Александра Рипли
Скарлет (31)

31.

Рет погледна тоалета, който Скарлет бе подбрала толкова грижливо, и едната му вежда подскочи нагоре, а ъгълчето на устата му се дръпна надолу.

— Е, не исках пак да изгоря от слънцето — каза тя, готова да се отбранява. Бе сложила широкополата сламена шапка, която мисис Бътлър държеше близо до градинската врата, за да се пази от слънцето, когато излиза да подрязва цветята. Около нея бе навила метри яркосин тюл и бе завързала краищата под брадичката си на джувка, която според нея много й отиваше. Носеше любимото си чадърче — дръзка бледосиня коприна на цветя с форма на пагода и с тъмносини ресни с пискюлчета. Всичко това правеше скучния и скромен кафяв пътнически костюм не чак толкова отегчителен.

И защо, в края на краищата, Рет смяташе, че може да критикува всички? „Той изглежда като ратай, — помисли си тя — с окъсаните си стари панталони и с тази проста риза, която няма дори яка, да не говорим за вратовръзка и сако, както му е редът.“ Скарлет стисна зъби.

— Ти каза девет часа, Рет, и сега е толкова. Тръгваме ли?

Рет направи дълбок поклон, после вдигна една стара платнена торба и я метна през рамо.

— Тръгваме — обади се той. Имаше нещо подозрително в гласа му. — „Намислил е нещо, — каза си Скарлет, — но номерът няма да мине“.

Нямаше представа, че лодката е толкова малка. Или че ще трябва да стигне до нея по тази стълба, която изглеждаше така хлъзгаво мокра. Погледна Рет с укор.

— Почти най-ниската точка на отлива — каза той. — Затова трябваше да сме тук преди девет и половина. В десет, когато започне приливът, ще ни е много трудно да излезем в пристанището. Разбира се, той ще ни помогне да се върнем обратно до пристана нагоре по реката… Ако си съвсем сигурна, че искаш да тръгнем.

— Напълно, благодаря ти. — Скарлет сложи ръката си в бяла ръкавица на перилото на стълбата и се обърна.

— Чакай — каза Рет. Тя го погледна с твърда решимост, изписана на лицето й. — Няма да те оставя да си счупиш врата, за да ми спестиш усилията да те изведа за един час. Тази стълба е много хлъзгава. Ще слизам едно стъпало пред тебе, за да не паднеш с тези глупави градски боти. Чакай да се приготвя.

Той отвори торбата и извади платненки с гумени подметки. Скарлет го наблюдаваше с мълчалива упоритост. Рет не бързаше — свали ботушите си, обу платненките, прибра ботушите в торбата, дръпна вървите и ги завърза на сложен възел.

Погледна я с внезапна усмивка, която й спря дъха.

— Стой тука, Скарлет, умният човек разбира кога е победен. Ще прибера тези такъми и ще се върна да те взема. — За миг той метна торбата през рамо и беше вече далеч надолу по стълбата, преди Скарлет да разбере за какво става дума.

— Движиш се нагоре-надолу по това нещо като светкавица — каза тя с искрено възхищение, когато Рет пак застана до нея.

— Или като маймуна — поправи я той. — Хайде, мила, времето и приливът не чакат никой мъж, не чакат даже и жена.

Скарлет не беше новак със стълбите и добре понасяше височините. Като дете се бе катерила по дърветата до най-високите им люлеещи се клони и бе подскачала из плевника, като че ли тясната подвижна стълба бе широко стълбище. Но сега изпита благодарност, че сигурната ръка на Рет бе около кръста й, докато стъпваше по обвитите с водорасли пречки и се зарадва, когато най-после стигна до относителната стабилност на малката лодка.

Седна кротко на широката пейка на кърмата, докато Рет ловко прикрепи платната към мачтата и провери въжетата. Бялото платно лежеше на купчини върху носа и откритата кабина.

— Готова ли си? — попита той.

— О, да!

— Тогава да отлепяме. — Той освободи въжетата, които ги придържаха към пристана, и с едно гребло оттласна лодката от покритата с рачета пристанищна стена. Бързо движещият се отлив веднага пое малката лодка и я изтегли в реката.

— Не мърдай от мястото си и дръж главата си приведена на коленете — нареди Рет. Вдигна кливера, завърза фала и шкота, тясното платно се изду и леко се обърна напряко на вятъра.

