Александра Рипли
Скарлет (26)

26.

Конните състезания, които се провеждаха всяка година, отстъпваха само на бала на „Света Сесилия“ като главно събитие на чарлстънския светски сезон. Всъщност имаше много хора — главно ергени — които ги считаха за единственото събитие. „Човек не може да залага на валсове“ — мърмореха те размирнически.

Преди войната Сезонът включваше цяла седмица конни състезания, а дружеството „Света Сесилия“ даваше три бала. После дойдоха годините на обсадата. Един артилерийски снаряд изрови огнена пътека през града, като погълна къщата, неизменно средище на баловете; докато дългият и умело проектиран хиподрум с овална форма, клубът и конюшните бяха използвани като лагер на армията на Конфедерацията и като болница за ранените.

През 1865 година градът капитулира. През 1866 година един предприемчив и амбициозен банкер от Уолстрийт на име Огъст Белмонт купи монументалните колони от дялан камък на стария хиподрум и ги транспортира на север, за да ги постави на входа на собствения си хиподрум в Белмонт Парк.

Балът на „Света Сесилия“ намери къде да се приюти само две години след края на войната и чарлстънци ликуваха, че Сезонът може да започне отново. Доста повече време мина, докато се разчисти и възстанови стъпканата и набраздена земя на хиподрума. Нищо не беше съвсем същото — имаше един бал, а не три; седмицата на конните състезания стана просто ден за тях; колоните на входа не можеха да се върнат, а клубът бе заменен от редица дървени пейки, покрити до половината с навес. Но в този ведър следобед в края на януари 1875 година цялото население, останало от стария Чарлстън, бе en fête^[1] за втората година на конните състезания. Трамваите и от четирите градски линии бяха отклонени към Рътледж авеню и вървяха чак до хиподрума. Бяха украсени със зелен и бял плат — цветовете на Клуба, а в опашките и гривите на конете, които ги теглеха, бяха вплетени зелени и бели панделки.

Когато бяха готови да тръгнат, Рет поднесе на своите три дами по едно чадърче на зелени и бели ивици и сложи бяла камелия в петлицата си. Белите му зъби блестяха в усмивка на загорялото му лице.

— Янките се хванаха на въдицата — рече той. — Лично почитаемият министър Белмонт е изпратил два коня, а Гугенхайм един. Те не знаят за кобилите за разплод, които Майлс Брутън укри сред блатата. Техните кончета са израснали в неустрашимо семейство — малко рошави от живота в такава местност и грознички от кръстосването със заблудили се коне от кавалерията — но Майлс има едно тригодишно чудо, което ще накара всички дълбоки джобове да олекнат повече, отколкото очакват.

— Искаш да кажеш, че ще има залагания? — попита Скарлет. Очите й сияеха.

— А иначе защо ще има състезания? — засмя се Рет. Той пъхна сгънати банкноти в чантичката на майка си, в джоба на Розмари и в ръкавицата на Скарлет. — Заложете всичко на Сладката Сали и си купете по някоя дрънкулка с печалбата.

„В какво хубаво настроение е — помисли си Скарлет. — Той сложи банкнотата в ръкавицата ми. Би могъл просто да ми я подаде, не беше нужно да докосне ръката ми по този начин — не, не ръката ми, голата ми китка. Ами да, това е почти ласка! Забелязва ме сега, когато смята, че ме интересува някой друг. Наистина ме забелязва, а не е внимателен просто от учтивост. Ще подействува!“

Бе започнала да изпитва тревога да не би всеки трети танц с Мидълтън да означава, че е отишла твърде далеч. Знаеше, че хората говорят. Е, нека говорят, ако малко клюки ще върнат Рет при нея.

Когато стигнаха до хиподрума, Скарлет ахна. Нямаше представа, че е толкова голям! Или че ще има оркестър! И толкова много хора. Тя се огледа доволна. После дръпна Рет за ръкава.

— Рет… Рет… навсякъде има янки, войници. Какво означава това? Ще спрат ли надбягванията?

Рет се усмихна.

— Не мислиш ли, че и янките залагат? Или ние трябва да имаме нещо против олекването на джобовете им? Бог е свидетел, че те нямаха нищо против да опразнят нашите до дъно. Радвам се да видя как храбрият полковник и неговите офицери споделят простите удоволствия на победените. Те имат много повече пари за губене от нас.

