Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отнесени от вихъра (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Scarlett, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 63 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2011)
Разпознаване и корекция
ganinka (2011)

Оформление: pechkov, 2011

 

Издание:

Александра Рипли. Скарлет — том І

Продължение на „Отнесени от вихъра“ от Маргарет Мичъл

Издателство „Хемус“, 1992

Американска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Преводачи: фирма „Качин“

Художник: Тотко Кьосемарлиев

Художник-редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Атанаска Йорданова

Формат: 32/84/108. Печатни коли: 32

Издателство „Хемус“ ООД

ДФ „Полиграфичен комбинат“ — София

Твърда корица — 39 лв. Мека корица — 34 лв.

 

Alexandra Ripley. Scarlett

The sequel to Margaret Mitchell’s „Gone with the Wind“

Warner Books, Inc., New York, 1991

© 1991 Stephen Mitchell Trusts

ISBN 954–428–012–X

 

 

Оформление: pechkov, 2011

 

Издание:

Александра Рипли. Скарлет — том ІІ

Продължение на „Отнесени от вихъра“ от Маргарет Мичъл

Издателство „Хемус“, 1992

Американска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Преводачи: фирма „Качин“

Художник: Тотко Кьосемарлиев

Художник-редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Людмила Стефанова

Формат: 32/84/108. Печатни коли: 28

Издателство „Хемус“ ООД

ДФ „Полиграфичен комбинат“ — София

Твърда корица — 39 лв. Мека корица — 34 лв.

 

Alexandra Ripley. Scarlett

The sequel to Margaret Mitchell’s „Gone with the Wind“

Warner Books, Inc., New York, 1991

© 1991 Stephen Mitchell Trusts

ISBN 954–428–012–X

История

  1. — Добавяне

5.

„Храната я биваше, но това е единственото добро нещо, което мога да кажа — помисли си Скарлет. Усмихна се ослепително и се ръкува поред със сбогуващите се гости на Моли. — Дявол ги взел! Какви меки, отпуснати пръсти имат тези жени и говорят, като че нещо им е заседнало в гърлото. През целия си живот не съм виждала толкова противни хора.“

Преднамерената префърцуненост на провинциалните кандидат-благородници бе нещо, с което Скарлет никога не се беше сблъсквала. У земевладелците в окръг Клейтън имаше земна прямота, а в чарлстънското висше общество и в кръга, за който мислеше като за „приятелите на Мели“ — истински аристократизъм, презрение към преструвките. Извитото нагоре пръстче на ръката, хванала чаената чаша, и изтънчените миши хапчици от кифлите и сандвичите й се сториха нелепи, каквито и бяха всъщност. Тя изяде чудесната храна с чудесен апетит и пренебрегна намеците, подканящи я да осъди вулгарността на хората, които си цапат ръцете със земеделска работа.

— А какво прави Робърт, Моли — през цялото време носи ръкавици от ярешка кожа, така ли? — попита тя и с удоволствие забеляза бръчките, прорязали съвършената кожа на Моли, когато тя се намръщи.

„Колко ли ще се цупи на Кълъм, че ме е довел тук — но хич не ме е грижа. Пада й се, щом говори за мене, като че ли изобщо не съм О’Хара, а и за себе си също. И откъде й хрумна, че плантацията е същото като — как го нарече — английското имение? Може би и аз ще трябва да си поприказвам с Кълъм. Лицата им обаче бяха истинска картинка, като им казах, че всичките ни слуги и полски работници винаги са били чернокожи. Не мисля, че някога са чували за тъмна кожа, а за виждане да не говорим. Много е странно това място.“

— Колко приятен прием, Моли — каза Скарлет. — Честно, толкова ядох, че ще се пръсна. Мисля да ида да си почина малко горе в стаята.

— Разбира се, можеш да правиш каквото си искаш, Скарлет. Казах на слугата да изкара двуколката, за да се поразходим, но ако предпочиташ да поспиш…

— О, не, с удоволствие бих излязла. Можем ли да отидем до реката, как мислиш?

