Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отнесени от вихъра (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Scarlett, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2011)
Разпознаване и корекция
ganinka (2011)

Оформление: pechkov, 2011

 

Издание:

Александра Рипли. Скарлет — том І

Продължение на „Отнесени от вихъра“ от Маргарет Мичъл

Издателство „Хемус“, 1992

Американска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Преводачи: фирма „Качин“

Художник: Тотко Кьосемарлиев

Художник-редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Атанаска Йорданова

Формат: 32/84/108. Печатни коли: 32

Издателство „Хемус“ ООД

ДФ „Полиграфичен комбинат“ — София

Твърда корица — 39 лв. Мека корица — 34 лв.

 

Alexandra Ripley. Scarlett

The sequel to Margaret Mitchell’s „Gone with the Wind“

Warner Books, Inc., New York, 1991

© 1991 Stephen Mitchell Trusts

ISBN 954–428–012–X

 

 

Оформление: pechkov, 2011

 

Издание:

Александра Рипли. Скарлет — том ІІ

Продължение на „Отнесени от вихъра“ от Маргарет Мичъл

Издателство „Хемус“, 1992

Американска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Преводачи: фирма „Качин“

Художник: Тотко Кьосемарлиев

Художник-редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Людмила Стефанова

Формат: 32/84/108. Печатни коли: 28

Издателство „Хемус“ ООД

ДФ „Полиграфичен комбинат“ — София

Твърда корица — 39 лв. Мека корица — 34 лв.

 

Alexandra Ripley. Scarlett

The sequel to Margaret Mitchell’s „Gone with the Wind“

Warner Books, Inc., New York, 1991

© 1991 Stephen Mitchell Trusts

ISBN 954–428–012–X

История

  1. — Добавяне

27.

— Кет ще излезе — обади се гласчето.

— Не, миличка, не днес. Скоро, но не днес.

Скарлет се чувствуваше страшно уязвима. Как можа да прояви такава безразсъдност? Как можа да пренебрегне опасността за Кет? Дънсейни не беше чак толкова далеч или поне не достатъчно далеч, за да не се разбере за новата О’Хара и нейното мургаво дете. Денонощно държеше Кет при себе си в двете стаи на горния етаж и тревожно поглеждаше през прозореца над алеята.

Мисис Фиц беше нейната посредничка за работата, която трябваше да се свърши, и то възможно най-бързо. Шивачката тичаше за допълненията към тоалета за езда, обущарят, също като елф в образа на дребно старче, работеше до късни нощи, за да направи ботушите, конярят се трудеше с парцали и масло върху напуканото и изсъхнало седло, престояло в склада за сбруята трийсет години преди пристигането на Скарлет, а едно чевръсто ратайче със спокойна ръка упражняваше силния и голям червеникавокафяв ловджийски кон. Когато дойде съботата, Скарлет беше напълно готова.

 

 

Конят й беше скопен, червеникавокафяв и се казваше Полумесец. Беше много голям, както го описа на Кълъм, висок почти метър и седемдесет, с широк гръден кош, издължен гръб и силни, мускулести крака. Кон за едър човек — върху него Скарлет изглеждаше мъничка, крехка и много женствена. Страхуваше се, че е дори смешна.

Освен това беше почти сигурна, че ще се изложи. Не познаваше характера и навиците на Полумесец и нямаше как да ги разбере, защото яздеше странично, както всички дами. Като младо момиче обичаше да язди така. Полите изящно се спускаха надолу и подчертаваха тънката й талия. Пък и в онези времена яздеше съвсем бавно, което беше удобно за флиртове с другите ездачи по пътя.

Сега обаче страничната езда се оказа голямо затруднение. Не можеше да командува коня с притискане на коленете, понеже едното коляно опираше до лъка на седлото, а другото не можеше да се движи, защото натискът само върху едното стреме можеше съвсем да наруши и без това нестабилното равновесие на яздещата дама. „Сигурно ще падна още преди да съм стигнала до Дънсейни — помисли тя отчаяно, — пък и бездруго ще си счупя врата, щом се озова пред първото препятствие.“ От баща си знаеше, че най-вълнуващата част от лова е прескачането на огради, канавки, храсталаци и плетове. Кълъм изобщо не я успокои с обяснението, че дамите по принцип избягвали да участвуват активно в лова. Светската част била закуската и изисканите тоалети за езда. При страничното яздене опасността от сериозни произшествия се увеличавала и никой не укорявал дамите, загдето проявяват благоразумие.

