Александра Рипли
Скарлет (45)

45.

Скарлет не беше особено доволна, когато Катлийн я събуди на следващата сутрин. След като стоя толкова до късно с Кълъм, би предпочела да поспи повечко.

— Донесох ти чая — каза тихо Катлийн. — И Морийн пита искаш ли да идеш с нея на пазар тази сутрин?

Скарлет извърна глава и си затвори очите.

— Не, мисля, че пак ще заспя. — Усещаше, че Катлийн се колебае. Защо не излиза това глупаво момиче и не я остави да спи? — Какво искаш, Катлийн?

— Много се извинявам, Скарлет, чудех се дали ще се обличаш? Морийн иска аз да отида на твое място, ако няма да ходиш, и не знам кога ще се върнем.

— Мери Кейт може да ми помогне — измърмори Скарлет във възглавницата си.

— О, не. Тя много отдавна тръгна за училище. Вече е почти девет.

Скарлет с мъка отвори очи. Струваше й се, че може да спи до безкрайност — ако я оставеха.

— Добре — въздъхна тя. — Извади ми нещата. Ще облека карето в червено и синьо.

— О, толкова прекрасна изглеждаш в тази рокля — каза Катлийн щастливо.

Казваше същото, каквото и да избереше Скарлет. Катлийн считаше Скарлет за най-елегантната и красива жена на света.

Скарлет изпи чая си, докато Катлийн нагласяваше косата й на голяма осморка на врата. „Изглеждам като гнева господен — помисли си. Под очите й имаше леки сенки. — Може би трябваше да облека розовата рокля, по̀ отива на лицето ми, но тогава Катлийн ще трябва пак да ми стяга корсета, розовата е по-тясна в кръста, а суетенето й ме влудява.“

— Така е добре — каза тя, когато и последният фуркет бе вече сложен. — Тръгвай сега.

— Искаш ли още една чаша чай?

— Не. Тръгвай.

„Всъщност искам кафе. Може би в крайна сметка трябваше да отида до пазара… Не, твърде съм уморена, за да обикалям нагоре-надолу и да разглеждам всяко нещо поотделно.“ Сложи пудра под очите си и се изплези срещу огледалото, преди да слезе долу да си изрови нещо за закуска.

— Я гледай ти! — каза тя, като видя Кълъм да чете вестник в кухнята. Мислеше, че в къщата няма никой.

— Дойдох да те помоля за една услуга — каза той. Имал нужда от женски съвет при избора на неща, които да занесе на своите хора в Ирландия. — Мога сам да се оправя с момците и с бащите им, но момите са загадка. Скарлет сигурно знае, казах си, каква е последната мода в Америка.

Скарлет се засмя на смутеното му изражение.

— С удоволствие ще ти помогна, Кълъм, но ще трябва да си платиш — с чаша кафе и сладка кифла в пекарната на Броутънстрийт.

Вече изобщо не се чувствуваше уморена.

 

 

— Не знам защо ме помоли да дойда с теб, Кълъм! На теб не ти харесва нито едно от нещата, което ти предлагам.

Скарлет с раздразнение погледна купчините ръкавици от ярешка кожа, дантелени кърпички, ажурни копринени чорапи, мънистени чанти, рисувани ветрила, топовете коприна, кадифе и сатен. Продавачите бяха извадили най-отбраните стоки в най-модния манифактурен магазин в Савана, а Кълъм поклащаше отрицателно глава на всичко.

— Извинявам се за притесненията, които ви причиних — каза той на сковано усмихващите се продавачи. Предложи ръката си на Скарлет. — Извинявам се и на теб, Скарлет. Страхувам се, че не съм ти обяснил достатъчно добре какво искам. Ела сега да платя дълга си, после ще опитаме още веднъж. Чаша кафе ще ни дойде добре.

Само с една чаша кафе нямаше да я накара да му прости, че я прати за зелен хайвер! Скарлет демонстративно не обърна внимание на предложената й ръка, изфуча и излезе от магазина.

Настроението й се оправи, когато Кълъм предложи да пият кафе в хотел „Пуласки“. Огромният хотел беше много модерен, а Скарлет никога не бе ходила там. След като седнаха на украсен с пискюлчета кадифен диван в една от претрупаните зали с мраморни колони, тя със задоволство се огледа наоколо.

