Александра Рипли
Скарлет (53)

7.

На следващия ден Кълъм я изненада — появи се още преди закуска на кон, а водеше втори за юздата.

— Каза, че обичаш да яздиш — напомни й той. — Взех на заем тези кончета. Но трябва да ги върна преди обедната молитва, така че грабвай каквото е останало от снощния хляб и тръгвай, преди къщата да се е напълнила с гости.

— Няма седло, Кълъм.

— Шт! Ти ездач ли си, или не? Вземай хляба, Скарлет скъпа, и Брайди ще ти подложи ръце, за да се качиш.

Не бе яздила без седло и по мъжки от дете. Беше забравила какво е да се чувствуваш едно цяло с коня. Но си спомни всичко, сякаш никога не бе преставала да язди по този начин, и скоро почти нямаше нужда от юздите — натискът на коленете й казваше на коня какво ще правят.

— Къде отиваме?

Яздеха по някакъв непознат път.

— На Бойн. Искам да ти покажа нещо.

Реката! Пулсът на Скарлет се ускори. Там имаше нещо, което едновременно я привличаше и отблъскваше.

Заваля и тя се зарадва, че Брайди я бе накарала да си вземе шал. Покри главата си и мълчаливо пое след Кълъм, заслушана в шумоленето на дъжда върху листата на плета и бавното равномерно чаткане на копитата. Какво спокойствие! Не се изненада, когато дъждът спря. Сега птиците из плетовете пак щяха да запеят.

Пътят стигаше до реката. Бреговете бяха толкова ниски, че водата почти ги обливаше.

— Това е бродът, където Брайди пере — каза Кълъм. — Искаш ли да се изкъпеш?

Скарлет многозначително потръпна.

— Не съм толкова храбра. Водата сигурно е ледена.

— Все пак ще трябва да се поизпръскаш. Ще пресечем. Дръж здраво юздите.

Конят му внимателно пристъпи във водата. Скарлет събра полите си, пъхна ги под бедрата си и го последва.

На отсрещния бряг Кълъм скочи от коня.

— Слез и ела да закусим — рече той. — Ще вържа конете за някое дърво.

Тук дърветата растяха почти до реката и хвърляха шарена сянка върху лицето на Кълъм. Скарлет се плъзна на земята и му подаде юздите. Намери място на слънце, седна и опря гърба си в един дънер. Брегът бе застлан с дребни жълти цветя със сърцевидни листенца. Затвори очи и се заслуша в тишината на реката, в шумоленето на листата над главата си, в птичите песни. Кълъм седна до нея и тя бавно отвори очи. Той разчупи половината самун на две и й подаде по-голямото парче.

— Имам да ти разкажа една история, докато ядем — каза той. — Земята, на която сме, се казва Балихара. Допреди двеста години без малко тя е била домът на твоите роднини, на нашите роднини. Това е земята на О’Хара.

Скарлет рязко трепна, застана нащрек. Това? Това да е земята на О’Хара? И Балихара не беше ли това името на изоставеното село, през което бяха преминали толкова бързо? Тя нетърпеливо се обърна към Кълъм.

— Кротко сега, изяж си хлебеца, Кати Скарлет. Това е дълга история — рече той. Усмивката му спря въпроса на устните й. — Преди две хиляди години, плюс няколко, първите О’Хара се заселили тук и направили земята своя. Преди хиляда години — виждаш колко бързо се движим — викингите или както сега бихме ги нарекли, скандинавците, открили буйната зеленина на Ирландия и решили да я присвоят. Ирландците — О’Хара също — наблюдавали реките, откъдето можело да дойде нашествието на големите лодки с глави на змейове отпред, и построили силни укрепления срещу врага.

Кълъм отчупи залък хляб и го сложи в устата си. Скарлет с нетърпение го чакаше да спре да дъвче. Толкова много години… умът й не можеше да го побере. И какво ставаше след хиляда години?

— Викингите били отблъснати — продължи Кълъм. — И О’Хара обработвали земята си и гледали добитък още двеста години, че и малко повече. Построили непристъпен замък с много място за тях и за техните слуги, защото ирландците помнят дълго, и както вече били идвали викингите, можело да ги сполети ново нашествие. Така и станало. Не викинги, а англичани, които някога били французи. Те завзели повече от половината Ирландия, но О’Хара удържали надмощие зад своите здрави стени и обработвали земята си още петстотин години. Докато дошла Битката при Бойн — ти знаеш тази трагична история. След две хиляди години земята, за която се грижели О’Хара, станала английска. Те били прогонени отвъд брода — оцелелите мъже, вдовиците и децата. Едно от тези деца пораснало и станало арендатор на англичанина отвъд реката. Внукът му, земеделец арендатор в същата ферма, се оженил за нашата баба, Кати Скарлет. Застанал до баща си, той гледал през кафявите води на Бойн как се руши замъкът на О’Хара и как на негово място се издига английска къща. Но името останало. Балихара.

