Александра Рипли
Скарлет (75)

29.

Скарлет забърза по коридора над кухнята към стаите на мисис Фицпатрик веднага щом Шарлот Монтагю си тръгна. Не я интересуваше, че трябва да повика икономката при себе си — искаше да поговори с някого.

Мисис Фиц излезе от стаята си, преди Скарлет да е почукала на вратата.

— Трябваше да пратите да ме повикат, мисис О’Хара — каза тихо тя.

— Зная, зная, но така се губи време, а това, което искам да кажа, не търпи нито миг! — Скарлет беше извънредно възбудена.

Студеният поглед на мисис Фицпатрик бързо я охлади.

— Налага се да потърпите — каза тя. — Прислужничките в кухнята ще чуят всяка ваша дума и ще я повторят с куп преувеличения. Последвайте ме и вървете бавно.

Скарлет се почувствува като наказано дете. Изпълни всичко точно.

На половината път по коридора над кухнята мисис Фицпатрик спря. Скарлет спря до нея и овладя нетърпението си, докато мисис Фиц описваше направените в кухнята подобрения. Хрумна й, че широкият парапет е удобен за сядане, но продължи да стои изправена като мисис Фиц и да гледа надолу към кухнята и засуетилите се прислужнички.

Мисис Фицпатрик вървеше напред много бавно, но все пак се движеше. Скарлет заговори веднага щом затвориха вратата към коридора.

— Смешно е, разбира се — обобщи тя, след като преразказа думите на мисис Монтагю, — и на нея казах същото. Казах й, че съм ирландка и нямам желание да ме търсят англичаните.

Скарлет говореше забързано, беше се зачервила.

— Права сте били, мисис О. Тази жена не е по̀ стока от една крадла, ако се съди по думите й.

Яростта на мисис Фицпатрик накара Скарлет да млъкне. Тя не повтори отговора на мисис Монтагю, която бе казала:

— Ирландското у вас е много заинтригуващо. Един ден раирани чорапи и варени картофи, на следващия — яребици и коприна. Можете да запазите и двете, така ще се доукраси легендата около вас. Пишете ми, когато решите.

 

 

Разказът на Розалийн Фицпатрик за посетителката при Скарлет вбеси Кълъм.

— Защо изобщо я е допуснала да влезе? — гневеше се той.

Розалийн се помъчи да го успокои.

— Самотна е, Кълъм. Няма други приятели, освен теб и мен. Едно дете може да значи всичко за майка си, но не може да й бъде компания. Смятам, че ще й се отрази добре, ако общува малко повече. Пък и на нас, като помислиш. Странноприемницата на Кенеди е почти готова. Скоро ще почнат да идват най-различни хора. Не виждам нищо по-добро от новите посетители, които да отвлекат вниманието на англичаните.

— От пръв поглед прецених онази Монтагю. Хладно пресметлива, алчна жена. Помни ми думата, първото, което ще каже на Скарлет, ще бъде, че Големият дом се нуждае от нови мебели и ремонт. Монтагю ще хитрува с цените на всяко нещо, но Скарлет може да си позволи да плаща. Пък и през Трим за Балихара ежедневно ще минават и заминават търговци с разни бои, кадифета и френски моди. Никой няма да обърне внимание на още един-двама души по същия път.

— Вече се носят приказки за хубавичката американска вдовица. Защо не си търси съпруг? Според мене по-добре да я пращаме при англичаните на гости. Иначе английските офицери, току-виж, почнали да идват тук да я ухажват.

Кълъм обеща „да помисли“. Вечерта излезе и ходи пеша цели мили. Мъчеше се да реши кое е най-добро за Скарлет, кое е най-добро за братството и как могат да се съчетаят двете.