Бе замислила да се отърве от Моли, но тази възможност не беше за изпускане. Истината бе, че по-скоро би се повозила до реката, отколкото да върви дотам. Ни най-малко не вярваше на Кълъм, когато й казваше, че не било далеч.

И с право, както се оказа. С жълти ръкавици, в тон с жълтите спици на високите колела на двуколката, Моли подкара към главния път, после през селото. Скарлет с интерес разглеждаше унилите сгради.

Двуколката изтрополи през най-големите порти, които Скарлет някога бе виждала — огромно творение от ковано желязо със златни шипове отгоре, на двете крила изпъкваха плочи, обковани със злато, ярко боядисани и сложно изрисувани.

— Гербът на графа — верноподанически отрони Моли. — Ще идем до Големия дом и ще погледаме реката от градината. Всичко е наред, той не е тук, а Робърт има позволението на мистър Олдърсън.

— Той пък кой е?

— Пълномощникът на графа. Управлява цялото имение. Робърт го познава.

Скарлет се опита да си даде вид, че това й прави впечатление. Очевидно се предполагаше, че трябва да е смаяна, макар да не можеше да си представи защо. Какво толкова важно има в един надзирател? Та нали той е прост наемен работник.

Получи отговор на въпроса си след дълго пътуване по един абсолютно прав, широк път, покрит с чакъл, сред широки площи подрязана трева, които за миг й напомниха големите величествени тераси на Дънмор Ландинг. Но споменът избледня, когато за пръв път зърна Големия дом.

Беше огромен — сякаш не една сграда, а купчина назъбени покриви, кули и стени. Не приличаше на никоя от къщите, които бе виждала, а по-скоро на малък град. Разбра защо Моли бе така почтителна към пълномощника. Управлението на такова място сигурно изискваше повече хора и повече работа от която и да е плантация. Тя вдигна глава, за да погледне нагоре към каменните стени и към цветните витражи над мраморните первази. Къщата, която й бе построил Рет, беше най-голямото и според представите на Скарлет най-внушителното жилище в Атланта, но можеше да се побере цялата само в един ъгъл на този палат, без изобщо да се забележи. „Бих искала да видя и вътрешността…“

Моли бе ужасена, че Скарлет дори се осмелява да помисли такова нещо.

— Имаме разрешение да се разхождаме в градината. Ще вържа коня за този стълб и после ще влезем през онази порта.

Тя посочи една арка с остър връх. Желязната врата беше открехната. Скарлет скочи от двуколката.

Зад арката започваше тераса, покрита с чакъл. Скарлет за пръв път виждаше оформени с гребло шарки върху чакъл. Почти се страхуваше да стъпи върху тях. Следите от стъпките й щяха да нарушат съвършенството на осморките. Тя уплашено погледна към градината под терасата. Да, пътеките бяха покрити с чакъл. И заравнени с гребло. Не на осморки, слава богу, но все пак не се виждаха стъпки. „Чудя се как ли го правят. Нали и човекът с греблото има крака?“ Тя дълбоко пое дъх, смело тръгна по терасата и после по мраморните стъпала към градината. Шумът от стъпките й по чакъла й се струваше силен като топовен гръм. Съжаляваше, че е дошла.

Но къде изчезна Моли? Скарлет се обърна възможно най-предпазливо. Моли вървеше внимателно, стъпваше в следите от стъпките й. Почувствува се по-добре, като видя, че братовчедка й — въпреки всичките си превземки — беше още по-уплашена от нея. Вдигна очи към къщата, докато чакаше Моли да я настигне. Оттук изглеждаше много по-човешки. Стаите към терасата бяха с френски прозорци. Затворени, със спуснати пердета, но не прекалено големи, за да може човек да влиза и да излиза, без да се чувствува смазан както от вратите на фасадата. Почти повярва, че тук живеят хора, а не великани.

— Накъде е реката? — извика Скарлет на братовчедка си. Нямаше да позволи на една празна къща да я накара да шепне.

Но нямаше желание и да се бави. Отхвърли предложението на Моли да обиколят всички пътеки и всички градини.

— Просто искам да видя реката. До смърт ми е омръзнало от градини — съпругът ми се занимава с тях до безкрайност.

