Александра Рипли
Скарлет (67)

21.

Времето се задържа хубаво повече от седмица. Пътищата бяха сухи, живите плетове — пълни с цветя, а трескавото безсъние на Кет се оказа предизвикано от ново зъбче. В деня преди заминаването Скарлет изтича с танцова стъпка до града, за да прибере последната рокличка на Кет от шивачката. Беше сигурна, че вече нищо не може да й попречи.

Докато Маргарет Сканлън завиваше роклята в тънка хартия, Скарлет гледаше през прозореца към опустелия в обедния час град и видя Кълъм да влиза в изоставената протестантска църква от другата страна на широката улица.

„Чудесно — помисли си тя. — Най-сетне ще го направи. Мислех, че никога няма да го накарам да разбере кое е разумно. Изобщо няма смисъл целият град да се тъпче в онова жалко параклисче за литургия всяка неделя, а тази хубава голяма църква да стои празна. Голяма работа, че е строена от протестанти, какво пречи на католиците да я превземат? Не знам защо упорствуваше толкова дълго, но няма да му натяквам. Само ще му кажа колко се радвам, че е променил мнението си.“

— Ей сега ще се върна — каза тя на мисис Сканлън.

Забърза по обраслата с бурени пътека към тесния страничен вход, почука на вратата и я отвори. Чу се гръм, после още веднъж и Скарлет усети нещо остро да пробива ръкава й, в краката й се посипаха камъчета и цялата църква отекна.

Лъч светлина от отворената врата падаше право върху някакъв странен човек, който се бе обърнал към нея. Лицето му с набола брада беше изкривено в гримаса, потъналите му в сенки очи гледаха с погледа на диво животно.

Той стоеше полуприведен, насочил към нея пистолет, стискаше го с двете си мръсни и твърди като камък ръце, долепени до облеченото му в дрипи тяло.

„Той стреля срещу мене. — Тази мисъл заля съзнанието на Скарлет. — Вече е убил Кълъм, а сега ще убие и мен. Кет! Никога вече няма да видя Кет.“ Неистовият гняв освободи Скарлет от физическото вцепенение на шока. Тя вдигна юмруци и се хвърли срещу непознатия.

Следващият изстрел изкънтя оглушително под сводестия каменен таван и екотът сякаш нямаше край. Скарлет се хвърли на пода и запищя.

— Ще те помоля да млъкнеш, Скарлет скъпа — каза Кълъм.

Тя позна гласа му и все пак това не беше неговият глас. В този глас имаше стомана и лед.

Скарлет вдигна очи. Видя дясната ръка на Кълъм да стиска гърлото на мъжа, а лявата китката му — пистолетът сочеше нагоре. Бавно се изправи на крака.

— Какво става тук? — произнесе внимателно тя.

— Затвори вратата, ако обичаш — каза Кълъм. — От прозорците идва достатъчно светлина.

— Какво… става… тук?

Кълъм не й отговори.

— Хвърли го, Дейви, моето момче — каза той на мъжа.

Пистолетът изтрака на каменния под. Кълъм бавно пусна ръката му. После отслаби и хватката си около гърлото му, а с двата си юмрука му нанесе силен удар. Непознатият се свлече в безсъзнание на земята.

— Ще се оправи — каза Кълъм.

Бързо мина покрай Скарлет, тихо затвори вратата и дръпна резето.

— Сега, Скарлет скъпа, ние с теб трябва да си поговорим.

Кълъм протегна ръка зад гърба й и я сложи на рамото й. Тя се дръпна и се обърна към него.

— Не „ние“, Кълъм, а ти. Ти трябва да ми кажеш какво става тук.

Топлотата и мелодичността се бяха върнали в гласа му.

— Безспорно това е неприятен случай, Скарлет скъпа…

— Я стига с това „Скарлет скъпа“! Няма да ме омаеш, Кълъм. Този човек се опита да ме убие. Кой е той? И защо се криеш, за да се срещнеш с него? Какво става тук?

Лицето на Кълъм беше като бледо петно в сенките. Виждаше се само бялата му яка.

— Ела на светло — каза кротко той, направи няколко крачки и застана на едно място, където през закованите с дъски прозорци се процеждаше слънчева светлина.

Скарлет не можеше да повярва на очите си — Кълъм й се усмихваше.

— Ах, тъжното е, че ако имахме странноприемница, това никога нямаше да се случи. Не исках да те забърквам, Скарлет скъпа, тази работа създава много неприятности.

Как можеше да се усмихва? Как смееше? Тя го гледаше, твърде ужасена, за да говори.

Кълъм й разказа за Финианското братство.

Когато той свърши, способността й да говори се върна.

— Юда! Мръсен, лъжлив предател! А аз ти се доверявах, мислех те за приятел.

— Казах ти, че тази работа създава много неприятности.

