Александра Рипли
Скарлет (17)

17.

— По-добре ли се чувствуваш сега? — попита Рет с внимателно овладян глас.

Скарлет мълчаливо кимна. Беше увита в одеяло, облечена в груба работна риза на Рет и седеше на стол близо до открития огън, а босите й крака киснеха в леген с гореща вода.

— Как си, Панзи?

Камериерката на Скарлет седеше на друг стол, също увита в одеяло като пашкул. Тя се усмихна и отговори, че се чувствувала добре, само че много огладняла.

Рет се изсмя.

— Аз също. Ще ядем като се изсушите.

Скарлет придърпа одеялото по-плътно около себе си. „Много е приветлив, виждала съм го такъв и преди, усмихнат и лъчезарен. А после излиза, че е побеснял от гняв и може да бълва змии и гущери. Само заради Панзи се преструва така. Като излезе тя, той ще се нахвърли върху мене. Може би трябва да кажа, че Панзи ще ми е нужна, но за какво? Вече съм съблечена, не мога да нахлузя дрехите си, преди да са изсъхнали и един господ знае кога ще стане това като отвън вали, а вътре е влажно. Как издържа Рет да живее на такова място? Отвратително е!“

Стаята се осветяваше само от огъня. Представляваше голям квадрат със страна почти шест метра, с пръстен под и зацапани, олющени стени. Миришеше на евтино уиски и тютюнев сок, примесен с миризмата на овъглено дърво и изгорял плат. Единствената мебелировка се състоеше от няколко груби стола й пейки, както и от няколко пръснати тук-там очукани метални плювалници. Полицата над голямата камина и касите на вратите и прозорците сякаш бяха попаднали тук по недоразумение. Бяха чамови, с красива и фина ажурна резба, излъскани до сияещо златистокафяво. В единия ъгъл имаше груба стълба с изпотрошени стъпала и изтърбушен, несигурен парапет. По дължината му бяха прострени дрехите на Скарлет и Панзи. Белите фусти се издуваха от време на време, когато ги подхващаше течението — досущ като призраци, изплували от сенките на мрака.

 

 

— Защо не остана в Чарлстън, Скарлет?

Вечерята беше свършила и бяха изпратили Панзи да спи при старата чернокожа готвачка на Рет. Скарлет вдигна рамене.

— Майка ти не искаше да те безпокои в твоя рай тук. — Тя се огледа презрително. — Аз обаче смятам, че трябва да си в течение на нещата. Някакъв войник-янки се промъква нощем в спалните на жените и ги напада. Едно момиче направо се побърка и трябваше да го отпратят извън града.

Скарлет се помъчи да разгадае мислите по лицето му, но то беше безизразно. Той я гледаше мълчаливо, сякаш очакваше нещо.

— Е? Не те ли интересува, че майка ти и аз можем да бъдем убити в леглата си или нещо още по-лошо?

Устата на Рет се изкриви в подигравателна усмивка.

— Добре ли чувам? Момински страх у една жена, която мина с кола през цялата армия на янките, защото те й се бяха изпречили на пътя? Хайде, хайде, Скарлет. Твоята прямота е известна. Защо тръгна на този дълъг път в дъжда? Да не би да се надяваше да ме изненадаш в обятията на някоя мимолетна любов? Или пък Хенри Хамилтън те посъветва да постъпиш така, за да почна пак да ти плащам сметките?

— За бога, какво приказваш, Рет Бътлър? Какво общо има тук чичо Хенри?

— Такова убедително невежество! Моите комплименти. Но не можеш да очакваш от мене да ти повярвам дори за миг, че твоят хитър стар адвокат не те е уведомил за прекратяването на сумите, които пращах в Атланта. Прекалено високо мнение имам за Хенри Хамилтън, за да допусна такава небрежност от негова страна.

— Спрял си да пращаш пари? Не е възможно?