Тя отблъсна очевидното любопитство на Моли към брака й, докато вървяха по централната алея към дърветата в края на градината.

И тогава внезапно я зърнаха през един процеп между две групи дървета, изкусно направен така, че да изглежда естествен. Кафяво-златиста, тя не приличаше на никоя друга вода, която Скарлет бе виждала. Слънчевата светлина падаше върху реката като разтопено злато и се завърташе в бавните водовъртежи на тъмната като коняк вода.

— Красиво е — каза тя с тих глас.

Не бе очаквала красота.

„Ако съдя по думите на татко, тя би трябвало да е червена от всичката пролята кръв, да е стремителна и буйна. Но тя като че ли изобщо не се движи. Значи това е Бойн.“ Беше слушала за нея цял живот, а сега бе толкова близо, че можеше да протегне ръка и да я докосне. Скарлет изпита непознато чувство — нещо, което не можеше да назове. Потърси някакво определение, някакво разбиране — имаше значение, само да можеше да го намери…

— Това е гледката — каза Моли с изкълчената си, най-префинена интонация. — Всички изискани домове имат гледка от градините си.

На Скарлет й се дощя да я удари. Вече нямаше да намери това, което търсеше. Погледна накъде сочи Моли и от другата страна на реката видя кула. Беше като онези, край които минаха с влака — каменна, полуразрушена. В основата й имаше мъх, нагоре се виеха пълзящи растения. Бе много по-голяма, отколкото човек би помислил от разстояние — близо десет метра широка и двойно по-висока. Трябваше да се съгласи с Моли, че гледката бе романтична.

— Хайде да тръгваме — каза тя след още едни наглед към реката. Изведнъж се почувствува много умерена.

 

 

— Кълъм, мисля, че ще убия милата си братовчедка Моли. Да можеше да чуеш този ужасен Робърт, снощи на вечеря ни обясни каква привилегия сме имали, като сме могли да стъпим на тъпите градински алеи на графа. Каза го сигурно седемстотин пъти и всеки път Моли зачуруликваше колко било вълнуващо. А днес сутринта направо припадна, като ме видя в голуейските дрехи. Но трябва да ти кажа, че този път изобщо не чуруликаше като дама. Чете ми конско, че я излагам и поставям Робърт в неудобно положение. Робърт! Той трябва да се чувствува неудобно винаги, когато види тъпото си тлъсто лице в огледалото. Как смее Моли да ме обвинява, че го опозорявам?

Кълъм потупа ръката на Скарлет.

— Тя не е най-добрата компания, която бих ти пожелал, Скарлет скъпа, но има и някои положителни качества. Виж как ни даде двуколката си за днес и ще си направим прекрасен излет, непомрачен и от мисъл за нея. Погледни как са цъфнали трънките в плетовете и дивите череши в онзи двор. Днес е твърде хубав ден, за да го хабим в злост. А ти приличаш на прекрасно ирландско момиче с тези раирани чорапи и червената фуста.

Скарлет протегна краката си и се засмя. Кълъм беше прав. Защо да оставя Моли да й провали деня?

Отидоха в Трим — древен град с богата история, която не интересуваше Скарлет, както Кълъм добре знаеше. Затова й разказа за пазарния ден всяка събота — също като в Голуей, само дето бил, трябвало да се признае, значително по-малък. Но пък почти винаги имало врачка — нещо рядко срещано в Голуей — и обещание за бляскаво бъдеще, ако платиш два пенса, умерено щастие за едно пени и предсказание за беди, ако извадиш от джоба си само половин пени.

Скарлет се разсмя — Кълъм винаги можеше да я накара да се смее — и попипа кесията, която висеше на гърдите й, скрита под ризата на синьото й голуейско наметало. Никой не би отгатнал, че носи двеста долара в злато вместо корсет. Свободата бе просто неприлична. Не бе излизала от къщи без корсет, откакто стана на единайсет години.

