Александра Рипли
Скарлет (3)

3.

Скарлет едва се държеше на краката си. И преди може би беше чувствувала такава умора, но не можеше да си спомни кога. Прекалено уморена беше, за да си припомни.

„Уморена съм от погребения, уморена съм от смъртта, уморена съм от това, че животът ми се разпада парче по парче и ме оставя съвсем сама.“

Гробището в Тара не беше много голямо. Гробът на Мами изглеждаше голям, много по-голям от гроба на Мели, разочаровано забеляза Скарлет. Мами така се беше съсухрила, че едва ли вече беше толкова едра. Не й трябваше такъв голям гроб.

Вятърът бръснеше, въпреки яркосиньото небе и ослепителното слънце, и носеше пожълтели листа из гробището. „Есента идва, ако не е и дошла — помисли Скарлет. — Някога обичах природата през есента, когато яздех през горите. По земята сякаш се разливаше злато, а въздухът имаше вкус на ябълково вино. Беше толкова отдавна. В Тара няма свестен ездитен кон, откакто умря татко.“

Скарлет огледа надгробните плочи. Джералд О’Хара, роден в ирландското графство Мийд, Елен Робияр О’Хара, родена в Савана, щата Джорджия. Джералд О’Хара младши — три еднакви мънички плочи. Братята й, които тя никога не бе виждала. Добре, че погребаха Мами тук, до „мис Елен“, първата й любов, а не в парцела за робите. „Сюелин изпищя до бога, но аз спечелих и тази битка, веднага след като Уил застана на моя страна. Каже ли нещо Уил, държи на думата си. Жалко, че толкова упорито отказва да му дам пари. Къщата изглежда ужасно.

Гробището също не е в по-добър вид. Буренясало и запуснато. И погребението е жалко, Мами би се вбесила. Този чернокож свещеник не млъква, а се обзалагам, че изобщо не я е познавал. Мами не би допуснала да припарят такива като него — тя беше католичка, както всички в дома Робияр, с изключение на дядо, а според Мами думата му не е тежала особено. Трябваше да доведем католически свещеник, но най-близкото място е Атланта и трябваше да се чака дни наред. Бедната Мами. И бедната мама. Когато умря, я погребахме без свещеник. И татко също, но за него като че това нямаше толкова голямо значение. Нали обикновено задрямваше по време на мамините молитви всяка вечер.“

Скарлет огледа занемареното гробище, после олющената фасада на къщата. „Добре, че мама не е тук да види всичко това — мина й през ума в пристъп на силен гняв и болка. — Щеше да й се пръсне сърцето.“ За миг й се стори, че зърна високата, грациозна фигура на майка си така ясно, сякаш Елен О’Хара стоеше сред опечалените на погребението. Външността й винаги беше безупречна, белите й ръце или се занимаваха с ръкоделие, или бяха в ръкавици, когато излизаше по някое благотворително дело, винаги сговорчива, все заета с безкрайната работа, която се изискваше за поддържане на съвършения ред в живота на Тара под нейното ръководство. „Как успяваше? — питаше се Скарлет през сълзи. — Как всичко около нея ставаше прекрасно в нейно присъствие? Бяхме щастливи тогава. Каквото и да се случеше, мама успяваше да го оправи. Защо вече я няма? Тя щеше да ме прегърне и всичко лошо щеше да изчезне.

Не, не искам тя да е тук. Би се разстроила, ако можеше да види какво е станало с Тара и с мен. Щеше да се разочарова от мене и аз не бих го понесла. Всичко друго, но не и това. Не мога, не бива да мисля така. Ще мисля за нещо друго — чудя се дали Дилайла се е сетила да приготви нещо за помена след погребението. На Сюелин и през ум не би й минало, пък е и достатъчно стисната да не се охарчи по такъв повод. Не че ще влезе в кой знае какви разноски — тук почти няма хора. Но този чернокож свещеник изглежда така, сякаш яде за двайсетима. Ако не спре да говори за покоя в лоното Авраамово и прекосяването на река Йордан, направо ще се разкрещя. И тези три кокалести жени, които нарича «хор», са единствените, които явно не се притесняват. Ама че хор! Барабани и спиричуъли! Мами заслужава нещо тържествено на латински, а не «Нагоре по стълбата на Яков». О, всичко е толкова гадно. Добре че почти няма хора — само Сюелин, Уил, аз, децата и прислугата. Поне сме тук само онези, които наистина я обичаха и скърбят, че я няма. Очите на Големия Сам са зачервени от плач. И горкият стар Порк, той също си е изплакал очите. Я виж, косата му е съвсем побеляла — никога не съм се замисляла, че е толкова възрастен. Дилси, разбира се, младее, все едно на колко години е всъщност, изобщо не се е променила, откакто дойде в Тара…“