Скарлет беше убедена, че Рет ще се зарадва, ако я види уплашена и слаба. Но тя предпочиташе по-скоро да си счупи врата, отколкото да му достави подобно удоволствие. Докосна шията на Полумесец с късия камшик.

— Хайде да опитаме сега в тръс и да видим дали ще мога да се задържа на това глупаво седло — шумно въздъхна тя.

 

 

Кълъм беше описал на Скарлет лова на лисици и все пак тя се оказа неподготвена за първите впечатления. Морланд Хол беше сграда на повече от два века с какви ли не крила, комини, стени и прозорци, безразборно долепени едни о други около оградения с каменни зидове вътрешен двор — сърцето на укрепения замък, построен от първия баронет Морланд през 1615 година. Квадратният двор беше пълен с ездачи и възбудени хрътки. При тази гледка Скарлет забрави опасенията. Кълъм бе пропуснал да й каже, че мъжете обличат яркочервени сака, наричани погрешно „розовите дрехи“. Никога не беше виждала по-великолепно зрелище.

— Мисис О’Хара. — Сър Джон Морланд приближи с коня си до нея, като държеше лъскавия си цилиндър в ръка. — Добре дошли. Не вярвах, че ще дойдете.

Скарлет присви очи.

— Рет ли ви каза това?

— Напротив. Той каза, че буйните коне няма да ви спрат.

У Морланд нямаше лукавство.

— Харесва ли ви Полумесец? — Баронетът потупа гъвкавата шия на големия ловджийски кон. — Истински красавец.

— Хмм. Да, да, наистина — отговори Скарлет.

Погледът й бързо се плъзгаше наоколо, за да открие Рет. Колко много хора! По дяволите воалетката, всичко изглежда замъглено. Скарлет беше облечена във възможно най-консервативния костюм за езда, който позволяваше модата. Чисто черна вълна без украса, затворено деколте и невисока черна шапка с воалетка, здраво опъната и завързана над големия, нисък кок в мрежичка. „По-лошо е от траур — мина й през ума, — но пък е съвсем благоприлично, истинска противоотрова срещу ярките поли и раираните чорапи.“ Скарлет се разбунтува само против едно нещо: отказа да сложи корсет под костюма. Дамското седло беше достатъчно мъчение.

Рет я гледаше. Скарлет бързо отмести поглед, когато най-накрая го забеляза. „Иска му се да се изложа. Ще видиш, мистър Рет Бътлър. Мога да си изпотроша кокалите, но никой няма да ми се присмива, най-малкото ти.“

— Ще яздиш спокойно по-назад и ще гледаш какво правят другите — беше й казал Кълъм.

Сега Скарлет последва съвета му. Усещаше как дланите й се изпотяват под ръкавиците. Ездачите отпред ускоряваха темпото, после една жена до нея се засмя, шибна коня си и препусна в галоп. Скарлет хвърли бегъл поглед на панорамата от червени и черни гърбове, спускащи се по склона пред нея, и към конете, които без усилие прескачаха ниската каменна ограда в основата на възвишението.

„Това е — помисли тя, — късно е да се плаша.“ Повдигна се на седлото да намали тежестта, без дори да знае, че се постъпва точно така, и усети как Полумесец започва да препуска все по-бързо и по-бързо със сигурната стъпка на ветеран от стотици ловувания. Оградата вече беше зад Скарлет, а тя почти не почувствува скока. Нищо чудно, че Джон Морланд толкова искаше Полумесец. Скарлет се засмя на глас. Нямаше значение, че никога в живота си не беше ловувала и не беше яздила на дамско седло повече от петнайсет години. Чувствуваше се добре, дори много добре. Забавляваше се. „Сега разбирам защо татко никога не отваряше портите. Не си струва труда, щом оградата просто може да се прескочи.“

Образите на баща и Бони, които я преследваха, бяха изчезнали. Страхът също. Изпитваше единствено възбудата от допира на мъгливия въздух до кожата си и силата на животното, което й се подчиняваше.

А също и възобновената решителност да настигне Рет Бътлър, да го изпревари и да го остави далеч зад себе си.

* * *

Скарлет стоеше права, изкаляният шлейф на костюма за езда беше прехвърлен през лявата й ръка, с дясната държеше чаша шампанско. Джон Морланд й каза, че спечелената от нея лисича лапа ще се монтира на сребърна плочка.

— Ще бъде чудесно, сър Джон.

— Моля, наричайте ме Барт. Така ми казват моите приятели.

— Моля, наричайте ме Скарлет. Така ме наричат всички, все едно дали са приятели, или не.

