Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отнесени от вихъра (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Scarlett, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 63 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2011)
Разпознаване и корекция
ganinka (2011)

Оформление: pechkov, 2011

 

Издание:

Александра Рипли. Скарлет — том І

Продължение на „Отнесени от вихъра“ от Маргарет Мичъл

Издателство „Хемус“, 1992

Американска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Преводачи: фирма „Качин“

Художник: Тотко Кьосемарлиев

Художник-редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Атанаска Йорданова

Формат: 32/84/108. Печатни коли: 32

Издателство „Хемус“ ООД

ДФ „Полиграфичен комбинат“ — София

Твърда корица — 39 лв. Мека корица — 34 лв.

 

Alexandra Ripley. Scarlett

The sequel to Margaret Mitchell’s „Gone with the Wind“

Warner Books, Inc., New York, 1991

© 1991 Stephen Mitchell Trusts

ISBN 954–428–012–X

 

 

Оформление: pechkov, 2011

 

Издание:

Александра Рипли. Скарлет — том ІІ

Продължение на „Отнесени от вихъра“ от Маргарет Мичъл

Издателство „Хемус“, 1992

Американска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Преводачи: фирма „Качин“

Художник: Тотко Кьосемарлиев

Художник-редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Людмила Стефанова

Формат: 32/84/108. Печатни коли: 28

Издателство „Хемус“ ООД

ДФ „Полиграфичен комбинат“ — София

Твърда корица — 39 лв. Мека корица — 34 лв.

 

Alexandra Ripley. Scarlett

The sequel to Margaret Mitchell’s „Gone with the Wind“

Warner Books, Inc., New York, 1991

© 1991 Stephen Mitchell Trusts

ISBN 954–428–012–X

История

  1. — Добавяне

34.

Замириса й на пържено пиле, още щом отвори вратата на голямата розова къща.

— Прибери тези неща — каза тя на Панзи и свали наметката, шапката и ръкавиците си с рекордна скорост. Умираше от глад.

Когато влезе в трапезарията, Юлали я погледна с огромни нажалени очи.

— Папа иска да те види, Скарлет.

— Не може ли следобед? Ще припадна от глад.

— Той каза: „в секундата, в която се прибере“.

Скарлет си взе една димяща гореща кифла от панерчето за хляб и сърдито отхапа, докато ставаше. Изяде я още преди да стигне до стаята на дядо си.

Старият човек в голямото легло й се намръщи над подноса в скута си. Скарлет видя, че в чинията му има само пюре от картофи и купчинка преварени моркови.

Ама че работа! Нищо чудно, че изглежда толкова свиреп. Върху картофите няма даже и масло. Дори и един зъб да не му е останал, биха могли да го хранят по-добре.

— Не търпя незачитане на реда в моята къща — каза старецът.

— Съжалявам, дядо.

— Именно дисциплината правеше армиите на Императора велики; без дисциплина остава само хаосът.

Гласът му бе дълбок, силен, страшен. Но Скарлет видя изострените стари кости да стърчат под дебелата му ленена пижама и не се уплаши.

— Казах, че съжалявам. Мога ли да тръгвам сега? Гладна съм.

— Не бъди безочлива, млада госпожо.

— Няма нищо безочливо в това да си гладен, дядо. Това, че ти не искаш да си изядеш обяда, не означава, че никой друг не трябва да яде.

Пиер Робияр с отвращение побутна подноса.

— Каша — изръмжа той. Не става и за свинете.

Скарлет отстъпи към вратата.

— Не съм те освободил, госпожичке.

Скарлет усети куркането на червата си. Кифлите сигурно вече са изстинали, а пилето може и да е изчезнало при този апетит на леля Юлали.

— Дявол да го вземе, дядо, аз не съм някой от твоите войници. Нито пък се страхувам от теб като лелите си. Какво толкова можеш да ми направиш? Да ме разстреляш за дезертьорство? Ако искаш да умреш от глад, това си е твоя работа. Аз съм гладна и отивам да изям каквото е останало от обяда.

Тя беше вече на прага, когато странен звук я накара да се обърне. „Боже мили, да не съм го докарала до апоплексия? Дано не ми умре на ръцете.“

Пиер Робияр се смееше.

Скарлет сложи ръце на кръста си и го загледа гневно. Изкара й акъла.

Той махна с костеливата си ръка с дълги пръсти.