— Хубаво е — рече щастливо, когато келнер с бели ръкавици донесе отрупан сребърен поднос и го сложи на мраморния плот на масата пред тях.

— Изглеждаш съвсем като у дома си с елегантния си тоалет сред целия този разкошен мрамор и палмите в саксии — каза той усмихнат. — Затова пътищата ни се пресякоха, а не вървяха един до друг.

Той й обясни, че хората в Ирландия живеят по-просто, отколкото й се струва. Може би дори по-просто, отколкото може да си представи. Живеят във фермите си, сред полето, и наблизо няма никакъв голям град, само село с черква, ковач и кръчма, където спира пощенската кола. Единственият магазин е една стая в ъгъла на кръчмата, където можеш да пуснеш писмо и да си купиш тютюн и малко хранителни продукти. Панделки, дрънкулки и игли се купуват от минаващите фургони. Хората се развличат като ходят в къщите на другите хора.

— Но това е също като живота в плантацията — възкликна Скарлет. — Ами да, Тара е на пет мили от Джоунсбъро, а като стигнеш дотам, няма нищо особено — само железопътна гара и един жалък магазин за хранителни стоки.

— О, не, Скарлет. В плантациите има замъци, а не прости варосани фермерски къщи.

— Ти не знаеш какво говориш, Кълъм О’Хара! „Дванайсетте дъба“ на семейство Уилкс беше единственият замък в целия окръг Клейтън. Повечето хора първо са имали само няколко стаи и кухня, а после са пристроили каквото им е трябвало.

Кълъм се усмихна и призна поражението си. Въпреки това, каза той, подаръците за роднините не можели да бъдат градски неща. На момичетата метър памучен плат щял да им свърши повече работа от метър сатен, а въобще нямало да знаят какво да правят с рисувано ветрило.

Скарлет решително издрънча с чашата върху чинийката.

— Американ! — каза тя. — Обзалагам се, че американът ще им хареса. Има го в най-различни ярки десени и от него стават хубави рокли. Всички наши всекидневни домашни дрехи бяха от американ.

— И боти — каза Кълъм. Той извади няколко листа хартия от джоба си и ги разгъна. — Ето тук имам имената и размерите.

Скарлет се засмя на дължината на списъка.

— Наистина са те хванали за канарче, Кълъм.

— Какво?

— Няма значение. Така казваме в Америка. „Сигурно всички мъже, жени и деца в графство Мийд са се записали в списъка на Кълъм“ — помисли си тя. Също като леля Юлали: „Щом ще пазаруваш, дали би купила нещичко вместо мен?“ Някак си никога не се сещаше да плати, каквато и да беше покупката, и Скарлет бе сигурна, че ирландските приятели на Кълъм ще се направят на разсеяни по същия начин.

— Разкажи ми нещо повече за Ирландия — каза тя. В кафеника имаше още много кафе.

— А, това е рядко красив остров — тихо заговори Кълъм.

С любов в напевния си глас той й описваше зелените хълмове и замъците по тях, буйните потоци и пляскащите рибки, цветята по бреговете им, разходките между уханните живи плетове в ръмящия дъжд, музиката навсякъде, небето — по-безбрежно и по-високо от всяко друго небе и със слънце, нежно и топло като майчина целувка…

— Май носталгията те мъчи не по-малко от Катлийн.

Кълъм се разсмя.

— Вярно е, че няма да се разплача, когато корабът отплува. Никой не се възхищава на Америка повече от мен и с нетърпение очаквам пътуванията си, но няма да пролея нито една сълза, когато корабът отплува към дома.

— Може би аз ще пролея. Не знам какво ще правя без Катлийн.

— Ами тогава не се разделяй с нея. Ела с нас да видиш дома на роднините си.

— Не бих могла да направя това.

— Ще бъде голямо приключение! Ирландия е красива по всяко време, но през пролетта нейната нежност ще съкруши сърцето ти.

— Нямам нужда от съкрушено сърце, благодаря, Кълъм. Това, от което имам нужда, е камериерка.

— Ще ти изпратя Бриджид, тя копнее да дойде. Предполагам, че още от самото начало трябваше да изпратим нея, а не Катлийн, само че искахме да отстраним Катлийн.

Скарлет подуши клюка.

— И защо искахте да отстраните милото момиче?