И татко й е виждал къщата, знаел е, че това е земята на О’Хара. Скарлет заплака за баща си, разбра яростта и скръбта, която бе виждала по лицето му и бе чувала в гласа му, разкъсван от гняв, за Битката при Бойн. Кълъм се приближи до реката и пи от шепите си. После пак в тях донесе вода и за Скарлет. Тя пи и той изтри сълзите й с нежни мокри пръсти.

— Не исках да ти разказвам това, Кати Скарлет…

Скарлет гневно го прекъсна:

— Имам право да знам.

— И аз мисля така.

— Разкажи ми и останалото. Знам, че има още. Личи по лицето ти.

Кълъм беше бледен като човек, страдащ от непоносима болка.

— Да, има още. Английската Балихара била построена за младия господар. Той бил рус и красив като Аполон, казват, и се смятал за бог. Решил да направи Балихара най-хубавото имение в цяла Ирландия. Неговото село — защото той притежавал Балихара до последния камък и листенце — трябвало да бъде по-прекрасно от всяко друго, по-прекрасно от самия Дъблин. Така и станало, макар че не достигнало съвсем Дъблин, но поне единствената му улица била по-широка от най-широката улица в столицата. Конюшните му приличали на катедрала, прозорците му искряли като диаманти, градините му спускали мек килим до Бойн. Пауни разпервали разкошните си опашки по ливадите му и прелестни дами, окичени със скъпоценности, красели приемите му. Той бил господарят на Балихара. Единствената му тревога била, че имал само един син и нямал други деца. Но доживял раждането на внука си, преди да иде в ада. И този внук също нямал нито брат, нито сестра. Но бил рус и красив, станал господар на Балихара, на конюшнята катедрала и на прекрасното село. После го наследил синът му. Аз си спомням младия господар на Балихара. Бях още дете и мислех, че той е въплъщение на всичко най-чудесно и удивително. Яздеше едър дорест кон и когато благородниците стъпкваха зърното ни с копитата си по време на лов за лисици, той винаги хвърляше монети на нас, децата. Изглеждаше толкова висок и строен в своето палто и бели опънати панталони с черни лъснати ботуши. Не можех да разбера защо баща ми ни вземаше монетите и ги чупеше, проклинайки господаря, че ни ги е дал.

Кълъм стана и закрачи край реката. Когато продължи разказа си, гласът му пресекваше от вълнение.

— Дойде Гладът, с него и смъртта. „Не мога да гледам арендаторите си да страдат така — заяви господарят на Балихара. — Ще купя два здрави кораба и ще им осигуря безплатно и сигурно пътуване до Америка, където има храна в изобилие. Не ме интересува, че кравите ми мучат, защото няма кой да ги дои, и че нивите ми обрастват с коприва, защото няма кой да ги обработва. За мен хората в Балихара значат повече от добитъка и зърното.“ Фермерите и селяните му целуваха ръка за добрината и мнозина се приготвиха за пътуването. Но не всички можеха да понесат болката от раздялата с Ирландия. „Ще останем, та дори да умрем от глад“ — казаха те на младия господар. Тогава той изпрати вестоносци в цялата околност и съобщи, че всеки, било мъж или жена, трябва само да каже, и ще получи безплатно място на някой от корабите. Баща ми отново го прокле. Той негодуваше срещу двамата си братя, Матю, и Брайън, че са приели предложението на англичанина. Но те наистина бяха решили да заминат… Удавиха се заедно с другите, когато прогнилите кораби потънали при първото вълнение в морето. Остана само горчивото им прозвище „кораби ковчези“. Един човек от Балихара се скрил в конюшните, без да го е грижа, че там било хубаво като в катедрала, и зачакал. И когато младият англичанин дошъл да се качи на високия си дорест кон, той го сграбчил и обесил златокосия господар на Балихара в кулата край Бойн, откъдето някога О’Хара гледали дали не идват лодките със змейовете.

Скарлет притисна длан към устата си. Кълъм крачеше пред нея. Беше невероятно блед, гласът му бе чужд, непознат. Ръката й още по-силно притисна устните й. Не трябваше да продумва.

— Никой не знае — продължаваше Кълъм — кой е бил човекът в конюшнята. Едни назовават едно име, други — друго. Когато дойдоха английските войници, мъжете, останали в Балихара, не казаха кой е бил. Англичаните ги обесиха до един, за да платят за смъртта на младия господар.

