Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отнесени от вихъра (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Scarlett, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2011)
Разпознаване и корекция
ganinka (2011)

Оформление: pechkov, 2011

 

Издание:

Александра Рипли. Скарлет — том І

Продължение на „Отнесени от вихъра“ от Маргарет Мичъл

Издателство „Хемус“, 1992

Американска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Преводачи: фирма „Качин“

Художник: Тотко Кьосемарлиев

Художник-редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Атанаска Йорданова

Формат: 32/84/108. Печатни коли: 32

Издателство „Хемус“ ООД

ДФ „Полиграфичен комбинат“ — София

Твърда корица — 39 лв. Мека корица — 34 лв.

 

Alexandra Ripley. Scarlett

The sequel to Margaret Mitchell’s „Gone with the Wind“

Warner Books, Inc., New York, 1991

© 1991 Stephen Mitchell Trusts

ISBN 954–428–012–X

 

 

Оформление: pechkov, 2011

 

Издание:

Александра Рипли. Скарлет — том ІІ

Продължение на „Отнесени от вихъра“ от Маргарет Мичъл

Издателство „Хемус“, 1992

Американска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Преводачи: фирма „Качин“

Художник: Тотко Кьосемарлиев

Художник-редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Людмила Стефанова

Формат: 32/84/108. Печатни коли: 28

Издателство „Хемус“ ООД

ДФ „Полиграфичен комбинат“ — София

Твърда корица — 39 лв. Мека корица — 34 лв.

 

Alexandra Ripley. Scarlett

The sequel to Margaret Mitchell’s „Gone with the Wind“

Warner Books, Inc., New York, 1991

© 1991 Stephen Mitchell Trusts

ISBN 954–428–012–X

История

  1. — Добавяне

25.

Кълъм беше на кея. Не очакваше да го види, знаеше само, че някои ще дойде да я посрещне и да се погрижи за сандъците й. При вида на набитата му фигура в износени свещенически дрехи и на усмихнатото му ирландско лице Скарлет почувствува, че се е прибрала у дома. Багажът й мина през митницата без други въпроси, освен „Е, как е в Америка?“, на което тя отвърна! „Страшна жега“, и „Колко е голямо това прекрасно бебе, а?“, на което Скарлет с гордост отговори: „На годинка без три месеца, ала вече се опитва да ходи.“

Отне им почти цял час, за да стигнат с файтона от пристанището до гарата. Скарлет никога не бе виждала такива задръствания, даже и на Петте ъгъла.

Заради конните състезания в Голуей, каза й Кълъм. Преди Скарлет да си спомни какво бе видяла миналата година в Голуей, той бързо добави подробностите. Надбягвания с препятствия и без препятствия — пет дни всеки юли. Което означавало, че милицията и полицията били твърде заети в града, за да си губят времето в мотаене по кейовете. И също, че не можело да се наеме стая в хотел на никаква цена. Затова щели да вземат следобедния влак до Балинаслоу и да преспят там. На Скарлет й се искаше да има влак чак до Мълинджър. Нямаше търпение да се прибере вкъщи.

— Как са нивите, Кълъм? Узря ли пшеницата? Окосиха ли вече сеното? Имаше ли достатъчно слънце? А какво стана с торфа, дето го нарязаха? Достатъчно ли беше? Изсъхна ли както трябва? Добре ли гори?

— Почакай и ще видиш, Скарлет. Ще останеш доволна от твоята Балихара, сигурен съм.

Скарлет беше повече от доволна. Беше смаяна. Жителите на града бяха издигнали арки, покрити със свежа зеленина и златни панделки по целия й път. Те самите стояха извън арките и й махаха с кърпички и шапки, приветствуваха завръщането й. „О, благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви“ — викаше тя с просълзени очи.

В Големия дом мисис Фицпатрик, трите толкова различни прислужници, четирите доячки и конярите се бяха подредили да я поздравят. Скарлет едва се сдържа да не прегърне мисис Фиц, но спази правилата, наложени от икономката, и зачете достойнството й. Ала Кет не признаваше никакви правила. Тя се засмя, протегна ръчички и мисис Фицпатрик веднага нежно я взе в прегръдките си.

