Александра Рипли
Скарлет (10)

10.

След взетото решение животът на Скарлет се промени коренно. Сега вече имаше цел и тя посвети цялата си енергия на нейното постигане. Щеше да помисли как да върне у дома Рет по-късно, след пристигането си в Чарлстън. Засега трябваше да се подготви да отпътува.

Мисис Мари вдигна ръце и заяви, че е невъзможно да ушие изцяло нов гардероб само за няколко седмици. Чичо Хенри събра ръце като докосна крайчетата на пръстите си и изрази неодобрение, когато Скарлет му разказа какво иска от него. Несъгласието им изпълни очите на Скарлет с радостта от битката и в края на краищата тя победи. В началото на ноември чичо Хенри беше поел финансовото ръководство на магазина и кръчмата с гаранция, че парите ще отиват при Джо Колтън. А в спалнята на Скарлет беше пълен хаос от цветове и дантели — новите дрехи бяха приготвени да се опаковат за пътуването.

Все още беше слаба, под очите имаше едва забележими синкави сенки, защото нощем се измъчваше от безсъние и от яростните усилия на волята да устои на предлагания от гарафата бренди покой. Но Скарлет беше спечелила и тази битка, нормалният й апетит се беше възвърнал. Лицето й се беше поправило достатъчно, за да се мярка трапчинка, когато се усмихваше, а гърдите й бяха изкусително закръглени. Беше сигурна, че със сръчно поставен руж на устните и бузите изглежда почти като момиче.

Време беше да тръгва.

 

 

„Довиждане, Атланта — беззвучно каза Скарлет, когато влакът потегли от гарата. — Ти се опита да ме победиш, но аз не ти позволих. Не ме интересува дали ме одобряваш, или не.“

Реши, че й е студено от течението. Не изпитваше страх, ни най-малко. Щеше да прекара чудесно в Чарлстън. Нали за него се говореше, че в целия Юг няма град с повече развлечения? Несъмнено щяха да я канят навсякъде — леля Полин и леля Юлали познаваха всички. Знаеха всичко за Рет — къде живее, какво прави. Само трябваше…

Не, не биваше да мисли сега. Щеше да реши, когато пристигне. Ако се замислеше сега, можеше да се уплаши от пътуването, а вече беше решила да отиде.

„Господи! Глупаво е дори за миг да допусна, че мога да се уплаша. Ето, Тони Фонтейн отиде чак в Тексас, на милион мили оттук, все едно че отива с кон до Дикейтър.“ Освен това не за пръв път щеше да е в Чарлстън. Знаеше къде отива…

Нямаше никакво значение, че го мрази. В крайна сметка тогава беше толкова млада, само на седемнайсет години — току-що овдовяла и отгоре на всичко с бебе на ръце. На Уейд Хамптън още не му бяха поникнали зъбите. Беше преди близо дванайсет години. Сега всичко щеше да е различно. Нещата щяха да потръгнат точно както й се искаше.

— Панзи, кажи на кондуктора да премести багажа ни, искам да седна по-близо до печката. От този прозорец духа.

Скарлет изпрати телеграма на лелите си от гарата в Огъста, където смени влака по Южнокаролинската железница:

„ПРИСТИГАМ ЧЕТИРИ СЛЕДОБЕД ВЛАКА ГОСТИ ТЧК САМО ЕДНА ПРИСЛУЖНИЧКА ТЧК ЦЕЛУВКИ СКАРЛЕТ“

Всичко беше премислила. Точно десет думи без никаква опасност лелите да изпратят по телеграфа някакво извинение, което да я спре, защото вече беше на път. Не че имаше такава вероятност. Юлали винаги я молеше да им отиде на гости, гостоприемството все още беше неписан закон на Юга. Нямаше смисъл обаче да се рискува, когато можеше да се постигне сигурност — пък и като начало се нуждаеше от дома и закрилата на лелите. Чарлстън беше доста затворено, горделиво място и Рет очевидно се опитваше да настрои хората против нея.

