Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отнесени от вихъра (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Scarlett, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 63 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2011)
Разпознаване и корекция
ganinka (2011)

Оформление: pechkov, 2011

 

Издание:

Александра Рипли. Скарлет — том І

Продължение на „Отнесени от вихъра“ от Маргарет Мичъл

Издателство „Хемус“, 1992

Американска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Преводачи: фирма „Качин“

Художник: Тотко Кьосемарлиев

Художник-редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Атанаска Йорданова

Формат: 32/84/108. Печатни коли: 32

Издателство „Хемус“ ООД

ДФ „Полиграфичен комбинат“ — София

Твърда корица — 39 лв. Мека корица — 34 лв.

 

Alexandra Ripley. Scarlett

The sequel to Margaret Mitchell’s „Gone with the Wind“

Warner Books, Inc., New York, 1991

© 1991 Stephen Mitchell Trusts

ISBN 954–428–012–X

 

 

Оформление: pechkov, 2011

 

Издание:

Александра Рипли. Скарлет — том ІІ

Продължение на „Отнесени от вихъра“ от Маргарет Мичъл

Издателство „Хемус“, 1992

Американска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Преводачи: фирма „Качин“

Художник: Тотко Кьосемарлиев

Художник-редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Людмила Стефанова

Формат: 32/84/108. Печатни коли: 28

Издателство „Хемус“ ООД

ДФ „Полиграфичен комбинат“ — София

Твърда корица — 39 лв. Мека корица — 34 лв.

 

Alexandra Ripley. Scarlett

The sequel to Margaret Mitchell’s „Gone with the Wind“

Warner Books, Inc., New York, 1991

© 1991 Stephen Mitchell Trusts

ISBN 954–428–012–X

История

  1. — Добавяне

17.

Скарлет се стремеше към гласовете и светлината, които достигаха упоеното й съзнание като през мъгла. Имаше нещо… нещо важно… въпрос… Здрави ръце подхванаха главата й, нежни пръсти разтвориха устните й, по езика и гърлото й потече разхлаждаща сладка течност и тя отново заспа.

Когато пак се помъчи да се свести, си спомни какъв беше въпросът — важният, изпепеляващия я въпрос. Бебето. Мъртво ли беше? Ръцете й потърсиха корема и при допира я преряза болка. Прехапа устни със зъби, притисна ръцете си по-силно, после ги отпусна вяло. Нямаше ритане, нямаше я закръглената бучица на напиращото краче. Бебето беше умряло. Скарлет изстена отчаяно, но стенанието й бе тихо като въздишка и спасителното сладко лекарство се изля в устата й. От упойката заспа, но от затворените й очи бавно се стичаха сълзи.

В полусъзнание за трети път тя се опита да задържи мрака, да задържи съня, да отблъсне света. Но болката се засили, дърпаше я, караше я да се движи, за да избяга от нея, а движението утрои силата й и тя безпомощно проплака. Хладното стъклено шишенце пак се наклони и я спаси. По-късно, когато отново изплува до ръба на съзнанието, тя с готовност отвори уста, за да се върне тъмнината без сънища. Но този път някой попи устните й с влажна кърпа и й проговори с глас, който си спомняше, но не можеше да познае.

— Скарлет скъпа… Кати Скарлет О’Хара… отвори очи…

Умът й затърси, изгуби се, накрая го намери — Кълъм. Беше Кълъм. Братовчед й. Приятелят й… Защо не я оставяше да спи, щом беше неин приятел? Защо не й даваше от лекарството, преди болката да се върне?

— Кати Скарлет…

Тя плахо отвори очи. Светлината я стресна и клепачите се затвориха.

— Бъди добро момиче, Скарлет скъпа. Отвори очи, искам да ти покажа нещо — настояваше ласкавият му глас.

Очите й се отвориха. Някой беше преместил лампата и полумракът не ги дразнеше.

„Ето го моя приятел Кълъм.“ Направи опит да се усмихне, но споменът нахлу и тя избухна в безутешни детински ридания.

— Бебето е мъртво, Кълъм. Нека заспя отново. Помогни ми да забравя. Моля те. Моля те, Кълъм.

Влажната кърпа погали бузите й, попи устните й.

— Не, не, не, Скарлет, не — бебето е тук, бебето не е мъртво.

Бавно осъзна значението на думите. „Не е мъртво“ — повтори умът й.

— Не е мъртво? — пророни Скарлет.

Виждаше лицето на Кълъм, усмивката на Кълъм.

— Не е мъртво, миличка, не е мъртво. Ето, погледни.

