Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отнесени от вихъра (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Scarlett, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 63 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2011)
Разпознаване и корекция
ganinka (2011)

Оформление: pechkov, 2011

 

Издание:

Александра Рипли. Скарлет — том І

Продължение на „Отнесени от вихъра“ от Маргарет Мичъл

Издателство „Хемус“, 1992

Американска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Преводачи: фирма „Качин“

Художник: Тотко Кьосемарлиев

Художник-редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Атанаска Йорданова

Формат: 32/84/108. Печатни коли: 32

Издателство „Хемус“ ООД

ДФ „Полиграфичен комбинат“ — София

Твърда корица — 39 лв. Мека корица — 34 лв.

 

Alexandra Ripley. Scarlett

The sequel to Margaret Mitchell’s „Gone with the Wind“

Warner Books, Inc., New York, 1991

© 1991 Stephen Mitchell Trusts

ISBN 954–428–012–X

 

 

Оформление: pechkov, 2011

 

Издание:

Александра Рипли. Скарлет — том ІІ

Продължение на „Отнесени от вихъра“ от Маргарет Мичъл

Издателство „Хемус“, 1992

Американска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Преводачи: фирма „Качин“

Художник: Тотко Кьосемарлиев

Художник-редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Людмила Стефанова

Формат: 32/84/108. Печатни коли: 28

Издателство „Хемус“ ООД

ДФ „Полиграфичен комбинат“ — София

Твърда корица — 39 лв. Мека корица — 34 лв.

 

Alexandra Ripley. Scarlett

The sequel to Margaret Mitchell’s „Gone with the Wind“

Warner Books, Inc., New York, 1991

© 1991 Stephen Mitchell Trusts

ISBN 954–428–012–X

История

  1. — Добавяне

23.

Уил Бентийн я чакаше на гарата в Джоунсбъро. Скарлет погледна неговото загоряло лице и измамно отпуснато тяло и се ухили до уши. Уил сигурно беше единственият човек с изкуствен крак, който можеше да изглежда небрежно отпуснат. Прегърна го здраво.

— За бога, Скарлет, внимавай! Без малко да ме събориш на земята. Радвам се да те видя.

— И аз се радвам, Уил. Мисля, че ти си най-приятният човек, когото виждам по време на това пътуване.

Така беше. Уил й беше по-мил даже от семейство О’Хара от Савана. Може би защото заедно бяха изживели трудните времена, може би защото той обичаше Тара колкото нея. А може би просто защото беше наистина честен и добър човек.

— Къде е камериерката ти, Скарлет?

— О, вече не се занимавам с такива глупости като камериерки, Уил. Не се занимавам и с много други глупости за разлика отпреди.

Уил премести сламката в устата си.

— Забелязах — рече той лаконично.

Скарлет се засмя. Преди не се беше замисляла какво означава за един мъж да прегърне момиче без корсет.

— Вече не искам никакви клетки, Уил, никога и никакви — каза тя.

Да можеше да му каже защо е толкова щастлива, да му разкаже за Кет, за Балихара. Ако ставаше въпрос само за Уил, не би се поколебала и за миг — вярваше му. Но той беше съпруг на Сюелин, а тя не би доверила на сестра си дори какво мисли за времето. Уил може би смяташе, че е задължен да казва на жена си всичко. Така че Скарлет трябваше да си държи езика зад зъбите. Тя се качи на седалката на фургона. Никога не бе виждала Уил да използува колата им. Просто съчетаваше отиването до гарата с покупките в Джоунсбъро. Фургонът бе натоварен с чували и сандъци.

— Разкажи ми новините, Уил — каза Скарлет, когато вече пътуваха. — Толкова отдавна не съм получавала никакви известия.

— Чакай да видя. Предполагам, че първо искаш да чуеш за децата. Ела и нашата Сюзи са неразделни, Сюзи е малко по-малка, така че Ела води и това й се отразява много добре. Няма да познаеш Уейд, като го видиш. Започна да се източва, откак стана четиринайсетгодишен миналия януари и май няма да спре скоро, въпреки че изглежда слабичък, е силен като муле. А и работи като муле. Благодарение на него тази година засяхме още двайсет акра.

