Александра Рипли
Скарлет (68)

22.

Съпругата на капитана бе едра, червендалеста жена. Погледна Кет и веднага протегна ръце.

— Дали ще дойде при мен?

В отговор и Кет протегна ръчички. Скарлет бе сигурна, че Кет е заинтригувана от очилата, окачени на верижка на шията на жената, но не каза нищо. Обичаше хората да се възхищават на Кет, а съпругата на капитана правеше точно това.

— Каква малка красавица е… не, миличка, те се слагат на носа, а не в устата… и каква чудесна мургава кожа. Баща й испанец ли е?

Скарлет бързо премисли.

— Баба й — отвърна тя.

— Колко интересно!

Жената изтръгна очилата от пръстите на Кет и ги замести с бисквита.

— Аз имам четирима внуци — това е най-прекрасното нещо на света. Започнах да пътувам с мъжа си, когато децата отраснаха, защото не можех да понасям празната къща. Но сега имам двойното удоволствие от внуците. След Савана ще отидем за товар във Филаделфия и там ще прекарам два дни с дъщеря ми и с нейните две дечица.

„Тя ще ме умори с приказки, преди да сме напуснали залива — помисли си Скарлет. — Няма да мога да я издържа цели две седмици!“

Но много скоро откри, че не е било нужно да се безпокои. Съпругата на капитана толкова често повтаряше едни и същи неща, че Скарлет трябваше само да кима и да казва „Божичко“ на равни интервали, без изобщо да слуша. А и по-възрастната жена се държеше чудесно с Кет. Скарлет можеше да се разхожда на палубата, без да се тревожи за бебето.

Тогава, докато соленият вятър духаше в лицето й, тя обмисли всичко. Кроеше планове. Имаше много работа. Трябваше да намери купувач за магазина. И за къщата на Прасковената улица. Рет плащаше поддръжката й, но беше нелепо да я държи празна, след като никога вече нямаше да я използува…

Така че щеше да продаде къщата на Прасковената улица и магазина. И кръчмата. Това не й харесваше. Кръчмата носеше доста добър доход и не й създаваше никакви неприятности. Но бе решила да скъса връзките си с Атланта, а те включваха и кръчмата.

Ами строежът на къщите? Не знаеше как върви този проект. Трябваше да провери дали строителят още използува дървения материал на Ашли.

Ще провери също дали Ашли е добре. Както и Бо. Бе обещала на Мелани.

А после, след като приключеше в Атланта, щеше да иде в Тара. Тара трябваше да остане за накрая. Защото щом Уейд и Ела чуеха, че ще заминат с нея, нямаше да имат търпение да тръгнат. Нямаше да е честно да ги кара да чакат. Пък и сбогуването с Тара беше най-трудното нещо, което й предстоеше. Най-добре бе да го направи бързо — така нямаше да боли толкова много. О, как копнееше да я види!

 

 

Милите от морето до града по река Савана изглеждаха безкрайни. Корабът трябваше да бъде теглен срещу течението от парен влекач. Скарлет нетърпеливо крачеше от единия до другия край на палубата с Кет на ръце, опитваше се да се забавлява с развълнуваната реакция на детето към внезапните бягства на блатните птици. Толкова близо бяха вече, кога щяха да стигнат? Искаше да види Америка, да чуе американски гласове.

Най-сетне. Ето го града. И пристанището.

— О, слушай, Кет, слушай как пеят. Това са песни на чернокожите, това е Югът, усещаш ли слънцето? Така ще бъде дни наред. О, миличка Кет, мама си е вкъщи.

 

 

Кухнята на Морийн си беше същата, нищо не се бе променило. И семейството беше същото. Топлотата. Тълпите деца О’Хара. Бебето на Патриша беше момче, почти на една година, а Кати беше бременна. Кет незабавно бе погълната от всекидневния ритъм на дома. Разглеждаше другите деца с удоволствие, дърпаше им косите, позволяваше им да дърпат нейната, превърна се в една от тях.

Скарлет ревнуваше. „Изобщо няма да й липсвам, а аз не мога да понеса раздялата, но трябва. Твърде много хора в Атланта познават Рет и може да му кажат за нея. Ще го убия, но няма да го оставя да ми я отнеме. Не мога да я взема със себе си. Нямам избор. Колкото по-скоро тръгна, толкова по-скоро ще се върна. И ще й доведа за подарък брат и сестра.“

Изпрати телеграми на чичо Хенри Хамилтън в кантората му и на Панзи в къщата на Прасковената улица и на дванайсети май взе влака за Атланта. Беше и развълнувана, и нервна. От толкова отдавна отсъствуваше, всичко би могло да се случи. Нямаше смисъл да се тревожи сега, скоро ще научи всичко. Междувременно щеше просто да се порадва на жаркото слънце на Джорджия и на удоволствието да е добре облечена. На кораба трябваше да носи траур, но сега сияеше в смарагдовозелена рокля от ирландски лен.