Изтощеният, блуждаещ разсъдък на Скарлет изведнъж се оживи. Какво изобщо правеха тук Порк и Дилси? От години не работеха в Тара — откак Порк стана камериер на Рет, а жена му Дилси отиде в дома на Мелани като бавачка на Бо. Как тогава се бяха озовали тук, в Тара? Нямаше начин да са научили за смъртта на Мами, освен ако Рет не им беше казал.

Скарлет погледна през рамо. Дали пък Рет не се беше върнал? Нямаше и следа от него.

Веднага след опелото тя отиде право при Порк. „Нека Уил и Сюелин се оправят със словоохотливия свещеник.“

— Тъжен ден, мис Скарлет.

Очите на Порк все още бяха пълни със сълзи.

— Да, Порк — отговори тя.

Знаеше си, че не трябва да го пришпорва, иначе никога не би научила онова, което искаше да узнае.

Скарлет бавно тръгна заедно с възрастния чернокож слуга, заслушана в спомените му за „мистър Джералд“, Мами и отминалите дни в Тара. Беше забравила колко дълго бе служил на баща й. Дошли са в Тара с Джералд още когато не е имало нищо друго, освен изгоряла стара сграда и обрасли ниви. Ами да, Порк беше най-малко на седемдесет години.

Постепенно изтръгна информацията, която я интересуваше. Рет се бил върнал в Чарлстън да живее там. Порк опаковал всички негови дрехи и ги пратил на гарата. Това било последното му задължение като негов камериер, сега вече не работел, а възнаграждението при напускането му било достатъчно да се устрои навсякъде, където пожелаел. „Мога да издържам семейството си“ — гордо заяви Порк. На Дилси нямало да й се наложи да работи и Приси щяла да има нещо скътано за зестра за онзи, който щял да я поиска за жена. „Приси не е хубавица, мис Скарлет, и вече наближава двайсет и петте, но с такова наследство може да си хване мъж точно толкоз лесно, колкото младо хубаво момиче без пукната пара.“

Скарлет все се усмихваше и се съгласяваше с Порк, че „мистър Рет“ е истински джентълмен. Вътрешно беснееше. Щедростта на този истински джентълмен съвсем й объркваше нещата. Кой щеше да се грижи за Уейд и Ела, когато Приси си отиде? И как, по дяволите, щеше да успее да намери свястна бавачка за Бо? Току-що бе изгубил майка си, баща му бе полуобезумял от мъка и сега единственият човек с малко разум в главата си отиваше. Да можеше и тя самата да стане и да си иде, просто така, да остави зад себе си всичко и всички. „Света Богородице! Дойдох в Тара да си почина, да оправя живота си, а вместо това се сблъсквам с повече проблеми, отколкото мога да понеса. Няма ли най-накрая да намеря някакво успокоение?“

Уил кротко, но твърдо й помогна да отдъхне. Прати я да си легне и нареди да не я безпокоят. Сънят й продължи почти осемнайсет часа и тя се събуди с ясен план за действие.

 

 

— Надявам се, че се наспа добре — почна Сюелин с непоносимо меден гласец, когато Скарлет слезе за закуска. — Трябва да си била страшно уморена след всичко, което преживя.

Примирието бе свършило след смъртта на Мами.

