемониалмайстор, десният й клепач трепна почти заговорнически.

Старейшината на рода О’Хара се доближи като императрица пред великолепието на червенобрадия вицекрал и подаде буза за церемониалната целувка за добре дошла.

„Сега се обърни към вицекралицата и направи реверанс. Гърбът да е изправен. Не прекалено ниско. Изправи се. Сега назад, назад, назад, три стъпки, не се тревожи, шлейфът е тежък и не се долепва до тялото. Сега протегни лявата ръка. Чакай. Остави лакея бавно да подреди шлейфа през ръката. Сега се обърни. Излез.“

Коленете на Скарлет послушно я изчакаха да седне на една от масите за вечеря и чак тогава се разтрепериха.

 

 

Шарлот изобщо не направи опит да прикрие задоволството си. Влезе в спалнята на Скарлет с куп бели картончета, държеше ги като ветрило.

— Мила моя Скарлет, успехът ти е бил зашеметяващ. Поканите са пристигнали още преди да стана и да се облека. Тържествен бал — много специално. Балът на Свети Патрик — това можеше да се очаква. Втора зала — ще можеш да гледаш как други преживяват изпитанието. Също малко танци в Тронната зала. Три четвърти от ирландските перове никога не са били канени на такива танци в по-тесен кръг.

Скарлет се изкиска. Ужасът от представянето беше отминал, тя беше успяла!

— Май вече не съжалявам, че похарчих всички пари от миналогодишната реколта, за да си купя тези тоалети. Хайде сега да вървим да похарчим тазгодишната.

— Няма да имаш време. Единайсет господа, включително церемониалмайсторът, са помолили за разрешение да те посетят. Плюс четиринайсет дами заедно с дъщерите си. Времето за чай няма да стигне. Ще се наложи да поднасяш чай и кафе дори сутрин. Камериерките сега оправят дневната ти. Поръчах розови цветя, затова сложи тафтената рокля на кафяви и розови карета за сутринта и зеленото кадифе с розовата гарнитура за следобеда. Евънс ще дойде да ти направи прическата веднага щом станеш.

* * *

Скарлет беше откритието на сезона. Мъжете се тълпяха да се запознаят с богатата вдовица, която чудо на чудесата — беше освен това и невероятно красива. Майките изпълваха частната й приемна и влачеха със себе си дъщери, за да се запознаят с господата. След първия ден Скарлет вече не поръчваше цветя. Обожателите й пращаха толкова много, че нямаше къде да ги сложи. Не в един и два букета намираше кожени кутийки със знака на най-добрия бижутер в Дъблин, но Скарлет, макар и с нежелание, връщаше всички брошки, гривни, пръстени и обици.

— Дори една американка от окръг Клейтън, Джорджия, знае, че жестът трябва да се върне — обясни тя на Шарлот. — Не искам да се чувствувам задължена на никого, не по този начин.

Излизанията й и приемането на гости се отразяваха редовно и понякога дори точно от рубриката за светска хроника на ежедневника „Айриш Таймс“. Собствениците на магазини сами идваха да й покажат най-отбраните си стоки с надеждата, че ще ги хареса, и тя предизвикателно купуваше много от накитите, които бе отказала да приеме. На тържествения бал вицекралят танцува с нея два пъти.

Всички гости, дошли при нея на чай и кафе, се възхищаваха от портрета й. Скарлет обръщаше поглед към него всяка сутрин и всеки следобед, преди да дойдат първите гости. Самата тя се променяше. Шарлот Монтагю наблюдаваше метаморфозата с интерес. Заученият флирт изчезна, на негово място се появи спокойна, весела жена, която трябваше само да погледне с премрежените си зелени очи мъж, жена или дете, за да ги привлече като омагьосани към себе си.

„Работих като магаре, за да съм чаровна — помисли Скарлет, — а сега изобщо нищо не правя.“ Не разбираше как става това, но го приемаше с удоволствие, като дар.

 

 

— Двеста души ли каза, Шарлот? Това ли наричаш малка танцова забава?

— Относително. На тържествения бал и на бала на Свети Патрик винаги има по пет-шестстотин души и над хиляда из залите. Сигурно познаваш поне половината, които ще присъствуват, ако не и много повече.

— Все пак не беше хубаво, че не те поканиха.

— Така става. Не съм засегната.

Шарлот очакваше вечерта с удоволствие. Възнамеряваше да прегледа сметките си. Успехът и екстравагантността на Скарлет далеч бяха надминали и най-оптимистичните й очаквания. Шарлот се чувствуваше като богаташка и обичаше да се любува на състоянието си. Само от осигурените покани за кафе получаваше „като подарък“ почти сто лири седмично. А до края на сезона оставаха още две седмици. Щеше да изпрати Скарлет на специалното тържество с леко сърце.

 

 

Скарлет спря пред входа на Тронната зала, за да се порадва на гледката.

