Александра Рипли
Скарлет (21)

21.

— Махай се?

Скарлет зарови лице във възглавницата.

— Неделя е, мис Скарлет, не можете да спите до късно. Мис Полин и мис Юлали ви чакат.

Скарлет изпъшка. И това беше достатъчен аргумент човек да премине към епископалната църква. Тогава поне щеше да си отспива, службата в църквата „Свети Михаил“ започваше чак в единайсет. Скарлет въздъхна и стана от леглото.

Лелите й веднага започнаха назидателно да обясняват какво се очаква от нея по време на Сезона. Тя слушаше нетърпеливо приказките на Полин и Юлали за значението на благоприличието, ненатрапчивостта, почитта към по-възрастните и поведението на истинската дама. За бога! Всички тези правила са й дошли до гуша. Майка й и Мами бяха почнали да й ги втълпяват още откакто беше проходила. Скарлет разбунтувана стисна зъби и упорито сведе поглед към земята, докато вървяха към църквата „Света Богородица“. Просто не искаше да слуша.

Но когато се върнаха в къщата на лелите да закусят, Полин каза нещо, което привлече вниманието й.

— Не ми се сърди, Скарлет. Само ти казвам за твое добро какво приказват хората. Носят се слухове, че имаш две чисто нови бални рокли. Скандално е, когато всички останали тук се задоволяват с онова, което имат от години. Ти си нова в града и трябва да внимаваш за репутацията си. Рет също. Хората още не са си съставили мнение за него, както знаеш.

Сърцето на Скарлет затупка уплашено. Рет щеше да я убие, ако го провалеше.

— А за Рет? Моля те, кажи ми, лельо Полин.

Полин се съгласи. С удоволствие. Всички стари истории — бил изгонен от Уест Пойнт, баща му го лишил от наследство заради необузданото му поведение, печалбите, получени по недостоен начин като професионален комарджия по корабите на Мисисипи, в скандалните златни мини в Калифорния и най-лошо — чрез сътрудничество с торбаланковците и новите власти. Вярно, бил храбър войник на Конфедерацията, пробивал блокадата и бил артилерист в армията на Лий, давал по-голямата част от мръсните пари за делото на Конфедерацията…

„Ха! — помисли Скарлет. — Бива си го Рет да съчинява истории.“

… И все пак, миналото му определено било противно. Хубаво е, че се върнал да се погрижи за майка си и сестра си, но преди това добре си поживял. Ако баща им не бил гладувал до смърт, за да осигури голяма застраховка „живот“, майка му и сестра му сигурно щели да умрат без издръжка.

Скарлет стисна зъби, за да не закрещи срещу Полин. Не беше вярно за застраховката! Рет никога, нито за миг, не беше преставал да се грижи за майка си, но баща му не приемаше нищо! Чак след смъртта на мистър Бътлър Рет успя да купи къщата за мис Елинор и да започне да й дава пари. Наложи се даже мисис Бътлър да измисли историята със застраховката, за да обясни благополучието си. Защото парите на Рет минаваха за мръсни. Парите са пари, защо тези твърдоглави чарлстънци си затварят очите пред тази очевидна истина? Какво значение има откъде идват, когато им осигуряват покрив над главите и храна в стомасите?

Защо Полин не спираше с тия нравоучения? За какво дърдореше пък сега? Глупостите около торовете. Още една шега. Всички торове по света нямаше да стигнат за безразсъдните приумици на Рет да издирва старите мебели, среброто на майка си и портретите на прадедите си или да плаща на здрави и прави мъже да се грижат за скъпоценните му камелии, вместо да се заловят със земеделие и да изкарват пари от него.

— … някои чарлстънци печелят добре от фосфатите, но не го показват. Трябва да се предпазваш от склонността към екстравагантност и показност. Той е твой съпруг и си длъжна да го предупредиш. Елинор Бътлър не допуска, че той може да греши, тя винаги го е глезила, но за нейно и за твое добро, както и за доброто на Рет трябва да се погрижиш Бътлърови да не се навират в очите на хората.

— Опитах да поговоря с Елинор — подсмъркна Юлали, — но тя не чу нито една дума, сигурна съм.

В присвитите очи на Скарлет светнаха опасни огънчета.