— Готово — каза той, седна до нея и облегна лакътя си на румпела между тях. С двете си ръце започна да издърпва грота. Чу се шумно скърцане и тракане. Скарлет хвърли поглед, настрани, без да вдига глава. Очите на Рет бяха присвити срещу слънцето и той се мръщеше съсредоточено. Но изглеждаше щастлив — толкова щастлив, колкото никога не го бе виждала.

Гротът рязко изплющя и се изду, а Рет се разсмя.

— Браво! — каза той и Скарлет разбра, че не говори на нея.

 

 

— Искаш ли да се връщаме?

— О, не, Рет! Не искам изобщо да се връщаме! — Скарлет бе погълната от радостта на вятъра и морето, не усещаше пръските по дрехите си, водата напълнила ботите й, пълното унищожение на ръкавиците й и на шапката на мис Елинор, изгубеното чадърче. Тя вече нямаше мисли, само усещания. Платноходката беше дълга само пет метра, корпусът й понякога се издигаше едва на няколко сантиметра над морето. Тя пореше вълни и течения като развълнувано младо животно, изкачваше се на върха на вълната, после хлътваше в падините със стремително гмуркане, което оставяше буца в гърлото на Скарлет и обливаше лицето й с ликуващо отворена уста с дъжд от солени капки. Тя беше част от всичко това — от вятъра и водата, от солта и слънцето.

Рет погледна възторженото й лице, усмихна се на подгизналата глупава джувка под брадичката й.

— Наведи се — нареди той и завъртя румпела според посоката на вятъра. Щяха да останат в морето още малко. — Искаш ли да поемеш румпела? — предложи той. — Ще ти покажа как да управляваш лодката.

Скарлет поклати глава. Нямаше никакво желание да управлява, беше щастлива просто да е тук.

Рет знаеше какво означава за Скарлет да отхвърли възможност да управлява, разбираше колко дълбоко откликва тя на радостната свобода от излизането в морето. Той бе изпитвал същия възторг много пъти в младостта си. Дори и сега го изпитваше понякога — мигове, които го връщаха към водата с копнеж за още и още.

— Наведи се — каза той пак. И изтегли галса. Внезапно увеличената скорост заля остро скосения ръб на корпуса с разпенена вода. Скарлет нададе радостен вик. Високо горе викът й бе подет от рееща се чайка — бяло петно в безоблачната синя небесна шир. Рет погледна нагоре и се ухили. Усещаше топлината на слънцето върху гърба си, острия солен вятър на лицето си. Завъртя румпела и се наведе напред да вземе платнената торба. Пуловерите, които извади от нея, бяха стари и развлечени, втвърдени от изсъхнала сол. Бяха изплетени от дебела вълна — толкова тъмносиня, че изглеждаше черна. Рет направи няколко крачки назад към кърмата и седна върху излъскания ръб на кабината. Скосеният корпус поддаде под тежестта му и подвижната малка лодка запори водата почти без да се клатушка.

— Облечи това, Скарлет. — Той й подаде единия пуловер.

— Не ми трябва. Днес е като летен ден.

— Въздухът наистина е топъл, но не и водата. Февруари е, независимо дали прилича на лято, или не. Ще настинеш от пръските, без да се усетиш. Облечи пуловера.

Скарлет направи физиономия, но взе пуловера.

— Ще трябва да ми държиш шапката.

— Ще ти държа шапката.

Рет нахлузи втория, по-мръсния пуловер през главата си. После помогна на Скарлет. Тя подаде глава и вятърът грабна разрошената й коса, измъкна я от разхлабените гребени и игли и я развя на дълги черни вълни. Скарлет изпищя и трескаво размаха ръце, за да я прибере.

— Видя ли сега какво направи! — изкрещя тя. Вятърът напъха голям кичур коса в отворената й уста и я накара да плюе и пръхти. Когато извади кичура от устата си, той се отскубна от ръката й и се развя с другите.

— Дай ми шапката бързо, преди да остана без коса — викна тя. — Господи, на какво заприличах!

Никога в живота си не бе изглеждала толкова красива. Лицето й бе светнало от радост, зачервено от вятъра, пламнало сред облака буйна черна коса. Тя здраво завърза смешната шапка и пъхна укротената си разрошена коса под пуловера.