Не, не й се мислеше за това. Този път Чарлстън щеше да й хареса. Твърдо беше решила. Всичко щеше да е различно. Целият й живот щеше да се промени. „Не се обръщай назад“ — винаги си казваше тя. Сега това придобиваше особен смисъл. Загърбваше целия досегашен живот, той се отдалечаваше все повече с всяко превъртане на колелата. Всички грижи за предприятията бяха в ръцете на чичо Хенри, задължението към Мелани беше изпълнено, децата й бяха настанени в Тара. За пръв път от детството си насам имаше пълна свобода да прави каквото поиска и тя знаеше какво е то. Щеше да докаже на Рет, че е сгрешил, като не е повярвал на нейната любов. Щеше да му докаже, че наистина го обича. Той щеше да разбере. После щеше да съжали, че я е изоставил. Щеше да я прегърне, да я целуне и да заживеят щастливо завинаги… Даже в Чарлстън, ако той настояваше да останат там.

Потънала в мечти, Скарлет не забеляза мъжа, който се качи на влака в Риджвил, докато той не се облегна на седалката до нея. Тогава тя се отдръпна като опарена. Беше облечен в синята униформа на армията на Съюза.

Янки! Какво правеше той тук? Онези времена бяха отминали, искаше й се да ги забрави завинаги, но гледката на униформата й напомни за тях. Страхът, когато Атланта беше обсадена, жестокостта на войниците, които ограбиха оскъдните хранителни запаси в Тара и подпалиха къщата, бликналата кръв, когато застреля онзи изостанал от другите войник, който се опита да я изнасили… Сърцето на Скарлет пак заби силно от ужас, тя едва не извика. „Проклети да са, проклети да са всички заради разрухата на Юга! Проклети да са най-вече за това, че ме накараха да се почувствувам безпомощна и уплашена.“ Мразеше това чувство, мразеше и тях!

„Няма да им позволя да ме разстройват, в никакъв случай. Няма да допусна никакви тревоги сега, когато трябва да съм в най-добра форма, готова за Чарлстън и Рет. Няма да поглеждам към този янки, няма да мисля за миналото. Само бъдещето има значение сега.“ Скарлет решително обърна поглед към прозореца и се загледа в хълмистата местност, която толкова много приличаше на околностите на Атланта. Червеникави глинести пътища през тъмни борови гори и поля, с почернели от сланата стърнища. Беше пътувала повече от цял ден, а сякаш не бе напускала родния си край. „Побързай — помоли наум локомотива, — побързай.“

— Как изглежда Чарлстън, мис Скарлет? — попита Панзи за стотен път, когато зад прозореца започна да мръква.

— Много е хубав, ще ти хареса — отговори Скарлет също за стотен път и посочи навън. — Ето! Виждаш ли дървото и онова, което виси по него? То е испанският мъх, за който ти говорих.

Панзи притисна нос към изцапаното от сажди стъкло.

— Оо — проплака тя, — като че призраци минават. Страх ме е от призраци, мис Скарлет.

— Не ставай глупава!

Но Скарлет потръпна. Дългите, полюляващи се, сиви валма мъх изглеждаха необичайно в здрача и на нея също не й харесаха. Все пак те бяха признак, че са навлезли в низината, приближават до морето и значи до Чарлстън. Скарлет погледна часовника на ланеца си. Пет и трийсет. Влакът закъсняваше с повече от два часа. Беше сигурна, че лелите ще изчакат. Въпреки всичко не й беше приятно, че пристига по тъмно. Мракът изглеждаше толкова недружелюбен.

 

 

Невзрачната гара на Чарлстън беше слабо осветена. Скарлет проточи врат да открие лелите си или някой техен прислужник-кочияш. Но вместо това видя още пет-шест войници в сини униформи с преметнати през рамо пушки.

— Мис Скарлет — Панзи я задърпа за ръкава, — има войници навсякъде.

Гласът на младата прислужничка трепереше.