Очите на Скарлет светнаха с опасен блясък. Знаеше, че Сюелин намеква за срамната сцена, която бе предизвикала, като се молеше на Рет да не я изоставя. Отговорът обаче беше не по-малко любезен:

— Заспала съм веднага, щом положих глава на възглавницата. Въздухът на село е толкова успокояващ и освежителен.

„Змия такава“ — добави Скарлет наум. Спалнята, която още наричаше своя, сега беше на Сузи, най-голямата дъщеря на Сюелин, и Скарлет се бе почувствувала като гостенка там. Сюелин отлично знаеше това, Скарлет не се съмняваше. Но нямаше значение. Трябваше да остане в добри отношения със Сюелин, ако искаше планът й да успее. Скарлет се усмихна на сестра си.

— Какво толкова смешно има, Скарлет? Да не би да имам пъпка на носа?

Скарлет настръхна от гласа на Сюелин, но усмивката й не изчезна.

— Извинявай, Сю. Просто си спомних един глупав сън от снощи. Сънувах, че пак сме малки деца и Мами ме шиба по краката с пръчка от прасковата. Помниш ли колко болеше от тези пръчки?

— Разбира се — изсмя се Сюелин. — Лути ги използува за момичетата. Почти усещам същата болка по краката, когато ги тупа.

Скарлет се вгледа в лицето на сестра си.

— Чудя се как нямам един милион белега оттогава. Бях толкова ужасна като малка. Не знам как ти и Карийн ме понасяхте — каза тя и започна да маже с масло една бисквита, сякаш това беше най-важното нещо на този свят.

Сюелин я погледна подозрително.

— Наистина ни тормозеше, Скарлет. И все успяваше нас да изкараш виновни за всички бели.

— Знам. Бях ужасна. Дори като пораснахме. Подкарвах ви като мулета двете с Карийн да берем памук, когато янките окрадоха всичко.

— Едва не ни довърши тогава. Бяхме полумъртви от тифа, а ти ни измъкна от леглата и ни изпрати под горещото слънце…

Щом започна да споделя таените с години жалби, Сюелин се оживи и озлоби.

Скарлет насърчително кимаше и изразяваше съпричастието си с възклицания. „Сюелин умира да се оплаква — каза си тя. — Иначе не може да живее.“ Изчака я да се изприказва и тогава подхвана:

— Чувствувам се толкова лоша и просто няма какво да направя, за да компенсирам стореното. Наистина съм сърдита на Уил, че не ми позволява да ви давам пари. Те в края на краищата са за Тара.

— Сто пъти съм го казвала — побърза да я увери Сюелин.

„Не се и съмнявам“ — помисли Скарлет.

— Мъжете са толкова твърдоглави — продължи тя. — О, Сюелин, хрумна ми нещо. Моля те да се съгласиш, толкова ще ми олекне, ако кажеш „да“. Пък и Уил няма да може да възрази. Какво ще кажеш да оставя тук Ела и Уейд и да ви пращам пари за издръжката им? Живеят толкова затворено в града, че въздухът на село ще стори чудеса за тях.

— Не зная, Скарлет. Ще бъдем много притеснени като дойде бебето.

Изражението на Сюелин беше алчно, макар и все още предпазливо.

— Зная — изчурулика съчувствено Скарлет. — Зная също, че Уейд Хамилтън яде като кон. Но за тях би било чудесно, горките градски същества. Предполагам, че ще ми струва около сто долара месечно само да ги храня и да им купувам обувки.

Съмняваше се, че Уил изкарва сто долара в брой годишно от усиления си труд в Тара. Сюелин онемя — за голямо нейно удоволствие. Но гласът й сигурно щеше да се възвърне навреме, за да приеме предложението. „Ще напиша тлъст чек след закуска“ — реши тя и добави:

— Никога не съм яла по-вкусни бисквити. Може ли да си взема още една?

Започваше да се чувствува много по-добре, след като се беше наспала, беше хапнала вкусно и намерила кой да се грижи за децата. Знаеше, че трябва да се върне в Атланта — трябваше да направи нещо за Бо. Също и за Ашли — нали беше обещала на Мелани. Но редът им щеше да дойде по-късно. Бе дошла в Тара за тишина и спокойствие и твърдо беше решила да ги намери малко преди да си тръгне.

