Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отнесени от вихъра (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Scarlett, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 63 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2011)
Разпознаване и корекция
ganinka (2011)

Оформление: pechkov, 2011

 

Издание:

Александра Рипли. Скарлет — том І

Продължение на „Отнесени от вихъра“ от Маргарет Мичъл

Издателство „Хемус“, 1992

Американска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Преводачи: фирма „Качин“

Художник: Тотко Кьосемарлиев

Художник-редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Атанаска Йорданова

Формат: 32/84/108. Печатни коли: 32

Издателство „Хемус“ ООД

ДФ „Полиграфичен комбинат“ — София

Твърда корица — 39 лв. Мека корица — 34 лв.

 

Alexandra Ripley. Scarlett

The sequel to Margaret Mitchell’s „Gone with the Wind“

Warner Books, Inc., New York, 1991

© 1991 Stephen Mitchell Trusts

ISBN 954–428–012–X

 

 

Оформление: pechkov, 2011

 

Издание:

Александра Рипли. Скарлет — том ІІ

Продължение на „Отнесени от вихъра“ от Маргарет Мичъл

Издателство „Хемус“, 1992

Американска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Преводачи: фирма „Качин“

Художник: Тотко Кьосемарлиев

Художник-редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Людмила Стефанова

Формат: 32/84/108. Печатни коли: 28

Издателство „Хемус“ ООД

ДФ „Полиграфичен комбинат“ — София

Твърда корица — 39 лв. Мека корица — 34 лв.

 

Alexandra Ripley. Scarlett

The sequel to Margaret Mitchell’s „Gone with the Wind“

Warner Books, Inc., New York, 1991

© 1991 Stephen Mitchell Trusts

ISBN 954–428–012–X

История

  1. — Добавяне

4.

Плантацията на Фонтейнови се наричаше Мимоза заради горичката до овехтялата жълта къща с гипсова мазилка. Пухкавите розови цветове на дърветата бяха опадали към края на лятото, но папратовидните листа все още зеленееха свежо по клоните. Те сякаш танцуваха от лекия ветрец и сенките им играеха по изпъстрените с петна стени на масленожълтата къща. Тя изглеждаше топла и приветлива под косите слънчеви лъчи.

„О, дано Тони не се е променил много — нервно мислеше Скарлет. — Седем години са доста време.“ Краката й се тътреха, когато Уил я повдигна да слезе от двуколката. „Ами ако Тони изглежда остарял, уморен и, хмм, победен като Ашли?“ Нямаше сили да го понесе. По пътя към вратата изостана от Уил и Сюелин.

После вратата шумно се отвори и всички нейни опасения се изпариха.

— Кой се влачи тъй, сякаш е тръгнал на църква? Не се ли сещате, че трябва да се втурнете и да поздравите героя, който се е завърнал у дома?

Тони говореше през смях, както винаги, косата и очите му бяха все така черни, широката му усмивка — все така лъчезарна и закачлива.

— Тони! — възкликна Скарлет. — Никак не си се променил.

— Ти ли си, Скарлет? Ела и ми дай целувка. И ти, Сюелин. Ти не беше така щедра на целувки както Скарлет някога, но Уил трябва да те е понаучил на някои неща след брака. Сега, след завръщането си, съм решил да целуна всяка жена над шестгодишна възраст в целия щат Джорджия.

Сюелин се изкиска притеснено и погледна Уил. С лека усмивка на спокойното слабо лице, той кимна, но Тони изобщо не си направи труда да го изчака. Той я сграбчи през напълнялата талия и залепи звучна целувка по устата й. Когато я пусна, Сюелин бе поруменяла от смущение и удоволствие. Ослепителните братя Фонтейн почти не обръщаха внимание на Сюелин в предвоенните времена на красавици и ухажори. Уил сърдечно и насърчително я прегърна през раменете.

— Скарлет, съкровище! — извика Тони с широко разтворени обятия.

Скарлет се притисна към него и здраво го прегърна през врата.

— Пораснал си в Тексас — възкликна тя.

Тони със смях се наведе към предложените за целувка устни. После вдигна крачола да покаже ботушите на висок ток и поясни, че в Тексас всички порастват.

— Не бих се учудил, ако имат такъв закон — добави той.

Зад рамото на Тони се усмихваше Алекс Фонтейн.

— Ще научиш за Тексас повече, отколкото човек изобщо би пожелал да знае за него — провлече думите си той. — Искам да кажа, ако Тони ви покани вътре. Отучил се е от тези неща. В Тексас всички живеят около огньове на открито под звездите вместо зад стени и под покрив.