— Предполагам, че нямаш нищо за ядене в торбата, а? — попита тя с надежда.

— Само моряшка дажба — отвърна Рет. — Сухари и ром.

— Звучи добре. И двете не съм ги опитвала.

— Едва мина единайсет, Скарлет. Ще си бъдем вкъщи за обяд. Опитай се да се въздържаш.

— Не можем ли да останем цял ден? Толкова ми е приятно.

— Още един час — имам среща с адвокатите си следобед.

— Много им здраве на твоите адвокати — измърмори Скарлет, но под носа си. Не искаше да се ядосва и да си разваля удоволствието. Погледна блестящата на слънцето вода и бялата пяна от двете страни на носа, после протегна ръце и изви гръб с доволно котешко движение. Ръкавите на пуловера бяха много по-дълги от ръцете й и плющяха на вятъра.

— Внимавай, миличка — засмя се Рет. — Може да отлетиш.

Той освободи румпела и се приготви да обърне, като погледна машинално дали има друга лодка на пътя му.

— Виж, Скарлет — каза й. — Бързо, откъм десния борд, надясно. Обзалагам се, че никога не си виждала такова нещо.

Очите на Скарлет се вгледаха в близкия блатист бряг. А после — по средата между лодката и брега — нещо блестящо сиво се изви над водата за миг, преда да изчезне под нея.

— Акула! — възкликна тя. — Не, две… три акули. Те идват право към нас, Рет. Да ни изядат ли искат?

— Глупаче, това са делфини, а не акули. Вероятно са се отправили навътре в океана. Дръж се здраво и се наведи. Рязко ще сменя посоката. Може би ще успеем да поплаваме заедно с тях. Най-очарователното нещо на света е да си в средата на пасаж делфини. Те обичат да си играят.

— Да си играят? Рибите? Ти сигурно ме имаш за много лековерна, Рет.

Тя се наведе, за да не я удари рангоутът.

— Те не са риби. Само гледай и ще видиш.

Делфините бяха седем. Докато Рет обърне платноходката в курса, който следваха лъскавите до блясък бозайници, делфините бяха отминали далеч напред. Рет се изправи и заслони очите си от слънцето.

— По дяволите! — каза той.

А после точно пред лодката един делфин изскочи от водата, изви гърба си и с плясък се гмурна обратно.

Скарлет удряше бедрото на Рет с юмрука си в ръкава на пуловера.

— Видя ли?

Рет седна.

— Видях. Той дойде да ни каже да побързаме. Другите сигурно ни чакат. Погледни!

Два делфина пореха водата напред. Грациозните им скокове накараха Скарлет да запляска с ръце. Тя дръпна ръкавите нагоре и пак запляска, този път успешно. На два метра надясно от нея първият делфин се показа на повърхността, проми носния си отвор със струя вода, после лениво се превъртя и изчезна под водата.

— О, Рет, никога не съм виждала нещо толкова мило. Той ни се усмихваше!

И Рет се усмихваше.

— Винаги ми се струва, че се усмихват, и аз също им се усмихвам. Обичам делфините, винаги съм ги обичал.

Делфините занимаваха Рет и Скарлет с нещо, което можеше да се нарече само игра. Те плуваха до, под и около носа, ту по един, ту на двойки или тройки. Гмуркаха се и излизаха на повърхността, изхвърляха вода, превъртаха се, скачаха, гледаха с досущ човешки очи, които сякаш се присмиваха над приятните, засмени устни на тромавите, приковани към лодката мъж и жена.

— Виж! — Рет посочи към мястото, където един от тях подскочи над повърхността, после Скарлет извика „Виж!“, когато друг скочи в противоположната посока: „Виж!“ и „Виж!“ — колкото пъти делфините изскачаха над водата. Всеки път беше изненада, всеки път на друго място, а не където гледаха Скарлет и Рет.

— Те танцуват — твърдеше Скарлет.

— Веселят се — предположи Рет.

— Перчат се — съгласиха се и двамата. Гледката беше захласваща.

И тъкмо заради това Рет се увлече. Не забеляза тъмния облак, който се разстилаше на хоризонта зад тях. Получи първото предупреждение, когато равномерният свеж вятър внезапно утихна. Опънатите издути платна увиснаха, а делфините изведнъж се скриха под водата и изчезнаха. Чак тогава — твърде късно — той погледна през рамо и видя бурята, която връхлиташе над водата и небето.