Скарлет се усмихна. Какъв помощник щеше да й бъде в Балихара и колко щеше да му хареса! Виж ти, роден фермер — никога не би предположила. „Сигурно се е метнал на татко.“ Тя усети топлината на кожената кесия в скута си.

— Нашата Марта вече е на седем години, а Джени, бебето, навърши две миналия септември. Сюелин загуби едно дете миналата година, пак момиченце.

— О, Уил, колко съжалявам!

— Решихме да не се опитваме повече — рече Уил. — Сюелин никак не беше добре и докторът ни посъветва така. Имаме три здрави момичета, а това е по-голямо щастие, отколкото е отредено на повечето хора. Разбира се, искаше ми се момче както на всеки мъж, но не се оплаквам. Освен това Уейд е най-добрият син, за какъвто бих могъл да мечтая. Чудесно момче е той, Скарлет.

Тя се радваше да го чуе. И бе изненадана. Уил беше прав, нямаше да познае Уейд. Особено ако наистина е такъв, какъвто й го описва. Тя си го спомняше като боязливо, свито и бледо момченце.

— Толкова съм привързан към Уейд, че се съгласих да говоря с тебе, въпреки че по принцип не обичам да си пъхам носа в чужди работи. Той винаги някак си се е страхувал от теб, Скарлет, знаеш го. Както и да е, това, което ме помоли да ти кажа, е, че не иска повече да ходи на училище. Този месец завърши годината и законът не го задължава да учи повече.

Скарлет поклати глава.

— Не, Уил. Можеш да му кажеш или пък аз ще му кажа. Татко му е бил в университета, така ще направи и той. Не се обиждай, Уил, но човек не може да стигне много далече без образование.

— Не се обиждам. И ти на свой ред не се засягай, но мисля, че грешиш. Уейд може да чете, да пише и да прави всички сметки, от които има нужда един фермер. А той иска точно това. Ферма. И то Тара, за да бъда по-точен. Казва, че дядо му е изградил Тара, без да има по-високо образование от него, и че не вижда защо той трябва да бъде по-различен. Момчето не е като мене, Скарлет. По дяволите, едва мога да се подписвам. А той изкара три години в онова лъскаво училище в Атланта, после още три тук, в окръга, и на полето. Знае всичко, от което има нужда едно селско момче. Точно това е той, Скарлет — селско момче, и е щастлив. Ще ми бъде много неприятно, ако го объркаш.

Скарлет се наежи. Какво си въобразяваше Уил Бентийн? Тя беше майката на Уейд и следователно тя знаеше какво е най-доброто за него.

— Както те гледам, че кипваш, по-добре да ти кажа всичко, което имам да ти казвам — продължи Уил с бавния си, провлечен говор на бял бедняк. Гледаше право напред към червения прашен път. — Показаха ми новите книжа за Тара в окръжния съд. Изглежда, си се докопала до дела на Карийн. Не знам какво замисляш, Скарлет, и не те питам. Но ще ти кажа едно нещо — ако някой дойде да ми размахва документи и да се опитва да ми вземе Тара, ще го посрещна още на пътя с пушка в ръка.

— Уил, мога да се закълна върху цял куп библии, нямам намерение да правя нищо с Тара.

Скарлет беше благодарна, че това е истината — мекият, носов и провлечен говор на Уил беше по-страшен от най-силния вик.

— Радвам се да го чуя. Според мен тя трябва да бъде на Уейд. Той е единственият внук на татко ти, а земята трябва да си е на семейството. Надявам се, че ще го оставиш тук, Скарлет, да ми бъде дясна ръка и като роден син — какъвто е сега. Разбира се, ти ще постигнеш каквото си искаш. Винаги си правила така. Дадох дума на Уейд да поговоря с тебе — така и сторих. Да спрем дотука, ако нямаш нищо против. Казах каквото имах да казвам.

— Ще помисля — обеща Скарлет.