— Изобщо не им обръщай внимание, Панзи. Не могат да ти сторят нищо лошо, войната свърши преди десет години. Хайде.

Скарлет махна на носача, който буташе количката с багажа.

— Къде е кабриолетът, който ме чака? — попита надменно тя.

Той ги отведе вън от гарата, но единственото превозно средство там беше раздрънкана двуколка с дръглив кон и окаян на вид чернокож кочияш. Скарлет изстина. Ами ако лелите й са извън града? Тя знаеше, че ходят на гости при баща си в Савана. Ами ако телеграмата просто е оставена пред тъмната, празна къща.

Скарлет пое дълбоко дъх. Не я интересуваше какво е станало, трябваше да се махне от гарата и войниците-янки. „Ще счупя прозореца, ако се наложи, но ще вляза в къщата. Защо пък не? Просто ще платя за поправката, както платих за покрива и всичко останало.“ Изпращаше редовно пари на лелите си, откакто те загубиха всичко през войната.

— Сложи багажа в тази таратайка — нареди Скарлет на носача, — и кажи на кочияша да слезе и да ти помогне. Отиваме в Батъри.

Вълшебната дума „Батъри“ подействува точно така, както Скарлет се надяваше. Кочияшът и носачът я изгледаха почтително и бяха готови да й услужат веднага. „Значи продължава да е най-модният адрес в Чарлстън — помисли с облекчение Скарлет. — Слава богу! Ужасно би било Рет да научи, че живея в някой беден квартал.“

 

 

Полин и Юлали отвориха входната врата веднага щом двуколката спря пред къщата. По пътеката от тротоара към входа заструи златиста светлина и Скарлет бързо се насочи към нея и убежището, което тя обещаваше.

„Толкова са остарели — помисли тя като наближи лелите си. — Леля Полин никога не е била така слаба, като клечка е и е толкова сбръчкана. А леля Юлали — кога е успяла да надебелее толкова? Прилича на балон със сив кичур отгоре.“

— Я виж ти! — възкликна Юлали. — Толкова си се променила, Скарлет, че едва те познах.

Скарлет трепна. Не беше възможно и тя да е остаряла. Изтърпя прегръдките на лелите и се усмихна пресилено.

— Погледни Скарлет, сестро — избъбри Юлали, — пораснала е и сега е досущ като Елен.

Полин изсумтя.

— Елен никога не е била толкова слаба, сестро, и ти много добре го знаеш. — Тя хвана Скарлет за ръката и я дръпна от Юлали. — Все пак има явна прилика, трябва да призная.

Скарлет пак се усмихна, този път щастливо. За нея нямаше по-голям комплимент на този свят.

Лелите се засуетиха и заспориха около настаняването на Панзи в крилото за прислугата и внасянето на куфарите в спалнята на Скарлет на горния етаж.

— В никакъв случай и пръста си няма да мръднеш, миличка — обърна се Юлали към Скарлет. — Сигурно си изморена след дългото пътуване.

Скарлет с чувство на благодарност се настани на едно канапе в дневната, далеч от суетнята. След като вече беше пристигнала, трескавата енергия по време на приготовленията сякаш се бе изпарила и Скарлет осъзна, че леля й казва истината. Беше изморена.

Едва не задряма по време на вечерята. Гласовете на лелите бяха тихи, с характерния за тази част на страната акцент, който удължаваше гласните и замъгляваше съгласните. Въпреки че разговорът се състоеше главно от учтиво изразени несъгласия по всички въпроси, тонът беше приспивен. Освен това те не казваха нищо интересно за нея. Беше разбрала това, което я интересуваше още почти на прага. Рет живееше в къщата на майка си, но в момента беше извън града.

— Отиде на Север — каза Полин със сърдито изражение.

— Но причината е основателна — напомни и Юлали. — Той е във Филаделфия, за да изкупи обратно част от семейното сребро, което янките откраднаха.

Полин омекна.