Лицето на Кълъм бе побеляло под шарената сянка на дърветата. От гърлото му се изтръгна вик. Беззвучен и нечовешки.

Обърна се към Скарлет и тя се сви, като видя неговите безумни очи и мъката, изписана по лицето му.

— ГЛЕДКА? — изкрещя той, сякаш гръмна оръдие.

Кълъм се свлече на колене в жълтите цветя на брега и наведен напред, скри лицето си. Целият трепереше. Скарлет протегна ръце към него, но после ги отпусна в скута си. Не знаеше какво да направи.

— Прости ми, Скарлет скъпа — проговори вече онзи Кълъм, когото познаваше, и повдигна глава. — Сестра ми Моли е позор за света — да каже такова нещо! Винаги е намирала начин да ме вбеси. — Той се усмихна и сякаш почти я убеди, че се е успокоил. — Имаме време да идем до Балихара, ако искаш да я разгледаш. Изоставена е от близо трийсет години, но не е имало вандалщини. Никой не се приближава до това място.

Той протегна ръка и усмивката на пепелявосивото му лице беше истинска.

— Хайде! Конете са готови.

Конят на Кълъм проправяше път през къпините и заплетената растителност. Скоро Скарлет видя пред себе си гигантските каменни стени на кулата. Той вдигна ръка да я предупреди, после дръпна юздите. Сложи ръцете си на фуния пред устата си.

— Шахен — извика той. — Шахен.

Странните срички отекнаха в камъните.

Извърна глава и очите му бяха весели. Цветът се връщаше на бузите му.

— Това е келтски, Скарлет скъпа, староирландски. Една каля магьосница има колиба някъде наоколо. Тя е магьосница, стара колкото Тара, ако слушаш едни, или съпругата на Пади О’Брайън от Трим, избягала от него преди двайсет години, ако слушаш други. Извиках, за да я предупредя, че минаваме. Може да не й хареса, ако я изненадаме. Виж, не казвам, че вярвам в магьосници, но не вреди да си почтителен.

Стигнаха до сечището зад кулата. Отблизо Скарлет видя, че между камъните нямаше хоросан, и все пак те не бяха помръднали от местата си. Какво бе казал Кълъм, колко стара беше? Хиляда години? Две хиляди? Нямаше значение. Тя не се страхуваше от нея — страх я беше, когато Кълъм говореше с онзи странен глас. Кулата беше просто сграда, най-хубавото творение, което бе виждала. Изобщо не беше страховита. Всъщност като че дори я приканваше. Тя се приближи и плъзна пръсти по камъните.

— Много си храбра, Скарлет скъпа. Предупредих те — някои хора казват, че в кулата витае духът на обесения.

— Дрън-дрън, шикалки! Призраци не съществуват. Освен това конят не би се приближил, ако тук има дух. Всички знаят, че животните усещат такива неща.

Кълъм се ухили.

Скарлет допря ръка до камъка. Той беше изгладен от вековна ерозия. В него се чувствуваха топлината на слънцето и студът на дъждове и ветрове. В душата й настъпи необичаен покой.

— Личи, че е стара — рече тя. Знаеше, че думите са безсилни, но това нямаше значение.

— Оцеляла е — отвърна Кълъм. — Като могъщо дърво с дълбоки корени: чак до центъра на земята.

„Дълбоки корени“. Къде бе чувала това по-рано? Разбира се. Рет го бе казал за Чарлстън. Скарлет се усмихна и погали древните камъни. И тя вече имаше какво да каже за дълбоките корени. Нека само пак започне да се хвали колко стар бил Чарлстън!

Господарската къща в Балихара също бе построена от камък, дялан гранит — всеки блок беше съвършен правоъгълник. Изглеждаше здрава, издръжлива. Счупените стъкла и олющените черчевета нелепо противоречаха на непокътнатата вечност на камъка. Бе голяма къща със странични крила, които сами по себе си представляваха внушителни сгради. Строена, за да пребъде, каза си тя. Наистина беше срамота, че никой не живее тук — направо разхищение.

— Господарят на Балихара не е ли имал деца? — попита тя Кълъм.

— Не. — Сякаш беше доволен. — Мисля, че имаше съпруга, но тя се върнала при собствения си народ. Или е отишла в приют за душевноболни. Разправят, че полудяла.

Скарлет усети, че е по-добре да не се възхищава на къщата пред Кълъм.

— Хайде да разгледаме селото — рече тя.

Всъщност то по-скоро беше град — прекалено голямо бе за село, и нямаше нито един здрав прозорец или неразбита врата. Изглеждаше изоставено, низвергнато и Скарлет усети как я побиват тръпки. Ето какво правеше омразата.

— Кой е най-краткият път към къщи? — попита тя Кълъм.