— Нямам думи да изразя колко съм ви благодарна — каза тя с преувеличена любезност, — ще запомня всичко, което ми казахте. Сега наистина трябва да бягам. Благодаря ви за вкусната закуска.

Скарлет стана, целуна ги бегло по бузите и забърза към вратата. Ако не се измъкнеше веднага, щеше да закрещи. Но все пак най-добре беше да поговори с Рет за чутото от лелите.

 

 

— Не може да не разбираш, Рет, защо сметнах, че е най-добре да ти разкажа. Хората критикуват майка ти. Знам, че лелите ми са досадни стари сплетници, но нали именно такива досадни стари сплетници причиняват всички тревоги. Не може да не помниш мисис Мериуедър, мисис Мийд и мисис Елсинг.

Скарлет се беше надявала, че Рет ще й благодари. Във всеки случай най-малко очакваше да й се изсмее.

— Бог да благослови интригантските им стари сърца — изкиска се той. — Хайде, Скарлет, трябва да разкажем на мама.

— О, Рет, не мога. Тя много ще се разстрои.

— Трябва. Това е сериозно. Абсурдно е, но точно такива са най-сериозните неща. Хайде. И престани да изобразяваш на лицето си дъщерна загриженост. Изобщо не те интересува какво ще се случи с майка ми, стига поканите за забави да продължават да пристигат. И двамата много добре знаем това.

— Не е честно! Аз обичам майка ти.

Рет вече се беше запътил към вратата, но се обърна и се доближи пак до Скарлет. Обхвана раменете й с ръце и я раздруса така, че тя вдигна лице към него. Очите му бяха студени, изучаваха изражението й, сякаш беше пред съд.

— Не ме лъжи за майка ми, Скарлет. Предупреждавам те, това е опасно.

Рет беше така близо до нея, докосваше я. Скарлет разтвори устни, беше сигурна, че погледът й изразява целия копнеж за една целувка от него. Да можеше само още мъничко да се наведе и устните й щяха да се срещнат с неговите. Дъхът на Скарлет секна.

Рет я стисна по-здраво, тя усети силата му, щеше да я притисне към себе си… Сподавена въздишка от радост затрептя в свитото й гърло.

— Проклета да си! — тихичко изръмжа Рет и се отдръпна от нея. — Да вървим долу. Мама е в библиотеката.

Елинор Бътлър изтърва плетивото си в скута и отпусна ръце — лявата върху дясната. Това беше признак, че приема разказа на Скарлет сериозно и е напълно съсредоточена. Накрая Скарлет нервно зачака реакцията й.

— Седнете и двамата — спокойно каза Елинор. — Юлали греши. Много внимателно я слушах, когато ми говореше за пилеенето на пари.

Скарлет разшири очи.

— После доста размислих — продължи Елинор. — Особено за голямото пътуване на Розмари, Рет, като коледен подарък. Никой в Чарлстън от много години не е успявал да направи това, практически откогато ти щеше да отидеш на подобна обиколка, ако не беше такова буйно дете, че баща ти, вместо да те прати да пътуваш, избра за тебе военното училище.

Накрая реших, че няма реална опасност от изолация. Чарлстънци са прагматици, качество, каквото създават старите цивилизации. Ние признаваме, че богатството е желателно, а бедността — крайно неприятна. А ако някой е беден, за него е полезно да има богати приятели. Хората щяха да отсъдят, че е не просто отвратително, а направо непростимо, ако им сервирах мискет вместо шампанско.

Скарлет смръщи вежди. Малко й беше трудно да разбере. Всъщност това нямаше значение — равният, спокоен тон на мисис Бътлър показваше, че всичко е наред.

— Може би сме изпъквали малко повече, отколкото трябва — продължи Елинор, — но точно сега никой в Чарлстън не може да си позволи да не одобрява Бътлърови, защото Розмари би могла да реши да приеме ухажванията на син, брат или братовчед от семейството, а женитбата би уредила всички неудобства.

— Мамо, ти си безсрамен циник — засмя се Рет.

Елинор Бътлър просто се усмихна.

— Какво се смеете? — попита Розмари, която тъкмо отваряше вратата. Очите й бързо се плъзнаха от Рет към Скарлет и обратно. — Чуваше се още по коридора, Рет. Каква е шегата?

— Мама се прави на реалист — отговори той.