Коленете на Скарлет омекнаха. Рет сигурно се шегуваше. Какво щеше да стане с нея? Къщата на Прасковената улица — тоновете въглища, които й трябваха за отопление, прислугата, която чистеше, готвеше, переше, гледаше градината, грижеше се за конете и лъскаше кабриолетите, изхранването на всички. Това струваше цяло състояние. Как можеше чичо Хенри да плаща сметките? Той щеше да използува нейните пари! Не, не беше възможно. Скарлет се беше влачила, без да е сложила залък в уста, със скъсани обувки, превила гръб и с кървящи ръце, когато работеше на нивите, за да не умрат от глад. Беше пренебрегнала всякаква гордост, беше обърнала гръб на всичко, което я бяха учили, поддържаше делови контакти с хора, които не заслужаваха и да плюе върху тях, хитруваше и извърташе, бъхтеше се денонощно, за да си изкара парите. Нямаше да допусне да се пилеят така, не можеше да си го позволи. Те бяха нейни. Бяха единственото, което притежаваше.

— Не можеш да ми вземеш парите! — опита се да изкрещи на Рет, но от гърлото й излезе само прегракнал шепот.

Той се изсмя.

— Не съм ти ги взел, миличка, само спрях да добавям моите към тях. Докато живееш в къщата, която издържам в Чарлстън, не виждам смисъл да поддържам празна къща в Атланта. Разбира се, ако се върнеш там, тя повече няма да е празна. Тогава ще се чувствувам задължен да възобновя плащанията.

Рет приближи до камината, където можеше да вижда лицето й, огряно от пламъците. Предизвикателната му усмивка изчезна, челото му загрижено се набръчка.

— Ти май наистина не знаеше, нали? Дръж се, Скарлет, ще ти налея едно бренди. Изглеждаш така, сякаш ще припаднеш.

Наложи се Рет да придържа ръцете й, за да доближи чашата до устните й. Скарлет трепереше неудържимо. След като изпразни чашата, Рет я пусна на пода и се зае да разтрива ръцете на Скарлет, докато се затоплиха и престанаха да треперят.

— Сега, кажи ми сериозно, наистина ли има войник, който се промъква в спалните?

— Рет, ти се пошегува, нали? Нали няма да спреш да пращаш пари в Атланта?

— По дяволите парите, Скарлет, попитах те нещо.

— Ти върви по дяволите, аз също те попитах.

— Трябваше да се сетя, че няма да можеш да мислиш за нищо друго, щом като вече е станало дума за пари. Добре, ще пратя известна сума на Хенри. Сега ще ми отговориш ли?

— Заклеваш ли се?

— Заклевам се.

— Утре?

— Да! Да, по дяволите, утре. Сега, най-накрая ще ми кажеш ли каква е тази проклета история за войника-янки?

От Скарлет се откъсна безкрайно дълга въздишка на облекчение. После пое въздух и му разказа всичко, което знаеше за нападателя.

— Казваш, че Алиша Савидж е видяла униформата?

— Да — потвърди Скарлет и добави злобно. — Не го интересува на колко години са жертвите. Може би точно в този миг изнасилва майка ти.

Рет стисна едрите си юмруци.

— Би трябвало да те удуша, Скарлет. От това светът ще стане по-добър.

Той я разпитва повече от час, докато тя не разказа абсолютно всичко, което беше чула.

— Много добре — заключи Рет, — ще тръгнем утре, щом приливът се обърне.

Рет приближи до вратата и я отвори широко.

— Чудесно, небето се изясни. Лесно ще стигнем.

Покрай силуета му Скарлет виждаше нощното небе. Луната беше в третата четвърт. Тя уморено се изправи. Тогава откъм реката забеляза мъглата, която се стелеше над земята. На лунната светлина изглеждаше побеляла, затова за миг се обърка, помисли, че е валял сняг. Мъглата обви стъпалата и глезените на Рет, после пропълзя в стаята. Той затвори вратата и се обърна. Без лунната светлина стаята изглеждаше много тъмна, докато драсната клечка кибрит не огря отдолу брадичката и носа на Рет. Той я приближи до фитила на лампата и сега вече се виждаше цялото му лице. Скарлет изпита болезнен копнеж. Рет постави лампеното шише и вдигна лампата нависоко.

— Ела с мене. Горе има стая, където можеш да спиш.