Фургонът скърцаше по познатия път и тя видя, че много от някога обработваните ниви са обрасли с шубраци и високи бурени. Доплака й се. Уил видя приведените й рамене и увисналите ъгълчета на устните й.

— А ти къде ходи тези две години, Скарлет? Да не беше Карийн, изобщо нямаше да знаем къде изчезна, ала после и тя ти загуби дирите.

Скарлет се насили да се усмихне.

— Имах разни приключения, Уил, пътувах къде ли не. Посетих и роднините си О’Хара. Някои от тях са в Савана — най-приятните хора, които можеш да си представиш. Останах у тях много дълго. А после отидох в Ирландия да се запозная и с другите. Не можеш да си представиш колко много О’Хара има.

Сълзите я задавиха. Тя притисна кесията до гърдите си.

— Уил, донесох нещо за татко. Моля те, остави ме на гробището и нека никой не ми пречи.

— Дадено.

 

 

Коленичи под слънцето до гроба на Джералд О’Хара. Черната пръст на Ирландия се изсипа от ръката й и се смеси с червената глинеста прах на Джорджия.

— Ах, татко — прошепна тя, — графство Мийд наистина е прекрасно място. Всички те помнят, татко, всички. Тогава не знаех, татко, съжалявам. Не знаех, че трябва да има голямо бдение и разкази за времето, когато си бил момче.

Вдигна глава и слънчевите лъчи проблеснаха в обляното й в сълзи лице. Гласът й пресекваше от плача, но тя овладя скръбта си.

„Защо ме остави? Очон!

Очон, очон, улагон о!“

Радваше се, че не беше казала на никого в Савана за намеренията си да вземе Уейд и Ела със себе си в Ирландия. Сега не й се налагаше да обяснява защо ги бе оставила в Тара. Толкова унизително щеше да бъде да каже истината — че собствените й деца не я искаха, че й бяха чужди, че и тя им беше чужда. Не можеше да признае пред никого, дори и пред себе си, колко я болеше и колко много се обвиняваше. Чувствуваше се дребна и жалка — дори не можеше да се радва заради Ела и Уейд, които бяха толкова очевидно щастливи.

Всичко в Тара я нараняваше. Чувствуваше се като чужденка. С изключение на портрета на баба Робияр всичко в къщата беше ново. Сюелин бе използувала месечните суми, за да купи нови мебели и обзавеждане. В очите на Скарлет неиздрасканото дърво на масите изглеждаше противно лъскаво, цветовете на килимите и пердетата — прекалено ярки. Мразеше всичко това. А от прежурящата жега, за която толкова мечтаеше под ирландските дъждове, я заболя главата и я боля през цялата седмица на гостуването й.

Приятно й беше да види Алекс и Сали Фонтейн, но новороденото им бебе само й напомни колко й липсва Кет.

Прекара чудесно единствено у Тарлтънови. Фермата им вървеше добре и приказките на мисис Тарлтън за жребната й кобила и за перспективите на тригодишното конче, което настоя да покаже на Скарлет, нямаха край.

Съседските посещения без специална покана си бяха най-хубавото нещо в окръг Клейтън.

Но се радваше, че си тръгва от Тара — и от това също я заболя. Ако не знаеше колко много обича плантацията Уейд, сърцето й щеше да се разбие от мисълта, че точно тя няма търпение да я напусне. Поне синът й заемаше нейното място. След посещението си в Тара Скарлет се срещна с новия си адвокат в Атланта и направи завещание, с което остави двете трети от Тара на своя син. Нямаше да постъпи като баща си и чичо си Даниъл и да остави бъркотия след себе си. А ако Уил умреше пръв, на Сюелин изобщо не можеше да се вярва. Тя подписа документа със замах — и след това беше свободна.

Да се върне при своята Кет. А тя за миг излекува всичките й рани. Лицето на детето светна, като я видя, ръчичките му се протегнаха към нея. Кет поиска да я гушнат и дори изтърпя десетина целувки.

— Изглежда толкова загоряла и здрава! — възкликна Скарлет.