След по-малко от час Скарлет бе облечена в своите голуейски селски дрехи и бързо крачеше из нивите си с Кет на ръце. Толкова приятно е да се движиш, да се разтъпчеш. Бе седяла толкова часове, дни, седмици. Във влакове и на кораби, в кантори и кресла. Сега искаше да върви, да язди, да се навежда, да се протяга, да тича, да танцува. Беше старейшината на рода О’Хара, отново у дома, а между леките, хладни, бързо отминаващи ирландски дъждове грееше топло слънце.

В ливадите имаше купи ароматно сено, високи по два метра. Скарлет направи пещера в една от тях и двете с Кет влязоха вътре да си играят на къща. Кет изпищя от удоволствие, когато Скарлет събори „покрива“. А после закиха от прахта. Вземаше изсъхналите цветове и ги пъхаше в устата си. После ги плюеше с отвращение. Скарлет се разсмя. Смехът накара Кет да се намръщи, а смръщването й разсмя Скарлет още повече.

— Добре е да свикнеш да ти се смеят, мис Кет О’Хара — каза тя. — Защото си едно чудесно глупаво момиченце и правиш мама много, много щастлива, а когато хората са щастливи, те се смеят много.

Щом Кет започна да се прозява, двете се прибраха вкъщи.

— Извади й сеното от косата, докато спи — каза Скарлет на Пеги Куин. — Аз ще се върна навреме, за да й дам да вечеря и да я изкъпя.

Прекъсна бавното, съзерцателно преживяне на един от впрегнатите коне в конюшнята и се метна върху него — без седло, по мъжки, — за да обиколи Балихара в дългия, бавно притъмняващ здрач. Нивите с пшеница бяха златистожълти дори и на синкавата светлина. Жътвата щеше да е богата. Скарлет доволна се отправи към къщи. Балихара вероятно никога нямаше да й носи печалбите, които получаваше от строежа и продажбата на евтините къщи, но й даваше удовлетворение, което не можеше да се сравни с парите. Земята на О’Хара отново раждаше плод — тя я бе възстановила, поне отчасти, идната година щяха да обработват повече акри, а следващата — още повече.

 

 

— Колко е хубаво да се прибереш у дома — каза Скарлет на Катлийн на другата сутрин. — Нося милион известия от всички в Савана.

Настани се удобно край огнището и пусна Кет да изучава пода. Не след дълго главите започнаха да се подават през отворената врата и всички нетърпеливо заразпитваха за Америка, за Брайди и останалите.

Когато удари камбаната за молитва, жените забързаха към селото, а мъжете О’Хара се върнаха от полето да обядват. Всички с изключение на Шеймъс и, разбира се, на Шон, който по-рано винаги се хранеше със Старата Кати Скарлет в къщата й. Скарлет отначало не обърна внимание. Беше прекалено заета да поздравява Томас, Патрик и Тимъти и да убеждава Кет да не изяжда голямата лъжица, която бе сложила в устата си.

Чак след като мъжете се върнаха на работа, Катлийн й обясни колко много са се променили нещата, докато я е нямало.

— Съжалявам, че трябва да го кажа, Скарлет, но Шеймъс много се засегна, че не остана за сватбата му.

— Исках да остана, но не можех. Той сигурно го знае. Имах работа в Америка.

— Лошото чувство е по-скоро от страна на Пигийн, така си мисля. Не забеляза ли, че не беше сред гостите сутринта?

Всъщност, призна Скарлет, изобщо не бе забелязала. Бе виждала Пигийн само веднъж, просто не я познаваше. Какъв човек беше тя? Катлийн внимателно подбираше думите си. Каза, че Пигийн била грижовна жена, чистела къщата, готвела добре и осигурявала всички удобства на Шеймъс и Шон в малката къщичка на бабата. Щяло да бъде услуга за цялото семейство, ако Скарлет си направела труда да я посети и да изкаже одобрението си за дома, който е създала. Била толкова чувствителна към собственото си достойнство, че чакала първо да я посетят, преди тя самата да направи посещение.

— Господи! — рече Скарлет. — Каква глупост! Ще се наложи да събудя Кет.

— Остави я, ще я наглеждам, докато кърпя. По-добре да не идвам с теб.