Алекс сияеше от радост. „Изглежда така, сякаш самият той иска да прегърне и целуне Тони — помисли Скарлет. — И защо не?“ Двамата бяха неразделни през юношеските години. „Сигурно на Алекс ужасно му е липсвал.“ Очите й внезапно се напълниха със сълзи. Ликуващото завръщане на Тони у дома беше първото радостно събитие в окръга, откакто войските на Шърман бяха опустошили земята и живота на хората тук. Просто не знаеше как да реагира на този прилив на щастие.

Сали, жената на Алекс, я хвана за ръка, когато влязоха в овехтялата дневна.

— Зная как се чувствуваш, Скарлет — прошепна тя. — Почти забравихме какво е радост. Днес се смяхме повече, отколкото през последните десет години, взети заедно. Тази вечер къщата ще се разтресе от веселба.

Очите на Сали също бяха пълни със сълзи.

После къщата наистина се разтресе. Пристигнаха Тарлтънови.

— Слава богу, че се върна здрав и читав, момчето ми — поздрави Тони Биатрис Тарлтън. — Можеш да си избереш някоя от трите ми дъщери. Само един внук имам, а с времето не се подмладявам.

— О, мамо — изпъшкаха в хор Кети, Камила и Миранда Тарлтън и се засмяха. Нямаше защо да се преструват, че им е неудобно, след като майка им беше известна в целия окръг със слабостта си към отглеждането на коне и хора. Но Тони целият почервеня.

Скарлет и Сали се изкискаха.

Биатрис Тарлтън настоя, преди да се мръкне да разгледа конете, които Тони бе довел от Тексас. Спорът за качествата на източната чистокръвна порода в сравнение със западните мустанги се разгаряше, докато всички останали не помолиха за помирение.

— И нещо за пиене — обади се Алекс. — За празненството успях да намеря истинско уиски вместо имитации.

Не за пръв път Скарлет съжали, че предлагането на питиета е удоволствие, от което дамите автоматично се изключваха. Пиеше й се. Нещо повече, щеше да й е по-приятно да разговаря с мъжете, вместо да се чувствува като на заточение в другия край на стаята, където жените бъбрят за децата и домакинската работа. Не разбираше и не приемаше традиционното разделение между половете. Но така беше прието, винаги е било така и тя трябваше да се примири. Поне щеше да се забавлява като гледа как Тарлтъновите дъщери се преструват, че не мислят точно както майка си. „Да можеше Тони по-често да поглежда към тях, а не да е толкова погълнат от мъжкия разговор“.

— Малкият Джо сигурно е полудял от радост, че чичо му се е върнал — казваше Хети Тарлтън на Сали.

Хети можеше да си позволи да не обръща внимание на мъжете. Нейният шишкав еднорък съпруг беше сред тях.

Сали най-подробно заразказва за малкия си син, с което отегчи Скарлет до смърт. Зачуди се кога ще поднесат вечерята. Не можеше да се забави много — мъжете бяха фермери и на следващата сутрин трябваше да стават в зори. Това предполагаше, че вечерното празненство ще свърши рано.

Оказа се права за ранната вечеря. Мъжете обявиха, че са готови да седнат на масата само след едно питие. Но за ранния край на празненството се излъга. Всички така се забавляваха, че не им се искаше да свършват. Тони ги омайваше с истории за приключенията си.

— След по-малко от седмица се озовах при тексаските рейнджъри — разказваше той с гръмък глас. — Щатът беше под военното управление на янките, както целият Юг, но по дяволи… с извинение пред дамите… синьодрешковците хич не знаеха какво да правят с индианците. С тях се биеха рейнджърите и нямаше собственик на ранчо, който да не се молеше те да ги защитават. И рейнджърите продължаваха. Веднага разбрах, че съм попаднал на моя тип хора и останах при тях. Беше страхотно! Никакви униформи, никакви маршировки на празен стомах заради приумиците на някакъв тъп генерал, никаква строева подготовка, нищо! Яхваш коня, тръгваш с няколко приятелчета и намираш къде е тупаникът.

Черните очи на Тони искряха от възбуда. Алекс не оставаше по-назад. Фонтейнови винаги бяха имали слабост към сбиванията. Освен това мразеха дисциплината.

— Какво представляват индианците? — попита едно от Тарлтъновите момичета. — Наистина ли измъчват хора?