— И какво чудно? — попита Морийн. — Тя толкова обича слънчевата светлина, сваля си шапчицата в момента, в който й обърнеш гръб. Истинско циганче е и създава радост във всеки час на деня.

— На деня и нощта — допълни Скарлет, притиснала Кет до гърдите си.

 

 

Стивън даде на Скарлет инструкции за обратния път до Голуей. Те не й харесаха. Честно казано, и той не й харесваше. Но Кълъм й бе казал, че Стивън отговаря за всичко, така че тя навлече траурните си дрехи и скри недоволството си.

Корабът се казваше „Златното руно“ и беше последният вик на модата. Скарлет нямаше основание да възразява срещу големината или удобствата в кабината си. Но корабът не прекосяваше океана направо. Цяла седмица се мота край брега, а тя нямаше търпение да се върне в Балихара и да види как върви събирането на реколтата.

Съзря голямото табло с маршрута на кораба чак когато стъпи на мостчето, иначе би отказала да тръгне напук на упорството на Стивън. „Златното руно“ щеше да качва пътници в Савана, Чарлстън и Бостън, а да ги сваля в Ливърпул и Голуей.

 

 

Скарлет изпадна в паника и се обърна, готова да се върне на пристанището. Не можеше да ходи в Чарлстън, просто не можеше! Рет щеше да научи, че е на кораба — Рет винаги успяваше да научи всичко, — и просто щеше да дойде в нейната каюта и да й отнеме Кет.

„Ще го убия, ако посмее!“ Гневът й изтласка паниката и Скарлет продължи пътя си към палубата. Рет Бътлър нямаше да я накара да бяга с подвита опашка. Нейният багаж вече беше на кораба и тя бе сигурна, че Стивън е скрил пушки за Кълъм в сандъците й. Разчитаха на нея. А и тя искаше да се върне в Балихара и нямаше да позволи на нищо и на никого да й се изпречва на пътя.

Докато вървеше към каютата си, Скарлет изпита страхотна ярост срещу Рет. Беше изминала повече от година, откак той се разведе с нея и после веднага се ожени за Ан Хамптън. През тази година тя бе толкова заета, изживя такива житейски превратности, че успяваше да не мисли за болката, която й бе причинил. Сега тази болка разкъсваше сърцето й, а заедно с нея тя изпитваше и дълбок страх от непредвидимото могъщество на Рет. Превърна тези чувства в ярост. А яростта й даваше сили.

 

 

Брайди щеше да пътува с нея донякъде. Братовчедите О’Хара от Бостън й бяха намерили добро място на камериерка. Докато научи, че корабът ще спира в Чарлстън, Скарлет се радваше на перспективата да си правят компания. Но мисълта за престоя в Чарлстън така я изнерви, че постоянното бърборене на младата й братовчедка я подлудяваше. Защо Брайди не я оставеше на мира? Под ръководството на Патриша Брайди бе научила всички задължения на бъдещата си работа и сега искаше да ги упражнява върху Скарлет. Гласно изрази изумлението си, че Скарлет е престанала да носи корсет, както и разочарованието си, че нито една от роклите й няма нужда от кърпене. На Скарлет й идваше да й каже, че първото задължение на една камериерка е да не си отваря устата, ако не я питат, но беше привързана към Брайди, пък и момичето не беше виновно, че ще спират в Чарлстън. Така че се насили да се усмихва и да се държи тъй, сякаш нищо не я притеснява.

* * *

Корабът се бе приближил към брега през нощта и навлезе в пристанището на Чарлстън призори. Скарлет изобщо не спа. Излезе на палубата да види изгрева. Върху водата в широкото пристанище се стелеше розова мъгла. Градът изглеждаше неясен и нереален като насън. Бялата камбанария на църквата „Свети Михаил“ съвсем лекичко червенееше. На Скарлет й се струваше, че чува далечния познат камбанен звън през пухтенето на парната машина. Сигурно сега разтоварват рибарските лодки на пазара; или не — още е много рано, сега се прибират. Тя се взря към брега, но мъглата скриваше лодките, ако изобщо бяха там.