Напоследък беше толкова разтревожен, че разсъдъкът му се замъгляваше. До него стигаха приказки, че някои хора губят предаността си към Финианското движение. Богатата реколта две години подред караше хората да се чувствуват спокойни, а спокойствието пречеше да поемат рискове. Освен това финианците, които бяха проникнали в полицията, дочуваха слухове за доносник в братството. Нелегалните групи винаги бяха изложени на опасността от доносничество. В миналото въстанието на два пъти бе осуетявано заради предателство. Но сега то беше толкова внимателно, толкова бавно подготвено. Бяха взети всички предпазни мерки. Нищо не беше оставено на волята на случайността. Не биваше да се допуска объркване сега. Беше съвсем наближило. Върховните съвети бяха взели решение да дадат сигнал за действие през зимата, когато три четвърти от англичаните в доброволните отряди щяха да са далеч от гарнизоните си, на лов за лисици. Но вместо паролата дойде нареждане: да се изчака, докато доносникът бъде разкрит и обезвреден. Чакането го измъчваше.

Слънцето изгря, той се върна през обагрената в розово ниска мъгла до Големия дом, отключи със своя ключ и отиде право в стаята на Розалийн.

— Смятам, че си права — каза й той. — Сега заслужих ли чаша чай?

Още същия ден мисис Фицпатрик любезно се извини на Скарлет — призна, че е говорила прекалено прибързано и предубедено. Настоя пред Скарлет да намери мястото си в светския живот с помощта на Шарлот Монтагю.

— Реших, че е глупаво — отговори Скарлет. — Прекалено заета съм.

Когато Розалийн предаде думите й на Кълъм, той се разсмя. На тръгване от неговата къща тя тръшна вратата.

 

 

Жътва, празненства по случай прибирането на реколтата, златните есенни дни, началото на златния листопад. Скарлет се радваше на богатата жътва и скърбеше, че дните почват да намаляват. Септември беше месецът за плащане на наемите за полугодието и тя знаеше, че на арендаторите ще им остане печалба след разплащането. Беше много вълнуващо да се чувствува старейшина на рода О’Хара.

За втория рожден ден на Кет организира голямо празненство. Всички деца в Балихара под десетгодишна възраст играха в големите празни зали на партера, може би за пръв път през живота си опитаха сладолед, ядоха бармбрек с късметчета, пъхнати между стафидите. Всяко дете се върна у дома с лъскава монета. Скарлет се погрижи да се приберат рано заради суеверията около празника Вси светии. После заведе Кет на горния етаж да спи.

— Хареса ли ти рожденият ден, миличко?

Кет сънено се усмихна.

— Да. Спи ми се, мамо.

— Зная, гълъбче. Отдавна трябваше да си в леглото. Хайде… лягай… можеш да спиш в голямото легло на мама, защото рожденият ден е голям празник.

Кет се изправи веднага щом Скарлет я сложи да легне.

— Къде е подаръкът на Кет?

— Ей сега, пиленце.

Скарлет донесе голямата порцеланова кукла от кутията, където я беше оставила Кет. Детето поклати глава.

— Другият.

Кет се обърна по корем, свлече се по пухения юрган на пода и тупна долу. После пропълзя под леглото и се измъкна с едно жълто коте на ивици.

— За бога, Кет, откъде дойде това коте? Дай ми го, преди да те е одраскало.

— Ще го върнеш ли?

— Разбира се, ако го искаш. Но то живее навън и може да не иска да остане в къщата.

— То ме харесва.

Скарлет се предаде. Котето не беше одраскало Кет, детето изглеждаше много доволно. Какво щеше да й пречи, ако го оставеше? Сложи и двете да си легнат. „Е, леглото ще потъне в бълхи, но какво да се прави — рожден ден!“

Кет се сгуши на възглавниците. Премрежените очички изведнъж се отвориха.

— Ани като ми донесе млякото — каза тя, — приятелката ми може да го изпие.

Зелените очи се затвориха, детето заспа спокоен сън.

Ани почука на вратата и влезе с чаша топло мляко. После в кухнята разказа на останалите, че мисис О’Хара много се смяла, но тя не разбрала защо. Била казала нещо за котките и млякото. „Ако някой иска да знае какво мисля аз — обади се Мери Моран, — много по-добре е детето да има прилично християнско име, да го закрилят светците.“ Трите прислужнички и готвачката се прекръстиха три пъти.