— Знаеш ли, Джефри, не мога да свикна с това място — обърна се тя към церемониалмайстора. — Чувствувам се като Пепеляшка на бала.

— През ум не ми минава да те сравнявам с Пепеляшка, Скарлет — отвърна той с обожание в гласа.

Погледът на Скарлет бе грабнал сърцето му още с появяването й в Първа зала.

— Не бъди толкова сигурен — каза Скарлет.

Тя кимаше разсеяно в отговор на поклоните и усмивките от познатите наоколо. Колко прекрасно беше всичко. Не можеше да е истина, не можеше да е тук в действителност. Скоростта на събитията беше толкова шеметна, че й трябваше време да ги осмисли.

Голямата зала блестеше от злато. Позлатени колони стигаха до тавана, позлатени плоски пиластри запълваха стените между високите прозорци с пердета от алено кадифе със златисти ресни. Около масите покрай стените бяха наредени позлатени кресла с аленочервена тапицерия, по средата на всяка маса стоеше златен свещник. В позлата тънеха и изящните полилеи, и тежкото покривало над троновете в златно и червено. Тържествените брокатени дрехи на мъжете и белите им сатенени панталони бяха обточени със злато. Балните обувки от сатен бяха украсени със златни токи. Златни копчета, златни еполети, златни петелки, златни ширити лъщяха по парадните униформи на полковите офицери и тържествените униформи на служителите на вицекраля.

Мнозина от мъжете носеха на гърдите лъскави шарфове, окичени с отличия, които блестяха от скъпоценности. Панталоните на вицекраля достигаха Ордена на жартиерата при коляното. Мъжете бяха в едва ли не по-разкошни дрехи от жените.

Все пак това не беше съвсем вярно, защото жените бяха отрупани с накити — по шията, деколтето, ушите и китките. Немалко от тях носеха и диадеми. Роклите бяха ушити от скъпи платове: сатен, кадифе, брокат, коприна, и повечето — избродирани с лъскава коприна или сърмени конци.

„Човек може да ослепее от блясъка, по-добре да вляза и да се представя.“ Скарлет прекоси залата и направи реверанс пред домакините — вицекраля и съпругата му. Музиката засвири точно в този момент.

— С ваше позволение. — Скарлет забеляза сгъната в лакътя ръка в червен ръкав със златисти ширити и се усмихна. Беше Чарлс Рагланд. Бяха се запознали на едно празненство и той я посещаваше всеки ден, откакто бе пристигнала в Дъблин. Чарлс не криеше възхищението си. Красивото му лице се изчервяваше всеки път, когато тя го заговаряше. Беше извънредно мил и привлекателен, въпреки че беше от английската армия. Англичаните не бяха като янките, все едно какво казваше Кълъм. Най-малкото бяха несравнимо по-добре облечени. Скарлет леко се облегна на ръката му и той я поведе в стъпките на кадрила.

— Много си красива тази вечер, Скарлет.

— И ти, Чарлс. Точно си мислех, че мъжете са по-издокарани от жените.

— Добре, че са униформите. Панталоните до коляно са ужасно нещо. Мъжете се чувствуват пълни глупаци в сатенени обувки.

— Така им се пада. От памтивека настъпват жените по краката, сега и те да разберат хубаво ли е.

— Скарлет, ти ме шокираш.

Партньорите се смениха и той изчезна.

„Сигурно“ — отвърна тя наум. Чарлс понякога беше невинен като ученичка. Скарлет вдигна поглед към новия си партньор.

— Боже мой! — възкликна тя. Пред нея стоеше Рет.

— Какъв комплимент! — каза той с познатата крива полуусмивка. Никой не се усмихваше така. На Скарлет й стана леко и светло, сякаш заплува над лъснатия под, преизпълнена от щастие.

Но още преди да успее да проговори, кадрилът го отнесе встрани. Тя се усмихна механично на следващия си партньор. Бликащата от нейните очи любов го изуми. Умът й трескава работеше: „Защо Рет е тук? Да не би да е поискал да ме види? Да не би да е почувствувал, че трябва да ме види, че не може без мене?“

Кадрилът продължаваше в тържествения си ритъм, а Скарлет изгаряше от нетърпение. В края на танца се озова лице в лице с Чарлс Рагланд. Едва се овладя да се усмихне, да му благодари за танца и да промърмори забързано извинение, преди да тръгне да търси Рет.

Погледът й срещна неговия почти веднага. Той стоеше само на една ръка разстояние от нея.

Само гордостта възпря Скарлет да не понечи да го прегърне. „Знаел е, че ще го търся — ядоса се тя. — Какво все пак си въобразява, промъква се в моя свят, застава ей така и чака да му се хвърля в ръцете? В Дъблин и дори само тук, в залата, има толкова мъже, които ме обсипват с внимание, непрекъснато идват на гости, всеки ден пращат цветя, записки и дори накити. Откъде-накъде този господинчо, Рет Бътлър, смята, че трябва само да си вдигне малкия пръст, за да дотичам при него?“

— Каква приятна изненада — изрече тя и остана доволна от хладния си тон.