— Как можеш да си толкова сигурен, че ще ги загубят? — Очите й бяха присвити, пресметливи. — Конете на янките са чистокръвни, а Сладката Сали е само едно блатно конче.

— Гордостта и лоялността не значат много за теб, когато става въпрос за пари, нали, Скарлет? Е, давай, моето момиче, заложи на кобилката на Белмонт. Аз ти дадох парите, можеш да правиш с тях, каквото си искаш. — Той се отдалечи от нея, хвана майка си под ръка и посочи нагоре към трибуната. — Мисля, че ще виждаш по-добре отгоре, мамо. Ела, Розмари.

Скарлет се затича след него.

— Аз не исках да кажа… — заговори тя, но широкият му гръб беше като стена. Тя гневно сви рамене, а после се огледа наоколо. Добре де, а къде приемат залозите?

— Мога ли да ви помогна, госпожо? — обади се някакъв мъж до нея.

— Ами да, сигурно бихте могли.

Той имаше вид на джентълмен и произношението му говореше за Джорджия. Тя се усмихна признателно.

— Не съм свикнала с такива сложни състезания. У нас някой просто извиква: „Обзалагам се, че ще те бия до кръстопътя“, всички му отговарят и после препускат в галоп презглава.

Човекът свали шапката си и я притисна към гърдите си с две ръце. „Определено ме гледа особено — помисли си Скарлет притеснена. — Може би не трябваше да говоря с него.“

— Извинете ме, госпожо — каза той развълнувано. — Не се учудвам, че не ме помните, но ми се струва, че ви познавам. Вие сте мис Хамилтън, нали? От Атланта. Вие се грижехте за мен в тамошната болница, когато бях ранен. Казвам се Сам Форест, от Моултри, Джорджия.

Болницата! Ноздрите на Скарлет се разшириха — неволна реакция при спомена за неприятната миризма на кръв, на гангрена и на мръсни, въшлясали тела.

На лицето на Форест бе изписано силно смущение.

— Аз… аз се извинявам, мисис Хамилтън — заекна той. — Не трябваше да ви се обаждам. Не исках да ви обидя.

Скарлет запрати болницата в ъгълчето на ума си, запазено за миналото, и хлопна вратата след нея. Докосна ръката на Сам Форест и му се усмихна.

— За бога, мистър Форест, изобщо не сте ме обидили. Просто се сепнах като ме нарекохте мисис Хамилтън. Виждате ли, аз се омъжих отново и от години съм мисис Бътлър. Съпругът ми е чарлстънец и затова съм тук. И трябва да ви кажа, че като чувам хубавия джорджийски говор, ми става много мъчно за дома. Какво ви води насам?

Конете, обясни Форест. След четири години в кавалерията нямало нищо, свързано с конете, което да не знаел. Когато войната свършила, започнал да работи, спестявал пари и купувал коне.

— Сега имам чудесен бизнес — отглеждам коне. Доведох звездата на конюшнята си, за да се състезава за наградния фонд. Казвам ви, мисис Хамил… извинете, мисис Бътлър, щастлив беше този ден, когато чух новината, че чарлстънският хиподрум отново е открит. Няма друго място в Юга, което да може да се сравни с него.

Скарлет трябваше да се преструва, че слуша приказките му за коне, докато я заведе до будката, където приемаха залозите, а после я придружи обратно до трибуните. Сбогува се с него с чувство за избавление.

Трибуните бяха почти пълни, но не й беше трудно да намери мястото си. Чадърчетата на зелени и бели ивици бяха като сигнален огън. Скарлет размаха своето към Рет и тръгна нагоре по стъпалата. Елинор Бътлър отговори на поздрава й. Розмари погледна настрани.

Рет настани Скарлет между Розмари и майка си.

Тя едва бе седнала, когато усети как Елинор Бътлър настръхва. Мидълтън Кортни и съпругата му, Едит, заемаха местата си на същия ред, близо до тях. Семейство Кортни кимнаха и се усмихнаха приятелски. Бътлърови им отвърнаха. Мидълтън започна да обяснява на жена си къде са вратичката на старта и линията на финиша. В същото време Скарлет каза:

— Никога няма да се сетите кого срещнах, мис Елинор — един войник, който беше в Атланта, когато отидох да живея там! — И усети, че мисис Бътлър се отпусна.