Мисис Фицпатрик ги видя и чу отгоре. Тя също се прекръсти и каза наум молитва. Кет скоро щеше да порасне и нямаше да може да е под закрила непрекъснато. Мнозина се страхуваха от сменени от феите деца, а хората се мъчат да унищожат онова, от което се боят.

През това време в град Балихара майките търкаха децата си с вода, в която цял ден беше престоял корен от ангелика — известен цяр против вещици и духове.

 

 

За решението в крайна сметка натежа рогът. Скарлет упражняваше Полумесец, когато чуха рога и после хрътките. Някъде наблизо имаше ловци. Помисли, че даже Рет може да е сред тях. Препусна с Полумесец над три канавки и четири плета по пътя до Балихара, но не беше същото. На следващия ден написа писмо на Шарлот Монтагю.

След две седмици по алеята се показаха три коли. Пристигаха мебелите за стаите на мисис Монтагю. Дамата идваше отзад в елегантен екипаж заедно с камериерката си.

Тя посочи как да подредят мебелите в спалнята и дневната близо до стаите на Скарлет, после остави камериерката да се погрижи за разопаковането на багажа.

— Започваме — обърна се тя към Скарлет.

 

 

— Все едно, че ме няма — оплака се Скарлет. — Единственото, което правя, е да подписвам банкови сметки за скандални суми.

Говореше на Окрас, котката на Кет. Името означаваше „гладница“ на ирландски и й беше дадено от готвачката в момент на гняв. Окрас не обръщаше внимание на Скарлет, но тя нямаше на кого другиго да говори. Шарлот Монтагю и мисис Фицпатрик рядко питаха за нейното мнение по какъвто и да е въпрос. И двете знаеха какво трябва да представлява Големият дом, а тя не знаеше.

Нито пък я интересуваше особено. През по-голямата част от живота й къщата беше даденост, за която не се налагаше да се замисля. Тара беше Тара, къщата на леля Питипат беше на леля Пити, въпреки че половината й принадлежеше. Скарлет се беше занимавала само с къщата, която й построи Рет. Беше купувала най-модните и най-скъпите мебели и украшения, те й допадаха, защото доказваха колко е богата. Самата къща не й доставяше удоволствие, тя почти не я забелязваше. Така както всъщност не забелязваше Големия дом в Балихара. Шарлот казваше, че бил истински дворец от осемнайсети век, но какво от това в края на краищата? За Скарлет имаха значение земята заради плодородието и реколтата и градът заради наемите и услугите, а и още защото никой, даже Рет, не притежаваше собствен град.

Но тя разбираше съвсем ясно, че приемането на покани я задължава да връща жеста, а не можеше да кани гости в къща, където бяха обзаведени само две стаи. Смяташе, че има късмет с Шарлот Монтагю, която пожела да преобрази Големия дом вместо нея. Имаше по-интересни неща, с които да запълва времето си.

Скарлет твърдо държеше на две неща: стаята на Кет да е точно до нейната, а не някъде в отделно крило с бавачка, и тя сама да се справя със сметките, без да предоставя деловата работа на управител. Иначе Шарлот и мисис Фиц можеха да правят каквото поискат. От разходите й се завиваше свят, но се беше съгласила да даде пълна свобода на Шарлот и беше твърде късно да се откаже от договореното. Пък и парите вече не бяха толкова важни за нея, както преди.

И така, Скарлет се оттегли да управлява имението, Кет се разпореждаше в кухнята, а през това време работниците вършеха някакви неизвестни, скъпи, шумни и миризливи работи из къщата в продължение на цели месеци. Но тя поне се занимаваше със стопанството и изпълняваше задълженията си към рода О’Хара. Освен това купуваше коне.

— Не зная нищо или почти нищо за конете — сподели Шарлот Монтагю.

Признанието накара Скарлет да повдигне изненадано вежди. Беше повярвала, че няма нищо на този свят, за което Шарлот да не твърди, че е специалистка.

