Александра Рипли
Скарлет (81)

35.

Ясното небе и неумолимата жега се върнаха и се задържаха дълго. Вестник „Таймс“ посвещаваше цялата първа страница на сведения и догадки за времето. Втора и трета страница все по-често съобщаваха за изстъпления срещу имотите и служителите на земевладелците.

Всеки ден Скарлет преглеждаше вестника и го захвърляше настрана. Слава богу, тя поне нямаше защо да се тревожи за арендаторите си, слава богу. Знаеха, че ще се погрижи за тях.

Ала това никак не беше лесно. Много често, когато пристигаше в някой град, уж претъпкан с брашно и храни, разбираше, че запасите или са били плод на слухове, или са изчерпани. Отначало Скарлет яростно се възмущаваше от високите цени, но запасите все повече намаляваха и тя се радваше на всичко, което успяваше да намери, плащайки безотказно, макар и често пъти стоката да не беше добра.

„Положението е толкова лошо, колкото бе в Джорджия след Войната — помисли тя. — Не, още по-лошо, защото тогава се биехме с янките, които ограбваха или опожаряваха всичко. Сега се боря за живота на много повече хора, отколкото когато трябваше да изхранвам близките си в Тара. И въобще не зная кой е врагът. Не вярвам Господ да е проклел Ирландия.“

Въпреки това купи свещи за сто долара, та хората да ги палят при молитвите си в църквата. Пък и яздеше или караше колата по-внимателно, като заобикаляше купчините камъни, които започнаха да се появяват покрай пътищата и по полето. Не знаеше какви древни божества се омилостивяват по този начин, но ако те можеха да донесат дъжд, щеше да им събере всички камъни в графство Мийд. Щеше да ги пренесе със собствените си ръце, ако трябваше.

Чувствуваше се безпомощна. Това, което преживяваше, беше непознато и страшно. Беше повярвала, че разбира от земеделие, защото бе израсла в плантация. Добрите години в Балихара всъщност не я изненадаха с нищо, защото работеше здраво и изискваше същото от другите. Но какво трябваше да направи сега, когато желанието за работа не беше достатъчно?

Продължи да ходи на гости — бе приемала поканите така въодушевено. Но сега търсеше не забавления, а информация от другите земевладелци.

 

 

Пристигна с един ден закъснение в абатство Килбони за празненството у Гифърдови.

— Ужасно съжалявам, Флорънс — каза тя на лейди Гифърд, — ако бях проявила по-добро възпитание, щях да се сетя да изпратя телеграма. Но всъщност се лутах навсякъде да търся брашно и хранителни продукти и съвсем загубих представа за дните от седмицата.

Лейди Гифърд чувствуваше такова облекчение от появата на Скарлет, че забрави да се сърди. Всички останали гости бяха приели поканата й заради примамката, че Скарлет също ще дойде.

— Отдавна чакам възможността да ви стисна ръката, млада госпожо.

Един господин с голф раздруса ръката на Скарлет. Беше енергично старче — маркиз Треван, с немирна бяла брада и клюнест нос, изпъстрен с необичайно ярки червени жилки.

— Благодаря ви, сър — отговори Скарлет.

„Но за какво?“ — зачуди се тя.

Маркизът й обясни с характерния за глухите висок глас. Говореше пред всички гости, все едно дали им се слушаше, или не. Гръмливият глас стигаше чак до поляната за крокет.

Заслужавала поздравления, ревеше той, защото спасила Балихара. Казвал на Артър да не е такъв глупак, да не пилее пари, като купува кораби от крадци, които го лъжели, че дървените части са здрави. Но Артър не искал и да чуе, бил решил да се съсипе. Платил осем хиляди лири, повече от половината си състояние, с които можел да купи цялата земя на графство Мийд. Глупак, винаги бил глупак, нямал капка разум още откакто се познавали от деца. Все пак обичал Артър като брат, макар и да бил глупак. Никой нямал такъв верен приятел като Артър. Плакал — „да, госпожо“, — наистина плакал, когато Артър се обесил. Ясно, глупак бил, но кой би допуснал, че е чак толкова глупав? Артър обичал това място, давал сърцето си за него и в края на краищата дал и живота си. Било престъпление от страна на Констанс да го изостави така. Трябвало да го запази в памет на Артър.

Маркизът благодари на Скарлет, че е направила онова, което вдовицата на Артър нямала достатъчно почтеност да извърши.