Рет и Розмари отдавна бяха стигнали до споразумението да защитават майка си от грубата действителност и сега се усмихваха заговорнически един на друг. Скарлет се почувствува излишна и им обърна гръб.

— Мога ли да поседя малко с вас, мис Елинор? Искам да се посъветвам с вас какво да облека на бала.

„Сега ще видиш дали ме е грижа, Рет Бътлър, за това, че гледаш тази стара мома, сестра си, като че ли е майската царица. Много си въобразяваш, ако смяташ, че можеш да ме разстроиш или да ме накараш да ревнувам!“

Елинор Бътлър я загледа объркана — устата на Скарлет се полуотвори от изненада, очите й блеснаха от вълнение. Елинор дори се обърна, чудеше се какво е видяла Скарлет.

Но втренченият поглед на Скарлет не виждаше нищо. Тя просто се почувствува ослепена от внезапната мисъл, която я осени.

„Да ревнувам! Каква глупачка съм! Да, разбира се, сега всичко става ясно. Защо изгубих толкова време? Рет всъщност ми го каза много ясно, когато вдигна толкова шум заради името на реката. Ашли. Той още ме ревнува от Ашли. Винаги дяволски е ревнувал от Ашли, затова ме желаеше толкова много. И аз просто трябва да го накарам пак да ме ревнува. Не от Ашли, за бога, само да му се усмихна, той ще ме изгледа жално и ще почне да ме моли да се омъжа за него. Не, ще намеря някой друг, тук, в Чарлстън. Никак няма да е трудно. Сезонът започва след шест месеца, ще има забави и балове, ще има танци и присядания за хапка кейк и глътка пунш. Това може да е старият, снобски Чарлстън, но географията не променя мъжете. Още по средата на първия бал след мене ще върви цяла редица ухажори. Дано почне по-скоро.“

 

 

След неделния обед цялото семейство се запъти към Конфедератския дом с кошници, пълни със зеленина от плантацията и два от плодовите сладкиши на Елинор, напоени с уиски. Скарлет едва се удържаше да не затанцува по тротоара, люлееше кошницата си и пееше коледна песен. Радостта й беше заразителна, скоро и четиримата припяваха пред къщите по пътя.

— Влезте при нас — канеха ги собствениците на домовете, пред които пееха серенадите си.

— Вие елате с нас — отвръщаше мисис Бътлър. — Отиваме да украсим Дома.

Повече от дузина ентусиазирани помагачи се присъединиха към тях по пътя до прекрасната, макар и овехтяла стара къща на Броудстрийт.

Сирачетата запискаха от нетърпение, когато разопаковаха сладкишите.

— Само за възрастни — строго обяви Елинор, — но…

И извади приготвените за децата бисквити. Две от вдовиците, които живееха в Дома, бързо донесоха чаши мляко и наредиха децата да седнат около ниска масичка на верандата.

— Сега ще можем да закачим зеленината на спокойствие — каза мисис Бътлър. — Рет, моля те по стълбата да се качваш ти.

Скарлет седна до Ан Хамптън. Беше й приятно да е извънмерно любезна със срамежливата девойка, защото Ан толкова приличаше на Мелани. На Скарлет й се струваше, че така компенсира всички недружелюбни мисли за Мелани през годините, когато Мели й беше напълно предана. Освен това Ан толкова открито изразяваше възхищението си, че нейната компания винаги беше удоволствие. Нежният й глас прозвуча почти въодушевено, когато направи комплимент на Скарлет за косата.

— Сигурно е чудесно да имаш такава тъмна, разкошна коса — каза момичето. — Прилича на чисто черна коприна. Или на една картина, която веднъж видях — беше нарисувана красива, гъвкава черна пантера.

Лицето на Ан светна от неподправено обожание, после се изчерви от дързостта да произнесе толкова лична забележка.

Скарлет любезно я потупа по ръката. Ан се сви, приличаше на нежно, плахо, кафяво полско мишле. По-късно, когато украсата беше готова и стаите с високи тавани започнаха да ухаят на смола от боровите клончета, Ан се извини, че трябва да отиде при децата и да ги подреди за пеенето на коледните песни. „Колко би допаднало това на Мели“ — помисли Скарлет. В гърлото й се сви буца, когато погледна към Ан — тя бе прегърнала две нервни момиченца, докато те пееха дует. Мели беше направо луда по децата. За миг Скарлет съжали, че не е изпратила повече коледни подаръци на Уейд и Ела, но дуетът свърши и настана време всички да се включат в хора, затова се наложи да се съсредоточи, за да си припомни всички куплети на „Първата Коледа“.