— Свий се на дъното на лодката, Скарлет, и се дръж. Ще има буря. Не се плаши, плавал съм и в много по-бурно море.

Тя се обърна назад и очите й се разшириха. Как можеше да бъде толкова слънчево и синьо пред тях и толкова черно там отзад? Без да каже нито дума, тя се свлече надолу и се хвана за нещо под пейката, на която бяха седели с Рет.

Той бързо стягаше такелажа.

— Ще трябва да се движим пред нея — каза той, а после се ухили. — Ще се намокриш, но ще бъде страхотна разходка.

В този миг бурята нанесе първия удар. Денят се превърна в нещо като мокра нощ — облаците затъмниха небето и заваля пороен дъжд. Скарлет отвори уста да извика и тя моментално се напълни с вода.

„Господи, давя се“ — помисли си. Наведе се, плю и кашля, докато прочисти устата и гърлото си. Опита се да вдигне глава, да види какво става, да пита Рет какъв е този ужасен шум. Но лекомислената й съсипана шапка се бе свлякла върху лицето й и тя не виждаше нищо. „Трябва да се отърва от нея или ще се задуша.“ Задърпа тюлената джувка под брадичката си със свободната си ръка, а с другата стискаше металната дръжка, която бе напипала. Лодката се клатеше, въртеше се и скърцаше като че ли се разпада. Тя усещаше как се устремява надолу — „Сигурно се е изправила на носа си, ще потъне право надолу във водата, чак до дъното на морето. О, света Богородице, не искам да умирам.“

С потреперване лодката сякаш спря да потъва. Скарлет грубо издърпа тюла през брадичката си, през лицето си и се освободи от задушаващата я мокра сламена шапка. Вече виждаше!

Видя вода, после погледна нагоре — пак вода, и още… още по-нагоре. Имаше стена от вода, по-висока от върха на мачтата, която всеки момент щеше да падне и да разбие крехката дървена черупка на парчета. Скарлет се опита да изкрещи, но гърлото й бе парализирано от страха. Платноходката се тресеше и стенеше, страховито се издигаше по стената, после увисваше на върха й и се разтърсваше — безкрайно, ужасяващо дълго.

Очите на Скарлет бяха свити, защото дъждът се изливаше върху главата й и силно я удряше, стичаше се по лицето й. От всички страни се надигаха бесни гигантски вълни с разбиващи се върхове от пяна, които се сливаха с ожесточения вятър и дъжд. „Рет“ — опита се да извика тя. О, Господи, къде беше Рет? Въртеше глава и се опитваше да се огледа в дъжда. И тогава, точно когато платноходката хлътна от другата страна на вълната, тя го откри.

Дано изгние в ада! Беше коленичил с изправен гръб и рамене, с високо вдигнати глава и брадичка и се смееше срещу вятъра, дъжда и вълните. Силната му ръка с изпъкнали жили се бе вкопчила в румпела, а дясната бе протегната и държеше въжето, увито около лакътя и китката му, шкота, водещ към страховития натиск на огромния, издут от вятъра грот. На него това му харесваше! Борбата с вятъра, смъртната опасност. Това му харесваше.

Мразя го!

Скарлет погледна следващата надигаща се вълна и за един безумен, отчаян миг очакваше тя да връхлети, да я затисне, да я унищожи. После си каза, че няма от какво да се страхува. Рет можеше да се справи с всичко, дори и със самия океан. Вдигна глава високо като него и се отдаде на дивата възбуда от опасността.

Тя не познаваше необузданата сила на вятъра. Докато малката платноходка се катереше по деветметровата вълна, вятърът утихна. Само за няколко секунди — чудо в центъра на бурята — но гротът увисна и лодката се наклони настрани, тласкана хаотично и рисковано само от силата на водата. Скарлет виждаше, че Рет бързо измъква ръката си от хлабаво обвилото я въже, че прави нещо различно с въртящия се румпел, но не разбираше, че нещо не е наред, докато гребена на вълната не беше вече почти под кила и Рет не извика: „Дръпни се, дръпни се!“, като болезнено я прикова с тялото си.