— По-добре да не ти разправям — отвърна Тони и засмените му очи изведнъж помрачняха, после той пак се усмихна. — Нямат грешка, когато се стигне до бой. Рейнджърите отдавна са разбрали, че ако искат да победят тия червени дяволи, трябва да се научат да се бият като тях. Ами да, можем да проследим човек или животно през голи скали и дори през вода, по-добре от която и да е хрътка. Можем и да преживеем само на слюнки и оглозгани кокали, ако се наложи. Никой не може да победи тексаски рейнджър или да се отърве от него.

— Покажи револверите с шест патрона, Тони — каза Алекс.

— Е, не сега. Утре може би или вдругиден. Сали не иска да нашаря стените с дупки.

— Не казах да стреляш, само да ги покажеш — Алекс се усмихна широко на приятелите си и се похвали, — дръжките им са от слонова кост с резба. Почакайте само братчето ми да ви дойде на гости с коня, оседлан с онова ми ти западно седло. По него има толкова сребро, че ще ослепеете от блясъка.

Скарлет се усмихна. Не беше изненадана. Тони и Алекс винаги бяха имали славата на най-суетните мъже в цяла Северна Джорджия. Тони явно никак не се бе променил. Високи токове на модните ботуши и сребърна украса на седлото. Беше готова да се обзаложи, че се е върнал със също такива празни джобове, с каквито бе побягнал от бесилото. Чиста глупост — да имаш сребърно седло, когато къщата в Мимоза има нужда от смяна на покрива. Но за Тони това беше естествено. Той си беше останал същият. А Алекс се гордееше с него, сякаш се беше върнал у дома с цял вагон злато. О, как ги обичаше — и двамата! Може да бяха останали само с фермата, която трябваше да обработват сами, но янките не бяха победили Фонтейнови, не бяха успели да ги променят ни най-малко.

— Господи, момчетата щяха да полудеят от радост, ако можеха сега да се развяват наоколо, каквито си бяха високи, и да яздят на сребро — каза Биатрис Тарлтън. — Все едно че виждам близнаците пред очите си, направо щяха да пощуреят от възторг.

Дъхът на Скарлет спря. „Защо мисис Тарлтън трябва да разваля всичко по такъв начин? Защо да разваля веселието като ни припомня, че почти всички наши стари приятели са мъртви?“

Нищо обаче не се развали.

— Нямаше да задържат седлата и една седмица, мис Биатрис, нали знаете — отвърна Алекс. — Или щяха да ги проиграят на покер, или да ги продадат, за да чупят шампанско, ако веселбата не върви. Помните ли как Брент продаде всички мебели от стаята си в университета и купи пури по един долар парчето за всички момчета, които през живота си не бяха пушили?

— Ами когато Стюарт изгуби на карти официалния си костюм и трябваше да се измъква от увеселението, увит в одеяло? — добави Тони.

— Помните ли, когато заложиха учебниците по право на Бойд? — каза Джим Тарлтън. — Тогава помислих, че живи ще ги одереш, Биатрис.

— Нищо им нямаше — усмихна се мисис Тарлтън. — Краката им щях да счупя, когато подпалиха хладилната пристройка, но те ми избягаха.

— Тогава дойдоха в Лъвджой и се скриха в нашия хамбар — продължи Сали. — Млякото на кравите секна за една седмица, защото близнаците се бяха опитали да си надоят цяла кофа.

Всеки имаше да разкаже някаква случка с близнаците Тарлтън. Тези разкази припомниха и други истории за техните приятели и по-големи братя — Лейф Мънроу, Кейд и Рейфърт Калвърт, Том и Бойд Тарлтън, Джо Фонтейн — всички момчета, които никога вече нямаше да се върнат у дома. Разказвачите споделяха своите спомени и любов към тях, историите изпълниха тъмните ъгли на стаята със засмяната, лъчезарна младост на мъртвите, които сега — най-сетне — вече не бяха завинаги загубени, защото спомените за тях се разказваха с ласкава усмивка, а не с горчиво отчаяние.

По-старото поколение също не бе забравено. Всички около масата имаха куп спомени за старата мис Фонтейн — хапливата, но добродушна баба на Алекс и Тони. Също и за майка им, наричана „младата мис“ до смъртта й на нейния шейсети рожден ден. Скарлет откри, че може да се включи в добродушния смях за издайническия навик на баща й да пее ирландски бунтовнически песни, когато, по собствените му думи, бил пийнал „една-две капки“ и дори да слуша приказките за добротата на майка си без онази болка, която неизменно беше първата й реакция при самото споменаване на името на Елен О’Хара.