— Колко беше приятно! — възкликна Скарлет, след като тръгнаха от Дома. — Много обичам Коледа.

— Аз също — обади се Елинор. — Добра почивка преди Сезона. Но тази година няма да е така спокойно, както друг път. Горките войници-янки сигурно ще ни следят повече от всякога. Техният полковник няма да се примири, че нарушихме комендантския час с гръм и трясък.

Тя се изкиска като младо момиче.

— Ама колко забавно беше!

— Честна дума, мамо! — извика Розмари. — Не мога да разбера защо наричаш онези нещастници в сините униформи „горките“ янки?

— Защото предпочитат да са у дома със семействата си за празниците, вместо да се занимават с нас. Сигурно им е неприятно.

Рет се засмя.

— Мога да се хвана на бас, че ти и твоите приятелки сте намислили нещичко.

— Само ако ни принудят — пак се изкиска мисис Бътлър. — Струва ни се, че днес е спокойно, само защото полковникът им е такъв ревностен поклонник на Библията, че не може да издаде заповед за действие в Светата неделя. Но утре ще стане ясно. Някога ни ядосваха, като ровеха из кошниците ни да търсят контрабандни стоки, когато си тръгвахме от пазара. Ако пак се опитат, ще напипат нещо по-интересно под репите и ориза.

— Карантии? — предположи Розмари.

— Счупени яйца? — добави Скарлет.

— Прахчета за сърбеж — предложи Рет.

Мис Елинор се засмя за трети път.

— И още нещо — заяви тя самодоволно. — Разработихме няколко интересни тактически ходове. Тези войници са от новия набор и всичко ще е ново за тях. Хващам се на бас, че мнозина от тях не са чували за отровната смрадлика. Не ми е приятно да съм толкова неблагоразположена пред Коледа, но те трябва да се научат, че отдавна не се страхуваме от тях.

— Да можеше само Рос да е с нас — добави рязко тя, без никаква следа от предишния смях. — Кога смяташ, че ще е безопасно за брат ти да се върне, Рет?

— Зависи колко бързо ти и приятелките ти ще вкарате янките във форма, мамо. Със сигурност обаче навреме за деня на Света Сесилия.

— Тогава всичко е наред. Няма значение дали ще пропусне останалото, щом като ще успее да се върне у дома за Бала.

Скарлет почувствува по гласа на мис Елинор, че произнася „бала“ с главна буква.

 

 

Скарлет беше сигурна, че часовете ще се проточат безкрайно бавно до двайсет и шести и откриването на Сезона. Но за нейна изненада времето минаваше толкова бързо, че тя едва успяваше. Най-забавна беше битката с янките. Полковникът наистина нареди да се отмъсти за унижението с комендантския час. В понеделник пазарът се огласи от смеха на чарлстънските жени, които зареждаха кошниците с оръжие по свой избор.

На следващия ден войниците внимаваха и ровеха в кошниците с ръкавици. Никак не им се искаше да преживеят още веднъж неприятното усещане ръката ти изведнъж да потъне в нещо отвратително или да пламне от сърбеж и подуване.

— Онези глупаци трябваше да съобразят, че ще се сетим какво се канят да правят — каза Скарлет на Сали Брутън, у която играеха вист същия следобед.

Сали се съгласи с весел смях.

— Аз бях сложила в покупките незатворена кутия с черна боя. А ти?

— Лютив червен пипер. Умирах от страх, че ще се разкихам и ще издам целия номер… А, като заговорихме за номера, мисля, че аз печеля сега.

Предния ден бяха наложени нови ограничения върху продуктите и затова чарлстънските дами залагаха не пари, а кафе. Тъй като черният пазар временно не действуваше, това беше най-големият залог на карти, в който Скарлет бе участвувала някога. Играта много й харесваше.

Харесваше й също да тормози янките. По чарлстънските улици още се разхождаха патрули, но шумът им беше понамалял и щеше да намалява още, докато не се признаеха за победени. А тя също щеше да е допринесла за това.