— Върви да ядеш — каза той. — Върви да ядеш.

После пак се разсмя.

 

 

— Какво стана? — попита Полин.

— Не чух да се стреля, а, Скарлет? — каза Юлали.

Те седяха на масата и чакаха десерта. Обядът беше изчезнал.

— Нищо не стана — отвърна Скарлет през зъби. Взе сребърното звънче от масата и яростно го разтърси. Когато дебелата чернокожа прислужница се появи с две малки чинийки пудинг, Скарлет застрашително се приближи до нея. Сложи двете си ръце на раменете на жената и я завъртя. — Сега бегом, казах бегом, а не едва-едва. Отиваш в кухнята и моментално ми донасяш обеда. Гледай да е топъл и да е много. Не ме интересува кой от вас се е готвел да го изяде, но ще трябва да се задоволите с гръбчето и крилцата. Искам кълка и бяло месо, много сос върху картофите и купичка масло, а кифлите да бъдат хубави и топли. Бегом!

Скарлет се обърна и седна, готова да влезе в битка с лелите си, ако кажат и една думичка. В стаята настъпи тишина, докато й сервираха обеда.

Полин се сдържаше, докато храната на Скарлет бе почти изядена. А след това учтиво попита:

— Какво ти каза папа?

Скарлет изтри устата си със салфетката.

— Просто се опита да ме тероризира, както прави с теб и леля Лали. Така че се наложи да му кажа какво мисля. И го разсмях.

Двете сестри си размениха ужасени погледи. Скарлет се усмихна и поля още сос върху останалите в чинията й картофи. Какви гъски били лелите й! Не знаеха ли, че трябва да се опъваш на тиранин като баща им, иначе ще те стъпчат като едното нищо?

На Скарлет изобщо не й хрумна, че може да се съпротивлява на терора, защото самата тя е тиранин, или че дядо й се беше разсмял, защото бе видял приликата между тях.

Когато сервираха десерта, купичките с тапиока бяха станали някак си по-големи. Юлали се усмихна на племенницата с благодарност.

— Сестра ми и аз тъкмо си говорехме колко се радваме, че си с нас в някогашния ни дом, Скарлет. Савана е прекрасно градче, нали? Видя ли фонтана на площад Чипиуа? А театъра? Той е почти толкова стар, колкото чарлстънския. Спомням си как сестра ми и аз често наблюдавахме актьорите от прозорците на стаята, в която си учехме уроците. Не си ли спомняш, сестро?

Полин си спомняше. Тя си спомняше също, че Скарлет не им бе казала, че ще излиза тази сутрин, нито къде е ходила. Когато Скарлет обясни, че е била в катедралата, Полин сложи пръст на устните си. За съжаление, каза тя, папа силно се противопоставял на католицизма. Имало нещо общо с френската история, тя не знаела с какво точно, но много се ядосвал за църквата. Именно затова тя и Юлали винаги тръгвали от Чарлстън след литургия, за да дойдат в Савана, и заминавали от Савана за Чарлстън в събота. Тази година имало особено затруднение — тъй като Великден се падал толкова рано, те щели да бъдат в Савана за първия ден на Велики пости. Естествено трябвало да идат на литургия и можели да излязат незабелязано от къщата рано сутринта. Но как можели да попречат на баща си да види следите от пепел по челата им, когато се върнат в къщата?

— Измийте си лицата — каза Скарлет нетърпеливо, показвайки по този начин невежеството си и неотдавнашната дата на завръщането си към религията. Тя остави салфетката си на масата.

— Трябва да тръгвам — каза енергично. — Аз… аз ще посетя чичовците и лелите си О’Хара. — Не искаше никой да знае, че се опитва да откупи дела на манастира. Най-малко лелите й, тъй като прекалено много клюкарствуваха. Можеха дори да пишат на Сюелин. Тя сладко се усмихна.

— В колко часа трябва да тръгнем за литургия сутринта?

Непременно ще го спомене пред майката-игуменка. Няма нужда да се издава, че изобщо е забравила за първия ден на Великите пости.

Колко неприятно, че си бе забравила броеницата в Чарлстън. Е, можеше да си купи нова от магазина на чичовците си О’Хара. Ако си спомняше правилно, там имаше всичко — от бонета до плугове.