Тълпата развълнувано се раздвижи. Конете излизаха на пистата. Скарлет гледаше с отворена уста, със светнали очи. Нищо не я бе подготвило за равната затревена елипса, за ярките карета и райета и за пъстрите ромбове на копринените костюми на жокеите. Пищни, блестящи, празнични, конниците преминаваха пред трибуната, докато оркестърът свиреше игрива мелодия. Скарлет се смееше с глас, без да усеща. Това беше смях на дете, освободен и непринуден, израз на чиста радостна изненада.

— О, гледайте! — извика тя. — Гледайте!

Беше толкова възхитена, че не усещаше погледа на Рет, който следеше нея, а не конете.

 

 

След третото надбягване имаше почивка. В една палатка, окичена със зелени и бели ленти, бяха опънати дълги маси със закуски, а през тълпата си пробиваха път келнери с подноси с чаши шампанско. Скарлет взе чаша от сервиза на Ема Ансън от поднос с герба на Сали Брутън, като се преструваше, че не разпознава иконома на Мини Уентуърт, който сервираше. Бе опознала методите на Чарлстън да се справя с недостига и загубата. Всички споделиха съкровищата и услугите си, като се държаха тъй, сякаш те принадлежат на домакина и домакинята. „Това е най-глупавото нещо, което някога съм чувала“, бе казала тя, когато мисис Бътлър й обясни този маскарад за пръв път. Да вземаш и да даваш назаем бе нещо, което можеше да разбере. Но да се преструваш, че инициалите на Ема Ансън са на мястото си върху салфетките на Мини Уентуърт нямаше никакъв смисъл. Ала все пак тя се включи в измамата, ако това можеше да се нарече така. По-скоро бе още една от особеностите на Чарлстън.

— Скарлет!

Тя бързо се обърна. Беше Розмари.

— Ще ударят звънеца всеки момент. Хайде да се връщаме, преди всички да се втурнат натам.

 

 

Хората започнаха да се връщат по трибуните. Скарлет ги разглеждаше през театралния бинокъл, който бе взела от мис Елинор. Ето ги лелите й — добре че не се сблъска с тях в палатката със закуските. И Сали Брутън със съпруга си Майлс. Той изглеждаше почти толкова възбуден, колкото и тя. Я виж ти! С тях беше мис Джулия Ашли. Представи си, точно тя да залага на коне.

Тя местеше бинокъла от едната към другата посока. Колко е забавно да наблюдаваш хората, когато те не знаят, че ги гледаш. „Аха, старият Джосая Ансън дреме, а пък Ема му говори. Ще му проглуши ушите, ако го пипне, че спи! Охо, Рос! Жалко, че се върна, но мис Елинор се зарадва. Маргарет изглежда нервна, но тя винаги е такава. А, ето я Ан. Божичко, с всичките тези деца около нея е като в дядовата ръкавичка. Сигурно са от сираците. Дали ме вижда? Обръща се насам. Не, гледа по-надолу.“

Небеса, тя направо сияе. Дали пък Едуард Купър най-после не й е направил предложение? Вероятно — гледа го, като че той може да ходи по вълните. Направо се разтапя.

Скарлет обърна бинокъла нагоре, за да види дали и на Едуард му личи колкото на Ан… обувки, панталони, сако…

Сърцето й подскочи в гърдите. Това бе Рет. Сигурно говореше с Едуард. Погледът й се спря за миг. Рет изглеждаше толкова елегантен. Мръдна бинокъла и видя Елинор Бътлър. Скарлет се вцепени, дори не дишаше. Не можеше да бъде. Тя внимателно се взря в пространството около Рет и майка му. Още нямаше никого. Тя бавно завъртя бинокъла, за да погледне пак Ан, а после пак Рет и пак Ан. Нямаше никакво съмнение. Прилоша й. А после почувствува парещ гняв.

Тази нещастна малка подмазвачка! През цялото това време ме превъзнася до небесата, а зад гърба ми е лудо влюбена в съпруга ми. Бих я удушила със собствените си ръце!

Дланите й се изпотиха, тя почти изтърва бинокъла, докато го обръщаше обратно към Рет. Гледа ли Ан?… Не, смее се с мис Елинор… бъбрят с Уентуъртови… поздравяват семейство Хюгър… семейство Холси… Савиджови… стария мистър Пинкни. Скарлет се взираше в Рет, докато очите й се замъглиха.