Горната спалня не беше толкова примитивна, както стаята на долния етаж. На високо легло с четири подпорни колони имаше дебел дюшек, пухкави възглавници и ярко вълнено одеяло над колосаните ленени чаршафи. Скарлет не погледна към другата мебелировка. Тя свлече одеялото от раменете си, покатери се по стъпалата до леглото и се сгуши под завивките.

Рет постоя за миг преди да излезе от стаята. Скарлет се вслуша в стъпките му. Не, не отиваше на долния етаж, щеше да е някъде наблизо. Скарлет се усмихна и заспа.

 

 

Кошмарът започна както винаги — с мъглата. Скарлет го сънуваше от години, но подсъзнанието й го помнеше даже насън, затова тя започна да се гърчи, да се мята и да се дави уплашена от това, което следваше. После пак засънува, че тича, сърцето й бие оглушително, бяга, препъва се и пак бяга през гъстата бяла мъгла, която обвиваше студените си пипала около гърлото, краката и ръцете й. Беше изстинала, студена като смъртта, гладна и ужасена. Кошмарът беше същият, както винаги, но всеки път ставаше все по-тежък, сякаш ужасът, гладът и студът се трупаха и засилваха.

Все пак беше различно. Преди тичаше и търсеше нещо безименно, непознато, а сега пред нея, през валмата мъгла се мяркаше широкият гръб на Рет, който все се отдалечаваше. Но Скарлет знаеше, че точно него търси, че когато го настигне, кошмарът ще изгуби силата си, ще изчезне и повече никога няма да се повтори. После мъглата се сгъсти, той започна да се губи и тя се развика: „Рет… Рет… Рет… Рет… Рет…“

— Шшт, успокой се. Това е само насън, не е истина.

— Рет…

— Да, тука съм. Тихо сега. Няма нищо.

Силните му ръце я повдигнаха и притиснаха, най-накрая тя се почувствува стоплена и защитена.

Скарлет стреснато се събуди. Нямаше мъгла. Вместо това лампата на масата осветяваше наведеното над нея лице на Рет.

— О, Рет! — извика тя. — Беше толкова ужасно.

— Старият кошмар?

— Да, да, е… почти. Имаше нещо различно, не помня… Но ми беше студено и бях гладна, не виждах от мъглата. Бях толкова изплашена, Рет, беше ужасно.

Той я притисна до себе си, гласът му вибрираше в силния гръден кош до ухото й:

— Разбира се, че ти е било студено и си била гладна. Вечерята направо не ставаше за ядене, а и завивките беше изритала. Сега ще те завия и ще заспиш добре.

Рет я остави на възглавниците.

— Не ме оставяй. Кошмарът ще дойде пак.

Рет я зави с одеялата.

— За закуска ще има бисквити, качамак и много масло. Мисли си за това, а също за домашна шунка и пресни яйца, и ще заспиш като бебе. Винаги си имала добър апетит, Скарлет.

Гласът му беше развеселен. И уморен. Тя затвори натежали клепачи.

— Рет? — промърмори в просъница тя.

Той спря на прага, засенчил с ръка лампата.

— Да, Скарлет?

— Благодаря ти, че дойде да ме събудиш. Как разбра?

— Крещеше така силно, че можеше да счупиш прозорците.

Последният звук, който чу, преди да заспи, беше неговият сърдечен, тих смях. Прозвуча й като приспивна песен.

* * *

Както бе предсказал Рет, Скарлет закуси извънредно плътно, преди да тръгне да го търси. Станал бил още преди зазоряване, както разбра от готвачката. Винаги ставал преди изгрев. Тя гледаше Скарлет с нескрито любопитство.

„Трябва да я нахокам за нахалството й“ — помисли Скарлет, но се чувствуваше толкова доволна, че не можеше истински да се ядоса. Рет я беше прегърнал, беше я утешавал, дори й се беше присмивал. Точно както правеше преди всичко да се обърка. Правилно беше постъпила като дойде в плантацията. Трябваше всъщност да направи това още по-рано, вместо да си губи времето по милион чайове и вечеринки.

Щом пристъпи извън къщата, Скарлет присви очи от слънчевата светлина. Въпреки че беше много рано, слънцето беше силно и тя чувствуваше топлината му върху темето си. Сложи ръка над очите си и се огледа.