Бе забравила обаче колко мръсни са американските влакове. Плювалниците в двата края на вагона скоро потънаха във вонящ тютюнев сок. Пътеката се превърна в мръсно бунище, преди да са изминали и двайсет минути. Един пиян залитна към седалката и тя внезапно осъзна, че не е трябвало да пътува сама. „Ами да, всеки може да премести ръчната ми чанта и да седне до мене! В Ирландия сме уредили нещата далеч по-добре. Първа класа наистина означава първа класа. Никой не ти се натрапва в отделното купе.“ Тя отвори вестника, който бе купила в Савана, като щит. Хубавият й ленен костюм вече беше омачкан и прашен.

 

 

Глъчката на гарата в Атланта и кряскащите безразсъдни кочияши във водовъртежа на Петте ъгъла накараха сърцето на Скарлет да забие от вълнение и тя забрави мръсотията във влака. Как всичко кипеше от живот, как постоянно се променяше! Имаше сгради, които не бе виждала преди, нови имена над стари витрини, шум, бързане и енергия.

Нетърпеливо разглеждаше през прозореца на екипажа къщите на Прасковената улица, спомняше си за собствениците им и забелязваше признаците на по-добри времена. Семейство Мериуедър имаха нов покрив, къщата на семейство Мийд беше прясно боядисана. Градът не изглеждаше така занемарен, както преди година и половина.

А ето и нейната къща! „О! Не си спомням да е заемала толкова място на парцела. Няма почти никакъв двор. Винаги ли е била толкова близо до улицата? За бога, това са глупости. Какво значение има? Нали така и така вече реших да я продам.“

* * *

Не било време да се продава, каза чичо Хенри Хамилтън. Депресията си била все така тежка, бизнесът не вървял. Най-силно засегнатият пазар бил този на недвижима собственост, а най-силно засегнатата недвижима собственост — големите къщи като нейната. Хората не се замогвали, а обеднявали.

Виж, малките къщи като онези, дето ги строяла на края на града, се продавали веднага. Там печелела цяло богатство. Защо изобщо й било да продава. Къщата не й струвала нищо. Рет плащал всички сметки, че и отгоре.

„Гледа ме тъй, сякаш му мириша на лошо или нещо такова — помисли си Скарлет. — Обвинява ме за развода.“ За миг й се прииска да възрази, да му изложи нещата от своята гледна точка, да му каже какво всъщност се беше случило. „Чичо Хенри единствен остана на моя страна. Всички освен него в Атланта ме презират. Но няма никакво значение.“ — Мисълта се пръсна в главата й като фойерверк. — „Хенри Хамилтън няма право да ме съди, както нямат право и всички други в Атланта. Не съм като тях и не искам да бъда като тях. Аз съм различна. Аз съм си аз. Аз съм старейшината на рода О’Хара.“

— Ако не искаш да се занимаваш с продажбата на имотите ми, Хенри, няма да ти се разсърдя — каза тя. — Просто ми кажи.

В държането й имаше скромно достойнство.

— Аз съм стар човек, Скарлет. Може би ще е по-добре да си намериш по-млад адвокат.

Скарлет стана от стола, протегна ръка и му се усмихна с истинска привързаност.

Чак след като тя си тръгна, той можа да изрази с думи каква промяна бе видял в нея. „Скарлет е пораснала. Не ме нарече «чичо Хенри».“

 

 

— Мисис Бътлър вкъщи ли е?

Скарлет веднага позна гласа на Ашли. Изтича от всекидневната в преддверието и с кратък жест отпрати прислужницата, която бе отворила вратата.

— Ашли, скъпи, толкова съм щастлива да те видя. — Тя му протегна и двете си ръце.

Той здраво ги стисна и се загледа в нея.

— Скарлет, никога не си изглеждала по-хубава. Климатът в чужбина ти понася. Кажи ми къде беше, как си. Чичо Хенри каза, че си заминала за Савана, а после ти загуби дирите. Всички се чудехме.