— Толкова е радостно да гледаш какъв предан син е той, грижи се само за нейното щастие и възстановява всичко загубено.

Този път Юлали не се сдържа.

— Ако питаш мене, можеше да прояви своята преданост по-рано.

Скарлет не я попита. Беше заета със собствените си мисли, които все се въртяха около това кога ще успее да си легне. Беше сигурна, че безсънието няма да я мъчи тази нощ.

Оказа се права. След като вече беше взела живота си в свои ръце и беше на път да постигне онова, което желаеше, можеше да спи като бебе. Сутринта се събуди с чувство на задоволство, каквото не бе изпитвала от години. Беше желан гост в къщата на лелите си, не беше избягвана и самотна като в Атланта и дори още не се налагаше да мисли какво ще каже на Рет при срещата. Можеше да се отпусне и малко да се поглези, докато го чака да се върне от Филаделфия.

Леля Юлали пукна сапунения мехур на очакванията на Скарлет още по време на първата чаша сутрешно кафе.

— Представям си колко ти се иска да видиш Карийн, миличка, но тя приема посетители само във вторник и събота, затова за днес сме измислили нещо друго.

Карийн! Скарлет сви устни. Изобщо не искаше да се среща с тази предателка. Даде дела си от Тара, все едно че е нищо… Но какво можеше да обясни на лелите си? Никога не биха проумели как една от сестрите няма да умира от нетърпение да види другата. „Ами да, те живеят заедно и са много близки. Ще трябва да се преструвам, че най-много от всичко на света желая да се видя с Карийн, а като дойде време за срещата, ще ме заболи глава.“

Изведнъж до нея достигнаха думите на Полин и слепоочията й наистина запулсираха от болка.

— … затова изпратихме камериерката Сузи с бележка до Елинор Бътлър. Ще я посетим днес сутринта — каза Полин и протегна ръка към купичката с маслото. — Би ли ми подала сиропа, Скарлет?

Скарлет механично посегна, но блъсна каната и сиропът се разля. Майката на Рет. Още не беше готова да се срещне с майката на Рет. Беше виждала Елинор Бътлър само веднъж, на погребението на Бони и почти нямаше спомен от нея, само това, че беше много висока, достолепна и внушително мълчалива. „Зная, че трябва да се срещна с нея — помисли Скарлет, — но не сега, още не. Не съм готова.“ Сърцето й заби лудо и тя непохватно започна да бърше лепкавото петно на покривката.

— Скарлет, миличка, не втривай така петното в плата — Полин сложи ръка на китката на Скарлет.

Скарлет отдръпна ръката си. Как можеше в този момент да се тревожи за някаква глупава стара покривка?

— Съжалявам, леличко — успя да произнесе тя.

— Няма нищо, мила. Просто така стават петна, а толкова малко хубави вещи са ни останали… — Гласът на Юлали тъжно замря.

Скарлет стисна зъби. Прииска й се да закрещи. Какво значение имаше една покривка, когато на нея й се налагаше да се изправи лице в лице с майката, която Рет в действителност обожаваше? Ами ако той й бе казал истината защо е напуснал Атланта и се е отказал от брака?

— По-добре да ида да се погрижа за дрехите — едва произнесе Скарлет със свито гърло. — Панзи ще трябва да изглади гънките на тоалета, който ще облека.

Трябваше да се измъкне от Юлали и Полин, имаше нужда да се съвземе сама.

— Ще кажа на Сузи да затопли ютиите — предложи Юлали и протегна ръка към сребърния звънец до чинията.

— По-добре първо да изпере покривката — обади се Полин. — Ако петното засъхне…

— Моля те да забележиш, сестро, че не съм завършила закуската си. Едва ли очакваш от мене да оставя закуската да изстине, докато Сузи разчиства масата.

Скарлет избяга в стаята си.

 

 

— Няма да ти потрябва тази дебела кожена наметка, Скарлет — отбеляза Полин.

