Метаданни
Данни
- Серия
- Отнесени от вихъра (2)
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- Scarlett, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 64 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Оформление: pechkov, 2011
Издание:
Александра Рипли. Скарлет — том І
Продължение на „Отнесени от вихъра“ от Маргарет Мичъл
Издателство „Хемус“, 1992
Американска. Първо издание
Редактор: Иван Тотоманов
Преводачи: фирма „Качин“
Художник: Тотко Кьосемарлиев
Художник-редактор: Веселин Цаков
Технически редактор: Веселин Сеизов
Коректор: Атанаска Йорданова
Формат: 32/84/108. Печатни коли: 32
Издателство „Хемус“ ООД
ДФ „Полиграфичен комбинат“ — София
Твърда корица — 39 лв. Мека корица — 34 лв.
Alexandra Ripley. Scarlett
The sequel to Margaret Mitchell’s „Gone with the Wind“
Warner Books, Inc., New York, 1991
© 1991 Stephen Mitchell Trusts
ISBN 954–428–012–X
Оформление: pechkov, 2011
Издание:
Александра Рипли. Скарлет — том ІІ
Продължение на „Отнесени от вихъра“ от Маргарет Мичъл
Издателство „Хемус“, 1992
Американска. Първо издание
Редактор: Иван Тотоманов
Преводачи: фирма „Качин“
Художник: Тотко Кьосемарлиев
Художник-редактор: Веселин Цаков
Технически редактор: Веселин Сеизов
Коректор: Людмила Стефанова
Формат: 32/84/108. Печатни коли: 28
Издателство „Хемус“ ООД
ДФ „Полиграфичен комбинат“ — София
Твърда корица — 39 лв. Мека корица — 34 лв.
Alexandra Ripley. Scarlett
The sequel to Margaret Mitchell’s „Gone with the Wind“
Warner Books, Inc., New York, 1991
© 1991 Stephen Mitchell Trusts
ISBN 954–428–012–X
История
- — Добавяне
12.
Отплаването на кораба беше отложено с два дни, така че Кълъм и Брайди можаха да изпратят Скарлет на гарата в неделя сутринта. Преди това отидоха на литургия.
— Трябва да поговориш с нея, Кълъм — прошепна Брайди на ухото му и посочи Скарлет с очи. Бяха в коридора.
Кълъм сподави усмивката си в кашлица. Скарлет се бе облякла като селска вдовица, чак дотам, че беше загърната с шал, а не с наметало.
Няма да й противоречим, Брайди — каза твърдо той. — Тя има право да скърби както намери за добре.
— Но, Кълъм, този разкошен английски хотел — всички ще я зяпат и ще шушукат.
— А нямат ли и те права? Нека зяпат и шушукат каквото си искат. Не ще им обръщаме внимание.
Хвана здраво Брайди под ръка и предложи другата си ръка на Скарлет. Тя елегантно сложи своята върху нея, сякаш той я въвеждаше в бална зала.
Настаниха я в купето на първа класа. Кълъм гледаше развеселен, а Брайди ужасена как пътници англичани едни след друг отваряха вратата на купето и после се отдръпваха.
— Властите не бива да позволяват на тези хора да си купуват билети първа класа — каза високо една жена на съпруга си.
Ръката на Скарлет се стрелна и хвана вратата, преди англичанката да успее да я затвори. Тя се провикна към Кълъм, който стоеше на перона:
— Божичко! Забравих си кошницата с варените яйца, отче. Ще кажете ли една молитва пред Светата Дева, та дано се намери някой амбулантен търговец в този влак, който да продава ядене.
Ирландският й акцент бе толкова преувеличен, че Кълъм едва я разбра. Все още се смееше, когато един железничар затвори вратата и влакът тръгна. С удоволствие видя, че двойката англичани забравиха всякакво достойнство и панически се втурнаха към друго купе.
Скарлет им махаше за довиждане и се усмихваше, докато се изгубиха от погледа й.