Скарлет извърна глава на възглавницата. Защо й беше толкова трудно да извърне глава? Видя светло вързопче в нечии ръце.

— Дъщеря ти, Кати Скарлет — каза Кълъм.

Той отгърна одеялото и тя зърна спящото личице.

— Оо! — въздъхна Скарлет.

„Толкова мъничко, толкова съвършено и толкова безпомощно. Ами кожата му, като листенце на роза, като мляко — не, по-тъмна от мляко, а розовото е само намек за розово. Изглежда изгоряла от слънцето, като… като пиратче е. Прилича досущ на Рет! Рет! Защо не си тук да видиш детето си? Красивото си мургаво дете. Моето красиво мургаво дете! Нека те погледам.“

Обзе я странна, ужасна слабост, топлина заля тялото й като силна, пълноводна, огнена река.

Бебето вдигна клепачи и я погледна право в очите. И Скарлет изпита любов. Без условия, без изисквания, без причини, без въпроси, без граници, без резерви, без егоизъм.

— Хей, бебенце — продума тя.

— Сега си изпий лекарството — каза Кълъм.

Мургавото личице вече го нямаше.

— Не! Не, искам детето си. Къде е тя?

— Ще я видиш, като се събудиш. Отвори уста, Скарлет скъпа.

— Не искам — опита се да каже тя, но капките вече бяха на езика й и след миг тъмнината я обгърна. Заспа усмихната, а под смъртната й бледност напираше живот.

Това се дължеше на факта, че детето приличаше на Рет, или на наклонността на Скарлет винаги да оценява най-високо онова, за което се беше борила пряко сили, а може би и на обстоятелството, че бе прекарала толкова месеци сред ирландците, които обожаваха децата. Или по-вероятно бе просто едно от чудесата, които човешкото съществуване дарява без някаква особена причина. Ала какъвто и да беше произходът й, чистата всеобемаща любов бе дошла при Скарлет О’Хара след години на празнота, изживени без осъзнаване на онова, което е изпускала.

 

 

Скарлет отказа да взема повече лекарство. Дългият червен белег на тялото й бе като допир на нажежена до бяло стомана, но тя го забравяше в огромната радост, която изпитваше, щом се докоснеше до дъщеричката си или щом само я погледнеше.

— Отпратете я! — рече, когато доведоха здравата млада дойка. — Толкова пъти трябваше да стягам гърдите си и да понасям мъчения, докато пресъхне млякото, за да бъда дама и да не си разваля фигурата. Ще кърмя това бебе, ще го притискам до себе си. Ще го храня, за да стане силно, и ще го гледам как расте.

Когато момиченцето намери гърдата й за пръв път и жадно засмука със съсредоточено смръщено челце, Скарлет му се усмихна тържествуващо.

— Ти наистина си дъщеря на майка си — гладна като вълк и твърдо решена да получиш това, което искаш.

Кръстиха бебето в спалнята на Скарлет, защото тя бе твърде слаба, за да излиза. Отец Флин застана до вицекралското легло, а Скарлет седеше в него, облегната на украсени с дантели възглавници, и държеше детето в ръцете си, преди да го даде на Кълъм, който беше кръстник. Кръстници бяха Катлийн и мисис Фицпатрик. Бебето беше облечено в бродирана ленена рокличка, изтъняла от пране, носена от стотици бебета О’Хара поколение след поколение. Кръстиха я Кати Кълъм О’Хара. Когато усети пръските вода, тя размаха ръчички и зарита с крачета, но не проплака.

Катлийн беше облечена в най-хубавата си синя рокля с дантелена яка, въпреки че би трябвало да бъде в траур. Старата Кати Скарлет беше починала. Но всички решиха да не казват на Скарлет, докато не укрепне.

Розалийн Фицпатрик зорко наблюдаваше отец Флин, готова да сграбчи бебето, ако той трепне за миг. Когато Скарлет я помоли да стане кръстница, тя загуби ума и дума. А щом способността й да говори се върна, попита:

— Откъде знаете какво чувствувам към това дете?

— Не знам — отговори Скарлет, — но знам, че нямаше да го имам, ако вие не бяхте попречили на онази чудовищна жена да ме убие. Помня доста неща от онази нощ.

Когато церемонията свърши, Кълъм взе Кати от отец Флин и я сложи в протегнатите ръце на Скарлет. После наля по един пръст уиски на свещеника и на кръстниците и вдигна тост:

— За здравето и щастието на майката и детето — старейшината на рода О’Хара и най-младата О’Хара.