— Наистина — подкрепи я Юлали, — днес ще е типичен чарлстънски зимен ден. Аз даже шала не бих сложила, ако не се бях простудила.

Скарлет разкопча наметката и я подаде на Панзи. Ако Юлали искаше всички около нея също да хванат простуда, тя щеше на драго сърце да изпълни нейното желание. Сигурно лелите й я смятаха за глупачка. Скарлет разбираше защо те не искат да я виждат с наметката. По нищо не се отличаваха от старата гвардия в Атланта. Почтеният човек според тях трябва да носи по-овехтели дрехи. Забеляза с какви очи Юлали разглежда модната й шапка с украса от пера и стисна зъби предизвикателно. Щом трябваше да се среща с майката на Рет, то нека поне изглежда стилно.

— Да тръгваме тогава — предаде се Юлали.

Сузи отвори тежката врата и Скарлет последва лелите си на ярката дневна светлина. Като излезе навън, дъхът и спря. Времето по-скоро приличаше на майско, отколкото на ноемврийско. Топлите слънчеви лъчи се отразяваха в натрошените бели черупки, с които беше посипана пътеката, и докосваха раменете и като въздушно одеяло. Скарлет вдигна брадичка и затвори очи да се наслади на усещането.

— О, лелички, чудесно е! — възкликна тя. — Надявам се, че кабриолетът ви е с подвижен гюрук.

Лелите се изсмяха.

— Скъпо дете — обясни Юлали, — в Чарлстън вече няма жива душа с кабриолет, с изключение на Сали Брутън. Ще вървим пеша. Както всички.

— Има кабриолети, сестро — поправи я Полин, — на торбаланковците.

— Е, едва ли можеш да наречеш торбаланковците „живи души“, сестро. Те са бездушни, иначе щяха ли да бъдат торбаланковци.

— Лешояди — изсумтя в знак на съгласие Полин.

— Мишелови — добави Юлали и сестрите пак се засмяха.

Скарлет се засмя заедно с тях. Чудесният ден я опияняваше от възторг. Нищо лошо не можеше да се случи в ден като този. Изведнъж почувствува прилив на нежност към лелите си и даже към безобидните им препирни. Последва ги през широката, безлюдна улица пред къщата и по преките стълби отсреща. Като стигнаха на върха, ветрецът разлюля перата на шапката й и остави по устните й солен вкус.

— О, Господи! — възкликна тя.

В далечния край на стръмната улица се простираха зеленикавокафявите води на чарлстънското пристанище, чак до хоризонта. Отляво по високите мачти на закотвените до кея кораби се вееха знамена. Отдясно ярко зеленееха дърветата на един дълъг и тесен остров. Слънцето проблясваше по гребените на вълничките, сякаш във водата се разпиляваха диаманти. Три ослепително бели птици се издигаха в синьото, безоблачно небе, после се спускаха надолу и докосваха в бръснещ полет водната повърхност. Като че играеха на някаква безгрижна, безтегловна гоненица. Солено-сладкият ветрец галеше шията й.

Сега вече Скарлет беше убедена, че е постъпила правилно, като е дошла в Чарлстън. „Чудесен ден“ — обърна се тя към лелите си.

Крайбрежната улица беше толкова широка, че трите вървяха успоредно. На два пъти срещнаха други хора, първо възрастен джентълмен със старомоден фрак и шапка от боброва кожа, после една дама, придружена от слабичко момче, което се изчерви, когато го заговориха. И двата пъти се спираха и лелите представяха Скарлет: „… нашата племенница от Атланта. Майка й беше нашата сестра Елен, а тя е омъжена за сина на Елинор Бътлър, Рет.“ Старият джентълмен се наведе и целуна ръка на Скарлет, а дамата представи внука си, който се загледа в Скарлет като ударен от гръм. Следващите минувачи, които се приближиха до тях, бяха мъже в сини униформи.

Скарлет забави крачка и грабна Полин за ръката.

— Лельо — прошепна тя, — войниците, които се приближават, са янки.