Значи Катлийн не харесва особено булката на братовчед си, помисли си Скарлет. Интересно. И Пигийн домакинствуваше отделно, вместо да ходи при Катлийн в по-голямата къща, поне за обед. Чувствителна към собственото си достойнство, виж ти! Такава загуба на енергия — да се готвят две гозби вместо една. Предполагаше, че няма да се привърже към Пигийн, но реши да бъде любезна. Вероятно не беше лесно да влезеш в семейство, което е преживяло толкова години заедно — тя самата много добре знаеше какво значи да си аутсайдер.

Пигийн не можа да й стане симпатична. Имаше проклет характер. „И изглежда, като че ли е пила оцет“ — каза си Скарлет. Жената на Шеймъс й наля чай, който се беше запарвал прекалено дълго. „Иска да ми припомни, че съм я накарала да чака, предполагам.“

— Съжалявам, че не бях тук за сватбата ви — рече смело Скарлет. По-добре беше веднага да хване бика за рогата. — Нося най-добри пожелания от всички О’Хара в Америка, в допълнение към моите. Надявам се, че ти и Шеймъс ще бъдете много щастливи.

Беше доволна от себе си. „Колко мило го казах“ — помисли си.

Пигийн кимна сковано.

— Ще кажа на Шеймъс за любезността ти — рече тя. — Той искаше да говори с тебе. Казах му да се навърта около къщи. Сега ще го викна.

„Е — каза си Скарлет, — чувствувала съм се и по-добре приета през живота си.“ Въобще не беше сигурна, че иска Шеймъс „да говори“ с нея. Едва ли беше разменила и десет думи с най-големия син на Даниъл през цялото време, откакто живееше в Ирландия.

А като го чу, вече беше съвсем сигурна, че не е трябвало да „си говорят“. Шеймъс очаквал тя да му плати арендата за фермата и смятал, че е съвсем справедливо той и Пигийн да живеят в по-голямата къща, защото бил заел мястото на Даниъл като собственик.

— Мери Маргарет е готова да готви и да пере и братята ми, и мен. Катлийн може да се грижи за Шон тук, нали му е сестра.

— С радост ще платя арендата — каза Скарлет. Все пак би предпочела да я помолят, а не да й наредят. — Но не виждам защо говориш с мене кой къде да живее. Ти и Пигийн… искам да кажа Мери Маргарет, трябва да обсъдите това с братята ти и с Катлийн.

— Ти си старейшината на рода О’Хара — почти изкрещя Пигийн. — Ти трябва да се разпоредиш.

* * *

— Тя е права, Скарлет — рече Катлийн, когато Скарлет й се оплака. — Ти си старейшината. — И преди Скарлет да успее да си отвори устата, Катлийн се усмихна и й обясни, че нямало никакво значение. Скоро щяла да напусне къщата на Даниъл, щяла да се ожени за едно момче от Дънсейни. Той й направил предложение миналата събота, на пазарния ден в Трим. — Още не съм казала на другите, исках първо ти да знаеш.

Скарлет я прегърна.

— Колко вълнуващо! Ще ми позволиш аз да направя сватбата, нали? Ще направим чудесен празник.

— И така се отървах — каза тя на мисис Фиц същата вечер. — Но за малко. Не съм много сигурна, че положението на старейшина на рода О’Хара е точно това, което си мислех.

— А какво по-точно си мислехте, мисис О?

— Не знам. Че е по-приятно, предполагам.

 

 

През август извадиха картофите. Фермерите казваха, че това било най-добрата реколта, която са имали някога. После започнаха да жънат пшеницата. Скарлет обичаше да ги гледа. Блестящите сърпове проблясваха на слънцето, а златните стъбла падаха като шумоляща коприна. Понякога заставаше зад жътваря. Вземаше тоягата със закривен край — нещо като дълга паламарка — и трупаше ожънатите класове на малки снопи. Не можа да овладее бързото въртеливо движение, с което всяка ръкойка се връзваше само с един клас, но се научи да борави с куката доста добре.

— Много по-хубаво е, отколкото да береш памук — каза тя на Кълъм.

И все пак имаше мигове, когато я изненадваха остри пристъпи на носталгия. Разбирал нейните чувства, каза й той, и Скарлет бе сигурна, че е вярно. Той наистина бе братът, когото винаги бе искала.