Тя чу тракане и скърцане близо до главата си и усети бавното, после по-бързото и накрая стремителното завъртане на рангоута над нея. Всичко стана толкова бързо и все пак изглеждаше ужасно, неестествено бавно, като че целият свят бе спрял. Тя недоумяващо гледаше лицето на Рет, което бе близо до нейното, а после изчезна. Той пак бе коленичил и правеше нещо — тя не знаеше какво, зашеметена от падащото върху нея тежко размотано въже.

Не видя как насрещният вятър надипли, а после наду мокрия плат на грота и го тласна към обратната страна на безпомощната лодка със страхотна сила — толкова могъща, че се чу пукане като гръмотевичен удар, широката мачта се счупи и бе отнесена в морето под тежестта на платното. Корпусът на лодката подскочи, после се повдигна надясно и бавно се прекатури, теглен от оплетения такелаж. Те бяха пленници на студеното, бурно море.

 

 

Никога не бе предполагала, че може да съществува такъв студ. Шибаше я леден дъжд, заобикаляше я и я всмукваше още по-ледена вода. Сигурно е замръзнало цялото й тяло. Зъбите й тракаха неудържимо и вдигаха такъв шум в главата й, че тя не можеше да мисли, не можеше да разбере какво става, освен че сигурно се бе парализирала, защото не можеше да помръдне. И все пак се движеше — нещо я завърташе, после я тласкаше нагоре, а после я теглеше надолу, надолу.

„Умирам. О, Господи, не ме оставяй да умра! Искам да живея.“

— Скарлет! — Името й прозвуча по-силно от тракането на зъбите й и проникна до съзнанието й.

„Скарлет“ Тя познаваше този глас, това бе гласът на Рет. А ръката на Рет я бе обгърнала, придържаше я. Но къде беше той? Не виждаше нищо във водата, която продължаваше да я удря, да брули очите й.

Отвори уста да отговори и тя веднага се напълни с вода. Протегна шия колкото можеше по-нависоко и я изплю. Само да можеше да спре да трака със зъби!

— Рет — опита се да каже тя.

— Сега слушай внимателно, скъпа. Слушай по-внимателно, отколкото си слушала някога в живота си. Имаме един шанс и ще се възползуваме от него. Платноходката е тук — държа се за руля. Трябва да се пъхнем под нея и да я използуваме като заслон. Това означава, че трябва да се гмурнем под водата и да изплуваме под корпуса на лодката. Разбираш ли?

Цялото й същество искаше да извика „не“. Ако се потопеше под водата, щеше да се удави. Водата вече я теглеше, завличаше я. Ако се потопеше, никога нямаше да изплува! Обхвана я паника. Не можеше да диша. Искаше да се хване за Рет и да пищи, да пищи, да пищи…

„Овладей се!“ Думите бяха ясни. А гласът беше собственият й глас. „Трябва да останеш жива, а това няма да стане, ако се държиш като разлигавена идиотка.“

— К-к-какво т-т-трябва да направя? — Проклети да са тракащите й зъби.

— Ще броя. На „три“ поеми дълбоко въздух и затвори очи. Аз те държа. Ще те изтегля. Всичко ще бъде наред. Готова ли си?

Той не я изчака да отговори, а започна веднага да брои: „Едно… две…“. Скарлет пое въздух на пресекулки. После започна да се спуска надолу, надолу и водата напълни носа, ушите, очите и съзнанието й. Всичко свърши за секунди. Тя облекчено си пое дъх.

— Държах ти ръцете, Скарлет, за да не ме сграбчиш и да ни удавиш и двамата.

Рет премести ръцете си на кръста й. Чудесно бе да се почувствуваш свободен. Само да не й бяха толкова студени ръцете. Тя започна да ги разтрива.

— Точно така — каза Рет. — Трябва да съживиш кръвообращението си. Но не още. Хвани се за тази скоба. Трябва да те оставя за няколко минути. Не изпадай в паника. Няма да е за дълго. Ще се върна обратно и ще отрежа заплетените въжета и мачтата, преди да повлекат лодката надолу. Ще отрежа и връзките на ботите ти, Скарлет. Не ритай, като усетиш нещо да хваща краката ти. Това ще съм аз. Ще трябва да прежалиш и тези тежки поли и фусти. Само се дръж здраво. Няма да се забавя.

Като че ли го нямаше цяла вечност.