После се облегна на седалката и позволи на лицето си да се отпусне, на една сълза да се отрони. Беше смъртно уморена и се страхуваше от завръщането си в Адамстаун. Двустайната къщичка на Даниъл изглеждаше странна и приятно различна от всичко, с което бе свикнала, докато беше във ваканция. Но сега й се виждаше тясна и претъпкана, без никакви удобства, а бе единственото, което можеше да нарече дом — и един Господ знаеше докога. Адвокатът можеше да не успее да издири собственика на Балихара. Или пък той да не иска да продава. Цената можеше да се окаже по-висока от всички пари, които й бе дал Рет.
Внимателно обмисленият й план беше пълен с дупки като решето и тя нямаше как да е сигурна в нещо.
„Не ще мисля за това сега, нищо не мога да направя. Поне никой няма да ми се вре тука и да иска да бъбрим.“ Скарлет вдигна облегалките за ръцете, разделящи трите меки седалки, изтегна се с въздишка и заспа. Билетът й лежеше на пода, за да го види кондукторът. Бе направила план и щеше да го следва доколкото можеше. Щеше да й е много по-лесно, ако не беше изморена до смърт.
Първата стъпка мина без засечки. В Мълинджър купи кон и двуколка и с тях се прибра до Адамстаун. Екипажът не беше елегантен като този на Моли — двуколката беше направо мизерна. Но конят бе по-млад, по-едър и по-силен. И бе поставила началото.
Семейството се смая, като я видя да се връща, и й съчувствуваше за загубата по най-добрия възможен начин. Но щом изказаха съболезнованията си, сякаш ги забравиха. Попитаха я дали могат да направят нещо за нея.
— Можете да ме научите — отговори Скарлет — Искам да науча всичко за ирландската ферма.
Ходеше с Даниъл и синовете му, докато си вършеха работата. Дори стисна зъби и се научи да се справя с добитъка, включително да дои кравата. След като овладя всичко, което можа, във фермата на Даниъл, Скарлет положи усилия да очарова Моли, после отвратителния й съпруг, Робърт. Неговата ферма беше пет пъти по-голяма от тази на Даниъл. След Робърт идваше ред на неговия господар — мистър Олдърсън, управителя на цялото имение на графа. Дори и по времето, когато пленяваше всеки мъж в окръг Клейтън, Скарлет не бе използувала чара си тъй ловко. И не се бе старала толкова. И не бе постигала такива успехи. Нямаше време да забелязва бедността в къщата. Имаше значение само мекият дюшек в края на предългия летен работен ден.
След един месец тя знаеше за Адамстаун не по-малко от Олдърсън и бе намерила поне шест начина да се внесат подобрения. Горе-долу по това време получи писмо от адвоката си в Голуей.
Вдовицата на починалия собственик на Балихара се омъжила повторно само година след смъртта му и също починала преди пет години. Нейният наследник и най-голям син, сега на двайсет и седем години, живеел в Англия и щял да наследи и имението на все още живия си баща. Бил казал, че ще разгледа всяко предложение над петнайсет хиляди лири. Скарлет изучи приложената към писмото топографска карта на Балихара. Беше много по-голяма, отколкото си бе представяла.
Ами да, и от двете страни на пътя за Трим. И имаше още една река. Границата е Бойн от тази страна и — тя се вторачи в дребните буквички — река Найтсбрук от другата. Какво изискано име! Найтсбрук. Две реки. Трябва да я имам. Но… петнайсет хиляди лири!
Вече знаеше от Олдърсън, че десет лири е цената, която се плаща само за първокласна обработваема земя, и то най-високата цена. Осем беше по-вероятно, пък ако умееш да се пазариш — седем и половина. А в Балихара имаше и големичко блато. Полезно заради горивото — имаше достатъчно торф за няколко века. Но в блатата нищо не растеше, а почвите около тях не ставаха за пшеница. А и земята бе запустяла за трийсет години. Трябваше да се разчисти от израслите храсталаци и коренища. Не биваше да плаща повече от четири, четири и половина. За 1240 акра това правеше 4960 или 5580 лири най-много. Оставаше къщата, разбира се — бе огромна. Не че за нея имаше значение. Постройките в селището бяха по-важни. Четирийсет и седем всичко плюс две църкви. Пет от къщите бяха доста внушителни, двайсетина — прости селски къщички.