„Обзалагам се, че всички сте се чудили, особено оная усойница, сестра ти“ — помисли си Скарлет.

— Влез и седни — рече тя. — Умирам да чуя новините.

Прислужницата се навърташе наблизо. На минаване Скарлет й подхвърли:

— Донеси ни кафе и сладкиши.

Заведе го във всекидневната, седна в ъгъла на един диван и потупа мястото до себе си.

— Седни тук до мен, Ашли, хайде. Искам да те погледам.

„Слава богу, вече не гледа виновно като по-рано. Хенри Хамилтън сигурно е бил прав, като казваше, че Ашли се справя добре.“ Скарлет го изучаваше през сведените си клепачи, докато разчистваше място за кафето на една масичка. Ашли Уилкс все още бе красив мъж. С възрастта тънките му аристократични черти бяха станали още по-изтънчени. Но изглеждаше по-стар от годините си. „Не може да е на повече от четирийсет — мислеше си Скарлет, — а в косата му има повече сребро, отколкото злато. Вероятно прекарва много по-дълго време в дъскорезницата, отколкото преди — кожата му има хубав цвят, не онова чиновническо сиво.“ Тя го погледна с усмивка. Приятно й беше да го види. Особено като изглеждаше толкова добре. Сега задължението към Мелани не й се струваше толкова обременително.

— Как е леля Пити? А Индия? А Бо? Той сигурно е вече голямо момче!

Пити и Индия си били както по-рано. Ашли сви устни. На Пити й прилошавало от всяка минаваща сянка, а Индия била много заета с работата в комитета за подобряване на моралната атмосфера в Атланта. Безобразно го глезели — две стари моми, обзети от надпревара коя е по-добрата квачка. Опитвали се да глезят и Бо, но той не им позволявал. Сивите очи на Ашли светнаха от гордост. Бо бил вече истински мъж. Скоро щял да навърши дванайсет години, но изглеждал на петнайсет. Бил председател на някакъв клуб на момчетата в квартала. Построили дървена къща в задния двор на Пити, при това от най-хубавия материал в дъскорезницата. Бо уредил всичко — вече знаел за работата в дъскорезницата повече от баща си, каза Ашли със смесица от печал и възхищение. Освен това, продължи той с още по-голяма гордост, Бо май имал заложби на учен. Вече спечелил награда за съчинение по латински в училище и четял книги далеч над равнището на възрастта си…

— Но ти сигурно си отегчена от всичко това, Скарлет. Гордостта на бащите може да бъде много досадна.

— Ни най-малко, Ашли — излъга Скарлет.

Книги, книги, книги — точно това не им беше наред на семейство Уилкс. Живееха само с книгите, а не с живота. Но може би момчето щеше да се оправи. Ако вече разбира от дървен материал, има надежда. А сега, стига Ашли да не се заинати, трябваше да изпълни още едно обещание към Мели. Скарлет сложи ръка на ръкава му.

— Искам да те помоля за една голяма услуга — каза тя. Очите й го умоляваха.

— Всичко на този свят, Скарлет, знаеш го. — Ашли покри ръката й със своята.

— Искам да ми обещаеш, че ще ми позволиш да изпратя Бо най-напред в университета, а после с Уейд — на голямо пътешествие в Европа. Това означава много за мен: в края на краищата мисля за него като за свой син, нали присъствувах на раждането му. А напоследък наистина се сдобих с много пари, така че това не е проблем. Не може да си толкова лош, та да ми откажеш.

— Скарлет… — Усмивката на Ашли изчезна. Изглеждаше много сериозен.

„О, Господи, започва се! Слава богу, ето го това мудно момиче с кафето. Той не може да говори пред нея, а аз ще настоявам пак, преди да е успял да каже «не».“

— Колко лъжички захар, Ашли? Аз ще ти приготвя кафето.

Ашли взе чашата и я остави на масата.

— Кафето може да почака малко, Скарлет. — Той взе ръката й в своята. — Погледни ме, скъпа.

В очите му имаше нежен блясък. Мислите на Скарлет се разсеяха. Виж ти, изглеждаше почти като някогашния Ашли, Ашли Уилкс от Дванайсетте дъба.

— Знам как си се сдобила с тези пари, Скарлет. Чичо Хенри се изпусна. Разбирам какво ти е. Но не бива. Той никога не е бил достоен за теб. Добре, че се отърва от Рет, все едно как. Можеш да оставиш всичко това зад гърба си, все едно че никога не се е случвало.