Кълъм й показа прочутия замък на Трим и Скарлет се престори, че проявява интерес към развалините. После й посочи магазина, където Джейми бил работил от шестнайсетгодишен, докато станал на четирийсет и две и заминал за Савана. Тук интересът на Скарлет бе искрен. Говориха с магазинера и, разбира се, нямаше как да не затворят магазина и да не придружат собственика на горния етаж, за да се видят с жена му, която иначе щяла да умре от мъка, че нямало да чуе новините от Савана направо от устата на Кълъм и да се запознае с гостуваща О’Хара, чиято красота и американски чар вече били прочути в цялата околност.

После трябваше да се каже на съседите какъв особен ден е днес и кой е дошъл, та да дотичат и те в стаите над магазина, докато накрая Скарлет беше сигурна, че стените ще се пръснат.

А после:

— Семейство Махони ще бъдат дълбоко засегнати, ако дойдем в Трим, без да им се обадим.

Така каза Кълъм, когато най-сетне се разделиха с някогашния работодател на Джейми. Кои? Те били роднини на Морийн, разбира се, държали най-хубавия бар в цял Трим, а дали Скарлет някога е опитвала черна бира? Този път хората бяха дори повече, като всеки миг пристигаха още и още, накрая се появиха цигулари и ястия. Часовете летяха и когато тръгнаха по краткия път за Адамстаун, вече се спускаше здрач. Първият за деня дъжд — цяло събитие било да се радват на толкова много слънце, каза Кълъм — накара цветовете в плетовете да заухаят още по-силно. Скарлет вдигна качулката на наметалото си и двамата пяха по целия път до селото.

 

 

— Ще се отбия в кръчмата да попитам има ли писмо за мене — рече Кълъм и метна юздите на коня върху селската помпа. В миг през отворените горнища на всички врати се подадоха глави.

— Скарлет — извика Мери Хелън. — На бебето му е поникнал нов зъб. Ела да изпиеш чаша чай и да му се порадваш.

— Не, Мери Хелън, ти ела тук с бебе, съпруг и всичко останало — възрази Клеър О’Горман, по баща О’Хара. — Тя ми е първа братовчедка и моя Джим умира да се запознае с нея.

— И на мен ми е братовчедка, Клеър — изкрещя Пеги Монахан. — И в огнището ми се пече бармбрек, защото чух за нейната слабост към него.

Скарлет не знаеше какво да прави.

— Кълъм! — повика тя.

Нищо по-лесно, каза той. Просто ще се отбиват във всяка къща поред, като започнат с най-близката, а по пътя ще събират приятели. Когато цялото село се събере в една от къщите, ще постоят там повечко.

— Но не прекалено дълго, не забравяй, защото ще трябва да се преоблечеш в труфилата си за вечеря у Моли. Тя си има своите недостатъци като всички нас, ала не можеш да й правиш напук под нейния собствен покрив. Прекалено много се е старала да се отърве точно от тези фусти, за да ги търпи в трапезарията си.

Скарлет докосна ръката на Кълъм.

— Мислиш ли, че бих могла да се преместя у Даниъл? — попита го тя. — Наистина ми е неприятно да стоя у Моли… Защо се смееш, Кълъм?

— Тъкмо се чудех как да убедя Моли да ни даде двуколката за още един ден. Сега мисля, че мога да я убедя да ни я остави, докато си тук. Я влез да видиш новото зъбче, а аз ще ида да си поговоря с нея. Не ме разбирай погрешно, Скарлет, но Моли вероятно би обещала всичко, ако аз обещая да те отведа. Никога няма да ти прости това, което си казала за елегантните ръкавици от ярешка кожа на Робърт, дето чистел на кравите с тях. Това е най-често повтаряната история във всяка кухня оттук до Мълинджър.

Настаниха Скарлет в стаята „оттатък“ още преди вечеря. Даже чичо Даниъл се усмихна, когато Кълъм му разказа за ръкавиците на Робърт. Тази забележителна случка беше прибавена към историята, за да я направи още по-интересна при следващото преразказване.

* * *

С изумителна бързина Скарлет свикна с простотата на двустайната къщичка на Даниъл. Със собствена стая, удобно легло и с неуморното ненатрапчиво чистене и готвене на Катлийн на Скарлет й оставаше само да се наслаждава на ваканцията си. Което и направи — с огромно удоволствие.