— Още веднъж искам да ви стисна ръката, мисис О’Хара.

Скарлет се обърка. Какво й говореше старецът? Младият господар на Балихара не се бил обесил, обесил го един човек от града, който го завлякъл в кулата. Така разправяше Кълъм. Сигурно маркизът грешеше. Старите хора смесват спомените си… Или Кълъм бъркаше. Бил е малко дете, знаеше историята само от хорските приказки, по онова време дори не е бил в Балихара, семейството живеело в Адамстаун… Маркизът също не е бил в Балихара и също е научил от други хора. Беше много сложно.

— Скарлет, здравей.

Беше Джон Морланд. Скарлет мило се усмихна на маркиза и дръпна ръката си. Хвана Морланд под ръка.

— Барт, много се радвам да те видя. Търсих те на всяко празненство през сезона, но не те открих никъде.

— Тази година го пропуснах. Две кобили, които се жребят, винаги имат предимство пред един вицекрал. Как си ти?

Беше минала цяла вечност от предишната им среща, бяха се случили толкова много неща. Скарлет се чудеше откъде да почне.

— Знам какво те интересува, Барт — подхвана тя. — Един от ловджийските коне, който ми помогна да купя, вече изпреварва Полумесец. Казва се Комета. Просто сякаш един ден реши, че това е игра, а не работа…

Отидоха в едно тихо ъгълче да поговорят. Скарлет скоро разбра, че Барт въобще няма новини от Рет. Освен това научи много повече, отколкото й се искаше да знае, за израждането на жребче, обърнато наопаки в утробата на кобилата. Нямаше значение. Барт беше един от любимците й и винаги щеше да остане такъв.

Всички говореха за времето. Никога в историята си Ирландия не бе преживявала суша, а как иначе можеше да се нарече безкрайната поредица слънчеви дни? Почти нямаше незасегнат край. През септември, когато арендаторите трябваше да се разплащат, сигурно щеше да стане тежко.

Не беше мислила за това. Сърцето й се сви. Разбира се, фермерите нямаше да могат да се издължат. Но ако не ги накараше да платят, как можеше да очаква от градските наематели да постъпят иначе? Магазините, кръчмите и дори лекарят зависеха от парите, които фермерите харчеха при тях. Нямаше да има никакви доходи.

Беше ужасно трудно да поддържа веселото си изражение, но се налагаше. О, с нетърпение очакваше гостуването да свърши.

Последният ден беше 14 юли, денят на падането на Бастилията. Гостите бяха предупредени да носят дрехи за маскарад. Скарлет облече най-хубавите и най-ярки дрехи от Голуей с четири разноцветни фусти под червената пола. Раираните чорапи не бяха най-подходящи за горещината, но предизвикаха такава сензация, че си струваше да се поизмъчи с тях.

— Никога не съм предполагала, че селянките са така очарователно облечени под цялата си мръсотия — възкликна лейди Гифърд. — Ще си накупя такива дрехи за Лондон догодина. Ще ме молят да издам името на шивачката.

„Глупачка“ — помисли Скарлет. Добре, че тази вечер беше последната.

Чарлс Рагланд дойде за танците след вечеря. Същата сутрин гостите се били разотишли от мястото, където бил поканен и той.

— Така или иначе, щях да си тръгна — сподели той със Скарлет по-късно. — Когато разбрах, че си толкова наблизо, реших, че трябва да дойда.

— Наблизо? Бил си на петдесет мили оттук.

— И сто нямаше да имат значение.

Скарлет се остави Чарлс да я целуне под сянката на големия дъб. Толкова отдавна никой не я беше целувал, не беше усещала закрилата на прегръдка от силни мъжки ръце. Почувствува как се разтапя в обятията му.

— Любима — прошепна прегракнало Чарлс.

— Шшт. Просто ме целувай, докато съм замаяна, Чарлс.

Наистина беше замаяна. Притисна се до широките му мускулести рамене, за да не падне. Но когато той каза, че ще дойде при нея в стаята, Скарлет се отдръпна с прояснен разум. Целувките бяха едно, а за леглото и дума не можеше да става.

Изгори пълната с разкаяния бележка, която той пъхна под вратата й през нощта, и сутринта тръгна достатъчно рано, за да не се налага да се сбогува.