Кълъм се усмихна.

— Жените с техните въпроси — каза той. — Вие сте еднакви и от двете страни на океана. Не одобрявахме мъжа, който искаше да я ухажва. Беше войник, и езичник на всичкото отгоре.

— Искаш да кажеш протестант. Тя обичаше ли го?

— Униформата му й беше завъртяла главата, това беше цялата работа.

— Горкото момиче. Надявам се да я чака, когато се върне вкъщи.

— Слава богу, полкът му се върна с Англия. Той няма да я безпокои повече.

Лицето на Кълъм беше твърдо като гранит. Скарлет замълча.

— А какво ще правим със списъка? — попита тя, след като загуби надежда Кълъм да заговори. — По-добре е да се върнем към покупките. Знаеш ли, Кълъм, в магазина на Джейми има всичко, което ти трябва. Защо просто не отидем там?

— Не искам да го поставям в неловко положение. Той ще се чувствува задължен да ми предложи неизгодна за себе си цена.

— Честно, Кълъм, що се отнася до бизнеса, умът ти е колкото на едно врабче. Дори и Джейми да ти продаде по костуема цена, това ще го издигне в очите на доставчиците му и при следващата поръчка те ще му дадат по-голяма отстъпка. — Тя се засмя на объркването на Кълъм. — Аз самата имам магазин, знам какво говоря. Чакай да ти обясня…

Докато вървяха към магазина на Джейми, тя му говореше припряно. Кълъм бе поразен и, видимо очарован, й задаваше въпрос след въпрос.

— Кълъм! — изрева Джейми, щом влязоха. — Тъкмо си говорехме, че искаме да си тука. Чичо Джеймс, Кълъм дойде.

Старецът излезе от склада, натоварен с плат за знамена.

— Ти си отговорът на молитвите ми, човече — каза той. — Кой цвят ни трябва? — Разгъна топовете плат на тезгяха. Всичките бяха в зелено, но в четири различни отсенки.

— Ето този е най-хубавият — каза Скарлет. Джейми и чичо й подканиха Кълъм да избере. Скарлет се начумери. Вече им беше казала кой е най-добрият. Какво разбираше един мъж, та бил той и Кълъм?

— Къде ще го сложите? — попита той.

— Над витрината — отвън и отвътре — отвърна Джейми.

— Тогава да го погледнем там, на светлината — рече Кълъм.

Изглеждаше сериозен, като че ли избираше в какъв цвят ще се печатат пари. За какво беше цялата тази суетня?

Джейми забеляза, че тя се цупи.

— Това е за украсата за Деня на Свети Пади, Скарлет скъпа. Кълъм трябва да каже кое е най-близо до истинското зелено на ирландската детелина^[1]. Толкова време мина, откакто я видяхме за последен път — чичо Джеймс и аз.

Семейство О’Хара говореха за Деня на Свети Патрик още откакто се запозна с тях.

— Кога е? — попита Скарлет, по-скоро от учтивост, отколкото защото я интересуваше.

Тримата я зяпнаха.

— Нима не знаеш? — Старият Джеймс не можеше да повярва.

— Не бих питала, ако знаех, нали?

— Утре — отговори Джейми. — Утре. И, Скарлет скъпа, ще се забавляваш както никога в живота си.

 

 

Ирландците в Савана — като ирландците по целия свят — винаги празнуваха на седемнайсети март. Това беше празникът на светеца-покровител на Ирландия — празник и в светския, и в църковния смисъл. Макар да се падаше по време на Великите пости, никой не постеше в Деня на Свети Патрик. Вместо пост имаше храна, пиене, музика и танци. Католическите училища и предприятията на католиците бяха затворени, с изключение на кръчмите, които очакваха и получаваха най-голямата дневна печалба в годината.

В Савана бе имало ирландци от най-ранните й дни — „Джаспър Грийнс“ за пръв път са се били по време на Американската революция — и Денят на Свети Патрик открай време беше основен празник за тях. Но през мрачното унило десетилетие след поражението на Юга целият град бе започнал да се включва в него. Седемнайсети март беше Празникът на пролетта в Савана и за един ден всички ставаха ирландци.

