Александра Рипли
Скарлет (25)

25.

От мига, в който се събуди след едночасов тежък сън, Рет си имаше работа и направо каза на Розмари и Скарлет да стоят настрана от езерата. Там той издигаше трибуна за речите и церемонията по договарянето на следващия ден.

— На работниците не им харесва присъствието на жени. — После се усмихна на сестра си. — А и наистина не бих искал мама да ме пита защо съм ти позволил да научиш такива цветисти изрази.

По молба на Рет Розмари разведе Скарлет из обраслата градина. Пътеките бяха разчистени, но ненасипани с чакъл и полите на Скарлет скоро почерняха от ситната прах. Всичко бе толкова различно от Тара, дори почвата. Изглеждаше и неестествено, че пътеките и прахта не са червени. А и растителността бе толкова гъста, много от растенията й бяха непознати. Бе прекалено пищно за планинския й вкус.

Но сестрата на Рет обичаше плантацията със страст, която я изненада. „Ами да, тя изпитва към това място точно същите чувства, които аз изпитвам към Тара. Може би все пак бих могла да се разбирам с нея.“

Розмари не забеляза усилията на Скарлет да намерят общ език. Тя бе потънала в един загубен свят — Дънмор Ландинг преди войната.

— Това се наричаше „Тайната градина“, защото живите плетове покрай пътеките я скриваха от погледа, докато, без да усетиш, ти внезапно се озоваваш в нея. Когато бях малка, винаги се криех тук, щом дойдеше време за къпане. Слугите бяха чудесни с мене — тичаха между плетовете и уж се вайкаха, че сигурно никога няма да ме намерят. Аз си въобразявах, че съм страхотно хитра. А когато дойката най-сетне влизаше през процепа в градината, винаги се преструваше, че е изненадана да ме намери… Толкова я обичах.

— И аз имах дойка. Тя…

Розмари вече вървеше нататък.

— Ето това е езерото-огледало. Имаше черни лебеди, а и бели. Рет казва, че те може би ще се върнат, като изрежем тръстиките и изчистим всички тия гадни водорасли. Виждаш ли онези храсти? Това всъщност е остров, специално направен, та лебедите да си свиват гнезда. Обрасъл с трева, разбира се — подрязвахме я, когато птиците не бяха в любовен период. Имаше и миниатюрен гръцки храм от бял мрамор. Парчетата му сигурно са някъде в гъсталака. Много хора се боят от лебедите. Наистина те могат страшно да те наранят с човките и крилата си. Но нашите ме оставяха да плувам с тях, щом лебедчетата напуснеха гнездото. Мама често ми четеше „Грозното патенце“, седнала на една пейка до езерото. Когато научих буквите, започнах и аз да чета тази приказка — на лебедите… Тази пътека води към розовата градина. През май мирисът на розите се усещаше на мили надолу по реката, преди още да се стигне до Ландинг. А в дъждовните дни вътре в къщата, когато прозорците бяха затворени, от сладката миризма на огромните букети рози ми ставаше лошо като на куче… Малко надолу, край реката, е големият дъб с къщичката сред клоните. Рет я направи, когато беше малък, а после тя стана на Рос. Аз се покатервах с книга и с няколко шоколадови бисквити и оставах там с часове. Беше много по-хубаво, отколкото в къщичката за игри, която татко поръча на дърводелците — прекалено луксозна, с килимчета по подовете и с мебели като за моя ръст, със сервизи за чай и кукли… Ела насам. Блатото с кипарисите е ей там. Може би ще зърнем някой алигатор. Напоследък е толкова топло, те едва ли са в зимните си убежища.

— Не, благодаря — каза Скарлет. — Краката ми не ме държат вече. Бих поседнала на този голям камък.

Големият камък се оказа пиедестал на паднала и разтрошена статуя на девойка в класически одежди. Скарлет зърна зацапаното й лице в къпиновия гъсталак. Всъщност не се бе изморила от ходенето, а от Розмари. И със сигурност нямаше никакво желание да гледа алигатори. Слънцето напичаше гърба й, тя седеше и разсъждаваше за това, което бе видяла. Дънмор Ландинг оживяваше в мислите й. Разбра, че въобще не е било като в Тара. Животът тук е кипял в мащаб и със стил, за които изобщо нямаше представа. Нищо чудно, че хората от Чарлстън се славеха като горделивци, убедени, че са върхът на вселената. Бяха си живели като царе.

Въпреки топлото слънце й стана студено. Дори ако Рет работеше денонощно до края на живота си, пак не би могъл да възвърне на това място предишния му блясък. А точно това бе решил да направи. В живота му нямаше да има много време за нея. А и познанията й за лука и сладките картофи нямаше да й бъдат от особена полза, за да споделя живота му.