Беше опиянена, бузите й розовееха от вълнуващото ловно преживяване и от успеха.

— Никога не съм прекарвала по-чудесен ден — сподели тя с Барт и това беше почти вярно.

Останалите ездачи я поздравиха, в мъжките очи тя прочете възхита, която не можеше да се сбърка с нищо друго, а в женските — ревност. Навсякъде около нея се мяркаха красиви мъже и жени, сребърни подноси с шампанско, прислуга, богатство — хора, които се забавляваха и живееха добре. Точно както преди Войната, но сега тя беше пораснала, можеше да говори и прави каквото пожелаеше и беше Скарлет О’Хара — провинциално момиче от Северна Джорджия в замъка на баронет в компанията на лейди еди-коя си, лорд еди-кой си и дори една графиня. Също като в роман. Скарлет беше замаяна.

Почти беше готова да забрави присъствието на Рет, дори да изличи спомена за обидата и презрението.

И все пак не напълно. Предателската памет непрекъснато прескачаше към видяното и чутото по пътя на връщане: Рет се държи, сякаш не го интересува, че го е победила съкрушително… шегува се с графинята като с най-обикновен човек… изглежда толкова самоуверен, спокоен и ни най-малко впечатлен… толкова… същински Рет. Проклет да е дано!

— Поздравления, Скарлет! — Рет стоеше до нея, въпреки че не беше усетила кога се е приближил.

Ръката на Скарлет трепна, по полата й се разля шампанско.

— По дяволите, Рет, защо се промъкваш така?

— Извинявай. — Рет й подаде кърпичка. — Съжалявам също за грубото си държане на конския пазар. Единственото ми извинение е, че не очаквах да те видя там.

Скарлет пое кърпичката и се наведе да избърше влажното петно на полата си. Беше безсмислено — така или иначе, костюмът беше изпръскан с кал от препускането през гората. Но поне можеше да събере мислите си и за миг да си скрие лицето. „Няма да му покажа колко ме боли — закле се мислено тя. — Няма да се издам колко ме е наранил.“

Тя погледна нагоре с искрящи очи и усмивка на уста.

— Беше потресен — съгласи се тя. — Можеш да си представиш как се почувствувах аз. Какво, за бога, правиш в Ирландия?

— Купувам коне. Твърдо съм решил да спечеля състезанията догодина. Конюшните на Джон Морланд са известни с едногодишните си жребчета. Във вторник отивам в Париж да търся още. Какво те доведе в Дроуеда в местна носия?

Скарлет се засмя.

— О, Рет, нали знаеш колко обичам да се костюмирам. Взех на заем дрехите от една камериерка в къщата, където съм на гости.

Тя се огледа за Джон Морланд.

— Не бива да забравям доброто възпитание, трябва да тръгвам — подхвърли Скарлет през рамо. — Приятелите ми ще побеснеят, ако не се върна скоро.

За миг спря поглед върху Рет, после забързано отмина. Не смееше да остане. Не и толкова близо до него. Дори не в една и съща стая… в един и същи дом.

Беше на малко повече от пет мили от Балихара, когато заваля. Скарлет обвини дъжда за мокрите си бузи.

 

 

В сряда заведе Кет в Тара. Древните могили бяха толкова високи, че Кет да се почувствува победителка като се изкачи по тях. Скарлет я наблюдаваше как безразсъдно се спуска надолу по склона и с усилие се въздържаше да не я предупреди, че може да падне.

Разказа на Кет за Тара, за рода и кралските банкети. Преди да тръгнат, Скарлет вдигна детето нависоко колкото й стигаха силите, за да огледа родното й място.

— Ти си малко ирландско котенце, корените ти са дълбоко в тази земя… Разбираш ли нещо от това, което ти говоря?

— Не — отговори Кет.

Скарлет я спусна на земята, момиченцето се затича. Силните крачета никога не ходеха, само тичаха. Кет често падаше. Под тревата се криеха възвишения от древността. Но детето изобщо не се разплака. Изправяше се на крака и затичваше отново.

Тази гледка беше целебна за Скарлет. Тя се възстанови.

 

 

— Кълъм, кой е този Парнел? Говореха за него на закуската в деня на лова, но не разбрах какво казват.

Протестант, беше отговорът на Кълъм, и англичанин освен това. Не представлявал никакъв интерес за тях.