На всеки площад имаше ярко украсени сергии, където се продаваха лакомства и лимонада, вино, кафе и бира. Фокусници и дресьори на кучета събираха тълпи по уличните ъгли. На стъпалата пред Градския съвет и пред големите, олющени къщи по целия град свиреха цигулари. По клоните на разцъфналите дървета се вееха зелени панделки, предприемчиви мъже, жени и деца носеха от площад на площад кутии, пълни с направени от хартия или коприна детелини за продан. Витрините по Броутънстрийт бяха окичени със зелен плат, а между стълбовете на уличните лампи бяха опънати гирлянди от свежи зелени лози като балдахин над пътя на парадното шествие.

— Шествие?! — възкликна Скарлет, когато й казаха. Тя опипа розетките от зелени копринени панделки, които Катлийн бе забола в косите й. — Свършихме ли? Добре ли изглеждам? Време ли е да тръгваме.

Време беше. Първо рано на литургия, а после цял ден щеше да се празнува, чак до късно вечерта.

— Джейми ми каза, че ще пускат фойерверки в небето над парка, докато на човек му се завие свят от цялото великолепие — каза Катлийн.

Очите й блестяха от вълнение.

Зелените очи на Скарлет внезапно станаха пресметливи.

— Хващам се на бас, че във вашето село няма шествия и фойерверки, Катлийн. Ще съжаляваш, че не си останала в Савана.

Момичето се усмихна лъчезарно.

— Ще го запомня завинаги и ще го разказвам край огнищата на всички къщи. Да се прибереш вкъщи и да си видял Америка е чудесно нещо. Да се прибереш вкъщи…

Скарлет се отказа да й въздействува. Никой не можеше да разубеди това глупаво момиче.

Тротоарите на Броутънстрийт бяха пълни с хора, накичени със зелено. Скарлет се разсмя на глас при вида на едно семейство. Всичките тези чистички дечица със зелени панделки, шалчета или пера на шапчиците — изглеждаха досущ като семейство О’Хара. Само дето бяха чернокожи.

— Казвах ли ви аз, че днес всички са ирландци? — каза Джейми и се ухили.

Морийн я смушка с лакът.

— Даже и перковците са облечени в зелено — каза тя и посочи с глава една двойка наблизо. Скарлет протегна шия да види. Гледай ти! Надутият адвокат на дядо й и едно момче, което сигурно му беше син. И двамата бяха със зелени шалчета около вратовете. Тя любопитно се огледа нагоре и надолу по улицата за други познати лица. Ето я Мери Телфеър с група дами, всичките със зелени панделки на шапките. И Джероум! Откъде, за бога, беше изровил това зелено сако? Сигурно дядо й не беше тук — моля ти се, Господи, дано да не е. Той ще успее да накара слънцето да спре да свети. Не, Джероум беше с една чернокожа жена със зелен колан. Божичко, Джероум с това лице като сушена слива и с гадже! При това поне с двайсет години по-младо.

Уличен продавач раздаваше лимонада и кокосови сладкиши на всички О’Хара поред, като започна от нетърпеливите деца. Когато стигна до нея, Скарлет с усмивка прие и захапа сладкиша. Ядеше на улицата! Никоя дама не би направила това, ако ще да умираше от глад. „На ти сега, дядо“ — помисли си тя, очарована от собствената си порочност. Кокосовият сладкиш бе пресен, мек, чудесен. На Скарлет много й хареса, макар че вълнуващата я дързост поувехна, когато видя мис Телфеър да хруска нещо, което държеше между палеца и показалеца си в ръкавица от ярешка кожа.

 

 

— И все пак мисля, че каубоят със зелената шапка беше най-добрият — настоя Мери Кейт. — Правеше такива чудесни неща с въжето и беше толкова красив.

— Говориш така, само защото ни се усмихна — каза презрително Хелън. Нейните десет години бяха твърде малко, за да съчувствува на романтичните мечти на петнайсетгодишните. — Най-хубава беше колата с танцуващите леприкони^[2].

— Това не бяха леприкони, глупаче. В Америка няма леприкони.

— Те танцуваха около голяма торба със злато. Никой не може да има торба злато, освен леприконите.

— Такова дете си, Хелън. Това бяха маскирани момчета, нищо повече. Не видя ли, че ушите им са изкуствени. Едно от тях се беше отлепило.

Морийн се намеси, преди спорът да се е разгорещил.