След това придружи треперещия от старост свят човек до кръчмата на Кенеди, където купи по няколко питиета за всички, за да отпразнуват повода. Надяваше се на чудо — това да спре слуховете, които вече се бяха разпространили из цялото графство Мийд.

Джо О’Нийл, ковачът, се бе свивал в един ъгъл на кухнята цяла нощ, а на зазоряване беше притичал до ковачницата да си върне смелостта с пиене.

— Макар че и на самия Свети Патрик не биха му стигнали всичките молитви през онази нощ — разказваше той на всекиго, който искаше да слуша, а такива не бяха малко. — Тъкмо се бях приготвил да спася живота на старейшината на рода О’Хара, когато вещицата мина през каменната стена и със страшна сила ме хвърли на земята. После ме ритна — и аз усетих, че това не беше човешки крак, а разцепено копито. Тя омагьоса старейшината и изтръгна детето от утробата й. Цялото беше в кръв и имаше кръв по пода, по стените, във въздуха. По-слаб човек би затворил очи, за да не вижда тази ужасна гледка. Но Джоузеф О’Нийл видя здравото тяло на детето под кръвта и ви казвам, че беше момче — мъжеството му ясно се виждаше между крайниците. „Ще измия кръвта“ — вика демонката, обръща се с гръб и после подава на отец О’Хара едно тъничко, крехко, почти безжизнено създание — женско и кафяво като пръстта в гроб. Сега какво ще кажете? Ако не съм видял подменено дете, какво тогава съм видял в онази страшна нощ? Нищо хубаво няма да донесе то — нито на старейшината на рода О’Хара, нито на човека, върху когото падне сянката на детето на феите, дето го оставиха на мястото на откраднатото момче О’Хара.

* * *

След седмица до Балихара стигнаха и приказките от Дъншолин. Акушерката казала, че старейшината на рода О’Хара умирала и можела да бъде спасена само като се извади от утробата й мъртвото бебе. А кой знаел повече за тези неща, колкото и тъжни да били, от една акушерка, видяла толкова раждания? Изведнъж страдащата майка се изправила на смъртното си легло. „Виждам го — казала тя. — Виждам духа на смъртта! Висок, облечен в бяло, с красиво като на фея лице.“ После дяволите хвърлили копие от ада през прозореца и духът на смъртта излетял с писък. Викал душата на умрялото дете, но то се върнало при живите, като взело душата на добрата старица, дето била баба на старейшината на рода О’Хара. Дяволска била тази работа, така си било, а детето, дето старейшината го мислела за свое, било вампир, истински вампир.

 

 

— Мисля, че трябва да предупредя Скарлет — рече Кълъм на Розалийн Фицпатрик. — Но какво да й кажа? Че хората са суеверни? Че навечерието на Вси светии е опасен рожден ден за едно дете? Не знам какъв съвет да й дам, няма как да опазим бебето от приказки.

— Аз ще се погрижа за безопасността на Кати — отвърна мисис Фицпатрик. — Никой и нищо не влиза в тази къща, ако аз не го пусна, така че лошо няма да сполети детенцето. Приказките ще се забравят след време, Кълъм, знаеш това. Ще се появи нещо друго, за което да се говори, и всички ще разберат, че Кати е просто момиченце като всички останали момиченца.

 

 

Седмица по-късно мисис Фицпатрик занесе поднос с чай и сандвичи в стаята на Скарлет и търпеливо изслуша същите оплаквания, които слушаше дни наред.

— Не разбирам защо трябва да стоя затворена в тази стая цял живот. Чувствувам се достатъчно добре, за да излизам. Погледнете какво чудесно слънце има днес, бих искала да изведа Кати на разходка с двуколката, а мога само да седя до прозореца и да гледам как падат листата. Сигурна съм, че и тя гледа. Поглежда нагоре, а после ги следи как падат… О, вижте! Вижте! Елате да видите! Погледнете очите на Кати тук, на светлината. Синьото се променя. Мислех, че ще станат кафяви като на Рет, защото направо му е одрала кожата. Но виждам първите петънца и те са зелени. Ще има моите очи!

Скарлет завря нос във врата на бебето.

— Ти си момичето на мама, нали така, Кати О’Хара? Не, не Кати! Всеки може да се казва Кати. Ще ти викам Кити Кет[1] заради зелените очи.

Тя обърна сериозното личице на момиченцето към икономката.

— Мисис Фицпатрик, искам да ви представя Кет О’Хара. — Усмивката на Скарлет беше като слънчев лъч.

Розалийн Фицпатрик потрепера — никога през живота си не бе изпитвала такъв страх.

Бележки

[1] Кет (англ.): котка; Кити Кет: писенце. — Б.пр.