Мъчеше се да си спомни различните видове риба, зеленчуците, имената на продавачите на кафе, на човека с надениците — каквото и да е, за да отблъсне спомените, от който се плашеше.

Но слънцето проясни хоризонта зад гърба й, цветната мъгла се вдигна и тя видя грапавите стени на форт Съмтър. „Златното Руно“ навлизаше във водите, където бяха плавали с Рет и се бяха забавлявали с делфините, преди да ги застигне бурята.

„Проклет да е! Мразя го — него и проклетия му Чарлстън…“

Каза си, че трябва да се върне в каютата и да се заключи с Кет, но не можеше да се отлепи от палубата. Градът бавно се приближаваше, ставаше по-ясен, светеше в бяло, розово и зелено, пастелен в трептящия утринен въздух. Тя чуваше камбаните на „Свети Михаил“, усещаше тежкия тропически аромат на цъфналите цветя, виждаше палмите на градината „Уайт пойнт“, матовия блясък на пътеките от натрошени мидени черупки. После корабът мина край алеята за разходки на Ийст Батъри. От палубата се виждаше всичко. Ето ги високите като дървета колони на къщата на Бътлърови, сенчестите веранди, предната врата, прозорците на гостната, на спалнята й… Прозорците! И телескопът в стаята за карти. Тя събра поли и побягна.

Поръча да им донесат закуската в каютата и настоя Брайди да остане с нея и Кет. Само тук бяха на сигурно място — заключени, невидими. Тук Рет не можеше да намери Кет и да я отведе.

Стюардът простря искряща бяла покривка в дневната в апартамента на Скарлет, после докара количка с две редици чинии със сребърни похлупаци. Брайди се изкиска. Докато внимателно подреждаше приборите и вазата с цветя, той говореше за Чарлстън. Скарлет едва се сдържаше да не го поправя, така беше объркал нещата. Но пък той бе шотландец, на шотландски кораб, защо трябваше да знае каквото и да било?

— Ще отплаваме в пет часа — каза стюардът, — след като натоварят и се качат новите пасажери. А вие, госпожи, може би искате да разгледате града? — Той започна да сервира чиниите и да вдига похлупаците. — Има хубава кола с кочияш, който знае всички интересни места. Само за петдесет пенса или два долара и половина в американски пари. Чака долу на края на мостчето. Ако искате по-хладен въздух, на съседния кей има лодка, която пътува нагоре по реката. Преди около десет години в Америка имаше голяма гражданска война. Можете да видите развалините на големите къщи в именията, изгорени от армиите, които са се сражавали за тях. Но трябва да побързате, лодката потегля след четирийсет минути.

Скарлет се опита да изяде една препечена филийка, ала тя й заседна на гърлото. Позлатеният часовник на бюрото отмерваше отлитането на минутите. Тиктакането му й се струваше прекалено силно. След половин час тя скочи.

— Брайди, излизам, но ти да не си посмяла да помръднеш оттук. Отвори люковете, използувай онова палмово ветрило, но ти и Кет ще стоите тук със заключена врата, независимо колко е горещо. Поръчай си нещо за ядене или за пиене, ако искаш.

— Къде отиваш, Скарлет?

— Няма значение. Ще се върна, преди да отплава корабът.

 

 

Увеселителната лодка имаше задно вселено колело и беше боядисана в яркочервено, бяло и синьо. Със златни букви бе написано името й — „Ейбрахам Линкълн“. Скарлет си я спомняше много добре. Бе я виждала да минава край Дънмор Ландинг.

През юли малко хора пътуваха из Юга. Имаше само десетина пътници. Тя седеше под един навес на горната палуба и проклинаше траурната си рокля с дълги ръкави и висока яка, защото умираше от горещина в южняшката лятна жега.

Екскурзоводът с цилиндър на червени и бели райета и мегафон в ръка лаеше обяснения.