Розмари се върна разочарована. Не бе видяла нито един алигатор. Докато вървяха обратно към къщата, тя говореше непрекъснато — обясняваше как са наричали някога градините, сега потънали в избуяли бурени, отегчаваше Скарлет със сложни описания на сортовете ориз, отглеждани някога в нивите, сега превърнали се в блатна трева, със спомени за детството си.

— Мразех настъпването на лятото! — оплака се тя.

— Защо? — попита Скарлет.

Тя пък винаги бе обичала лятото — тогава имаше вечеринки всяка седмица и много гости, и шумно препускане по черните пътища между нивите с узряващ памук.

Отговорът на Розмари заличи терзаещите я опасения. Скарлет научи, че в низините лятото е градско време. От блатата се надига треска, която е опасна за белите — малария. Заради нея всички напускат плантациите си към средата на май и се връщат чак при първото застудяване в края на октомври.

Така че Рет все пак ще има време за нея. А остава и Сезонът — още почти два месеца. Рет ще трябва да е наоколо, за да придружава майка си и сестра си — и нея. Тя с радост би го оставила да се занимава с цветята си пет месеца в годината, ако е неин през останалите седем. Дори ще научи имената на камелиите му.

Какво е това? Скарлет се взираше в нещо огромно от бял камък. Приличаше на ангел, застанал върху голям сандък.

— О, това е гробницата ни — каза Розмари. — Век и половина Бътлърови, подредени в спретнати редици. Когато ме понесат с краката напред, ще сложат и мен тука. Куршумите на янките откъснаха големи парчета от крилата на ангела, но ги досрамя да закачат мъртвите. Чух, че на някои места са разравяли гробове, за да търсят скъпоценности.

Като дъщеря на ирландски емигрант, Скарлет бе поразена от вечността на гробницата. Всички тези поколения и всички бъдещи поколения, во веки веков, амин. „Връщам се в място с дълбоки корени“ — бе казал Рет. Сега тя разбираше какво бе имал предвид. Изпитваше скръб за това, което бе изгубил, и завист, защото тя никога не беше го притежавала.

— Хайде, Скарлет. Какво стоиш като закована? Почти стигнахме къщата. Не може да си толкова уморена, че да не можеш да направиш още няколко крачки.

Скарлет си спомни защо изобщо се бе съгласила да тръгне на разходка с Розмари.

— Ни най-малко не съм уморена! — отвърна тя. — Мисля, че трябва да съберем борови клонки и нещо друго, за да поукрасим къщата. Празници са, в края на краищата.

— Добра идея! Те ще намалят вонята. Има много борове, а чимшир в горичката — там, където по-рано бяха конюшните.

„И имел“ — добави мислено Скарлет. Нямаше да рискува с ритуала на връх Нова година.

— Много добре — каза Рет, когато се прибра в къщата, след като трибуната бе издигната и украсена с червен, бял и син плат. — Изглежда празнично, точно като за тържеството.

— Какво тържество? — попита Скарлет.

— Поканих семействата на изполичарите. Това ги кара да се чувствуват уважавани и ако даде Господ, мъжете ще имат такъв махмурлук от долнокачественото уиски, че утре, като дойдат чернокожите, няма да им създават неприятности. Вие с Розмари и Панзи ще се качите горе, преди да са дошли. Вероятно няма да се държат особено изискано.

От прозореца на спалнята си Скарлет гледаше искрящата дъга от римски свещи в небето. Фойерверките в чест на Новата година продължиха до полунощ почти до един часа. С цялото си сърце тя съжаляваше, че не си бе останала в града. Утре щеше да стои затворена цял ден, докато чернокожите празнуват, а в събота, докато стигнат до града, сигурно ще е станало твърде късно, за да измие и изсуши косата си за Големия бал.

И Рет изобщо не я бе целунал.

През следващите дни Скарлет отново изпита шеметното вълнение, за което си спомняше като за най-хубавото време в своя живот. Беше красавица, по приемите мъжете се тълпяха около нея, балното й тефтерче се запълваше веднага щом влезеше в залата, всичките й стари хитрости на кокетка предизвикваха същото възхищение, както преди. Като че ли отново бе на шестнайсет години, когато мислеше единствено за последния бал и за комплиментите, които са й направили, и за следващия — с каква прическа да бъде.

Но не след дълго тръпката й премина. Не беше на шестнайсет години и всъщност нямаше нужда от цял куп поклонници. Искаше Рет, а не бе постигнала особен напредък в усилията си да го спечели отново. Той спазваше своята част от сделката — бе внимателен към нея на приемите, любезен винаги, когато бяха вкъщи — заедно с други хора. И все пак тя бе сигурна, че той гледа календара и брои дните, които му остават, докато се отърве от нея. На моменти изпадаше в паника. Ами ако загуби?