След закуска Сюелин излезе от кухнята. „Сигурно да се оплаче от нещо“ — помисли ехидно Скарлет. Това обаче нямаше значение. Щеше да й даде възможност да се почувствува сама и на спокойствие.

„В къщата е толкова тихо. Сигурно децата закусват в кухнята и разбира се, Уил отдавна е заминал на полето с Уейд по петите му, точно както първия път, когато Уил дойде в Тара. Уейд ще е много по-щастлив тук, отколкото в Атланта, особено след като Рет замина. Не, не, няма да мисля за това сега, иначе ще полудея. Просто ще се наслаждавам на спокойствието и тишината, нали за това дойдох.“

Наля си още една чаша кафе, въпреки че беше изстинало. През прозореца зад нея нахлуваше слънчева светлина и падаше върху картината на отсрещната стена, над олющения бюфет. Уил много се беше постарал да ремонтира мебелите, разбити от войниците на янките, но не беше възможно да се отстранят дълбоките белези, нанесени от техните саби. Или пък разрезът с щик на портрета на баба Робияр.

„Войникът, който е намушкал портрета, трябва да е бил пиян“ — реши Скарлет, защото не беше улучил нито надменната, почти презрителна усмивка на тънконосата баба, нито гърдите, добре закръглени в дълбоко деколте. Беше я пронизал през лявата обица и сега, само с една обица, тя изглеждаше още по-интересна.

Майката на нейната майка беше единствената от предните поколения, която интересуваше Скарлет и тя се ядосваше, че никой не й бе разказвал достатъчно за баба й. От майка си беше разбрала, че се е женила три пъти, но не научи никакви подробности. А Мами винаги прекъсваше историите за живота в Савана точно на най-интересното. За баба й се бяха водили дуели и модата по нейното време е била скандална — дамите нарочно мокрели тънките си муселинени рокли, за да прилепват по краката им. И по останалото, ако се съдеше по портрета…

„Редно е да се засрамя, че мисля за такива неща“ — каза си Скарлет. Но на излизане от трапезарията пак хвърли поглед през рамо към портрета. „Каква ли е била в действителност?“

В дневната личаха белезите на бедността и присъствието на малки деца. Тапицираното с кадифе канапе, където Скарлет някога се разполагаше изискано, за да изслушва предложенията на кандидатите си, изглеждаше неузнаваемо. Освен това всички мебели бяха разместени. Трябваше да си признае, че Сюелин има право да подрежда къщата както й харесва, и все пак Скарлет се натъжи. Това вече не беше истинската Тара.

Тъгата й растеше, докато минаваше от стая в стая. Всичко беше променено. При всяко идване в Тара забелязваше нови промени и все по-голямо износване. О, защо трябваше Уил да проявява такава упоритост! Мебелите имаха нужда от ремонт, пердетата се бяха превърнали в парцали, подът прозираше през килимите. Можеше да купи нова покъщнина, ако Уил се съгласеше. Тогава нямаше да изпитва такава мъка при жалкия вид на познатите вещи.

„Трябва да е моя! Аз по-добре ще се погрижа за нея. Татко винаги казваше, че ще остави Тара на мене. Но той така и не направи завещание. Такъв си беше, никога не мислеше за утрешния ден.“ Скарлет се намръщи, но не можеше истински да се сърди на баща си. Никой не можеше да се сърди на Джералд О’Хара. Дори над шейсетте, той продължаваше да е като мило, непослушно дете.