Скарлет използва времето, за да прецени обстановката. Не беше чак толкова лошо — ако можеше да не обръща внимание на студа. Обърнатата платноходка служеше като покрив над главата й, така че дъждът не я брулеше. Кой знае защо и водата беше по-спокойна. Не я виждаше — под корпуса беше съвсем тъмно, но знаеше, че е така. Макар и вълните да издигаха и спускаха лодката в същия шеметен ритъм, повърхността на водата под заслона беше почти равна, в лицето й не се разбиваха вълни.

Тя усети, че Рет докосва левия й крак. „Добре! Значи не съм се парализирала.“ За пръв път след започването на бурята Скарлет си пое дълбоко дъх. Как странно усещаше краката си. Не бе имала представа колко тежки и неудобни са ботите. О! И допирът на ръката на кръста й бе особен. Тя усети рязкото движение на ножа. После изведнъж огромна тежест се свлече надолу по краката й и раменете й изскочиха над водата. Тя извика от учудване. Викът й отекна в кухото пространство под дървения корпус. Бе толкова силен, че тя се стресна и насмалко щеше да изпусне скобата, за която се държеше.

След това Рет изплува от водата. Беше много близо до нея.

— Как се чувствуваш? — попита той. Гласът му бе много силен, като че ли викаше.

— Шшт — каза Скарлет. — Не толкова силно.

— Как се чувствуваш? — попита той тихо.

— Премръзнала почти до смърт, ако наистина искаш да знаеш.

— Водата е студена, но не чак толкова. Ако бяхме на север в Атлантическия океан…

— Рет Бътлър, ако ми разкажеш някое от приключенията си, как си пробивал блокадата, ще… ще те удавя.

Смехът му изпълни въздуха и го направи някак си по-топъл. Но Скарлет още беше вбесена.

— Не мога да разбера как можеш да се смееш в такъв момент. Не е смешно да висиш в леденостудената вода посред ужасна буря.

— Когато нещата са най-зле, Скарлет, единственото нещо, което човек може да направи, е да намери за какво да се смее. Иначе би полудял… и зъбите му биха тракали от страх.

Тя бе твърде нервирана, за да отговори. И най-лошото бе, че той беше прав. Зъбите й спряха да тракат, когато престана да мисли, че ще умре.

— Сега ще прережа връзките на корсета ти, Скарлет. Не можеш да дишаш свободно в тази клетка. Само не мърдай, за да не те порежа.

Имаше обезпокоителна интимност в движението на ръцете му под пуловера — разрязаха корсажа и ризата й. Години бяха минали, откак бе докоснал тялото й за последен път.

— Сега дишай дълбоко — каза Рет и измъкна разрязаните дрехи. — Днес жените изобщо не се научават как да дишат. Напълни целите си дробове. Отрязах малко от едно въже и ще го завържа така, че да ни държи. Ще можеш да пуснеш тази скоба, когато свърша, и да разтриеш ръцете си. Продължавай да дишаш дълбоко. Така ще си разгрееш кръвта.

 

 

Скарлет се опитваше да прави каквото й казва Рет, но ръцете много й тежаха, когато ги повдигаше. Беше далеч по-лесно да се отпусне на подобното на хамут въже, опасващо я под мишниците, и безволно да се остави да я носят вълните. Много й се спеше… Защо му трябваше на Рет да говори толкова много? Защо й повтаряше непрекъснато да си разтрива ръцете?

— Скарлет! — Звукът беше много силен. — Скарлет! Няма да заспиваш! Трябва да се движиш. Ритай с крака. Ритай мене, ако искаш, но движи краката си.

Рет започна енергично да разтрива раменете й, после ръцете й — допирът му бе груб.

— Престани. Боли ме. — Думите й се отронваха едва-едва, като мяукане на котенце. Скарлет затвори очи и тъмнината стана още по-дълбока. Не й беше вече толкова студено, само бе уморена и й се спеше.

Без предупреждение Рет й удари такава плесница, че главата й отскочи назад и се блъсна в дървения корпус с трясък, който изкънтя в затвореното пространство. Скарлет се разбуди напълно, шокирана и ядосана.

— Как смееш! Ще ти върна тъпкано за всичко, като се измъкнем оттука, Рет Бътлър, само почакай и ще видиш дали няма да го направя!

— Така е по-добре — каза Рет. Продължи грубо да разтрива ръцете й, въпреки че Скарлет се опитваше да го отблъсне. — Продължавай да говориш, аз ще имам грижата за масажа. Дай ми пръстите си да ги разтрия.