— Ще ти трябват най-малко четири ездитни коня и шест ловджийски, по-добре осем, и трябва да помолиш сър Джон Морланд да ти помогне при подбора.

— Шест ловджийски! Господи, Шарлот, та това са над петстотин лири! — изкрещя Скарлет. — Ти си полудяла!

После снижи тона, беше разбрала, че да се крещи на мисис Монтагю е чисто хабене на нерви, тя беше невъзмутима.

— Ще те просветя малко по въпроса за конете — каза тя с хаплива любезност. — Не можеш да яздиш повече от един кон. Впрягове ти трябват само за екипажи и за оран.

И все пак загуби спора. Както обикновено. Затова нямаше смисъл да възразява срещу помощта на Джон Морланд. Но всъщност знаеше, че се е надявала да намери повод да се срещне с Барт. Той можеше да има вести от Рет. На следващия ден отиде в Дънсейни. Морланд беше възхитен от нейната молба. Щял, разбира се, да й помогне да намери най-добрите ловджийски коне в цяла Ирландия…

— Имаш ли новини от твоя американски приятел, Барт?

Скарлет се надяваше, че въпросът звучи непринудено, беше изчакала достатъчно дълго, преди да го зададе. Джон Морланд беше в състояние да говори за коне по-дълго даже от Биатрис Тарлтън.

— За Рет ли питаш?

Сърцето на Скарлет трепна, щом чу името му.

— Да, той е много по-внимателен в кореспонденцията си от мене. — Джон посочи разхвърляната купчина писма и сметки на писалището.

Нямаше ли да продължи този човек? Какво щеше да каже за Рет?

Барт сви рамене и обърна гръб на писалището.

— Решил е да пусне на чарлстънските състезания кобилката, която купи от мене. Казах му, че тя е учена да прескача препятствия, а не да бяга на скоростни състезания, но той е сигурен, че бързината й ще компенсира другото. Страхувам се, че ще бъде разочарован. След три-четири години може да се окаже прав, но като се има предвид, че майка й беше от…

Скарлет престана да го слуша. Джон Морланд можеше да проследи родословията чак до Потопа! Защо не й казваше онова, което тя искаше да научи? Щастлив ли беше Рет? Беше ли споменал нещо за нея?

Погледна въодушевеното, напрегнато лице на младия баронет и му прости. По някакъв своеобразен начин той беше един от най-чаровните мъже на света.

Животът на Джон Морланд беше здраво свързан с конете. Той беше съвестен земевладелец, грижеше се за имението и арендаторите. Но истинската му страст бяха отглеждането и подготовката на състезателни коне и на второ място — зимният лов на лисици с прекрасните ловджийски коне, които държеше за себе си.

Вероятно така компенсираше своята романтична трагедия, всеотдайността си към една жена, спечелила сърцето му още в ранните младежки години. Тя се казваше Грейс Хейстингс. Беше съпруга на Джулиан Хейстингс от близо двайсет години. И Джон Морланд, и Скарлет страдаха от несподелена любов.

Шарлот й беше разказвала това, което „всички в Ирландия“ знаели — Джон бил сравнително добре защитен от нападателни кандидатки за женитба, защото разполагал с малко пари. Титлата и имението му били стари, впечатляващо стари, но нямал друг доход, освен наемите и харчел всичко почти до последния шилинг за коне. Въпреки това беше много красив — някак разсеян, висок, рус, сивоок, с жив поглед и обезоръжаваща мила усмивка, която изцяло разкриваше добродушния му характер. Бил необичайно наивен за човек, прекарал целия си живот, над четирийсет години, в светските кръгове на британското общество. От време на време в него се влюбвала някоя богата жена като почитаемата Луиза и почвала упорито да го преследва, което притеснявало Морланд и забавлявало всички останали. Тогава ставал още по-голям особняк — разсеяността му почвала да граничи с неразумност, жилетките си закопчавал накриво, заразителният му бурен смях бил понякога неуместен. Освен това пренареждал колекцията си от картини на Джордж Стъбс толкова често, че стените в къщата му ставали целите на дупки.