— Не спирай — отчетливо произнесе Полин. — Те ще трябва да ни направят път.

Скарлет изумено изгледа Полин. Кой би допуснал, че нейната мършава, стара леля може да е толкова храбра? Сърцето на Скарлет биеше толкова силно, че сигурно янките го чуваха, но тя си наложи да не спира.

Когато вече ги разделяха само три крачки, войниците се отдръпнаха и се притиснаха до металния парапет, който ограждаше крайбрежната улица. Полин и Юлали минаха покрай тях, сякаш изобщо ги нямаше. Скарлет също като лелите си повдигна брадичка и не изостана.

Някъде отпред оркестър започна да свири „О, Сузана“. Веселата, игрива мелодия напълно отговаряше на яркия слънчев ден. Юлали и Полин ускориха крачка и застъпваха в такт с музиката, но краката на Скарлет натежаха като олово. „Страхливка!“ — упрекваше се тя, но не успяваше да спре треперенето отвътре.

— Защо има толкова много проклети янки в Чарлстън? — ядосано попита тя. — Видях и на гарата.

— Божичко, Скарлет — изненада се Юлали, — не знаеш ли? Чарлстън все още е под военна окупация. Сигурно никога няма да ни оставят на мира. Мразят ни, защото ги изхвърлихме от Форт Съмтър и после удържахме срещу цялата им флота.

— И един Господ знае срещу колко полка още — добави Полин.

Лицата на двете сестри сияеха гордо.

„Света Богородице!“ — прошепна Скарлет. Какво беше направила? Беше се хвърлила право в ръцете на врага. Знаеше какво означава военното управление: безпомощност и гняв, постоянен страх, че ще ти отнемат къщата, ще те хвърлят в затвора или ще те застрелят, ако нарушиш някой от техните закони. Военното управление беше всесилно. Беше преживяла пет тежки години под такава капризна власт. Как можа да е толкова глупава пак да се озове при нея?

— Оркестърът им наистина е приятен — каза Полин. — Хайде, Скарлет, ще пресечем тук. Къщата на Бътлърови е онази там, прясно боядисаната.

— Елинор има късмет — обади се Юлали, — с такъв грижовен син. Рет със сигурност обожава майка си.

Скарлет се загледа в къщата — огромен господарски дом. Блестящи бели колони се издигаха на височина сто стъпки, за да поддържат покрива над дълбоките портици отстрани на високата, внушителна тухлена сграда. Коленете на Скарлет омекнаха. Не можеше да влезе вътре, невъзможно беше. Никога не беше влизала в такава внушителна, огромна къща. Какво можеше да каже на една жена, която живее в такъв разкош? И която може да разбие всички нейни надежди само с една дума пред Рет.

Полин я хвана за ръката и те забързаха през улицата. „О, Сузанааа… ти за мене не тъжи“ — пригласяше тя фалшиво на песента. Скарлет се остави да я водят като сомнамбул. Изведнъж се осъзна, изправена пред една врата и загледана във висока, елегантна жена със снежнобели коси, обградили прекрасно, макар и с бръчки лице.

— Скъпа Елинор — започна Юлали.

— Довели сте Скарлет — каза мисис Бътлър и се обърна към Скарлет. — Мило дете, изглеждаш толкова бледа.

Тя сложи ръце на раменете на Скарлет и се наведе да я целуне по бузата.

Скарлет затвори очи. Долови нежния дъх на лимон и върбинка, който струеше леко от копринената рокля и копринените коси на Елинор Бътлър. Именно това ухание беше неизменна част от Елен О’Хара, за Скарлет то означаваше утеха, сигурност, любов, целия живот преди войната.

Скарлет усети, че сълзите й бликват неудържимо.

— Хайде, хайде — каза майката на Рет. — Няма нищо, мила. Каквото и да се е случило, всичко вече е наред. Най-накрая дойде у дома. Копнеех да дойдеш.

Тя прегърна снаха си и я притисна към себе си.