Мътните да го вземат, Ашли ще прави предложение!

— Ти си свободна от Рет. Кажи, че ще се омъжиш за мен, Скарлет, и аз ще отдам целия си живот, за да те направя така щастлива, както заслужаваш.

„Имаше време, когато бих продала душата си за тези думи — помисли си Скарлет. — Не е честно, че сега ги чувам и не чувствувам нищо.“ О, защо му беше на Ашли да прави това? Още преди да формулира въпроса в главата си, вече знаеше отговора. Заради старите клюки — изглеждаше толкова отдавна. Ашли беше решен да я реабилитира в очите на обществото в Атланта. Точно това можеше да се очаква от него! Да постъпи като джентълмен, та дори това да означава, че ще разбие целия си живот.

„А и моя между другото. Предполагам, че дори не си е направил труда да помисли за това.“ Скарлет прехапа устни, за да не излее гнева си върху него. Бедният Ашли! Не беше виновен, че е такъв. Рет го бе казал: Ашли принадлежи на времето преди Войната. „Той няма място в днешния свят. Не мога да му се сърдя или да се ядосвам. Не искам да губя никого, който е бил част от прекрасните дни. Всичко, което ми е останало от онзи свят, са спомените и хората, които ги споделят.“

— Скъпи мой Ашли — каза Скарлет, — не искам да се омъжвам за теб. Това е. Нямам намерение да ти разигравам игри на красавица, да те лъжа и да те карам да тичаш след мен. Твърде стара съм за това, а и те обичам прекалено много. Ти винаги си бил една голяма част от живота ми и така ще бъде. Нека запазим това.

— Разбира се, скъпа. Тези твои чувства са чест за мен. Няма да те притеснявам повече, като споменавам за женитба.

Той се усмихна и изглеждаше толкова млад, толкова приличаше на Ашли от Дванайсетте дъба, че сърцето й се сви. Милият Ашли! Никога нямаше да му покаже, че ясно е чула облекчението в гласа му. Всичко беше наред. Не, повече от наред. Сега вече наистина можеха да бъдат приятели. Миналото бе приключено.

— Какви са плановете ти, Скарлет? Надявам се, че се прибра окончателно у дома.

Тя се бе подготвила за този въпрос още преди да отплава от Голуей. Трябваше да е сигурна, че никой в Атланта не знае как да я намери, иначе ставаше уязвима пред Рет, можеше да загуби Кет.

— Продавам всичко, Ашли, известно време не искам да се обвързвам. След гостуването в Савана посетих някои от роднините на татко в Ирландия, после пътувах. — Трябваше да внимава какво говори. Ашли бе пътувал в чужбина и щеше да я пипне в мига, в който кажеше, че е била някъде, където не е била. — Някак си така и не стигнах до Лондон. Мисля, че бих могла временно да се установя там. Посъветвай ме, Ашли. Мислиш ли, че Лондон е добра идея?

Скарлет знаеше от Мелани, че той считал Лондон за съвършения град. Така щеше да се впусне в обяснения и нямаше да задава повече въпроси.

 

 

— Толкова ми беше приятно този следобед, Ашли. Ще се отбиеш пак, нали? Аз ще съм тук известно време, докато уредя нещата.

— Винаги когато мога. За мен е изключително удоволствие. — Ашли взе шапката и ръкавиците си от прислужницата. — Довиждане, Скарлет.

— Довиждане. О… Ашли, ще ми направиш услугата, за която те помолих, нали? Ще бъда нещастна, ако ми откажеш.

— Не мисля, че…

— Кълна ти се, Ашли Уилкс, ако не ми позволиш да учредя малък фонд на името на Бо, ще плача, докато прелея извън бреговете си като река. А ти знаеш не по-зле от мен, че никой джентълмен не би накарал една дама да плаче.

Ашли се приведе над ръката й.

— Мислех си колко си се променила, Скарлет, а съм сбъркал. Все още можеш да въртиш мъжете на малкото си пръстче и да ги накараш това да им харесва. Ще бъда лош баща, ако откажа на Бо подарък от теб.

— О, Ашли, наистина те обичам и винаги ще те обичам. Благодаря ти.

„Тичай в кухнята и разкажи това — мислеше си Скарлет, докато гледаше прислужницата да затваря вратата след Ашли. Защо да не даде храна за клюките на старите кокошки? — Освен това наистина обичам Ашли и винаги ще го обичам — по начин, който те никога няма да разберат.“

 

 

Делата в Атланта отнеха на Скарлет много повече време, отколкото очакваше. Замина за Тара чак на десети юни.