Скарлет забеляза, че на една купчина книги е опрян портрет на прочутия кон Затъмнение. Но за нея това нямаше никакво значение, нали жадуваше да научи нещо за Рет. „Ще го попитам направо — реши тя. — Барт, така или иначе, няма да запомни.“

— Рет каза ли нещо за мене?

Морланд премигна, все още потънал в мисли за предците на кобилката. После осъзна въпроса.

— О, да, попита ме дали можеш да му продадеш Полумесец. Смята да възобнови лова в Дънмор. Помоли ме да търся и други коне като него.

— Тогава значи ще трябва да дойде за покупката — каза Скарлет, душата й се молеше за утвърдителен отговор. Но от думите на Барт помръкна.

— Не, ще трябва да ми се довери. Разбираш ли, жена му чака бебе и той няма да я остави сама. Но сега, като ще търся най-доброто за тебе, не бих могъл да помогна на Рет. Ще му пиша веднага щом намеря време.

Скарлет така дълбоко се замисли върху чутото, че Барт трябваше да я дръпне за ръката, за да привлече вниманието й. Питаше я кога иска да започне да търси ловджийски коне за нея.

— Още днес — отговори тя.

През цялата зима ходеше всяка събота с Джон Морланд на лов на различни места в графство Мийд и разглеждаше ловджийските коне за продан. Не беше лесно да намери подходящи, защото тя настояваше конете да са безстрашни като самата нея. Яздеше, сякаш я преследваха демони, и най-накрая само ездата й помогна да се отърси от мисълта, че не може да си представи Рет като баща на друго дете, освен на Кет.

Когато оставаше вкъщи, Скарлет се мъчеше да обгради момиченцето с допълнителни грижи и любов. Както обикновено, Кет се мръщеше на прегръдките, но беше готова да слуша истории за коне, докато Скарлет не се умореше да говори.

Дойде февруари, Скарлет направи символичната първа копка за годината със същото щастливо вълнение както преди. Беше успяла да остави Рет в миналото и рядко се сещаше за него.

Започнала бе нова година, изпълнена с приятни обещания за бъдещето. Ако Шарлот и мисис Фиц някога успееха да завършат започнатото по къщата, щеше може би да покани и гости. Липсваха й Катлийн и останалите от семейството. Пигийн толкова затрудняваше посещенията, че тя вече съвсем рядко се виждаше с братовчедите си.

Но всичко това можеше да почака, трябваше да почака. Идваше време за сеитбата.

 

 

През юни Скарлет прекара един дълъг, изтощителен ден с шивачката, която Шарлот Монтагю беше докарала от Дъблин. Мисис Симс беше безжалостна. Скарлет трябваше да стои с ръце, вдигнати нагоре, встрани, напред, отпуснати надолу, едната нагоре, другата надолу, едната напред, другата назад — във всякаква поза, която можеше да си представи, и няколко, които далеч надхвърляха въображението й. Стори й се, че това продължава часове. После същото се повтори в седнало положение, а накрая във всички възможни стъпки на кадрила, валса и котильона.

— Само за саван не ме премери — изпъшка Скарлет.

На лицето на Шарлот Монтагю се появи една от редките й усмивки.

— Може и да го е направила, без да усетиш. Дейзи Симс е много старателна.

— Не мога да повярвам, че тази ужасна жена се казва Дейзи — възкликна Скарлет.

— Никога не се обръщай към нея на малко име, освен ако тя не ти предложи. Никоя жена, ако е по-малко от херцогиня, не може да фамилиарничи с Дейзи. Тя е най-добрата в своя занаят, никой не смее да я обиди.

— Ти я наричаш Дейзи.

— Аз също съм най-добрата в моя занаят.

Скарлет се засмя. Харесваше Шарлот Монтагю и я уважаваше. Но едва ли би казала, че е много удобно да е нейна приятелка.