— Беше прекрасно шествие, от началото до самия край. Хайде сега, момичета, хванете Джеки за ръчичка.

 

 

Непознати предишния ден, непознати и на следващия ден, в Деня на Свети Патрик хората се хващаха за ръце и танцуваха, сливаха гласовете си в общи песни. Споделяха слънцето и въздуха, и музиката, и улиците.

— Чудесно е — каза Скарлет, докато дъвчеше пилешка кълка при една от сергиите. И пак каза: „Чудесно е“, когато видя нарисуваните със зелен тебешир детелини по площад Чатам. „Чудесно е“ — и за страшните гранитни орли на паметника „Пуласки“ със зелени панделки на шиите.

— Какъв чудесен, чудесен, чудесен ден! — извика тя и се завъртя, въртя се, докато се отпусна на току-що освободеното място на пейката до Кълъм.

— Виж, Кълъм, имам дупка в подметката на обувката си. Там, където съм родена, хората казват, че най-хубавите балове се познават по това, че си изтриваш подметките на пантофките от танци. А това дори не са пантофки, това са боти. Това сигурно е най-хубавият празник, който може да съществува!

— Прекрасен ден е — това е сигурно, а ни чака и вечерта с фойерверките и с всичко останало. Ще се изтъркаш също като обувката си, Скарлет скъпа, ако не си починеш малко. Почти четири часът е. Хайде да си отидем у дома за малко.

— Не искам. Искам още да потанцувам и да хапна още печено прасе, и да изям един от онези зелени сладоледи, и да опитам от тази ужасна зелена бира, която пиеха Морийн и Джейми.

— Точно това ще направиш довечера. Не видя ли, че Мат и Джейми спряха още преди час, час и нещо.

— Мамини синчета! — обяви Скарлет. — Но ти не си такъв. Ти си най-големият О’Хара, Кълъм. Джейми каза така и е прав.

Кълъм се засмя на пламналите й бузи и блесналите й очи.

— С изключение само на тебе — каза той. — Скарлет, сега ще сваля обувката ти, тази с дупката. — Той развърза кокетната черна дамска обувка, свали я и я обърна, за да изтърси пясъка и натрошените мидени черупки. После вдигна една изхвърлена фунийка от сладолед и напъха плътната хартия в обувката.

— С това би трябвало да се добереш до дома. Предполагам, че там имаш други боти.

— Разбира се, имам. О, така е много по-добре. Благодаря, Кълъм, ти винаги знаеш какво да направиш.

— Това, което знам сега е, че си отиваме вкъщи, пием по чаша чай и си почиваме.

Скарлет не искаше да го признае, дори и пред себе си, но беше уморена. Бавно тръгна до Кълъм по Дрейтънстрийт, като се усмихваше на усмихнатите хора, изпълнили улицата.

— Защо Свети Патрик е светец-покровител на Ирландия? — попита тя. — Покровител ли е и на някое друго място?

Кълъм примигна, изумен от невежеството й.

— Всички светии са свети за всеки човек и за всяко място на света. Свети Патрик е особено почитан от ирландците, защото ни е донесъл християнството, когато нас още са ни лъжели друидите, и е прогонил всички змии от Ирландия, за да я направи като Райската градина, но без змията.

— Измисляш си — засмя се Скарлет.

— Съвсем не. В цяла Ирландия няма нито една змия.

— Това е чудесно. Аз просто ненавиждам змиите.

— Наистина трябва да дойдеш с мен, когато си замина, Скарлет. Много ще ти хареса Старата родина. С кораба до Голуей е само две седмици и един ден.

— Много е бързо.

— Да, бързо е. Вятърът духа към Ирландия и носи затъжилите се за дома пътешественици със скоростта, с която облаците пробягват по небето. Прекрасна гледка е — вдигнал всичките си платна, големият кораб направо танцува по морето. Белите чайки летят с него, докато земята почти се изгуби от погледа, после се връщат обратно и плачат, че не могат да дойдат до края. Тогава делфините поемат ескорта, а понякога и някой огромен кит, който изхвърля вода като фонтан в удивлението си, че има такъв красив спътник с платна. Великолепно нещо е пътуването по море. Чувствуваш се толкова свободен, струва ти се, че можеш да летиш.

— Знам — каза Скарлет. — Точно така се чувствуваш — толкова свободен.