Часовете се нижеха, чиниите отдавна бяха опразнени, огънят в камината почти бе угаснал, а разговорите продължаваха, десетината оцелели съживяваха с разказите си любимите хора, които не можеха заедно с тях да посрещнат Тони у дома. Преживяването беше щастливо, целебно. Бледата, мъждива светлина на газената лампа в средата на масата скриваше белезите от войниците на Шърман по опушената стая и постегнатите мебели. Лицата около масата бяха без бръчки, дрехите — без кръпки. В тези сладки мигове на илюзии Мимоза сякаш се бе пренесла някъде извън времето и пространството, където нямаше болка и никога не бе имало война.

Преди много години Скарлет се бе заклела никога да не се обръща назад. Припомнянето на щастливите предвоенни дни, тъгата и копнежът по тях щяха само да я наранят и отслабят, тя не можеше да се лиши от силата и решителността си да оцелее и закриля своето семейство. Ала спомените, които се лееха в трапезарията в Мимоза, не бяха източник на слабост. Те я изпълниха със смелост, доказаха, че добрите хора могат да претърпят всякакви загуби и пак да запазят способността си да обичат и да се смеят. Скарлет се гордееше, че принадлежи към тези хора, че ги нарича свои приятели, че те са това, което са.

По пътя обратно към дома Уил крачеше пред двуколката, понесъл насмолен факел, за да води коня. Нощта бе тъмна, беше станало много късно. Горе на безоблачното небе блестяха звездите, толкова ярки, че четвъртинката луна изглеждаше почти прозрачно бледа. В тъмнината отекваше само бавното чаткане на конските копита.

Сюелин задряма, но Скарлет се бореше със съня. Не й се щеше вечерта да свърши, искаше й се топлият уют и щастието да продължат вечно. „Колко силен изглеждаше Тони! И толкова жизнерадостен, толкова доволен от смешните си ботуши, от себе си, от всичко. Тарлтъновите момичета се държаха като палави рижи котета пред паница със сметана. Коя ли ще го хване? Биатрис Тарлтън непременно ще се погрижи една от тях да успее.“

От гората край пътя се обади кукумявка: „Ко-кояя? Ко-кояя?“ — Скарлет се засмя наум.

Бяха изминали повече от половината път до Тара, когато й хрумна, че изобщо не се беше сещала за Рет часове наред. После меланхолията и тревогата я притиснаха като оловни тежести. За пръв път усети, че нощният въздух е хладен и й стана студено. Зави се с шала и подвикна на Уил да побърза.

„Не ми се мисли за нищо тази вечер. Не искам да развалям хубавото прекарване. Побързай, Уил, студено е и е тъмно.“

На следващата сутрин Скарлет и Сюелин откараха с колата децата в Мимоза. Очите на Уейд блеснаха от възторжено обожание при вида на револверите на Тони. Дори Скарлет зяпна от изненада и възхищение, когато Тони ги завъртя едновременно около пръстите си, подхвърли ги във въздуха, улови ги и ги спусна в кобурите, увиснали върху бедрата му от натруфения кожен колан със сребърна обковка.

— Стрелят ли? — попита Уейд.

— Да, сър, стрелят. Когато пораснеш още малко, ще те науча да ги използуваш.

— Да ги въртя като тебе?

— Ами, и това, разбира се. Няма смисъл да носиш револвер с шест патрона, ако не можеш да правиш всички възможни трикове с него. — Тони разроши косата на Уейд с груба мъжка ръка. — Ще те науча също да яздиш мустанг, Уейд Хамптън. Май ще си единственото момче в околностите, което ще знае какво значи истинско седло. Но днес не можем да почнем. Брат ми ще ме учи на фермерство. Виждаш ли — всички трябва да учим нови неща цял живот.

Тони набързо целуна Сюелин и Скарлет по бузите, а момиченцата по главите. После им каза довиждане.

— Алекс ме чака до ручея. Защо не идете при Сали? Тя май простира прането зад къщата.

Сали демонстрира радост, че ги вижда, но Сюелин отказа поканата за чаша кафе.

— Трябва да се връщам вкъщи и да почна точно същото, което правиш и ти, Сали. Не можем да останем. Просто не искахме да си тръгнем, без да ти се обадим.

После побутна Скарлет да вървят към колата.

— Не разбирам защо беше толкова груба със Сали, Сюелин. Прането ти можеше да почака, докато изпием по едно кафе и поговорим за вчерашното празненство.

— Скарлет, ти просто нямаш представа как се гледа една ферма. Ако Сали се забави с прането, ще се обърка цялата и работа за деня. Тук, на село, не можем да държим цял ден куп слуги, както в Атланта. Много работа вършим сами.