— Мой ред е да раздавам — каза Скарлет, — днес имам късмет.

Само след няколко дни щеше да е на бал и да танцува с Рет. Сега той я отбягваше, гледаше никога да не остават двамата насаме, но на дансинга щяха да са заедно, да се докосват и да бъдат сами, колкото и други двойки да се въртят в танца.

 

 

Скарлет прикрепи изпратените от Рет бели камелии до буклите, събрани в основата на шията й и завъртя глава, за да се види в огледалото.

— Прилича на буца лой върху връзка колбаси — промърмори тя недоволно. — Панзи, ще трябва да ми направиш друга прическа. Вдигни косата нагоре.

Можеше да втъкне цветята сред кичурите, тогава нямаше да изглежда чак толкова лошо. О, защо Рет беше толкова подъл — да й каже, че единствените украшения, които й позволява да носи, са цветята от скъпоценната му плантация? Стигаше й и старомодната бална рокля. И отгоре на всичко не можеше да сложи нищо, освен китка цветя, за да прикрие простотата й — със същия успех можеше да нахлузи брашнен чувал с дупка за главата. Беше се надявала, че перлите и диамантените обици ще пооправят вида й.

— Реши ме, не ми пробивай дупка в черепа — смъмри тя Панзи.

— Да, мем.

Панзи продължи да реши дългата, тъмна и гъста коса с енергични движения, които разваляха направените с толкова труд букли.

Скарлет гледаше отражението си в огледалото с растящо задоволство. Да, така беше много по-добре. Шията й наистина беше прекалено красива, за да остане закрита. Много повече й отиваше с вдигната коса. Освен това обиците щяха да изпъкнат по-добре. Беше решила да ги сложи въпреки предупреждението на Рет. Трябваше да е ослепителна, трябваше да спечели възхищението на всички мъже на бала и сърцата на поне неколцина. Това щеше да накара Рет да се замисли.

Скарлет сложи обиците. Точно така! Тя завъртя глава в двете посоки и остана доволна от резултата.

— Харесва ли ви, мис Скарлет? — посочи Панзи към прическата.

— Не, опъни още малко над ушите.

Добре, че Розмари отклони предложението да й отстъпи Панзи за вечерта. Въпреки това си оставаше загадка, защо Розмари не се възползува от случая — тя наистина имаше нужда от помощ. Сигурно пак щеше да се среши на вечния си старомомински кок. Скарлет се усмихна. Влизането в балната зала заедно със сестрата на Рет само щеше да подчертае колко по-красива е Скарлет.

— Добре, Панзи — каза тя, доброто й настроение се бе възвърнало.

Косата й лъщеше като гарваново крило. Всъщност белите цветя много щяха да й отиват.

— Подай ми няколко фиби.

След половин час Скарлет беше готова. Погледна се за последен път в голямото огледало. Тъмносините вълни на копринената рокля проблясваха на светлината. На техния фон напудрените голи рамене и деколтето изглеждаха бели като алабастър. Диамантите просветваха ослепително, също както зелените й очи. Шлейфът на роклята беше украсен с черна копринена панделка на няколко реда. Широкият, черен кадифен колан върху турнюра, гарниран с по-светлосиня коприна, подчертаваше тънката й талия. Пантофките й бяха от синьо кадифе с черни връзки. Около шията и китките носеше тесни панделки от черно кадифе, от раменете й се спускаха кадифени лентички, които прикрепяха белите камелии в букетче, превързано със сребриста дантела. Скарлет никога не бе изглеждала толкова прекрасна и го съзнаваше. От вълнението бузите й имаха естествено червен цвят.

 

 

Първият бал на Скарлет в Чарлстън беше пълен с изненади. Почти всичко се размина с нейните очаквания. Първо, предупредиха я да обуе ботуши, а не балните пантофки, защото щяха да отидат пеша на бала. Тя щеше да поръча файтон, ако й бяха казали по-рано, но не допускаше, че Рет няма да го направи. Никак не я успокои обяснението, че Панзи ще носи пантофките в специално калъфче, което в Чарлстън наричаха „чантичка за пантофки“, защото тя нямаше такава чантичка и камериерката на мис Елинор се бави петнайсет минути, докато намери подходяща кошничка. Защо никой не й беше казал, че има нужда от подобен предмет?