Първата й реакция беше тихо изпъшкване. Тухлената тераса под краката й продължаваше вляво от нея на стотина метра. Изпочупена, почерняла и обрасла с трева, тя представляваше рамката на огромни, овъглени развалини. От някогашната великолепна къща бяха останали единствено остатъци от стени и комини. Разхвърляни купчини опушени и обгорели тухли сред отломките от стени напомняха за армията на Шърман, от което спираше дъхът.

Скарлет се потресе. Това е бил домът на Рет, животът на Рет — изгубен завинаги, преди да успее да се върне и да го поправи.

През целия си тревожен живот не се беше сблъсквала с толкова страшна гледка. Никога не бе стигала до дълбините на болката, която той беше изпитал и сигурно продължаваше да изпитва по сто пъти на ден — всеки път, когато поглеждаше към развалините на дома си. Нищо чудно, че беше решил да го построи отново, да намери и възстанови всичко възможно от предишния имот.

Тя можеше да му помогне! Нали сама беше орала, сяла и жънала нивите в Тара? Можеше да се хване на бас, че Рет не е в състояние да различи хубавата царевица за семе от лошата. Щеше да се гордее, ако можеше да му помогне, защото знаеше какво ще означава за него победата над грабителите, когато крехките млади стъбълца започнат да възраждат земята. „Разбирам — помисли Скарлет победоносно. — Мога да почувствувам онова, което изпитва той. Мога да работя с него. Можем да се справим заедно. Нямам нищо против мръсния под, стига да съм с Рет. Къде е той? Трябва да му кажа!“

Скарлет извърна поглед от остатъците от къщата и пред очите й се откри гледка, каквато никога през живота си не беше виждала. Тухлената тераса, на която стоеше, водеше към обрасъл с трева земен насип — най-високия от дълга поредица затревени тераси, простиращи се с идеалните си очертания надолу към две изваяни езера във формата на гигантски пеперудени крила. Между тях минаваше широка затревена пътека към реката и кея. Необичайните мащаби бяха така добре премерени, че големите разстояния изглеждаха по-къси и всичко приличаше на застлана с килим стая на открито. Сочната трева скриваше белезите от войната, сякаш никога не бе я имало. От сцената бликаше спокойствие, обляно в слънчева светлина, природата с любов беше оформена в хармония с човешкото съществувание. Някъде в далечината птица чуруликаше протяжна мелодия — като приветствие.

— О, колко е красиво! — не се сдържа Скарлет.

Отляво на най-долната тераса нещо се раздвижи и привлече погледа й. Сигурно беше Рет. Тя се затича. Надолу по терасите наклонът засилваше скоростта, Скарлет се чувствуваше замаяна, опиянена, възхитена от усещането за свобода. Тя се засмя и широко разтвори ръце като птица или пеперуда, готова да полети в яркосиньото небе.

Беше задъхана, когато стигна до Рет, който стоеше и я наблюдаваше. Скарлет започна дълбоко да поема въздух с ръка върху гърдите, докато дишането й се успокои.

— Никога не съм се радвала толкова! — каза тя, все още задъхана. — Наистина чудесно място, Рет. Нищо чудно, че го обичаш. Тичаше ли по поляните като малък? Имаше ли чувството, че ще полетиш? О, мили мой, колко ужасна е гледката на изгорялата къща! Сърцето ме боли, готова съм да убия всеки янки на този свят! О, Рет, имам толкова неща да ти казвам. Аз размислих. Всичко може да се възвърне, мили, както тревата пораства отново. Разбирам, мили, наистина разбирам какво правиш.

Рет я изгледа особено предпазливо.

— Какво „разбираш“, Скарлет?

— Защо си тук, а не в града. Защото трябва да вдъхнеш нов живот на плантацията. Разкажи ми какво си свършил и какво смяташ да направиш по-нататък. Толкова е вълнуващо!

Лицето на Рет светна и той посочи към дългите редици растителност зад себе си.

— Те горяха — обясни той, — но не загинаха. Сякаш станаха по-силни от изгарянето. Сигурно в пепелта има някакво подхранващо вещество. Трябва да разбера. Имам още толкова да се уча.

Скарлет погледна ниските, остри стъбла. Не познаваше тъмнозелените лъскави листа.