Кълъм изглеждаше замислен, но каза, че просто се ядосвал, дето трябвало първо да се ожъне пшеницата и чак тогава да се завърши работата по странноприемницата, която Брендън Кенеди правел в съседната на кръчмата му сграда. Скарлет си спомни отчаяния човек в църквата, за когото Кълъм бе казал, че „го преследват“. Чудеше се много ли са хората като него и какво прави Кълъм за тях. Но всъщност предпочиташе да не знае, така че не го попита.

По-приятно бе да си мисли за весели неща, като сватбата на Катлийн. Кевин О’Конър не беше мъжът, когото Скарлет би избрала за нея, но той очевидно беше влюбен до уши, а имаше и хубава ферма с двайсет крави, така че се считаше за добра партия. Катлийн разполагаше със значителна зестра в пари, събирани от продажбата на масло и яйца, всички кухненски прибори от къщата на Даниъл също бяха нейни. Тя съвсем разумно прие подарък от Скарлет — сто лири. Не било необходимо да се прибавят към зестрата, каза тя и намигна затворнически.

За голямо разочарование на Скарлет сватбата не можеше да се вдигне в Големия дом. Традицията налагала да я направят в къщата, където щели да живеят младоженците. Единственият принос на Скарлет бяха няколко гъски и бурета с бира. Дори и това било прекалено, предупреди я Кълъм. Роднините на младоженеца били домакините.

— Е, щом е прекалено, мога съвсем да прекаля — каза му тя. Предупреди и Катлийн, за да възрази, ако има нещо против. — Свалям траура. До смърт ми омръзна да ходя в черно.

На сватбата танцува всички рийлове, облечена в яркосини и червени фусти под тъмнозелена пола, с чорапи на жълти и зелени райета.

После плака по целия път до Балихара.

— Толкова ще ми липсва, Кълъм. И къщата ще ми липсва, и всичките гости. Няма да стъпя вече там, тази отвратителна Пигийн да ми поднася отвратителен стар чай.

— Дванайсет мили не е накрай света, Скарлет скъпа. Намери си хубав кон за езда, вместо да ходиш с колата, и за нищо време ще стигаш до Дънсейни.

Скарлет се съгласи, че предложението му е разумно, макар че дванайсет мили все пак бяха голямо разстояние. Това, за което отказа и да чуе, бе кроткият намек на Кълъм да започне отново да мисли за женитба.

Понякога се будеше нощем и тъмницата в стаята й приличаше на тъмната загадка в очите на Рет, когато корабът й заминаваше от Чарлстън. Какво бе почувствувал?

Сама в тишината на нощта, сама в огромното натруфено легло, сама в чернотата на неосветената стая, Скарлет се чудеше и мечтаеше за невъзможни неща, а понякога плачеше от болката на копнежа си по него.

 

 

— Кет — каза ясно Кет, когато видя отражението си в огледалото.

— О, слава богу! — извика Скарлет. Бе започнала да се страхува, че детето й никога няма да проговори. Кет рядко гукаше и бърбореше като другите бебета и гледаше хората, които й се глезеха, с дълбоко учудване. Проходи на десет месеца, което беше рано — Скарлет го разбираше, — но дори след още един месец беше практически няма, с изключение на смеха.

— Кажи „ма-ма“ — молеше я Скарлет. Безрезултатно.

Кажи „ма-ма“ — опита се тя отново, след като Кет проговори, но момиченцето се измъкна от ръцете й и безразсъдно се отправи на пътешествие по пода. Вървеше по-скоро възторжено, отколкото умело.

— Самомнително чудовище — извика Скарлет след нея. — Всички деца произнасят първо думата „ма-ма“, а не собственото си име.

Кет залитна и спря. Погледна Скарлет с усмивка, която Скарлет по-късно нарече „определено сатанинска“.

— Мама — каза небрежно и се запрепъва по-нататък.

— Сигурно е могла да го каже през цялото време — похвали се Скарлет на отец Флин. — Подхвърли ми го, както се хвърля кокал на куче.

Старият свещеник се усмихна с разбиране. През дългия си живот бе изслушвал много горди майки.

— Днес е прекрасен ден — каза той любезно.

— Прекрасен ден във всяко отношение, отче! — възкликна Томи Дойл, най-младият фермер в Балихара, — казвам ви — това е жътвата на жътвите.

Той напълни чашата си, после и чашата на отец Флин. Човек имаше право да се отпусне и да се забавлява на Празника на жътвата.