Не беше погледнал към Ан нито веднъж. Тя се бе втренчила в него, като че ли можеше да го изяде с лъжичка, а той дори не забелязваше. Просто едно глупаво момиче, увлякло се по зрял мъж.

А защо пък Ан да не се увлече по него? А защо не и всяка друга жена в Чарлстън? Той е толкова красив, и толкова силен, и…

Скарлет го гледаше и копнежът бе ясно изписан на лицето й, бинокълът захвърлен в скута й. Рет се наведе да оправи шала на раменете на мис Елинор. Слънцето бе слязло ниско в небето и поривите на вятъра бяха станали студени. Той прихвана лакътя й с ръка и двамата се заизкачваха към местата си — олицетворение на грижовен син с майка си. Скарлет чакаше идването им с нетърпение.

 

 

Късият навес над трибуната хвърляше неравна сянка. Рет смени мястото си с майка си, за да я стоплят лъчите на залязващото слънце и Скарлет най-сетне се озова до него. Тя моментално забрави Ан.

Когато конете излязоха на пистата за четвъртото надбягване, зрителите станаха на крака — първо един-двама, после много хора на групи в трепетно очакване. Скарлет почти танцуваше от вълнение.

— Забавляваш ли се? — усмихна се Рет.

— Чудесно е! Кой е конят на Майлс Брутън, Рет?

— Подозирам, че Майлс го е намазал с боя за обувки. Номер пет, лъскавочерният. Би могло да се каже, че това е конят, за който никой нищо не знае. Номер шест е на Гугенхайм; Белмонт успя да уреди задна позиция — неговият водач е номер четири.

Скарлет искаше да попита какво означава „водач“ и „задна позиция“, но нямаше време, щяха да стартират.

Ездачът на номер пет изпревари пистолетния изстрел за старта и от трибуните се чуха силни стонове.

— Какво стана? — попита Скарлет.

— Лош старт, ще трябва да се подредят отново — обясни Рет. Той посочи с глава. — Погледни Сали.

Скарлет погледна натам. Лицето на Сали Брутън приличаше на маймунско повече от всякога, сгърчено от ярост, и тя гневно размахваше юмрук.

— Ако бях на мястото на жокея, просто щях да прескоча оградата и дим да ме няма — каза той. — Сали е готова да си направи килимче за пред огнището от кожата му.

— Не я обвинявам ни най-малко — заяви Скарлет. — Нито пък това ми се вижда смешно, Рет Бътлър.

Той пак се засмя.

— Да приема ли тогава, че в крайна сметка си заложила парите си на Сладката Сали?

— Разбира се. Сали ми е много добра приятелка. А освен това, ако загубя — парите са твои, а не мои.

Рет я погледна учудено. Тя му се усмихваше дяволито.

— Свалям ви шапка, госпожо — промърмори той.

Чу се пистолетен изстрел и надбягването започна. Скарлет не усещаше, че крещи, подскача и удря ръката на Рет с юмрук. Не чуваше дори крясъците на хората наоколо. Когато Сладката Сали победи с половин дължина, тя нададе победен вик:

— Спечелихме! Спечелихме! Не е ли прекрасно! Спечелихме!

Рет разтриваше бицепсите си.

— Мисля, че съм осакатен за цял живот, но съм съгласен. Прекрасно е, наистина е чудо. Блатният плъх победи най-чистокръвната порода в Америка.

Скарлет се намръщи.

— Рет! Да не искаш да кажеш, че си изненадан? След това, което каза следобед? Беше толкова сигурен.

Той се усмихна.

— Презирам песимизма. И исках всички да се забавляват.

— Но ти не заложи ли на Сладката Сали? Да не искаш да ми кажеш, че си заложил на янките?

— Въобще не съм залагал. — Челюстта му бе решително стисната. — Когато парковете в Ландинг са разчистени и засадени, ще започна да съживявам конюшните. Вече успях да си върна някои от купите, спечелени от бътлъровите коне тогава, когато нашите цветове бяха известни на целия свят. Ще направя първия си залог, когато имам собствен кон, на който да заложа. — Той се обърна към майка си. — Какво ще си купиш с печалбата, мамо?

— Това знам аз, а ти никога няма да научиш — отговори тя и весело вирна глава.

Скарлет, Рет и Розмари се засмяха.