Паниката й винаги пораждаше гняв. Тя го съсредоточаваше върху младия Томи Купър. Момчето постоянно се мотаеше около Рет и на лицето му ясно бе изписано обожание. А и Рет му отвръщаше с най-добри чувства. Това я вбесяваше. За Коледа подариха на Томи малка платноходка и Рет го учеше да я управлява. В стаята за карти на втория стаж имаше красив месингов телескоп и винаги, когато можеше, Скарлет тичаше там в следобедите, в които Рет излизаше с Томи Купър. Ревността й беше като да опипва болен зъб с език, но тя не можеше да устои на натрапчивото желание сама да си причинява болка. „Не е честно! Те се смеят и се забавляват, носят се по водата свободни като птици. Защо не изведе мен с лодката? Толкова ми беше приятно тогава, като се връщахме от Ландинг. Ще ми хареса още повече в малката лодчица на хлапето Купър. Ами да, тя е като жива, движи се толкова бързо, толкова леко, толкова… толкова щастливо!“

За щастие, тя рядко си беше вкъщи близо до телескопа следобед. Въпреки че вечерните приеми и баловете бяха основните събития на Сезона, трябваше да се вършат и други неща. Запалените играчи на вист продължаваха да се събират. Комитетът на мис Елинор за Конфедеративния дом организираше набиране на средства, с които да се купят книги за училището и да се спре течът, внезапно появил се на покрива, правеха се и се приемаха посещения. Скарлет беше бледа, с хлътнали от умора очи.

Всичко щеше да си струва труда, ако ревността мъчеше Рет, а не нея. Но той като че ли не забелязваше възхитата, която тя будеше. Или още по-лошо — това му беше безразлично.

Тя трябваше да го накара да прогледне, да се развълнува! Реши да си избере едного измежду десетките свои поклонници. Красив… богат… по-млад от Рет. Някой, от когото той би следвало да ревнува.

Господи, изглеждаше като призрак! За да постигне целта си, употреби повечко руж и силен парфюм, въоръжи се със своето най-невинно изражение.

* * *

Мидълтън Кортни бе висок и рус, със светли очи под сънливи клепачи и блестящи бели зъби, които откриваше в лукава усмивка. Той бе въплъщение на представата на Скарлет за изискан светски човек. А най-хубавото беше, че също имаше фосфатна мина, и то двадесет пъти по-голяма от тази на Рет.

Когато се наведе да й целуне ръка за поздрав, Скарлет сключи пръстите си върху неговите. Той вдигна поглед към нея и се усмихна.

— Смея ли да се надявам, че ще ми окажете честта да приемете поканата ми за следващия танц, мисис Бътлър?

— Ако не ме бяхте поканили, мистър Кортни, щяхте да сломите бедното ми сърце.

Когато полката свърши, Скарлет отвори ветрилото си с бавното движение, известно като „мечтателна отпадналост“. Повя си с него, за да раздвижи милите кичурчета коса над зелените си очи.

— Господи — промълви тя задъхано. — Страхувам се, че ако не глътна малко въздух, ще припадна в ръцете ви, мистър Кортни. Ще бъдете ли така любезен?

Тя прие предложената й ръка и се облегна на нея, докато той я отвеждаше към една пейка до прозореца.

— О, моля ви, мистър Кортни, седнете тук до мен. Ще си изкривя врата, ако трябва да ви гледам прав.

Кортни седна. Доста близо до нея.

— Не бих искал да причиня болка на тъй красива шия — каза той. Очите му бавно се плъзнаха по врата й към бялата гръд. Беше не по-малко изкусен от Скарлет в играта, която бяха започнали.

Тя скромно бе свела очи, сякаш не знаеше какво прави той. После му хвърли премрежен поглед и отново побърза да спусне очи.

— Надявам се, че моята глупава отпадналост не ви лишава от танц с дамата, най-близка на сърцето ви, мистър Кортни.

— Но дамата, за която говорите, е най-близко до сърцето ми именно сега, мисис Бътлър.

Скарлет го погледна право в очите и се усмихна пленително.

— Внимавайте, мистър Кортни. Ще ми завъртите главата — предупреди го тя.

— Смятам непременно да опитам — прошепна той в ухото й. Топлият му дъх пареше врата й.

Не след дълго тази романтична игра представяна публично стана най-обсъжданата тема на Сезона. Колко пъти танцуваха на всеки бал… а когато Кортни взе чашата с пунш на Скарлет от ръката й и отпи точно оттам, където се бяха допрели устните й… дочутите откъслеци от пълните им с намеци закачки…

Съпругата на Мидълтън, Едит, изглеждаше все по-измъчена и бледа. И никой не можеше да си обясни невъзмутимостта на Рет.

„Защо не направи нещо?“ — чудеше се малкият свят на чарлстънското общество.