 

 

— Мис Скарлет, кога ще си ходим у дома, в Атланта? Не се разбирам много с хората в кухнята на дядо ви. Те всичките са такива стипци. И обувките ми съвсем се изтъркаха от цялото това ходене пеша. Кога ще си ходим вкъщи, където имате онези чудесни екипажи?

— Престани с вечните си оплаквания, Панзи. Ще ходиш, когато ти кажа и където ти кажа.

В тросването на Скарлет нямаше остро жило — в момента се мъчеше да си спомни къде е магазинът на чичовците й и не успяваше. „Започнала съм да забравям като старите хора — сигурно ме е прихванало. Панзи е права. Всички, които познавам в Савана, са стари. Дядо, леля Юлали, леля Полин, техните приятелки. А братята на татко са най-стари от всички. Само ще кажа «добър ден», ще подам буза за по една противна суха старешка целувка, ще си купя броеница и ще си тръгна. Наистина няма смисъл да се виждам със съпругите им. Ако толкова ги беше грижа за мене, щяха да намерят как да поддържаме връзка през всичките тези години. Ами да, те не знаят дали междувременно не съм умряла и погребана, без съпругът и децата ми да са получили поне съболезнователна телеграма от тях. Страшно гаден начин да се отнасяш с кръвен роднина, според мене. Може би изобщо няма да отида при никого от тях. Те не заслужават никакви посещения, след като така ме изоставиха“ — мислеше си тя, забравяйки писмата от Савана, на които не бе отговаряла, докато накрая те спряха да пристигат.

Вече бе готова да предаде чичовците си и съпругите им на вечно забвение. Беше се съсредоточила върху две неща — да получи контрол над Тара и да удържи победа над Рет. Нямаше значение, че тези цели си противоречаха — щеше да намери начин да постигне и двете. „Няма да се влача да търся мухлясалия им стар магазин — реши Скарлет. — Ще ида да издиря майката-игуменка и епископа.“ О, иска ми се да не бях забравяла тая броеница в Чарлстън. Тя бързо огледа магазините от другата страна на Броутънстрийт — търговската улица на Савана. Наблизо непременно трябваше да има бижутерия.

Почти право срещу нея, на стената над пет блестящи витрини, с изпъкнали златни букви бе написано: О’ХАРА. „Виж ти, издигнали са се, откакто бях тук за последен път — помисли си Скарлет. — Изобщо не изглежда мухлясало.“

— Хайде — рече тя на Панзи и се втурна сред натовареното движение от фургони, двуколки и колички по оживената улица.

Магазинът на О’Хара миришеше на прясна боя и на току-що поръсени по пода стърготини. Знаме от зелен муселин, опънато пред тезгяха в дъното, обясняваше причината със златни букви: ГОЛЯМО ОТКРИВАНЕ. Скарлет се огледа завистливо. Магазинът беше двойно по-голям от нейния в Атланта и се виждаше, че стоките са по-нови и по-разнообразни. Рафтовете, стигащи до тавана, бяха пълни с кутии с четливо написани етикети и с топове платове в ярки цветове; около тумбестата печка в средата бяха наредени бурета с царевица и брашно; от високия тезгях мамеха бонбони в огромни стъкленици. Чичовците й определено се издигаха. Магазинът, който бе посетила през 1861 година, не бе в централната, модна част на Броутънстрийт и бе тъмен и разхвърлян като нейния в Атланта. Би било интересно да разбере колко им е струвало това разширение. Някои от техните идеи може случайно да се окажат полезни за собствения й бизнес. Тя решително се отправи към тезгяха.

— Бих искала да се видя с мистър О’Хара, ако може — каза тя на високия мъж с престилка, който отмерваше газ за лампа в стъклото на един клиент.

— Бъдете така любезна да почакате един момент, госпожо — каза човекът, без да я погледне. Имаше съвсем лек ирландски акцент.

„Много разумно — помисли си Скарлет. — В магазина на ирландец трябва да работят ирландци.“ Тя разглеждаше етикетите на кутиите по лавиците пред себе си, докато продавачът завиваше стъклото с газта в кафява хартия и връщаше рестото. Хмм, и тя би трябвало да държи ръкавиците по този начин — според номера, а не според цвета. Беше много лесно да видиш цветовете, като отвориш кутията, а каква досада е да търсиш определен номер в кутия, пълна само с черни ръкавици. Защо не се бе сетила досега?

