Александра Рипли
Скарлет (64)

18.

Докато оздравяваше и по принуда бездействуваше, Скарлет имаше много време да мисли, тъй като детето прекарваше по-голямата част от деня и нощта в сън като всички бебета. Скарлет се опитваше да чете, но никога не бе обичала това занимание и навиците й не се бяха променили.

Променили се бяха мислите й.

Преди всичко идваше любовта й към Кет. Бебето беше само на няколко седмици — прекалено малко, за да откликва, като изключим неговата реакция към собствения му глад и към удоволствието от топлата гръд и млякото на Скарлет. „Щастлива съм, защото обичам някого — осъзна Скарлет. — Съвсем различно е от това да си обичан. Иска ми се да мисля, че Кет ме обича, но истината е, че тя обича да яде.“

Дори успя да се засмее на шегата, макар да бе за нейна сметка. Скарлет О’Хара, която някога караше мъжете да се влюбват в нея заради спорта, заради забавлението, сега не беше нищо повече от източник на храна за единственото същество, което обичаше повече, отколкото някога бе обичала.

Защото всъщност не беше обичала Ашли, отдавна го знаеше. Просто бе искала това, което не можеше да има, и го бе нарекла любов.

„И пропилях повече от десет години за тази фалшива любов и загубих Рет — човека, когото наистина обичах… А обичам ли го?“

Въпреки страданието тя се ровеше в спомените си. Винаги я болеше да мисли за Рет, за загубата, за провала си. Болката й донякъде се притъпяваше от омразата, бликваща, щом се сетеше как се бе отнесъл към нея. Все пак като цяло успяваше да не мисли за него — така бе по-спокойна.

Но през тези дълги дни на бездействие изживя отново живота си и нямаше как да прескочи Рет.

Обичала ли го беше?

„Сигурно — мислеше си тя. — И сигурно още го обичам, иначе сърцето не би ме боляло така, когато си спомням усмивката му, когато чувам гласа му.“

Но десет години бе мечтала за Ашли по същия начин, бе си представяла усмивката и гласа му.

„И най-силно исках Рет, след като ме напусна“ — напомни й нейната дълбоко вкоренена честност.

Всичко беше толкова объркано. Заболяваше я главата, а сърцето още повече. Нямаше да мисли за това. Много по-хубаво беше да мисли за Кет, да мисли колко е щастлива.

Да мисли за щастие?

„Бях щастлива още преди да се появи Кет. Бях щастлива от деня, в който отидох в къщата на Джейми. Не като сега — не съм и сънувала, че някой може да се чувствува толкова щастлив като мен, когато поглеждам Кет, когато я държа или я кърмя. Но въпреки това бях щастлива, защото семейство О’Хара ме приеха такава, каквато съм. Не очакваха да бъда като тях, не ме караха да се променям, не ме караха да се чувствувам виновна.

Дори и когато бях виновна. Нямах никакво основание да карам Катлийн да ми реши косата, да се грижи за дрехите ми и да ми оправя леглото. Правех се на много важна. Пред хора, които никога не биха направили такова противно нещо — да се правят на важни. Но те не казаха: «О, я престани да важничиш, Скарлет.» Не, оставиха ме да правя каквото си искам и ме приеха, с важниченето и с всичко останало. Точно каквато си бях.

Бях виновна, когато карах Даниъл и всички други да се преместят в Балихара. Исках да се перча с тях — да ги накарам да живеят в просторни къщи и да бъдат големи фермери с много земя и с наемни работници, които да работят за тях. Исках да ги променя. Изобщо не се замислях какво искат те. Не ги приемах такива, каквито са.

О, никога няма да правя така с Кет. Никога няма да се опитвам да я направя различна от това, което е. Винаги ще я обичам, както я обичам сега — с цялото си сърце, каквото и да става.“

* * *

„Майка ми никога не ме е обичала, както аз обичам Кет. Нито пък е обичала така Сюелин или Карийн. Тя искаше да съм различна от себе си, искаше да бъда точно като нея. И от трите — това искаше и от трите ни. Не беше права.“

Скарлет се ужаси от мислите си. Винаги бе вярвала в съвършенството на майка си. Бе немислимо, че Елен О’Хара може да не е права за нещо.

Но мисълта не искаше да си отиде. Връщаше се пак и пак, когато Скарлет не беше готова да я отблъсне. Връщаше се с друга маска, уж малко по-различна. Не я оставяше на мира.

„Майка не беше права. Да си дама като нея не е единственото, което можеш да бъдеш. Не е дори най-доброто, което можеш да бъдеш. Не и ако това не те прави щастлива. Най-доброто е да си щастлив, защото така оставяш и другите да са щастливи. По техния собствен начин.