Преоблече се в селските дрехи, хапна за вечеря — Шарлот й напомни, че се казва „слизам за вечеря“ — и тръгна към хълма до река Найтсбрук за запалването на огъня в чест на най-късата лятна нощ. Там танцува под познатите звуци на цигулките, гайдите и баурана на Кълъм и си мислеше какъв късмет има. Ако обещанията на Шарлот се окажеха верни, тя щеше да притежава и двата свята — ирландския и английския. Горкият Барт, хрумна й изведнъж, не беше добре дошъл на огъня в своето собствено имение.

 

 

Скарлет пак се сети за добрия си късмет, когато седна на почетното място на банкета по случай приключването на жътвата. Реколтата в Балихара пак беше богата, не чак толкова, колкото предишните две години, но все пак достатъчна, за да подрънкват джобовете на всички. Нямаше човек в Балихара, който да не се зарадва на добрия късмет. Всъщност Кълъм правеше изключение, както забеляза Скарлет.

Изглеждаше така, сякаш не беше спал цяла седмица. Искаше й се да го попита какво му е, но от няколко седмици той беше груб с нея като мечка. А според мисис Фиц май вече изобщо не се доближавал до кръчмата.

Е, нямаше да допусне той да помрачи доброто й настроение. Нали празнуваха края на жътвата.

Пък и ловният сезон щеше да почне съвсем скоро, а новият й костюм за езда имаше най-възхитителната кройка, която беше виждала. Мисис Симс напълно отговаряше на описанието на Шарлот.

 

 

— Ако си готова, можем да обиколим — каза Шарлот Монтагю.

Скарлет остави чаената чаша. Изпитваше по-голямо нетърпение, отколкото й се искаше да признае.

— Много любезно от твоя страна, Шарлот, след като почти цяла година всички врати, освен на моите стаи, са заключени.

Мъчеше се гласът й да прозвучи колкото е възможно по-раздразнено, но подозираше, че Шарлот е прекалено умна, за да се подведе.

— Само да намеря Кет, да отидем с нея.

— Както искаш, Скарлет, но тя видя всичко, докато се работеше. Забележително дете, появява се винаги, когато остане отворен прозорец или врата. Доста изнерви бояджиите, като се катереше на стълбите им.

— Не ми разказвай такива неща, ще ми стане лошо. Като маймунка е, катери се навсякъде.

Скарлет повика Кет, потърси я, но безуспешно. Понякога самостоятелността на момиченцето я ядосваше, както сега. Обикновено се гордееше с нея.

Сигурно ще ни настигне, ако й е интересно — каза най-накрая тя. — Да вървим, умирам от любопитство.

Можеше да си признае, нямаше кого да заблуждава.

Шарлот я поведе към горния етаж първо по дългите коридори със спални за гости от двете страни, после пак надолу към първия етаж над партера, който Скарлет все още не можеше да свикне да не нарича по американски втори етаж. Шарлот я заведе в другия край на къщата, далеч от стаите, които в момента използуваше.

— Твоята спалня, банята, будоарът, тоалетната стая, стаята за игри на Кет, нейната спалня и занималнята й.

Вратите се разтвориха и резултатът от труда на Шарлот блесна. Скарлет се възхити от женствената мебелировка в бледозелено и златисто в нейните стаи и от животинчетата, изрисувани да илюстрират букви от азбуката в стаята за игри на Кет. Плесна с ръце, като видя столчетата и масичките с детски размери. Защо досега не се беше сетила за това? Имаше дори детски сервиз за чай на масичката на Кет и детско столче до камината.

— Твоите стаи са във френски стил — обясни Шарлот, — Луи Шестнайсети, ако те интересува. Те са Робияровата част от тебе. Твоето вътрешно О’Хара преобладава в приемните на партера.

Единствената партерна стая, която Скарлет познаваше, беше залата с мраморния под. Минаваше през нея към алеята и широкото каменно стълбище за горните етажи. Шарлот Монтагю бързо я преведе оттам. Отвори високите двойни врати встрани и покани Скарлет в трапезарията.