Но всички бяха запуснати. Вероятно щяха да си останат такива, щом никой не се грижеше за имението. Като се пресметнеше всичко, десет хиляди лири изглеждаха повече от достатъчни. Онзи щеше да има голям късмет, ако някой му ги дадеше. Десет хиляди лири — това правеше петдесет хиляди долара! Скарлет се ужаси.
„Трябва да започна да смятам в истински пари, иначе ставам непредпазлива. Десет хиляди не е кой знае какво, но петдесет хиляди долара са друго нещо. Това е направо богатство. С цялото това цепене на косъма на две, с пестенето, с пазарлъците около дъскорезницата и в магазина… и без да харча един цент, ако не е абсолютно необходимо, година след година — за десетилетие успях да събера само малко над трийсет хиляди долара. А не бих имала и половината, ако Рет не плащаше почти всичко през последните седем години. Чичо Хенри казва, че съм богата жена с моите трийсет хиляди, и предполагам, че е прав. Къщите, които строя, не струват повече от по сто долара всяка. Какви, за бога, са тези хора, които имат петдесет хиляди долара, за да ги дадат за някакъв порутен призрачен град и запустяла земя? Хора като Рет Бътлър — да, точно такива. А аз имам петстотин хиляди от неговите долари. За да откупя земята, отнета на рода ми.“ Балихара не беше просто земя, това беше земята на О’Хара. Как изобщо можеше да мисли какво трябва или не трябва да плати? Скарлет предложи петнайсет хиляди лири — твърдо, да или не.
След като остави писмото в пощата, тя потрепери цялата, от глава до пети. Ами ако Кълъм не успееше да се върне навреме? Никой не знаеше какъв срок ще му трябва на адвоката, нито кога щеше да си дойде Кълъм. Без малко да не каже довиждане на Мат О’Тул, след като му даде писмото. Бързаше.
Втурна се по неравната земя, искаше й се да завали. Високите и гъсти живи плетове задържаха юнската жега на тясната пътека. Скарлет нямаше шапка, която да предпазва главата и кожата й от слънцето. Почти никога не носеше шапка — честите валежи и облаците преди и след тях правеха шапките ненужни. А слънчобраните в Ирландия бяха просто за фасон.
Щом стигна до брода на Бойн, тя запретна поли, нагази във водата и стоя там, докато тялото й се охлади. После отиде при кулата.
През месеца след завръщането й у Даниъл кулата бе станала много важна за нея. Винаги идваше тук, когато бе разтревожена, отегчена или тъжна. Големите камъни излъчваха едновременно топлина и студ. Прилепваше ръце или буза до тях и във вековечната им трайност намираше спокойствието и утехата, от които се нуждаеше. Понякога говореше на кулата, сякаш говореше на баща си. По-рядко простираше ръце над камъните и плачеше. Никога не чу друг звук, освен собствения си глас, песента на птиците и шепота на реката. Никога не усети присъствието на очите, които я следяха.
Кълъм се върна в Ирландия на осемнайсети юни. Изпрати телеграма от Голуей: ПРИСТИГАМ ДВАЙСЕТ И ПЕТИ ЮНИ СЪС СТОКИТЕ ОТ САВАНА. Селото се обърна с главата надолу. Дотогава в Адамстаун не беше пристигала телеграма. Не бяха виждали и пратеник от Трим, който да е толкова безразличен към черната бира на Мат О’Тул и да има толкова бърз кон.
Когато след два часа друг пратеник долетя на още по-бърз кон, възбудата на хората излезе извън всякакви граници. Още една телеграма за Скарлет. ПРЕДЛОЖЕНИЕТО ПРИЕТО СТОП СЛЕДВАТ ПИСМО И ДОГОВОР.
След кратко съвещание селяните решиха да направят единственото разумно нещо. Щяха да затворят кръчмата на О’Тул и ковачницата. Докторът щеше да заключи вратата си. Отец Дейнъхър щеше да е говорител и всички щяха да идат у Даниъл О’Хара, за да разберат какво става.
Научиха само, че Скарлет е излязла с двуколката, защото и Катлийн не знаеше повече от тях. Но всички можаха да пипнат и да прочетат телеграмите. Скарлет ги беше оставила на масата, пред погледа на целия свят.