Скарлет настръхна от тона на сестра си.

— Мога да се върна в Атланта още със следобедния влак — сопна се тя.

— Много ще ни облекчиш, ако го направиш — не й остана длъжна Сюелин. — Само ни създаваш работа, пък и спалнята ми трябва за Сузи и Ела.

Скарлет отвори уста да възрази. После я затвори. Така или иначе предпочиташе вече да е в Атланта. Щеше да се е върнала, ако не се беше прибрал Тони. Освен това щяха да й се зарадват. Много бяха приятелите й в Атланта, които имаха време за чаша кафе, партия вист или гости. Насили се да се усмихне на децата си и обърна гръб на Сюелин.

— Уейд Хамптън, Ела, мама трябва днес след обяд да се върне в Атланта. Искам да ми обещаете още сега, че ще сте послушни и няма да ядосвате леля Сюелин.

Скарлет очакваше протести и сълзи. Но децата бяха прекалено погълнати от разговорите за ослепителните револвери на Тони, за да й обърнат внимание. Щом стигнаха в Тара, Скарлет нареди на Панзи да стяга куфара. Тогава Ела се разплака.

— Приси си отиде и тук няма кой да ми сплита косата — изхълца детето.

Скарлет едва се въздържа да не я напляска. Не можеше да остане в Тара, след като вече бе решила да тръгне, иначе щеше да полудее, без да има какво да прави и с кого да разговаря. Но беше невъзможно да тръгне без Панзи — смяташе се за недопустимо дамите да пътуват без придружителка. Какво можеше да направи? Ела искаше Панзи да остане при нея. Можеха да минат цели седмици, докато детето свикне с Лути, бавачката на малката Сузи. А ако Ела ревеше денонощно, Сюелин можеше да промени решението си да гледа децата в Тара.

— Добре тогава — рязко каза Скарлет. — Спри този ужасен вой, Ела. Ще оставя Панзи тук до края на седмицата. Тя може да научи Лути как да те сресва.

„Просто ще трябва да се закача за някоя жена на гарата в Джоунсбъро. Не може да няма някоя почтена дама, която да пътува до Атланта и да си правим компания. Ще се върна със следобедния влак, решено. Уил може да ме откара и да се върне съвсем навреме, за да издои гадните си дърти крави“.

По средата на пътя към Джоунсбъро Скарлет спря веселото бъбрене за връщането на Тони Фонтейн. За миг помълча, после изля това, което й тежеше на душата.

— Уил… за Рет… нали той набързо си тръгна… искам да кажа… дано Сюелин не се раздрънка из целия окръг.

Уил я погледна с бледосините си очи.

— Е, Скарлет, недей така. Семейството не е клюкарско. Винаги ми е било жал, че не виждаш доброто у Сюелин. А то съществува, но някак не може да излезе наяве, когато ти си тук. Вярвай ми. Каквото и да си мислиш, Сюелин никога няма да седне да разправя личните ти тревоги. Тя не по-малко от тебе държи хората да не говорят лоши работи за семейство О’Хара.

Скарлет изпита известно облекчение. Имаше пълно доверие в Уил. Думата му беше по-сигурна от банков влог. Беше и мъдър. Не помнеше Уил да се е излъгал за нещо, с изключение може би на Сюелин.

— Нали и ти вярваш, че той ще се върне, а, Уил?

Не се налагаше Уил да я пита кого има предвид. Той долови тревогата, скрита в думите, и бавно продължи да дъвче сламката в ъгълчето на устата си, докато реши какво да отговори. Най-после продума:

— Не мога да кажа със сигурност, Скарлет, ти знаеш по-добре. Виждал съм го само четири-пет пъти в живота си.

Думите му сякаш я удариха. После приливът на гняв заличи болката.

— Нищо не разбираш, Уил Бентийн! В момента Рет е разстроен, но ще му мине. Не е способен на такава подлост — да си замине и да зареже жена си.

Уил кимна. Скарлет можеше да възприеме жеста за израз на съгласие, ако пожелаеше. Но той не беше забравил колко ехидно Рет бе описал себе си като мошеник. Ако се съди по онова, което приказваха хората, той винаги е бил такъв и вероятно няма да се промени.

Скарлет се загледа в познатия й червеникав глинест път. Беше стиснала здраво зъби и умът й работеше яростно. Рет щеше да се върне. Трябваше да се върне, защото Скарлет го желаеше, а тя винаги получаваше онова, което искаше. Просто трябваше наистина да го пожелае.