 

 

Когато се върна у дома, веднага потърси Кет. Изобщо не се изненада, че двамата с Били отишли до кулата. Тя беше единственото прохладно място в Балихара. Учуди се обаче, че Кълъм и мисис Фицпатрик я чакаха под сянката на голямото дърво зад къщата, където бяха поднесли чай.

Зарадва се много. Кълъм толкова дълго се държеше отчуждено, избягваше да идва в Големия дом. Беше чудесно, че човекът, когото чувствуваше почти като брат, се е върнал.

— Искам да ти разкажа нещо извънредно необичайно — каза тя. — Щях да умра от любопитство, като го чух. Как мислиш, Кълъм? Възможно ли е младият лорд сам да се е обесил в кулата?

Скарлет смеешком описа маркиз Треван, имитираше изразите му съвсем точно.

Кълъм остави чаената чаша със строго премерено движение.

— Нямам представа, Скарлет скъпа — каза той безгрижно и засмяно, точно както Скарлет обичаше да си го припомня. — Всичко е възможно в Ирландия, иначе тук щяха да плъзнат змии, както навсякъде другаде по света.

Кълъм се усмихна и се изправи.

— Сега трябва да вървя. Зарязах задълженията си само и само да видя хубавичкото ти лице. Не вярвай на нито една дума на тази жена, ако се опита да ти разказва колко са ми харесали сладкишите, които изядох с чая.

Отдалечи се толкова бързо, че Скарлет не свари да му загъне няколко сладки в салфетка.

— Ей сега ще се върна — каза мисис Фиц, и побърза след Кълъм.

— Добре! — високо подвикна Скарлет.

В далечината, в края на пожълтялата морава забеляза Хариет Кели и й помаха.

— Ела да пием чай! — извика Скарлет.

Беше останало още много.

 

 

Розалийн Фицпатрик трябваше да прихване полите си и да се затича, за да догони Кълъм някъде по средата на дългата алея. Мълчаливо повървя до него, докато си поеме дъх, после проговори.

— И сега какво става? — запита тя. — Хукна към бутилката, нали това е истината?

Кълъм спря и се извърна с лице към нея.

— Никъде не е истината — и точно това ме измъчва. Нали я чу? Повтаряше лъжите на англичанина и им вярваше. Точно както Девой и останалите вярват на лъскавите английски лъжи на Парнел. Не можах да остана повече, Розалийн, страх ме беше, че ще счупя на парчета английския й сервиз за чай и в знак на протест ще завия като вързано куче.

Розалийн забеляза мъката в очите му и изразът на лицето й стана по-суров. Твърде дълго бе изливала върху изтерзаната му душа единствено съчувствие — но то не бе помогнало. Той се измъчваше от мисълта, че е провален и предаден. След над двайсет години служба за свободата на Ирландия, след успеха на поверената му задача, след попълването на арсенала в протестантската църква в Балихара му бяха заявили, че всичко е било безсмислено. Политическите действия на Парнел били по-важни. Кълъм винаги бе мечтал да загине за своята родина и сега не можеше да понесе мисълта, че ще живее, без да й помага.

Розалийн Фицпатрик, също както Кълъм, не вярваше на Парнел. И тя се ядосваше, че неговата работа и нейната са пренебрегнати от финианските водачи. Но тя можеше да потисне чувствата си, за да изпълни заповедите. Нейната всеотдайност беше огромна, може би по-голяма дори от неговата, и все пак тя търсеше преди всичко лично отмъщение и чак след него — справедливост.

Сега обаче Розалийн остави настрана предаността си към финианството. Страданията на Кълъм значеха за нея повече, отколкото страданията на Ирландия, защото тя го обичаше — макар че никоя жена не бива да допуска да се влюби в свещеник — и не можеше да го остави да се самоунищожи от съмнения и гняв.

— Какъв ирландец си тогава, Кълъм О’Хара? — остро попита тя. — Ще оставиш ли Девой и останалите да управляват сами, и то неправилно? Виждаш какво става. Хората се борят сами и плащат страшна цена за това, че нямат водач. Те не искат Парнел, също както не го искаш и ти. Осигурил си средства за цяла армия. Защо не се заемеш със създаването й, вместо да се напиваш до безсъзнание като пияниците, дето бърборят за подвизи по кръчмите?

Кълъм се обърна към нея, после зарея поглед надалеч и очите му бавно се изпълниха с надежда.

Розалийн сведе поглед към земята. Не можеше да си позволи Кълъм да забележи чувствата, които искряха в очите й.