— Божичко — възкликна Скарлет, — не познавам толкова хора, че да се заемат всички столове.

— Ще се запознаеш — каза Шарлот и я поведе към друга висока врата. — Това е стаята за закуска и сутрешни занимания. Тук може също да се вечеря, ако сте малко на брой.

Прекоси стаята, разтваряйки още врати.

— Големият салон и балната зала — обяви тя. — Трябва да призная, че съм много доволна от тях.

Покрай едната дълга стена имаше двойни врати на голямо разстояние една от друга и високи позлатени огледала помежду им. В средата на отсрещната стена имаше камина, а над нея — друго огледало в позлатена рамка. Всички огледала бяха съвсем леко наклонени така, че отразяваха не само залата, но и високия таван. По него бяха изрисувани сцени от героичните легенди за ирландската история. Скарлет остана възхитена.

— На целия етаж мебелите са направени в Ирландия, ирландски са също материалите — вълнените платове, ленът, среброто, порцеланът, стъклото, почти всичко. Тук домакиня е старейшината на рода О’Хара. Ела, остава да видиш само библиотеката.

Скарлет хареса тапицираните с кожа столове и честърфилдското канапе, призна също, че книгите в кожени подвързии изглеждат много красиви.

— Свършила си чудесна работа, Шарлот — каза искрено тя.

— Да, всъщност не беше толкова трудно, колкото се опасявах отначало. Хората, които са живели тук, са планирали добре градините, затова там трябваше само подкастряне и почистване. Зеленчуковата градина още догодина ще произвежда големи количества, въпреки че овошките ще почнат да дават плод може би след две години. Трябваше да се подкастрят чак до главната издънка.

Скарлет изобщо не разбираше какво говори Шарлот, но така или иначе, не я интересуваше. Прииска й се Джералд О’Хара да можеше да види тавана и балната зала, а Елен О’Хара — мебелите в будоара.

Шарлот разтваряше още врати.

— Ето, пак излизаме в коридора — каза тя. — Отлично кръгово движение за големи празненства. Архитектите от времето на крал Джордж са си знаели работата… Ела през входната врата, Скарлет.

Тя придружи Скарлет до горната площадка на стълбата, после двете слязоха надолу към настланата с нов чакъл алея.

— Прислугата, мисис О’Хара.

— Божичко! — въздъхна Скарлет.

Пред нея в две редици стояха униформени слуги. От дясната й страна беше застанала мисис Фицпатрик, малко пред готвачката, четири кухненски прислужнички, две камериерки за посрещане на гостите, четири камериерки за горния етаж, три доячки, главната перачка и още три перачки.

Отляво видя високомерен на вид мъж, който не можеше да бъде нищо друго, освен иконом, две пъргави момчета, познатия вече коняр и шест негови помощници, както и петима мъже, чиито изцапани с пръст ръце издаваха заниманието им с градинарство.

— Струва ми се, че трябва да седна — прошепна Скарлет.

— Първо се усмихни и ги поздрави с добре дошли в Балихара — каза Шарлот.

Тонът й не търпеше никакви възражения. Скарлет я послуша.

Като се върнаха обратно в къщата, която вече наистина приличаше на господарски дом, Скарлет се закиска.

— Те са по-добре облечени от самата мен — каза тя и погледна безизразното лице на Шарлот Монтагю. — Напушва те смях, Шарлот, не можеш да ме заблудиш. Двете с мисис Фиц добре сте се позабавлявали, докато сте измисляли всичко това.

— Така е — призна Шарлот.

Скарлет не можа да изтръгне от нея нищо повече от усмивка като израз на онова, което бе нарекла „напушва те смях“.

 

 

Скарлет покани всички от Балихара и Адамстаун да видят възродения Голям дом. Дългата маса в трапезарията бе отрупана с ястия, Скарлет притичваше от стая в стая да кани гостите да хапнат и да ги води да видят изрисувания таван. Шарлот Монтагю стоеше тихо до голямото стълбище и безмълвно изразяваше неодобрение, но тя не обърна внимание. Мъчеше се също да не обръща внимание на неудобството и притеснението на братовчедите си и хората от селото, но половин час след пристигането им беше готова да се разплаче.