Скарлет му позволи да налее чаша черна бира и за нея. Скоро щяха да започнат наздравиците и ако не пийнеше една глътчица с тях, това щеше да донесе лош късмет. След добрия късмет, изсипвал се над Балихара цяла година, тя нямаше намерение да рискува с нещо, което можеше да донесе лош.

Огледа дългите отрупани маси по цялата широка улица на Балихара. Всяка беше украсена с превързан с панделка сноп пшеница. Около тях бяха насядали усмихнати хора и се веселяха. Това беше най-хубавото на положението й на старейшина. Всички бяха работили — всеки по свой начин, а сега цялото население на града се бе събудило, за да отпразнува резултатите на труда си.

Имаше ядене и пиене, сладкиши и малка въртележка за децата, дървена площадка за танците пред недовършената странноприемница. Въздухът трептеше като тънък лист злато на следобедната светлина, пшеницата бе като злато по масите и всички изпитваха златно чувство на щастие и доволство. Точно както трябваше да бъде на Празника на жътвата.

Шумът от приближаващи се копита накара майките да се огледат за най-малките си деца. Сърцето на Скарлет спря да тупти — къде беше Кет? После я видя да седи на коленете на Кълъм на другия край на масата. Той говореше с човека до себе си. Кет кимаше, сякаш разбираше всяка дума. Скарлет се ухили. Какво странно момиченце бе дъщеря й!

Зададе се отряд на милицията. Трима мъже, трима офицери с излъскани месингови копчета, по-златни от пшеницата. Те забавиха конете си до ходом и шумът край масите замря. Някои от мъжете се изправиха на крака.

— Поне проявяват приличието да не минават в галоп и да вдигат прах — каза Скарлет на отец Флин.

Но когато конниците спряха пред изоставената църква, и тя млъкна.

— Откъде се минава за господарската къща? — попита един от офицерите. — Дошъл съм да говоря със собственика.

Скарлет стана.

— Аз съм собственикът — каза тя.

Учуди се, че внезапно пресъхналата й уста изобщо успява да издаде звук.

Офицерът погледна разрошената й коса и ярките й селски дрехи. Устните му подигравателно се свиха.

— Много забавно, момиче, но не сме дошли тук да си правим шеги.

Скарлет изпита чувство, което почти беше забравила — див, необуздан гняв. Стъпи на пейката, на която бе седяла, и сложи ръце на кръста си. Изглеждаше безочлива и го знаеше.

— Никой не ви е канил тук да си правите шеги или за каквото и да било. Казвайте какво искате! Аз съм мисис О’Хара.

Втори офицер излезе напред на коня си. Скочи на земята и пристъпи към пейката. Застана пред Скарлет и я погледна — наложи му се да вдигне глава.

— Трябва да ви предадем това, мисис О’Хара. — Той си свали шапката и едната от белите ръкавици, подаде й свитък хартия. — Гарнизонът ще изпрати отделение войници за охрана на Балихара.

Скарлет усещаше напрежението — като пред буря в горещ августовски ден. Разви свитъка и го прочете бавно два пъти. Когато пълното значение на документа й стана ясно, раменете й се отпуснаха. Вдигна глава и се усмихна така, че да я видят всички. После обърна цялата мощ на усмивката си към офицера, който гледаше нагоре към нея.

— Много мило от страна на полковника — каза тя. — Но наистина не съм заинтересувана, а той не може да изпрати войници в моя град без моето съгласие. Бихте ли му предали това? Нямам никакви смутове в Балихара. Много добре се разбираме. — Тя подаде листа на офицера. — Изглеждате жаден, искате ли чаша бира?

Възторженото изражение на лицето й бе запленявало мъже като този офицер от деня, в който бе навършила петнайсет години. Той пламна и запелтечи също като десетките младежи, чиито глави бе завъртяла в окръг Клейтън, Джорджия.

— Благодаря ви, мисис О’Хара, но… правилникът… искам да кажа, че аз лично с удоволствие… Обаче полковникът не би… той би помислил…

— Разбирам — мило каза Скарлет. — Тогава някой друг път?

 

 

Първата наздравица на Празника на жътвата беше за старейшината на рода О’Хара. Тъй и тъй това щеше да си бъде първата наздравица, но сега я приветствува истински рев.