 

 

— Не знам как понасяш жегата — оплака се Хариет Кели. Макар, че държеше чадърче, по нежното й лице бяха избили капчици пот.

— Обичам я — каза Скарлет. — Също както у дома. Разказвала ли съм ти за Юга, Хариет?

Хариет отговори отрицателно.

— Лятото беше любимият ми сезон — започна Скарлет. — Трябваха точно горещина и сухи дни. Беше толкова красиво, памукът зеленееше и аха да се разпукне, в безкрайни редици, докъдето ти видят очите. Работниците пееха, окопавайки нивите, песента долиташе отдалеч и сякаш оставаше да плува във въздуха.

Скарлет се заслуша в собствените си думи и се ужаси. Какво каза? „У дома.“ Сега домът за нея беше тук. В Ирландия.

Хариет гледаше мечтателно.

— Колко красиво — въздъхна тя.

Скарлет я погледна с неприязън, после изпита същото чувство към себе си. Романтичната мечтателност беше забъркала Хариет Кели в повече неприятности, отколкото можеше да понесе, и въпреки това тя не се беше отказала от нея.

„За разлика от мене. Не аз обърнах гръб на Юга, генерал Шърман ме отдели от него и вече съм достатъчно възрастна да се преструвам, че това никога не е било. Не зная какво става с мене, съвсем се обърках. Може би е от жегата или съм загубила всичките си желания.“

— Отивам да поработя по сметките, Хариет — каза Скарлет.

Стройните колонки цифри винаги й действуваха успокояващо, а точно в момента усещаше, че ще се пръсне.

Счетоводните книги бяха ужасяващо потискащи. Единствените приходи идваха от къщичките, които строеше в покрайнините на Атланта. Е, поне тези пари не отиваха вече за революционното движение, на което се бе посветил Кълъм. Можеха да помогнат, и то много. Ала все пак не бяха достатъчни. Беше похарчила невероятни суми за къщата и селото. Също и в Дъблин. Не й се вярваше колко разточителна е била в Дъблин, макар че акуратно подредените цифри го доказваха без никакво съмнение.

Да можеше само Джо Колтън да понамали разходите по строежа на къщичките. Пак щяха да се продават като топъл хляб, а печалбата щеше да е много по-голяма. Не би му позволила да купува по-евтин материал, та нали основната причина да се заеме със строителството беше да помогне на Ашли. Имаше още много начини да се намалят разходите. Основите… комините… тухлите можеха и да не са само от най-доброто качество.

Скарлет нетърпеливо тръсна глава. Джо Колтън никога не би го направил сам. Беше точно като Ашли — честен до мозъка на костите си и пълен с идеи, които нямаха нищо общо с деловата работа. Спомни си как те двамата разговаряха на строителната площадка. Ако имаше нещо вярно в поговорката за краставите магарета, то беше тъкмо за тях двамата. Нямаше да се учуди, ако ги видеше да прекъсват по средата разговор за цените на дървения материал, за да заприказват за някоя глупава книга, която са прочели. Замисли се.

Трябваше да прати Хариет Кели в Атланта.

От нея ставаше чудесна съпруга за Ашли. Прекрасно си подхождаха, живееха в света на книгите и бяха безпомощни в действителността. В много отношения Хариет беше глупавичка, но предано изпълняваше задълженията си — беше останала при некадърния си съпруг почти десет години — и в същото време беше по своему предприемчива. Не всеки би могъл да стигне до командира със скъсани обувки и да моли да пощадят живота на Дани Кели. Ашли се нуждаеше от такава стоманена опора. Нуждаеше се също от човек, за когото да се грижи. Той нямаше никаква полза от това, че Индия и леля Питипат се суетят около него през цялото време. Просто беше ужасно да се помисли как това би могло да се отрази на Бо. Били щеше да го понаучи на някои неща. Скарлет се усмихна широко. Най-добре беше заедно с Били Кели да изпрати и пакет ароматични соли за леля Питипат.

Лицето й помръкна. Не, нямаше да стане. Кет щеше да тъгува без Били. Когато Окрас изчезна, тя ходеше омърлушена цяла седмица, а котката не беше и една десета от онова, което означаваше в живота й Били.

Освен това Хариет не понасяше горещините.

Не, нямаше да стане. По никой начин.

Скарлет отново сведе глава над счетоводните книги.