Скарлет караше по лъкатушещия път към Трим с ликуващо сърце. Сега вече наистина можеше да започне. Планът й бе ясен, всяка стъпка логично следваше предходната. Това пътуване до Тара не бе предвидено — хрумна й да го направи, когато пристигна втората телеграма, по-скоро като необходимост, отколкото като импулс. В този прекрасен слънчев ден просто трябваше да погледне красивата зелена земя, която си бе избрала за дом, от хълма на Тара.
Днес имаше много повече овце от друг път. Тя се загледа в широките им гърбове и се замисли за вълната. Никой не пасеше овце в Адамстаун — ще трябва да проучи проблемите и печалбата от отглеждането на овце от страничен източник.
Скарлет спря и замръзна. На могилите, където някога е била банкетната зала на Тара, имаше хора. Бе очаквала да е сама. А на всичкото отгоре бяха англичани — проклети натрапници. Неприязънта към англичаните бе част от живота на всеки ирландец и Скарлет я бе погълнала с хляба, който ядеше, и с музиката, на която танцуваше. Тези излетници нямаха право да простират одеяла и покривки там, където някога са пирували Великите крале на Ирландия, нито да говорят с кресливите си гласове там, където мелодично са отеквали арфи.
Особено пък на това място, където Скарлет О’Хара възнамеряваше да застане, за да се порадва на родната си земя на спокойствие. В безсилен гняв тя кръвнишки изгледа натруфените мъже със сламени шапки и жените с копринени слънчобрани на цветчета.
„Няма да ги оставя да ми развалят деня. Ще ида някъде, където няма да ми се пречкат пред очите.“ Отправи се към могилата с двоен пръстен — някога заградения със стени дом на крал Кормак, същия, който построил банкетната зала. Тук бе Лайа Фейл, камъкът на съдбата. Скарлет се облегна на него. Кълъм бе изумен първия път, когато я доведе в Тара и тя бе направила същото. Лайа Фейл бил изпитанието при коронясването на древните крале. Ако камъкът изплачел на глас, мъжът, подложен на изпитание, бил признаван за Велик крал на Ирландия.
В този ден тя така ликуваше, че нищо не би я учудило, дори ако потъмнелият гранитен стълб я извикаше по име. Което, разбира се, не стана. Бе висок почти колкото нея, можеше удобно да опре шия до върха му. Тя замечтано се вгледа в гонещите се в синьото небе над нея облаци и усети как вятърът развява къдриците на челото и слепоочията й. Гласовете на англичаните вече бяха само приглушен фон на тихо прозвънващите звънчета на овцете. „Какво спокойствие! Може би затова имах нужда да дойда в Тара. Бях толкова заета, че забравих за щастието, а това е най-важната част от моя план. Мога ли да бъда щастлива в Ирландия? Мога ли да я превърна в свой истински дом? Тук, в свободния живот, който водя, има щастие. А колко още ще има, когато осъществя плана си! Трудното мина — това, което зависеше от други хора. Сега всичко зависи от мен, така както го искам. И има толкова неща да се правят!“ Тя се усмихна на вятъра.
Слънцето се скриваше и подаваше зад облаците, а тучната гъста трева ухаеше на живот. Скарлет плъзна гръб по камъка и седна на поляната. Може би щеше да намери детелина — Кълъм казваше, че детелините растат по-нагъсто тук, отколкото където и да било в Ирландия. Тя бе преровила безброй ливади, но още не бе виждала неповторимата ирландска детелина. Изведнъж Скарлет нави черните си чорапи и ги свали. Колко бели изглеждаха краката й! Уф! Запретна пола, за да стопли коленете си на слънцето. Жълтите и червените фусти под черната пола пак я накараха да се усмихне. Кълъм излезе прав.
Скарлет размърда пръстите на краката си на повея на вятъра.
Какво беше това? Главата й трепна.
Мъничкото същество отново се раздвижи в утробата й. „О! — прошепна тя и после пак: — О!“ Нежно сложи ръце на леката издутина под полата си. Единственото нещо, което напипваше, беше дебелият нагънат вълнен плат. Нищо чудно, че мърдането не можеше да се усети с ръка. Скарлет знаеше, че ще минат много седмици, преди ръцете й да почувствуват ритането.
Тя се изправи с лице към вятъра и издаде корема си напред. Докъдето стигаше погледът й, се простираха златисти поля и потънали в лятна зеленина дървета.