— Нищо подобно няма да направя! Ще си държа ръцете за себе си и ще ти бъда благодарна, ако направиш същото. Ще ми смъкнеш кожата с твоите разтривки.

— По-добре аз да я смъкна, отколкото да я изглозгат раците — рече сурово Рет. — Слушай ме. Ако се оставиш на студа, Скарлет, ще умреш. Знам, че ти се спи, но това е сънят на смъртта. И Бог ми е свидетел — дори ако се наложи да те пребия, няма да ти позволя да умреш. Ще стоиш будна и ще дишаш, и ще се движиш. Говори, не спирай да говориш. Пет пари не давам каква казваш, само нека чувам заядливото ти скандалджийско гласче, за да знам, че си жива.

Скарлет пак усети сковаващия студ, докато ръцете на Рет връщаха живота в тялото й.

— Ще се измъкнем ли оттук? — попита тя безстрастно. Опита се да раздвижи краката си.

— Разбира се.

— Как?

— Течението ни носи към брега — това е прилив. Ще ни върне там, откъдето тръгнахме.

Скарлет кимна в тъмнината. Спомни си всичките глупости за това, че трябвало да тръгнат, преди да е започнал приливът. Нищо в гласа на Рет не издаваше това, което той знаеше — че силата на вятъра в бурята обезсмисля цялото обичайно движение на прилива. Бурята можеше да ги отвее през излаза на пристанището навътре в огромните пространства на Атлантическия океан.

— Колко остава дотогава? — попита Скарлет недоволно. Усещаше краката си като дънери. И Рет разтъркваше раменете й до кръв.

— Не знам — отвърна той. — Ще имаш нужда от целия си кураж, Скарлет.

„Говори тържествено като проповедник! Рет, който винаги се присмива на всичко. О, Господи!“ С усилие на волята Скарлет раздвижи безжизнените си крака и изтласка ужаса надалеч с желязна решимост.

— Нямам нужда толкова от кураж, колкото от нещо за ядене — каза тя. — Защо, по дяволите, не грабна онази торба, когато се преобърнахме?

— Тя е скътана под носа. За бога, Скарлет, твоята лакомия може да ни спаси. Съвсем бях забравил. Да се помолим още да е там.

 

 

Ромът пусна живителни пипалца топлина по бедрата и краката й и Скарлет започна да ги движи насам-натам. Болката от възстановяването на кръвообращението беше мъчителна, но тя й се зарадва. Това означаваше, че е жива — цялата. „Ами да, ромът май е по-добър от брендито — помисли си тя след втората глътка. — Наистина разгрява.“

Жалко, че Рет настоя да го раздели на дажби, но тя разбираше, че е прав. Щеше да бъде ужасно да изчерпят топлината в бутилката, преди да са в безопасност на сушата. Междувременно тя дори успя да приглася на Рет в песента, с която отдаваха почит на плячката си. „Йо-хо-хо и бутилка ром!“ му припяваше тя на края на всеки куплет от моряшката песничка.

А след това Скарлет се сети за „Скъпа моя халбичке, колко те обичам“.

Гласовете им кънтяха толкова силно в корпуса на лодката, та можеха да се преструват, че не губят сили, докато студът отново не ги вцепенеше. Рет обгърна Скарлет с ръце и я притисна към тялото си, за да й даде от топлината му. Изпяха всички любими песни, за които се сетиха, а глътките ром ставаха все по-чести, но с все по-малък ефект.

— Какво ще кажеш за „Жълтата роза на Тексас“? — предложи Рет.

— Вече два пъти я пяхме. Изпей онази песен, която татко обичаше толкова много, Рет. Спомням си как двамата залитахте по улицата в Атланта и квичахте като прасета.

— Ами да, и пеехме като ангелски хор — каза Рет, подражавайки на ирландския акцент на Джералд О’Хара. „Пазарен ден беше, когато за пръв път мярнах сладката Пеги…“. Той изпя първия куплет на „Пег в кабриолет“, после призна, че не я знае по-нататък. — Ти сигурно знаеш всичките й думи, Скарлет. Изпей ми я.

Тя се опита, но нямаше сили.