— Какво е това дърво? Праскови ли отглеждаш тук?

— Това не са дървета, Скарлет, а храсти. Камелии. Първите пренесени в Америка са засадени тук, в Дънмор Ландинг. Това са издънки, над триста общо.

— Искаш да кажеш, че това са цветя?

— Разбира се. Най-съвършените цветя на света. Китайците ги обожават.

— Но цветята не могат да се ядат. Какви култури отглеждаш?

— Не мога да мисля за земеделски култури. Трябва да спасявам сто акра градина.

— Това е лудост, Рет. За какво ти е една цветна градина? Зная, че памукът тук не вирее, но сигурно има друга доходна култура. Ами да, в Тара използуваме всяка педя земя. Можеш да садиш чак до стените на къщата. Виж само колко е сочна и плътна тревата. Сигурно земята е много плодородна. Просто трябва да изореш и да посееш семената, те ще поникнат, преди да си се обърнал.

Скарлет впери в него поглед, сияещ от готовността й да сподели придобития с толкова труд опит.

— Ти си варварка — тежко произнесе Рет. — Върви в къщата и кажи на Панзи да се приготви. Ще се видим на кея.

Какво сбърка? В един миг той беше жизнерадостен и въодушевен, в следващия изведнъж всичко изчезваше и ставаше студен и чужд. До края на живота си нямаше да го разбере. Скарлет бързо закрачи през зелените тераси, вече сляпа за красотата им, и влезе в къщата.

 

 

Корабчето, привързано за кея, беше съвсем различно от мръсната лодка, с която Скарлет и Панзи пристигнаха в плантацията. Това беше чистичък едномачтов платноход, боядисан в кафяво, с лъскави месингови части и позлатена украса на извитата декоративна греда. Зад него в реката имаше още един кораб. Скарлет ядно помисли, че предпочита него. Беше поне пет пъти по-голям от платнохода, с две палуби, украсен с позлата, боядисан в бяло и синьо и с яркочервено задно колело. От комините се вееха весели цветни знаменца, по парапетите на двете палуби се облягаха мъже и жени, облечени в пъстри дрехи. Гледката беше празнична и весела.

„Типично за Рет — замисли се Скарлет, — ще се върне в града с малкия си платноход, вместо да помаха на парахода да ни прибере.“ Стигна до площадката точно когато Рет сваляше шапката си, за да направи дълбок, весел поклон на хората от парахода.

— Познаваш ли ги? — попита Скарлет, помислила, че е сбъркала и той дава някакъв знак.

Рет се обърна с гръб към реката и сложи шапката си.

— Всъщност да. Не поотделно, а като цяло. Това е ежеседмичната екскурзия с параход от Чарлстън нагоре по реката и обратно. Много доходна работа за един от нашите торбаланковци. Янките купуват билети предварително заради удоволствието да погледат скелетите на изгорелите къщи в плантациите. Винаги ги поздравявам, когато мога. Объркването им ме развеселява.

От отвращение Скарлет не знаеше какво да каже. Как можеше Рет да се шегува с групата янки-лешояди, които се смееха на онова, което бяха направили с неговия дом?

Тя послушно седна на покритата с възглавнички пейка в малката каюта, но щом Рет стъпи на палубата, скочи, за да разгледа сложната наредба от шкафчета, полици, провизии и съоръжения — всяко нещо имаше свое специално място. Погълната от задоволяването на своето любопитство, Скарлет забеляза, че платноходът се плъзга бавно покрай брега и после пак спира. Рет започна да дава отривисти заповеди:

— Подай онези пакети и ги привържи за носа.

Скарлет подаде глава през отвора да види какво става.

Божичко, какво беше това? Десетина чернокожи мъже се подпираха на кирки и лопати и наблюдаваха как един след друг големи чували се хвърлят към капитана на платнохода. Къде по дяволите можеха да се намират? Мястото приличаше на обратната страна на луната. В гората имаше гигантска просека и огромна яма, до нея се издигаха грамадни купчини от нещо като бледи скални късове. Тебеширен прах изпълни въздуха, стигна до ноздрите й и тя кихна.