„Я ги виж всички тези янки с тлъсти лица — мислеше си тя с омраза. — Как налапват тия лъжи. Жестоки робовладелци, как ли не! Хора, продавани надолу по реката — хайде де! Ние обичахме чернокожите като членове на собствените ни семейства, а някои от тях ни притежаваха повече, отколкото ги притежавахме ние. «Чичо Томовата колиба», така ли? Дрън-дрън, шикалки! Никой свестен човек не би прочел такъв боклук.“

Искаше й се да не се беше поддавала на импулса да тръгне. Само щеше да се разстрои. Вече се разстройваше, а още бяха в пристанището и не бяха навлезли в река Ашли.

 

 

За щастие екскурзоводът се изчерпа и дълго време единственият звук беше скърцането на буталата и плясъкът на водата под колелото. Блатната трева бе зелено-златиста, а зад нея на брега се издигаха покрити с мъх дъбове. В трептящия въздух над тревата се стрелкаха водни кончета. От време на време някоя риба изскачаше над водата, после цопваше обратно. Скарлет седеше кротко, далече от другите пасажери, и подхранваше злобата си. Плантацията на Рет беше съсипана, а той не правеше нищо, за да я спаси. Камелии! В Балихара сега имаше стотици засети акри там, където бе намерила бурени до кръста. И беше възстановила цял град, докато той седеше и се взираше в обгорелите си комини.

„Затова се качих на лодката“ — каза си тя. Щеше да й е приятно да види с колко го е задминала. Напрягаше се пред всеки завой, после се отпускаше, защото къщата на Рет все не се появяваше.

Беше забравила Ашли Баръни. Голямата четвъртита тухлена къща на Джулия Ашли изглеждаше величествено мрачна в средата на огромната морава.

— Това е единствената плантация, която героичните войски на Съюза не са разрушили — излая човекът с нелепата шапка. — Нежното сърце на командира не му позволило да направи зло на беззащитната стара мома, която лежала болна.

Скарлет се изсмя на глас. „Беззащитна стара мома“, как не! Мис Джулия сигурно го е изплашила до смърт! Другите пътници я изгледаха любопитно, но Скарлет не забеляза интереса им. Сега идваше Дънмор Ландинг…

Да, ето я фосфатната мина. Толкова се е разраснала! Тъкмо товареха пет катера. На дока стоеше мъж. Тя се вгледа в лицето му под широкополата шапка. Беше онзи бял голтак — не си спомняше името му, нещо като Хокинс — нямаше значение. Сега, след този завой, зад големия вечнозелен дъб…

Слънчевата светлина превръщаше огромните затревени тераси на Дънмор Ландинг в гигантски стъпала от зелено кадифе и пръскаше пайети по пеперуденото езеро край реката. Неволният вик на Скарлет се загуби сред възклицанията на янките, които се стълпиха до перилата около нея. На върха на терасите обгорелите комини стърчаха като часовои на фона на болезнено яркото синьо небе. На тревата между езерата се изтягаше алигатор. Дънмор Ландинг беше като собственика си — изтънчен, наранен, опасен. И недостижим. Капаците в оцелялото крило, което Рет използуваше за канцелария и жилище, бяха спуснати.

Очите й жадно поглъщаха гледката и я сравняваха със спомените й. По-голямата част от градината вече беше разчистена и всичко изглеждаше процъфтяващо. Зад къщата нещо се строеше — миришеше й на суров дървен материал, виждаше върха на някакъв покрив. Капаците на прозорците бяха поправени — или може би бяха нови. Вече не висяха, бяха прясно боядисани със зелена боя. Доста работа бе свършил Рет през есента и зимата.

Или двамата с Ан. Скарлет отвърна поглед. Не искаше да вижда разчистените градини. „Ан обича тези цветя толкова, колкото и Рет. А поправените капаци означават уреден дом, където двамата живеят заедно. Дали Рет й прави закуска?“

— Добре ли сте, мис?

Скарлет отмина разтревожения непознат.

— От горещината е… — каза тя. — Ще ида ей там, на сянка.

А после се взираше само в грубо боядисаната палуба. Денят сякаш нямаше край.