„Ако продължавам да съм гневна на някого, то е на Карийн. Няма значение, че е малката сестра — не трябваше да прави онова, което направи, и никога, никога няма да й простя. Беше упорита като муле като си науми да ходи в манастир и накрая трябваше да се съглася. Но така и не ми каза, че ще дари на манастира нейната една трета част от Тара. Трябваше да ми каже! Щях отнякъде да намеря парите, които й трябваха. Тогава бих притежавала две трети от собствеността. Не цялата, както би било редно, но все пак по-голямата част. В такъв случай мнението ми щеше да се чува. А сега трябва да си мълча, да гледам как всичко се съсипва и Сюелин е господарка. Не е честно. Нали аз спасих Тара от янките и «торбаланковците». Тя е моя, все едно какво казва законът, и един ден ще бъде на Уейд, ще се погрижа за това, няма значение какво ще ми струва.“

Скарлет облегна глава върху прокъсаната кожена тапицерия на старото канапе в стаичката, откъдето Елен О’Хара без шум бе управлявала плантацията. Стори й се, че дори след толкова години в стаята леко се долавя нейният парфюм с дъх на лимон и върбинка. Ето това спокойствие търсеше Скарлет. Промените и охлузеният вид на къщата нямаха значение, Тара си беше Тара, тя бе у дома. И сърцето на Тара беше тук, в стаята на Елен.

Трясък на врата наруши тишината.

Скарлет чу Ела и Сузи да се приближават по коридора и да се карат. Трябваше да се махне оттук, не можеше да понесе шумотевица и свади. Побърза да излезе. И без това искаше да види нивите. Те се бяха възстановили и пак изглеждаха плодородни и червеникави, както винаги.

Скарлет забърза през обраслата морава и покрай краварника. Така и не можа да преодолее отвращението си към кравите. Ужасни, бодливи същества. Стигна до първата нива, облегна се на оградата и вдъхна наситения амонячен дъх на прясно разорана земя и оборски тор. Странно наистина — в града торът беше смрадлив и цапаше, а на село беше фермерско ухание.

„Уил е добър стопанин. Идването му е най-хубавото нещо, което се е случвало на Тара. Няма значение какво бих могла да направя аз, никога нямаше да се справим, ако той не беше спрял тук на път за Флорида и не беше решил да остане. Влюби се в земята, както други мъже се влюбват в жена. И даже не е ирландец! Преди да дойде Уил, винаги си мислех, че само един ирландец със силен акцент като татко може да е така погълнат от земята.“

В далечния край на нивата Скарлет видя Уейд, който помагаше на Уил и Големия Сам да поправят падналата ограда. „Нека се учи — помисли си тя. — Това е негово наследство.“ Няколко минути погледа момчето и мъжете, които работеха заедно. „Най-добре да се връщам в къщата. Забравих да напиша банков чек на Сюелин.“

Подписът на Скарлет беше много характерен за нея. Ясен, без несигурни криви линии и петна като на човек, който рядко пише. Делови и решителен. Скарлет се загледа за миг в написаното, преди да го покрие с попивателната, после пак го погледна.

Скарлет О’Хара Бътлър.

Когато пишеше лични бележки или покани, Скарлет следваше възприетата мода, добавяше сложни завъртулки около главните букви и със замах очертаваше парабола под името си в края. Сега пак го изписа така на лист кафява амбалажна хартия. После пак погледна току-що написания чек. Имаше и дата — беше питала Сюелин какъв ден е и с изумление разбра, че е 11 октомври 1873 година. Над три седмици от смъртта на Мели. Беше прекарала двайсет и два дни в грижи за Мами в Тара.

Датата имаше и друго значение. Повече от шест месеца, откакто умря Бони. Скарлет можеше да остави безутешния пълен траур. Вече можеше да ходи на гости и да посреща гости. Можеше да се върне към светския живот.

„Искам да се върна в Атланта — реши тя. — Искам да се повеселя. Толкова мъка, толкова много смърт имаше досега. Искам да поживея.“

Сгъна чека за Сюелин. „И магазинът ми липсва. Сигурно счетоводните книги са в пълна бъркотия. И Рет ще се връща в Атланта, «за да не предизвиква хорските одумки». Трябва да съм там.“

Единственият звук, който долиташе, беше бавното тиктакане на часовника в коридора зад затворената врата. Тишината, за която толкова копнееше преди, сега я подлудяваше. Рязко се изправи.