„Вече цял месец далеч от Кет! Не мога да го понеса. Тя може да ме забрави. Сигурно съм пропуснала едно зъбче, а може би и две. Ами ако е била неспокойна и никой не е знаел, че ще се почувствува по-добре, ако може да попляска във водата? А е и толкова горещо. Може да се е изприщила от горещината. Едно ирландско бебче не знае нищо за горещините.“

През последната седмица в Атланта Скарлет бе толкова изнервена, че не можеше да спи. Защо поне не завали? Всичко отново се покриваше с червен прахоляк само половин час след като го забършеха.

Но щом се качи на влака за Джоунсбъро, се успокои. Въпреки забавянето бе успяла да свърши всичко, което искаше, и то по-добре, отколкото и Хенри Хамилтън, и новият й адвокат смятаха, че може да се справи.

С кръчмата, естествено, беше най-лесно. Оборотът и стойността й се бяха повишили от депресията. Мъчно й беше за магазина. Той струваше повече заради земята, отколкото като бизнес — новите собственици щели да го разрушат и да издигнат сграда на осем етажа. Но Петте ъгъла поне си бяха Петте ъгъла, със или без депресия. Тя бе спечелила достатъчно от тези две продажби, за да купи още петдесет акра и да построи още стотина къщи на края на града. Това щеше да осигури работа на Ашли за няколко години. А пък и предприемачът й бе казал, че и други били почнали да купуват само от Ашли. Били сигурни, че няма да им продаде суров дървен материал — нещо, което не можело да се каже за другите дъскорезници в Атланта. Наистина изглеждаше, че Ашли въпреки всичко ще забогатее.

А тя щеше да забогатее много. Хенри Хамилтън беше прав в това отношение. Къщичките се продаваха като топъл хляб.

Бяха й донесли печалба. Много печалба. Направо се изуми, като видя колко пари са се натрупали в банковата й сметка. Достатъчно, за да покрият всички разходи, които толкова я тревожеха в Балихара през последните месеци, когато само плащаше, а не печелеше нищо. Сега беше на нула. Реколтата щеше да бъде чист доход, а щеше да осигури и семената за идващата година. Пък и сто на сто щеше да събира повече наеми от града. Преди да тръгне, някакъв бъчвар бе поискал една от празните къщички, а Кълъм каза, че имал предвид и шивач.

Щеше да направи същото, дори и да не беше натрупала толкова пари, но сега бе много по-лесно. Нареди на предприемача да изпраща всички бъдещи печалби на Стивън О’Хара в Савана. Така той щеше да има достатъчно пари, за да изпълнява инструкциите на Кълъм.

„Колко странно се получи с къщата на Прасковената улица — помисли си Скарлет. — Очаквах да ме заболи от раздялата с нея. Та нали там живях с Рет, там се роди Бони и там прекара ужасно краткия си живот. Но единственото, което изпитах, бе облекчение. Когато девическото училище ми направи предложение, идеше ми да целуна старата директорка с лице като сушена слива. Сякаш вериги паднаха от мене. Сега съм свободна. Нямам вече задължения към Атланта. Нищо не ме обвързва.“

Скарлет се усмихна наум. Също като с корсетите. Не се беше пристягала, откакто Кълъм и Катлийн прерязаха връзките в Голуей. Сега талията й бе с няколко сантиметра по-широка, но все още беше много по-тънка от талиите на повечето жени, които срещаше по улиците — пристегнати така, че едва дишаха. И се чувствуваше удобно — поне доколкото човек можеше да се чувствува удобно в такава горещина. А и можеше да се облича сама, да не зависи от камериерка. Можеше без затруднения да прави стегнатия си кок. Беше чудесно сам да се грижиш за себе си. Беше чудесно да не те е грижа какво правят или не правят другите хора, какво одобряват или не одобряват. А най-чудесното беше да си отиваш вкъщи в едната Тара, а после да заведеш децата си у дома в другата Тара. Скоро щеше да бъде при своята скъпа Кет. А не след дълго щеше да се върне в свежия, ухаен, дъждовен хлад на Ирландия. Скарлет погали с ръка меката кожа на кесията в скута си. Първо щеше да занесе земята от Балихара на гроба на баща си.

„Виждаш ли оттам, където си, татко? Знаеш ли? Толкова би се гордял със своята Кати Скарлет, татко. Аз съм старейшината на рода О’Хара.“