Рет протегна ръка и тя, без да мисли, му подаде своята.

— Може ли този танц, мисис… хм… О’Хара?

Скарлет се задави от уплаха.

— Рет, нали няма да ме издадеш? Всички смятат, че съм вдовица!

Той се усмихна и щом засвири музиката, я пое в обятията си.

— Ще пазя тайната ти, Скарлет.

Тя усещаше с кожата си гласа му и топлия му дъх. Краката й се подкосиха.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита тя.

Трябваше да разбере. Топлата му ръка здраво я придържаше за талията и я водеше в танца. Скарлет несъзнателно се възхищаваше от силата му и се противеше на неговото превъзходство дори при мисълта за възторга от следването на стъпките му в замайващия вихър на валса.

Рет се изсмя.

— Не можах да удържа любопитството си каза той. — Бях в Лондон по работа и там всички говореха за някаква американка, която превзела дъблинския дворец. „Да не би пък това да е Скарлет с раираните чорапи?“ — зачудих се аз. Трябваше да узная. Барт Морланд потвърди подозренията ми. След това не можах да го спра, като заговори за тебе. Дори ме накара да яздим през твоя град. Според него ти си го построила наново със собствените си ръце.

Погледът му бавно и настойчиво се плъзна по нея от главата до петите.

— Променила си се, Скарлет — тихо каза той. — Чаровното момиче се е превърнало в елегантна, зряла жена. Поздравявам те, наистина.

Неподправената искреност и сърдечният тон накараха Скарлет да забрави неприятното чувство.

— Благодаря ти, Рет.

— Щастлива ли си в Ирландия, Скарлет?

— Да.

— Радвам се.

Думите му криеха много по-дълбок смисъл.

За пръв път през дългите години, откакто познаваше Рет, Скарлет го разбираше — поне отчасти. „Той е дошъл да ме види, мислел е за мен през цялото време, тревожел се е къде съм се дянала и как се чувствувам. Никога не е преставал да мисли за мене, все едно какво е казвал. Той ме обича и винаги ще ме обича, точно както аз винаги ще го обичам.“

Прозрението я изпълни с щастие. Тя изпробва вкуса му като шампанско — отпиваше по мъничко, за да стигне за по-дълго. Рет беше тук, с нея, и никога преди не се бяха чувствували толкова близки.

Когато танцът свърши, към тях се приближи един адютант.

— Негово превъзходителство моли за честта да танцувате с него следващия танц, мисис О’Хара.

Рет вдигна вежди — въпросителната и подигравателна гримаса, която Скарлет така добре познаваше. Усмивката на устните й беше предназначена само за него.

— Предайте на Негово превъзходителство, че съм очарована — отговори тя.

Преди да хване под ръка адютанта, Скарлет погледна Рет.

— В окръг Клейтън — пошушна тя на Рет — биха казали, че ми е пораснала работата.

Неговият смях я изпроводи отзад.

„Вече съм призната — каза си Скарлет и се извърна през рамо да го види как се смее. — Твърде много стана, не е честно. Дори в тези глупави копринени бричове и обувки изглежда добре.“ В зелените й очи бликаше смях, когато направи реверанс пред вицекраля и двамата започнаха да танцуват.

Скарлет всъщност не се изненада, че после не можа да открие Рет. Доколкото го познаваше, той винаги се беше появявал и изчезвал без обяснения. „Не трябваше да се изненадвам, че го видях тази вечер — помисли тя. — Чувствувах се като Пепеляшка, защо и единственият принц, за когото жадувам, да не е тук?“ Раменете й още усещаха докосването му, сякаш бе оставил белег. Иначе щеше лесно да повярва, че просто е измислила всичко — позлатената зала, музиката, неговото присъствие и дори своето.

 

 

Когато се върна в стаята си в хотела, Скарлет увеличи пламъка на лампата и застана пред голямото огледало на ярката светлина, за да се види и да разбере какво бе видял Рет. Изглеждаше красива и самоуверена както на портрета, а също и като баба си на нейния портрет.

Прободе я остра болка. Защо не можеше да е като другия портрет на баба Робияр? Онзи, на който от лицето й бликаха мекотата и нежността на споделената любов.

Защото тя бе доловила, че в ласкавите думи на Рет се таяха също тъга и сбогуване.

Посред нощ Скарлет О’Хара се събуди в луксозната благоуханна спалня на най-хубавия стаж в най-хубавия хотел в Дъблин и неудържимо се разплака. В ума й като затворена птица се блъскаше една и съща мисъл: „Да можеше само…“