„Ще дам чека на Сюелин след вечеря, когато Уил се върне от полето. После ще взема двуколката и набързо ще обиколя Феърхил и Мимоза. Хората там няма да ми простят, ако не им се обадя. А до довечера ще си събера багажа и утре ще взема сутрешния влак. Ще се върна у дома, в Атланта. Тара вече не е моят дом, все едно колко я обичам. Време е да си вървя.“

 

 

Пътят до Феърхил беше изровен и буренясал. Скарлет си припомни как някога го подравняваха всяка седмица и напръскваха с вода, та прахолякът да се слегне. „Какви времена бяха — помисли тъжно тя, — в околността имаше най-малко десет плантации и между тях непрекъснато се движеха хора. Сега е останала само Тара, а също тези на Тарлтънови и Фонтейнови. От другите личат само изгорели комини или рухнали стени. Наистина трябва да се върна в града. Всичко в окръга ме натъжава.“ Мудната стара кранта и пружините на двуколката не бяха по-добри от пътя. Скарлет се сети за своя тапициран кабриолет и специално подбраната двойка коне с кочияша Елайъс. Изпита нужда да се върне в Атланта.

Радостният шум във Феърхил я извади от това настроение. Както обикновено, Биатрис Тарлтън непрекъснато бъбреше за конете си и не се интересуваше от нищо друго. Скарлет забеляза, че конюшните имат нов покрив, а този на къщата бе наскоро кърпен. Джим Тарлтън изглеждаше остарял, косата му бе съвсем побеляла, но той бе събрал добра реколта от памука с помощта на едноръкия си зет, съпруга на Хети. Другите три дъщери безпогрешно можеха да се нарекат стари моми. „Разбира се, денем и нощем страдаме от това“ — каза Миранда и всички се засмяха. Скарлет изобщо не можеше да ги разбере. Тарлтънови бяха готови да се смеят на всичко. Тази черта сигурно по някакъв начин бе свързана с рижите им коси.

Бодна я завист, но такова усещане не беше нищо ново. Винаги бе искала да е част от любвеобилно и добродушно закачливо семейство като Тарлтънови. Потисна завистта — не беше справедливо спрямо майка й. Остана доста дълго — беше толкова приятно в тяхната компания — и реши да посети Фонтейнови на следващия ден. Почти бе мръкнало, когато се върна в Тара. Хленчът на най-малката дъщеря на Сюелин се чуваше още отвън. Не, наистина беше време да се върне в Атланта.

Очакваше я обаче новина, която веднага промени решението й. Сюелин пое в ръце ревящото дете и почна да го успокоява, точно когато Скарлет влизаше през вратата. Въпреки несресаната коса и обезформеното тяло, Сюелин сега изглеждаше по-хубава, отколкото някога като девойка.

— О, Скарлет — възкликна тя, — такава радост, не можеш да си представиш… Шшт, миличко, на вечеря ще получиш хубаво кокалче и ще можеш да го подъвчеш с това лошо зъбче, за да не те боли вече.

„Ако радостната вест е новият зъб, нямам никакво желание да се мъча да отгатна“ — едва не каза Скарлет, но Сюелин изобщо не я попита.

— Тони се е върнал — обяви Сюелин. — Сали Фонтейн дойде дотук да ни каже, за малко сте се разминали с нея. Тони си е у дома! Здрав и читав. Утре ще идем на вечеря у Фонтейнови, веднага след като Уил свърши с кравите. О, нали е чудесно, Скарлет!

Сюелин сияеше.

— Окръгът пак се изпълва с хора.

Скарлет изпита желание да прегърне сестра си, никога преди не бе усещала такъв порив. Беше прекрасно, че Тони се е върнал. Страхуваше се, че е изчезнал. Сега ужасният спомен за вида му при последната среща можеше да се заличи. Тогава той беше толкова изтощен, разтревожен, прогизнал до кости, трепереше. Но кой на негово място не би се чувствувал измръзнал и уплашен? Янките бяха по петите му, а той бягаше, за да си спаси живота, след като беше убил негъра, дръзнал да закачи Сали, и после оня гаден мошеник, който го бе подкокоросал да посегне на бяла жена.

Тони си е у дома! Скарлет изгаряше от нетърпение да го види. Окръгът се съживяваше.