Майка не беше щастлива. Бе мила, търпелива, грижовна — към нас, децата, към татко, към негрите. Но не и любяща. Не и щастлива. О, бедна мамо! Да можеше и ти да се почувствуваш така, както аз се чувствувам сега. Да можеше да бъдеш щастлива.

Какво каза дядо? Че дъщеря му Елен се омъжила за Джералд О’Хара, за да избяга от разочарование в любовта. Дали затова никога не можа да бъде щастлива? Дали копнееше по някого, когото не можеше да има, както аз копнеех по Ашли? Както копнея по Рет сега, когато нищо не може да се направи.“

Какво разхищение! Какво ужасно, безсмислено разхищение. Та щастието е толкова прекрасно — как може човек да държи на любов, която го прави нещастен? Скарлет се закле, че няма да допусне това. Знаеше какво значи да си щастлив и нямаше да погуби щастието си.

Взе спящото момиченце на ръце и го прегърна силно. Кет се събуди и безпомощно размаха ръчички в знак на протест.

— О, Кити Кет, извинявай. Просто трябваше да те прегърна.

„Всички те не бяха прави! — Мисълта бе толкова внезапна, че събуди Скарлет от дълбок сън. — Не бяха прави! Всички онези, които ме срязваха в Атланта, леля Юлали и леля Полин, и почти всички в Чарлстън. Те искаха да съм същата като тях и понеже не съм, не ме одобряваха, караха ме да се чувствувам тъй, сякаш нещо ужасно не е наред в мен, караха ме да мисля, че съм лош човек, че заслужавам да бъда презирана. А аз не бях извършила нищо толкова страшно. Те ме наказваха, защото не обръщах внимание на правилата им. Работех повече от всеки ратай — печелех пари, а една дама не бивало да мисли за пари. Нищо, че спасих Тара и не оставих лелите си да умрат от глад или че издържах Ашли и семейството му, че плащах почти всяка троха на масата на леля Пити и й давах покрив над главата, пълнех й сандъка с въглища, за да не студува. Всички те смятаха, че не бивало да си цапам ръцете съм сметките в магазина или да се усмихвам, когато продавам дървен материал на янките. Правила съм достатъчно неща, които не е трябвало да правя, но печеленето на пари не е сред тях, а те ме обвиняваха най-много именно за това. Не, не точно за него. Обвиняваха ме, че го правя успешно. И че дръпнах Ашли и не го оставих да си счупи врата, като се хвърли в гроба на Мели. Ако беше обратното — ако бях спасила нея на погребението на Ашли, всичко щеше да е наред. Лицемери! Какво дава право на хора, чийто цял живот е лъжа, да ме съдят? Какво лошо има да работиш с всички сили, че и повече? Какво толкова ужасно има в това да се намесиш и да не позволиш да се случи беда на когото и да било, а особено на приятел? Не бяха прави. Тук в Балихара работех с всички сили и ми се възхищаваха за това. Не оставих чичо Даниъл да загуби фермата си и започнаха да ме наричат старейшината на рода О’Хара. А това ме кара да се чувствувам толкова особено и едновременно така щастлива. Защото почитат старейшината на рода О’Хара за същите неща, които през всичките тези години аз самата считах за лоши. Старейшината на рода О’Хара би стояла до късно над сметките на магазина. Старейшината на рода О’Хара не би пуснала Ашли да скочи в гроба. Какво каза мисис Фицпатрик? «Не е нужно да правите нищо, трябва просто да сте това, което сте.» Това, което съм, е Скарлет О’Хара, която понякога прави грешки и понякога постъпва правилно, но вече никога не се преструва, че е нещо, което не е. Аз съм старейшината на рода О’Хара, а никога не биха ме нарекли така, ако бях толкова лоша, колкото ме изкарват в Атланта. Изобщо не съм лоша. Бог е свидетел, че не съм и светица. Но искам да си бъда различна, искам да съм тази, която съм, а не да се преструвам, че съм нещо, дето не съм.

Аз съм старейшината на рода О’Хара и се гордея с това. То ме прави щастлива и цяла.“

Кет изгука, за да покаже, че и тя е будна и е готова за хранене. Скарлет я вдигна от кошчето и я взе в леглото. Подложи длан под беззащитната главичка и я доближи до гърдата си.

— Давам ти честна дума, Кет О’Хара. Можеш да станеш каквато си искаш, та дори да се различаваш от мене колкото деня от нощта. Ако ти хрумне да бъдеш дама, аз дори ще те науча как. В края на краищата знам всички правила, макар да не мога да ги понасям.