— Изобщо не се сетихме — обясни Розмари. — Всеки има чантичка за пантофки.

„Всеки може би в Чарлстън — помисли Скарлет, — но не и в Атланта. Там хората не ходят пеша на бал.“ Щастливата тръпка от първия й бал в Чарлстън започна да се измества от тревожни опасения. Какви други изненади щеше да има?

Много и във всичко, както се установи по-късно. В дългогодишната си история Чарлстън беше изработил условности и ритуали, неизвестни за енергичния свят на Северна Джорджия, който беше по-близо до границата с индианските земи. С разпадането на Конфедерацията бе секнал изобилният източник на богатството, което подхранваше условностите, но бяха запазени ритуалите — единственият остатък от миналото, свято тачен и затова непоклатим.

На входа на балната зала на горния етаж в къщата на Уентуъртови имаше опашка. Всички гости трябваше да се наредят по стълбите, да изчакат влизането един по един, да се ръкуват с Мини Уентуърт и да кажат някаква любезност, после да повторят същата церемония с нейния съпруг, сина им, снаха им, зет им, омъжената дъщеря и неомъжената дъщеря. А през цялото време свиреше музика и гостите, които бяха пристигнали по-рано, вече танцуваха. Скарлет я сърбяха краката да се впусне в танци.

„В Джорджия — помисли тя нетърпеливо, — домакините излизат отпред да посрещнат гостите, не ги държат на опашка като вързани. Гледката е много по-приятна, отколкото тази глупост.“

Точно преди да последва мисис Бътлър вътре в балната зала, достолепен на вид слуга й предложи поднос. Върху него имаше купчина сгънати листа, нещо като мънички книжки, вързани със синя връвчица и висящо моливче. Покани за танц? Сигурно бяха покани за танц. Скарлет беше чувала разказите на Мами за баловете в Савана, когато Елен О’Хара е била младо момиче, но така и не беше повярвала, че забавите могат да са толкова спокойни, че девойката може да прочете в тефтерчето с кого трябва да танцува. Ами да, близнаците Тарлтън или Фонтейновите момчета биха пукнали от смях при мисълта, че трябва да запишат имената си на листче с такъв мъничък молив, който сякаш би се счупил в мъжки ръце! Даже не беше съвсем сигурна дали би искала да танцува с някой страхливец, готов да изпълни цялата тази церемония.

О, да, искаше! Сигурно и с дявола би танцувала, както е с рога и опашка, с когото и да било, само да може да потанцува. Сякаш бяха минали десет години, а не само една, от бала с маски в Атланта.

— Толкова съм щастлива, че съм тук — каза Скарлет на Мини Уентуърт, гласът й трептеше от искреност.

Усмихна се подред на останалите Уентуъртови и мина навътре. Обърна се към дансинга, краката й вече пристъпваха в такт с музиката и дъхът й спря. О, беше толкова красиво — неизвестно и все пак познато, като полузабравен сън. Осветената със свещи зала се изпълваше от музика, цветове и шумолящи рокли. Покрай стените, на леки столове, боядисани в златисто, седяха, както винаги, важните дами-вдовици и мърмореха зад ветрилата си онова, за което винаги си шушукаха — за младежите, които в танца се притискаха прекалено силно, за най-новата ужасяваща история за мъчителното раждане на нечия дъщеря, за последния скандал с най-близките им приятели. Келнери в специални униформи обикаляха от група на група мъже и жени, които в момента не танцуваха, и предлагаха на сребърни подноси пълни чаши и сребърни чашки с озахарени ръбове за джулеп, напитка от уиски, захар, джоджен и лед. Приглушено бръмчаха гласове, тук-там избухваше смях, гръмогласен и сърдечен — познатите, любими звуци на преуспели, весели хора, които се забавляват. Сякаш бе попаднала в стария свят — красивия, безгрижен свят на нейната младост — сякаш нищо не се беше променило, сякаш никога не бе имало война.

Наблюдателният й поглед улови олющената боя по стените и тъмните петна на пода под слоя восък, но предпочете да не им обърне внимание. По-добре беше да се живее в илюзията, да забрави войната и патрулите на янките отвън по улиците. Имаше музика и танци, Рет беше обещал да се държи мило. Нищо повече не й трябваше.