— Всичко това е твое, малко ирландско бебче — продума тя. — Твоята майка ще ти го даде. Сама, без чужда помощ!
Скарлет усещаше хладната полегнала трева под краката си и топлата земя под стръковете й.
После коленичи и откъсна снопче трева. Лицето й сякаш бе озарено от нещо неземно, когато заби нокти в земята и размаза влажната ароматна пръст върху корема си, когато прошепна: „Твоя, твоя е зелената велика Тара!“
В къщата на Даниъл говореха за Скарлет. Това не беше нещо ново — откак пристигна от Америка, Скарлет стана основната тема за разговор. Катлийн не се засягаше, а и как би могла? Скарлет омайваше и озадачаваше дори нея. Тя веднага си обясни решението й да остане в Ирландия.
— А не капеше ли кръв и от моето сърце — казваше тя на всеки и на всички, — когато ми липсваха мъглите и меката земя, и всичко останало в онзи горещ тесен град? Веднага видя кое е по-хубаво и да не е луда да го остави?
— Ами вярно ли е, Катлийн, че мъжът й страшно я биел и тя избягала, за да опази бебето?
— Изобщо не е вярно, Клеър О’Хара, кой разпространява такива ужасни лъжи? — възмущаваше се Пеги Монахан. — Всеизвестен факт е, че болестта, дето накрая го отнесе, вече го била хванала и той я отпратил надалеч, за да не проникне в утробата й.
— Страшно нещо е да си вдовица и да си трудна, сам-самичка на този свят — въздъхна Кейт О’Тул.
— Не чак толкова — отвърна Катлийн като най-осведомена. — Не и когато си по-богата от английската кралица.
Всички се размърдаха, за да се настанят по-удобно на столовете си край огъня. От всички вълнуващи предположения относно Скарлет — най-приятно беше да се говори за парите й.
— А и не беше ли прекрасно нещо поне веднъж да видиш богатство в ирландски, а не в английски ръце?
Никой от тях не допускаше, че най-хубавото от клюките тепърва предстои.
Скарлет дръпна юздите на коня.
— Дай крачка — подкани го тя. — Бебето бърза за вкъщи.
Най-сетне се бе запътила за Балихара. Докато не беше сигурна, че ще може да я купи, не си беше позволила да стигне по-далече от кулата. Сега можеше да погледа отблизо, да знае какво притежава.
„Моите къщи в моя град… моите църкви и моите кръчми, и моята поща… моето блато и моите ниви, и моите две реки… Колко много чудесни неща трябва да се извършат!“
Беше решила бебето да се роди там, където щеше да бъде домът му. Големият дом на Балихара. Но трябваше да се направи и всичко останало. Нивите бяха най-важни. И ковачницата в града, за да поправя брави и да изработва плугове. Да се спрат течовете, да се остъклят прозорците, вратите да се закачат на пантите. Разрухата трябваше да се спре незабавно, след като имотът вече беше неин.
И на бебето, разбира се. Скарлет се ослуша за живота в утробата си, но нямаше никакво движение.
— Умно дете — каза тя на глас. — Спи, докато можеш. Ще имаме много работа оттук нататък.
Имаше само двайсет седмици за работа до раждането. Не беше трудно да изчисли датата. Девет месеца от 14 февруари, Деня на Свети Валентин. Скарлет сви устни. Каква смешка… Нямаше да мисли за това сега… или когато и да било. Трябваше да мисли за 14 ноември и за работата, която трябва да се свърши преди това. Усмихна се и запя:
За пръв път зърнах Пеги един пазарен ден,
тя караше кабриолета си пред мен
и беше седнала на купчина сено и пролетни цветя,
красиво беше всяко цвете, но най-красивата бе тя в
кабриолета.
На бариерата дори
не й поискаха пари —
пазачът просто спря да дреме,
почеса голото си теме
и се загледа в Пег
в кабриолета.
Колко хубаво беше да си щастлив! Това развълнувано очакване и обзелото я добро настроение определено помагаха за щастието. Нали тогава в Голуей бе казала, че ще бъде щастлива — и беше щастлива.
— И още как — добави Скарлет на глас и се засмя.