Човекът зад гишето трябваше да повтори два пъти, преди тя да го чуе.

— Аз съм мистър О’Хара — каза той още веднъж. — С какво мога да ви услужа.

О, не, оказва се, че това все пак не е магазинът на чичовците й! Те сигурно са си на старото място. Скарлет забързано обясни, че е сгрешила. Търси някой възрастен мистър О’Хара — мистър Андрю или мистър Джеймс.

— Можете ли да ме упътите до техния магазин?

— Но това е техният магазин. Аз съм им племенник.

— О… о, Господи. Тогава вие трябва да сте мой братовчед. Аз съм Кати Скарлет, дъщеря на Джералд. От Атланта. — Скарлет протегна и двете си ръце. Братовчед! Едър, силен, не стар, неин собствен братовчед. Тя се чувствуваше тъй, сякаш току-що са й поднесли неочакван подарък.

— А аз съм Джейми — засмя се братовчед й и взе ръцете й в своите. — Джейми О’Хара на вашите услуги, Скарлет О’Хара. А каква радост си ти за изморения търговец, наистина. Хубава като слънцето и падаш от небето като звезда. Кажи ми сега, как се озова тук за голямото откриване на новия магазин? Ела, нека те сложа да седнеш.

Скарлет съвсем забрави за броеницата, която искаше да купи. Забрави и за майката-игуменка. И за Панзи, която седна на едно ниско столче в ъгъла и веднага заспа с глава върху купчина нагънати конски чулове.

Джейми О’Хара измърмори нещо под носа си, когато се върна от задното помещение със стол за Скарлет. Четирима клиенти чакаха да бъдат обслужени. През следващия половин час постоянно влизаха още, така че той нямаше възможност да й каже нито дума. От време на време я поглеждаше извинително, но тя се усмихваше и поклащаше глава. Нямаше защо да се извинява. Беше доволна просто да стои тук — в топлия, уреден магазин, който очевидно въртеше оживена търговия, с новооткрития си братовчед. Бе удоволствие да наблюдава вещината му и умелото обслужване на клиентите.

Най-сетне за кратък миг единствените купувачи бяха майка и трите й дъщери, които искаха да прегледат четири кутии с ръкавици.

— Ще говоря като бързей, докато мога — поде припряно Джейми. — Чичо Джеймс непременно ще иска да те види, Кати Скарлет. Той е възрастен господин, но все още много деен. Тук е всеки ден до обед. Може би не знаеш, но жена му почина. Бог да я прости, както впрочем и жената на чичо Андрю. Това сломи духа на чичо Андрю и след един месец и той я последва. Нека всички те почиват в мир в ръцете на ангелите. Чичо Джеймс живее вкъщи с мене, жена ми и децата. Не е далеч оттука. Ела на чай следобед и ще ги видиш. Моето момче Даниъл сега разнася поръчки, но скоро ще се върне и аз ще те заведа у дома. Днес празнуваме рождения ден на дъщеря ми Патриша. Ще дойдат всички роднини.

Скарлет каза, че с удоволствие ще дойде на чай. После свали шапката и наметката си и се приближи до дамите при дантелите. Не само един О’Хара знаеше как се ръководи магазин. Освен това бе прекалено развълнувана, за да седи на едно място. Рожден ден на дъщерята на братовчед й! Макар че Скарлет бе израсла без обичайното за Юга сложно родословие с много разклонения, тя си беше истинска южнячка и можеше да назове точната връзка с братовчеди до десето коляно. Наслаждаваше се да наблюдава как работи Джейми, защото той бе живото потвърждение на онова, което й бе разказал Джералд О’Хара. Имаше тъмната къдрава коса и сините очи на всички от рода му. Както и типичната широка уста, наред с малкия нос на кръглото, румено лице. И най-вече, беше едър човек — висок, с широк гръден кош и дълги силни крака като дънери, които можеха да издържат на всяка буря. Имаше внушителна фигура. „Твоят татко е изтърсакът на котилото — бе казал Джералд, без да се срамува от себе си, но с огромна гордост за братята си. — Майка ми роди осем деца — всичките момчета — аз съм последният и единственият, който не е голям като планина“. Скарлет се зачуди кой от братята е бащата на Джейми. Няма значение, ще разбере на чая. Не, не само чай, а рожден ден. На дъщерята на неин първи братовчед.