Вниманието й се насочи към последвалата като ехо кихавица на Панзи от кърмата. „Не е честно“ — мина й през ума. Панзи виждаше всичко.

— Излизам — извика Скарлет.

— Отплуваме — каза в същия миг Рет.

Платноходът бързо потегли, понесен от силното течение в реката и Скарлет се просна тромаво от стълбата на пода на каютата.

— По дяволите, Рет Бътлър, можех да си счупя врата.

— Да, но не го счупи. Стой там. Скоро ще дойда.

Скарлет чу скърцането на въжетата, платноходът набираше скорост. Тя допълзя до една от пейките и стана.

Почти веднага след това Рет спокойно слезе по стълбата с приведена глава, за да не се удари в капака. После се изправи, главата му докосна лакираното дърво на тавана. Скарлет му хвърли изгарящ поглед.

— Нарочно го направи — оплака се тя.

— Кое? — Той освободи един от страничните отвори и затвори капака. — Добре. Имаме попътен вятър и силно течение. Ще пристигнем в града за рекордно кратко време.

Отпусна се на пейката срещу Скарлет и се протегна, пъргав и жилест като котка.

— Предполагам, че няма да имаш нищо против да запуша.

Дългите му пръсти бръкнаха във вътрешния джоб на сакото и извадиха пура с отрязани краища.

— Разбира се, че имам. Защо да стоя затворена в тъмното? Искам да изляза навън, на слънце.

— Горе — поправи я механично Рет. — Пространството обаче е твърде ограничено. Екипажът е от чернокожи, Панзи е също чернокожа, а ти си бяла и си жена. Те стоят в кабината, ти — в каютата. Панзи може да върти очи пред двамата мъже, да се смее на малко дебелашките им закачки и тримата да се забавляват чудесно. Твоето присъствие ще развали всичко. Така че докато по-нисшата класа се весели, аз и ти, привилегированият елит, ще се ядосваме, затворени един с друг, а ти ще продължаваш да се цупиш и да хленчиш.

— Не се цупя и не хленча! И ще съм ти много благодарна, ако не се отнасяш към мене като към дете. — Скарлет присви долната си устна, мразеше, когато Рет я караше да се чувствува глупава. — Каква е онази кариера, до която спряхме?

— Това, миличка, беше спасението на Чарлстън и пропускът ми обратно сред хората от моя кръг. Това е фосфатна мина. Покрай двете реки има доста такива.

Рет запали пурата бавно и с видимо удоволствие, димът се заизвива на спирали нагоре към отвора.

— Виждам, че очите ти светнаха, Скарлет. Е, не е същото като златна мина. От фосфата не можеш да сечеш монети или да изработваш накити. Но след като се смели, измие и обработи с някои химикали, фосфатът се превръща в най-добрия и бързодействуващ тор в света. Клиентите са готови да изкупят всякакви количества.

— Затова забогатяваш повече от когато и да било.

— Така е. Но по-важното е, че това са почтени, чарлстънски пари. Сега мога да харча колкото си искам от придобитите чрез спекула печалби, без да предизвиквам неодобрение. Всеки би помислил, че те са от фосфатите, макар мината да е смешно малка.

— Защо не я разшириш?

— Не ми трябва. И така ми върши работа. Имам си там надзирател, който не ме лъже прекалено, десетина работника, които се трудят почти толкова, колкото мързелуват, и репутация на почтен човек. Мога вече да изразходвам времето, парите и потта си за онова, което наистина обичам, а точно сега то е да възстановя градините.

Скарлет се ядоса почти неудържимо. Не беше ли типично за Рет да напипа златната жила? И после да пропилее шанса? Колкото и богат да беше, можеше да забогатее още повече. Човек никога не може да каже, че има достатъчно пари. Ако поемеше надзирателската работа и накараше работниците да се потрудят здравата, той би могъл да утрои добива. С още толкова работници би удвоил и това количество…

— Извинявай, че прекъсвам твоите строежи на въздушни кули, Скарлет, но трябва да те питам нещо сериозно. Как да те убедя да ме оставиш на мира и да се върнеш в Атланта?

Скарлет зяпна срещу него. Беше истински слисана. Не беше възможно да говори сериозно, след като така нежно я беше прегърнал предната нощ.