Скарлет искаше да възрази, но вече беше научила, че спорът е само загуба на време. Кълъм никога не обсъждаше англичаните, особено английските земевладелци в Ирландия, наричани англоирландци. Успяваше да смени темата още преди Скарлет да се усети. Упоритият му отказ да признае, че някои англичани може да са добри хора, я тревожеше. Сестрите на кораба от Америка й бяха допаднали, на лова всички бяха любезни с нея. Неотстъпчивостта на Кълъм някак я отблъскваше. Защо не поговореше с нея за тези неща, вместо да прекратява разговора?

Скарлет зададе другия въпрос, който я измъчваше, на мисис Фиц. Кои бяха ирландските Бътлърови и защо всички ги мразеха така силно?

Икономката й показа картата на Ирландия.

— Виждате ли това? — направи тя широк жест с ръка над цяло графство, не по-малко от Мийд. — Нарича се Килкени. Земята на Бътлърови. Те са Ормъндските херцози, може би най-могъщото английско семейство в Ирландия.

Скарлет внимателно разгледа картата. Недалеч от град Килкени забеляза името Дънмор Кейв. А плантацията на Рет се казваше Дънмор Ландинг. Трябваше да има някаква връзка.

Избухна в смях. Досега беше чувствувала превъзходство, защото семейство О’Хара владееше хиляда и двеста акра, а излизаше, че Бътлърови притежават цяло графство. Рет пак беше спечелил, без да помръдне и малкия си пръст. Винаги печелеше. Коя жена можеше да бъде обвинявана за любовта си към него?

— Какво е толкова забавно, мисис О’Хара?

— Самата аз, мисис Фиц. Слава богу, че поне мога да се смея.

 

 

Мери Моран подаде глава иззад вратата, без да почука. Скарлет предпочете да не казва нищо. Длъгнестото нервно момиче щеше да стане съвсем непоносимо в продължение на цели седмици, ако някой му направеше забележка. Слуги. Проблем дори и за човек, който почти не е държал прислуга преди.

— Какво има, Мери?

— Един джентълмен иска да ви види.

Камериерката й подаде картичка. Очите й бяха още по-кръгли от обикновено.

„Сър Джон Морланд, Барт“

Скарлет хукна надолу по стълбите.

— Барт! Каква изненада! Влизай, ще седнем на стъпалата, нямам никакви мебели.

Наистина й беше приятно да го види, но не можеше да го заведе в дневната на горния етаж. Кет спеше в съседната стая.

Барт Морланд седна на каменните стъпала, сякаш на този свят най-естественото беше да нямаш мебели. Каза й, че я намерил страшно трудно, но най-накрая открил пощальона в кръчмата. Това било единственото му извинение за голямото закъснение с нейния трофей от лова.

Скарлет разгледа сребърната плочка, където беше гравирано нейното име и датата на лова. Лисичата лапа вече не беше окървавена, изглеждаше по-добре, но в никакъв случай не можеше да се нарече красива.

— Отвратително, нали? — весело подхвърли Барт.

Скарлет се засмя. Джон Морланд й харесваше, все едно какво говореше Кълъм.

— Искаш ли да видиш Полумесец?

— Мислех си, че изобщо няма да ми предложиш, и се чудех как да направя прозрачен намек. Как е той?

Скарлет направи гримаса.

— Страхувам се, че му липсва движение. Чувствувам се виновна, но бях много заета. Сега е коситба.

— Как върви реколтата?

— Дотук добре. Ако не завали силно.

Двамата преминаха под колоната и излязоха при конюшнята. Скарлет се канеше да я подмине и да отидат направо на пасището да видят Полумесец, но Барт я спря. Можел ли да влезе? Конюшните й били прочути, а той никога не ги бил виждал. Скарлет се озадачи, но се съгласи с готовност. Конете бяха или на работа, или на пасището, затова вътре нямаше нищо за гледане, само празната конюшня, но щом проявяваше желание…

Преградите между отделенията представляваха гранитни колони с дорийски капители. Високият каменен свод над тях изглеждаше лек и безтегловен като въздуха и небето.

Джон Морланд изпука с пръсти, после се извини, че когато истински се вълнувал, го правел несъзнателно.

— Не смяташ ли, че е необичайно конюшнята да прилича на катедрала? Тук бих сложил орган и цял ден бих свирил на конете Бах.

— Това сигурно ще ги поболее от катар.

Гърленият смях на Морланд прозвуча толкова комично, че разсмя и Скарлет. Тя напълни торбичка с овес и му я подаде да нахрани Полумесец.

Вървеше до госта си и се мъчеше да измисли начин да прекъсне възхитеното му бъбрене за конюшните, да подхвърли нещо уж случайно, за да насочи разговора към Рет.

Нямаше нужда.