— Това противоречи на традицията, мисис О’Хара — шепнеше й Розалийн Фицпатрик. — Тук не е за тях. Никой фермер не е престъпвал прага на който и да е господарски дом в Ирландия. Ние се придържаме към старите обичаи и не сме готови за промени.

— Но аз мислех, че финианците искат да променят всичко.

Мисис Фиц въздъхна.

— Така е. Но промяната означава връщане към още по-стари обичаи от онези, които забраняват на селяните да влизат в господарските домове. Не мога да се изразя по-ясно.

— Не се тревожете, мисис Фиц. Просто сбърках, това е всичко. Няма да повторя грешката.

— Грешка от щедрост на сърцето. Това е похвално.

Скарлет се насили да се усмихне, но се чувствуваше объркана и разстроена. Какъв смисъл имаше да поддържа зали, подредени по ирландски, ако в тях ирландците не се чувствуваха удобно? И защо братовчедите й се отнасяха към нея като към пришълка в собствената й къща?

Всички си отидоха, прислугата отстрани следите от гостите и Скарлет тръгна да обикаля сама от стая в стая.

„Все пак ми харесва — реши тя. — Много ми харесва.“ Стори й се много по-хубаво, отколкото би могъл да е или някога е бил Дънмор Ландинг.

Стоеше изправена сред отразените кралски образи и си представяше, че до нея е Рет, изпълнен със завист и възхищение. Щяха да са минали години, Кет да е пораснала и той да тъжи, че е пропуснал да види как дъщеря му расте като красивата наследница на семейния дом О’Хара.

Скарлет затича нагоре по стълбите и коридора към стаята на Кет.

— Здравей — каза Кет.

Тя седеше до масичката и внимателно наливаше чаша мляко за голямата котка. Окрас не я изпускаше от очи, заела командна позиция в средата на масата.

— Седни, мамо — покани я Кет и Скарлет се сви на малко столче.

Да можеше само Рет да се присъедини към тях на чаша чай. Но той не беше тук, никога нямаше да бъде и тя трябваше да се примири с положението. Той щеше да пие чай с друго дете, други деца — на Ан. Скарлет едва устоя на порива да сграбчи Кет в прегръдките си.

— Две бучки захар, ако обичате, мис О’Хара — каза тя.

 

 

През нощта не можа да заспи. Седеше в средата на изящното френско кресло, загърната отвсякъде с пухения юрган в копринена калъфка, за да се топли. Копнееше обаче за топлина и утеха от ръцете на Рет, искаше да усети неговата прегръдка, да чуе дълбокия му глас, който се подиграва на несполучливото канене на гости, докато тя се разсмее на хрумването и допуснатата грешка.

Нуждаеше се от утеха за разочарованието. Искаше любов, зряла обич и разбиране. Сърцето й се беше научило да обича, беше преизпълнено с любов, но нямаше къде да я излее.

Защо, по дяволите, Рет пак й се беше изпречил на пътя? Защо не можеше да обича Джон Морланд? Той беше мил и привлекателен, Скарлет харесваше неговата компания. Ако го поискаше, нямаше и сянка от съмнение, че щеше да го накара да забрави Грейс Хейстингс.

Но тя не го искаше, там беше проблемът. Не искаше никого другиго, освен Рет.

„Не е честно!“ — помисли детински тя. И пак като дете плака, докато не се унесе.

Когато се събуди, беше възвърнала самообладанието си. Какво от това, че никой не хареса поканата? Какво от това, че Кълъм стоя не повече от десет минути? Имаше и други приятели и щеше да се сприятели с още много. Къщата беше завършена и Шарлот вече плетеше планове за бъдещето, както паяк плете мрежата си. Пък и времето беше много подходящо за лов, а мисис Симс й беше ушила чудесен костюм за езда.