— Шегуваш се — обвини го тя.

— Ни най-малко. Никога през живота си не съм бил толкова сериозен и искам да възприемеш думите ми сериозно. Нямам навика да обяснявам на когото и да било какво върша или мисля, нито пък вярвам, че ще разбереш онова, което искам да ти кажа. Все пак ще се помъча.

Сега работя по-усилено от всякога, Скарлет. Изгорих мостовете си в Чарлстън толкова явно и докрай, че миризмата на изгоряло още дразни ноздрите на всички хора в града. Това е несравнимо по-силно от разрухата, причинена от Шърман, защото аз бях един от тях и се опълчих против устоите на целия им живот. Да спечелиш благоволението на Чарлстън е равносилно на изкачване по заледена планина в тъмното. Една погрешна стъпка и съм мъртъв. Досега действувах много предпазливо, много бавно и вече имам известен напредък. Не желая риска ти да разрушиш всичко постигнато. Искам да си идеш и те питам каква е цената на твоето съгласие да напуснеш.

Скарлет се засмя с облекчение.

— Това ли е всичко? Можеш да си напълно спокоен, ако това те тревожи. Всички в Чарлстън ме обичат. Едва успявам да отговоря на всички покани. Няма ден, в който някой да не дойде на пазара да се посъветва с мене за покупките си.

Рет дръпна от пурата. После загледа как разгорелият се неин връх изстива и се превръща в пепел.

— Страхувах се, че се хабя напразно — каза накрая той, — и се оказах прав. Признавам, че ти устоя по-дълго и прояви повече сдържаност, отколкото очаквах. О, да, научавам някои новини от града, докато съм в плантацията. Но ти си като буре с барут, привързано за гърба ми при изкачването на ледената планина, Скарлет. Ти си ненужен товар — необразована, нецивилизована, католичка, отхвърлена от всички прилични хора в Атланта. Всеки миг можеш да ме взривиш. Искам да си отидеш. Какво ще струва това?

Скарлет се улови за единственото обвинение, което можеше да оспори.

— Ще ти бъда много благодарна, ако ми кажеш какво лошо има в това, че съм католичка, Рет Бътлър! Ние бяхме истински богобоязливи много преди светът изобщо да чуе за вас, за епископалната ви църква.

Тя не проумя нито внезапния смях на Рет, нито последвалата забележка:

— Pax^[1], Хенри Тюдор.

Но онова, което й каза по-нататък, я прониза с точността си:

— Няма да губим време в теологични спорове, Скарлет. Но ти знаеш не по-зле от мене, че макар и без убедителна причина, южняшкото общество гледа отвисоко на римокатолиците. В днешен Чарлстън можеш да ходиш в „Свети Филип“, „Свети Михаил“, в хугенотската църква или първата шотландска презвитерианска. Дори на останалите епископални и презвитериански църкви се гледа с известно подозрение, а всяко друго протестантско вероизповедание се смята за индивидуалистичен жест. Римокатолицизмът е извън общоприетото. Не е разумно, Бог вижда, че не е и християнско, ала е така.

Скарлет мълчеше. Знаеше, че той говори истината. Рет се възползува от моментното й поражение, за да повтори първоначалния си въпрос.

— Какво искаш, Скарлет? Можеш да ми кажеш. Никога не съм се изненадвал от по-тъмните страни на твоята природа.

„Той е искрен — отчаяно помисли тя. — Всички чайове, които изтърпях, мрачните дрехи, които трябваше да нося, безкрайното ходене до пазара в студения мрак всяка сутрин — всичко това е било напразно.“ Беше дошла в Чарлстън, за да си възвърне Рет, и не беше успяла.

— Искам тебе! — заяви Скарлет съвсем искрено.

Този път беше ред на Рет да замълчи. Скарлет виждаше само профила му и бледия дим на пурата. Седеше толкова близко — ако преместеше крака си с няколко сантиметра, щеше да докосне неговия. Искаше го толкова много, че желанието й причиняваше физическа болка. Изпита желание да се превие на две, за да облекчи болката, да я задуши, за да не я мъчи повече. Но остана изправена в очакване да заговори той.