— Забравила съм я. — Каза го, за да скрие слабостта си. Беше толкова уморена. Само да можеше да облегне глава на Рет и неговата топлина и да заспи. Толкова чудесно бе в прегръдките му. Главата й клюмна. Вече й тежеше прекалено много, за да я държи изправена.

Рет я разтърси.

— Скарлет, чуваш ли? Скарлет! Усещам промяна в течението, кълна ти се, вече сме много близо до брега. Не можеш да се предадеш сега. Хайде, скъпа, покажи ми още малко от куража си. Вдигни глава, миличка, почти свърши.

— … Толкова е студено…

— Ти си проклета страхливка, Скарлет О’Хара! Трябваше да оставя Шърман да те пипне в Атланта. Не си струваше да те спасявам.

Думите бавно проникнаха в помътеното й съзнание и предизвикаха само леко убождане от гняв. Но това бе достатъчно. Очите й се отвориха и тя вдигна глава, за да посрещне смътно почувствуваното предизвикателство.

— Поеми дълбоко въздух — нареди Рет. — Тръгваме.

Той затисна носа и устата й с голямата си ръка и се потопи във водата, като притискаше до себе си нейното бунтуващо се тяло. Излязоха на повърхността извън корпуса, близо до няколко големи островърхи вълни. Той обви с ръка врата на Скарлет и задържа главата й повдигната, докато ловко се хвърли в една разбиваща се вълна и използва силата й, за да се добере до плитчините.

Ситният дъжд падаше почти хоризонтално, навяван от бурния вятър. Рет притисна отпуснатото тяло на Скарлет до гърдите си, приведе се над него и коленичи в бялата пяна на брега. Една голяма вълна се надигна далеч зад него и се втурна към сушата. Издигна се високо, после се разби в сива пяна, люшна се напред и разливащата се, мътна вода блъсна Рет в гърба и изрева над свитото му тяло.

Когато вълната премина и утихна, той се изправи несигурно на крака и се запрепъва по брега, притиснал Скарлет до себе си. Голите му крака бяха нарязани на стотици места от начупените черупки в разбиващата се вълна, но той не усещаше това. Изтича тромаво по дълбокия лепнещ пясък до една долинка в огромните пясъчни дюни, на завет от вятъра и нежно положи там тялото на Скарлет.

Гласът му пресекваше, докато изричаше името й — отново и отново, опитвайки се да върне живот в ледената й белота и разтриваше всяка частица на тялото й с двете си ръце. Нейната разрошена лъскавочерна коса бе разпиляна около главата и раменете й, а черните вежди и мигли тъмнееха като петна върху пребледнялото мокро лице. Рет леко и настойчиво удряше бузите й с опакото на ръката си.

Когато отвори очи, те блеснаха като смарагди. Рет нададе вик на първично тържество.

Пръстите на Скарлет се вкопчиха в хлъзгавия, втвърден от дъжда пясък.

— Земя — отрони тя. И се затресе в задъхани ридания.

Рет прихвана с едната си ръка раменете й и я притисна към заслона на своето тяло, сведено над нея. Със свободната си ръка милваше косата й, страните, устата, брадичката.

— Любов моя, живот мой! Мислех, че съм те загубил. Мислех… О, Скарлет, ти си жива. Не плачи, любима моя, всичко свърши. Ти си в безопасност, всичко е наред. Всичко… — Той целуваше челото й, шията, бузите. Бледата кожа на Скарлет порозовя и тя обърна глава към него, за да отвърне на целувките му.

И вече нямаше студ, нямаше дъжд, нямаше отпадналост — само пламтящите устни на Рет върху нейните, върху тялото й, горещите му ръце. И силата, която усещаше под пръстите си, когато ги впиваше в раменете му. И ударите на сърцето й при неговите целувки, силното туптене на сърцето му под дланите й, когато зарови пръсти в гъстите къдрави косми на гърдите му.

„Да! Наистина съм си го спомняла, не е било сън. Да, това е тайнствената вихрушка, която ме сграбчва и отдалечава света от мен, правейки ме жива, толкова жива и свободна, което ме тегли към сърцето на слънцето.“ „Да!“ викаше тя пак и пак, и посрещаше страстта на Рет със собствената си страст, желанието му — със собственото си желание. Докато накрая в необуздания, всеобемащ възторг вече нямаше думи, нямаше мисли, само сливане над разума, над времето, над целия свят.