— Наистина имам късмет, че сте приятели с Рет Бътлър — възкликна Барт. — Ако не ни беше запознал, никога нямаше да видя твоите конюшни.

— Много се изненадах, като го видях — припряно заговори Скарлет. — Откъде го познаваш?

Барт отговори, че всъщност не познавал добре Рет. Преди месец стари приятели му писали, че го пращат, за да разгледа неговите коне. После Рет пристигнал с препоръчително писмо от същите приятели.

— Забележителен човек и истински се интересува от коне. Освен това знае много неща. Жалко, че не може да остане по-дълго. А вие отдавна ли се познавате? С него така и не стана дума за тебе.

„Слава богу“ — помисли Скарлет.

— Имам роднини в Чарлстън — отговори тя. — Срещнах го, когато бях на гости при тях.

— Тогава сигурно познаваш моите приятели Брутънови! Когато учех в Кеймбридж, ходех в Лондон по време на сезона на баловете с едничката надежда, че може да се появи Сали Брутън. Бях луд по нея, както всички останали.

— Сали Брутън! Маймунското лице? — изтърва се Скарлет, преди да се усети.

Барт широко се засмя.

— Именно. Не е ли чудесна? Толкова е оригинална.

Скарлет кимна въодушевено и се усмихна, но вътрешно не разбираше как мъжете могат да са луди по такива грозни жени.

Джон Морланд предполагаше, че всеки, който познава Сали Брутън, със сигурност я обожава, и поне половин час, докато се навеждаше над оградата на пасището и се мъчеше да примами Полумесец с овес, не говори за нищо друго.

Погълната от собствените си мисли, Скарлет почти не го слушаше. Изведнъж името на Рет я накара да застане нащрек. Барт се смееше на клюката, която Сали била написала в писмото. Рет, изглежда, бил попаднал в най-древната клопка, която човешката история познава. Някакъв приют за сираци организирал излет край неговото имение и когато дошло време да тръгват, се оказало, че едно от сирачетата липсва. Затова той се принудил да отиде с учителката да го потърсят. Всичко завършило благополучно, детето било намерено, но чак след като мръкнало. А това, разбира се, означавало, че учителката, стара мома, била компрометирана и Рет трябвало да се ожени за нея.

Най-смешното било, че преди години бил прогонен от града, защото отказал да превърне в почтена дама друго момиче, с което си бил позволил недискретност.

— Човек би предположил, че си е извлякъл поука от първия път — хихикаше Барт. — Явно е много по-разсеян, отколкото изглежда. Не ти ли се струва смешно, Скарлет? Скарлет?

Тя възвърна самообладанието си.

— Като жена трябва да кажа, че мистър Бътлър си е получил заслуженото. Има вид на мъж, който е причинявал много неприятности на не едно и две момичета, когато не е бил разсеян.

Джон Морланд се заля в смях. Звукът привлече Полумесец, който предпазливо се приближи до оградата. Барт разтърси торбата с овеса.

Скарлет се чувствуваше възбудена и в същото време й се плачеше. „Затова значи Рет толкова бързаше да се разведе и да се ожени повторно. Каква хитруша е тази Ан Хамптън. Добре ме изигра. Или греша. Може би просто е лош късмет за мене, че заблуденото сираче е намерено толкова късно. Също и че Ан е любимката на мис Елинор. И че толкова прилича на Мели.“

Полумесец се дръпна от овеса. Джон Морланд бръкна в джоба си и извади ябълка. Конят изцвили нетърпеливо.

— Виж, Скарлет — почна Барт, докато разрязваше ябълката, — трябва да ти кажа нещо деликатно.

Той подаде на Полумесец резенче ябълка на разтворената си длан.

„Нещо деликатно!“ Да знаеше само колко деликатна беше темата на разговора досега! Скарлет се засмя.

— Нямам нищо против да разглезиш окончателно животното, ако това имаш предвид.

Не, за бога! Сивите очи на Барт се разшириха. Как можело да й хрумне такова нещо?

Било наистина неудобно, обясни Барт. Алис Харингтън — „едрата жена на лова, която накрая се озова в канавката“ — събирала гости в дома си вечерта на най-късата лятна нощ и искала да покани Скарлет, но не смеела. Морланд бил натоварен с дипломатическата мисия на посредник.

Скарлет имаше стотици въпроси, които се свеждаха главно до това кога, къде и какво да облече. Кълъм щеше да побеснее, сигурна беше, но не я интересуваше. Искаше да се облече в красиви дрехи, да пие шампанско и пак да язди вихрено над потоци и огради след хрътките и лисицата.