Рет се държа не само мило, беше просто обаятелен. Никой на този свят не можеше да е по-чаровен от Рет, когато той поискаше да се държи така. За съжаление отношението му към нея не се различаваше от отношението към всички останали. Скарлет се люшкаше между гордостта, че всяка друга жена й завижда, и ревността, че Рет обръща внимание на толкова много други жени. Беше внимателен с нея, не можеше да се оплаче, че е пренебрегната. Но беше не по-малко внимателен към майка си, към Розмари и към десетки други жени, които, според Скарлет бяха скучни лелки.

Каза си, че не бива да се ядосва и след малко наистина се успокои. В края на всеки танц я заобикаляха мъже, които настояваха партньорът й да ги запознае с нея, за да я помолят за следващия танц.

Причината не беше само тази, че бе отскоро в града — ново лице сред тълпата познати. Скарлет беше неудържимо пленителна. Решението й да накара Рет да ревнува прибавяше безразсъдно пламъче в чаровните й, необикновени зелени очи, вълнението обагряше страните й като червен сигнал за опасност.

Мнозина от мъжете, които се надпреварваха да я канят на танц, бяха съпрузи на жени, с които вече се беше сприятелила, беше посещавала, беше играла с тях вист и заедно бяха клюкарствували на чаша кафе на пазара. Не я интересуваше. Имаше достатъчно време нещата да се поправят, след като си възвърнеше Рет. Междувременно й се възхищаваха, правеха й комплименти, флиртуваха с нея. Скарлет се чувствуваше в стихията си. Всъщност нищо не се беше променило. Мъжете все така реагираха на трепкащите й мигли, палавата трапчинка и безогледното ласкателство. „Готови са да повярват на всяка лъжа, стига да ги накараш да се почувствуват герои“ — помисли тя със зла, възхитена усмивка, от която партньорът й обърка стъпката. Скарлет издърпа пръстите си изпод крака му.

— О, моля ви да ми простите! — възкликна тя. — Сигурно токът ми се е заплел в подгъва на роклята. Каква ужасна грешка и то когато имам късмета да танцувам валс с такъв великолепен партньор като вас!

Очите й святкаха прелъстително, а заедно с печалната физиономия, която направи в добавка към извинението, устните й се разтвориха, сякаш готови за целувка. Някои похвали не могат никога да се забравят.

 

 

— Каква прекрасна вечер! — възкликна тя на път към къщи.

— Радвам се, че се забавлява — отговори Елинор Бътлър. — И ти много ми хареса, Розмари, стори ми се, че ти е приятно.

— Ха! Беше ми противно, мамо, трябва да си наясно. Но мисълта за предстоящото заминаване за Европа, ми е толкова приятна, че мога да понеса дори и такъв глупав бал.

Рет се засмя. Той вървеше зад Скарлет и Розмари, майка му го беше прихванала под лявата ръка. Смехът му прозвуча сърдечно весело в студената декемврийска вечер. Скарлет се замисли за топлината на тялото му, стори й се, че я усеща с гърба си. Защо тя не беше облегната на ръката му, близо до неговото топло излъчване? Отговорът й беше известен: мисис Бътлър беше възрастна и имаше нужда от подкрепата на сина си. Това обаче не намаляваше копнежа на Скарлет.

— Смей се колкото си искаш, братко — каза Розмари, — но според мен няма нищо смешно.

Сега тя вървеше заднишком и едва не застъпваше шлейфа на роклята си.

— Цяла вечер не можах да разменя две думи с мис Джулия Ашли, защото трябваше да танцувам с всички онези смехотворни мъже.

— Коя е мис Джулия Ашли? — попита Скарлет, чието любопитство се изостри от името.

— Идолът на Розмари — отговори Рет, — и единственият човек, от когото съм се страхувал през целия си съзнателен живот. Не може да не ти е направила впечатление, ако си я видяла, Скарлет. Винаги се облича в черно и изглежда така, сякаш е пила оцет.

— О, ти… — изсъска Розмари, затича към Рет и го заудря с юмруци по гърдите.

— Мир! — извика той и я прегърна с дясната ръка.

Скарлет усети студения вятър, който духаше откъм реката. Тя вирна брадичка и измина последните стъпки до къщата сама.