Беше твърде наранена, за да се ядоса на усмихнатия му печален отговор. Всичко беше предателство. Беше я използувал и мамил от момента, в който се срещнаха. Както и всички други — Джейми и Морийн, братовчедите й в Савана и Ирландия, фермерите на Балихара, жителите на града й. Дори и мисис Фиц. Щастието й е било заблуда. Всичко е било заблуда.

— Хайде, изслушай ме сега, Скарлет! — Тя мразеше гласа на Кълъм, мелодичността му, очарованието му. „Няма да слушам!“ Опита се да запуши ушите си с ръце, но думите му проникваха през пръстите и. — Спомни си за твоя Юг, стъпкан от ботушите на завоевателите, и помисли за Ирландия, за нейната красота и за страданията й под жестокия пестник на врага. Те ни откраднаха езика. В тази страна се счита за престъпление да учиш едно дете да говори на ирландски. Не виждаш ли, Скарлет, я помисли: ами ако вашите янки говореха на език, който ти не разбираш, език, който трябва да учиш на върха на меча, защото си длъжен да знаеш думата „спри“, иначе ще те убият, че не си спряла. А ако после детето ти се учи да говори от същите тези янки и езикът на детето ти не е твоят, така че то не разбира думите на обич, които му казваш, а ти не разбираш какво ти казва то на езика на янките и не можеш да му дадеш това, което иска… Англичаните ни ограбиха езика и така ни отнеха децата. Взеха ни земята, нашата майка. А като загубихме децата и земята си, не ни остана нищо. В нашите души нахлу поражението. Само си помисли, Скарлет, какво направи ти, когато ти отнеха Тара. Води битка за нея — сама си ми казвала как. С цялата си воля, с цялото си сърце, с целия си ум, с цялата си сила. Ако се е налагало, щяла си да лъжеш, да мамиш, да убиваш. Така е и с нас, които водим битка за Ирландия. И все пак ние имаме повече късмет от тебе. Защото все още намираме време за сладостта на живота. За музика, танци и любов. Ти знаеш какво значи да обичаш, Скарлет. Аз видях как покълна и разцъфна любовта ти към дъщеря ти. Не разбираш ли, че любовта не е алчна, че любовта е винаги препълнена чаша и колкото повече пиеш от нея, толкова повече я пълниш? Така е и с нашата любов към Ирландия и към народа й. Аз те обичам, Скарлет, всички те обичаме. Любовта ни към Ирландия е над всичко, но това не отнема от любовта ни към теб. Нима преставаш да обичаш приятелите си, защото обичаш детето си? Едното не отрича другото. Мислела си, че съм твой приятел, казваш, твой брат. Такъв съм, Скарлет, и ще остана такъв до края на дните си. Твоето щастие е радост за мене, твоята скръб е моя скръб. Ирландия е моята душа — за мен нищо не е предателство, щом го правя в името на освобождението й от робството. Но Ирландия не намалява любовта ми към теб — напротив, прави я по-голяма.

Ръцете на Скарлет се отпуснаха, Кълъм я бе запленил както винаги, когато говореше по този начин, макар че тя не разбираше и половината от думите му. Сякаш я оплиташе в паяжина, която я стопляше и едновременно я обвързваше.

Човекът на пода изохка. Скарлет уплашено погледна Кълъм.

— Тон финианец ли е?

— Да. Преследват го. Човек, когото смятал за свой приятел, го предал на англичаните.

— Ти си му дал пистолета. — Това не беше въпрос.

— Да, Скарлет. Както виждаш, вече нямам тайни от тебе. В тази английска църква е скрито много оръжие. Аз съм оръжейникът на Братството. Когато дойде денят, а това ще стане скоро, хиляди ирландци ще бъдат въоръжени за въстанието и оръжието ще дойде от тази сграда, построена от англичаните.

— Кога? — Скарлет с ужас зачака отговора.

— Датата още не е определена. Имаме нужда от още пет пратки, ако може, и шест.

— Значи това правиш в Америка?

— Да. Събирам пари с помощта на много хора, после други намират начин да купят оръжие с тях и аз го донасям в Ирландия.

— С „Брайън Бору“.

— Не само.

— И ще убивате англичаните.

— Да. Но ще бъдем по-милостиви от тях. Те убиваха жените и децата ни, не само мъжете. Ние ще убиваме само войници. На войника му плащат, за да умре.

— Но ти си свещеник — каза тя. — Не можеш да убиваш.

Няколко минути Кълъм мълча. На светлината, процеждаща се през прозореца, личеше как прашинките мързеливо се спускат към наведената му глава. Когато я повдигна, Скарлет видя, че очите му са потъмнели от мъка.

— Когато бях осемгодишно момче — заговори той, — гледах фургоните с пшеница и стадата добитък по пътя от Адамстаун към Дъблин и към трапезите на англичаните. Гледах и как сестра ми умира от глад, защото беше само на две години и нямаше сили, за да издържи без храна. Брат ми беше на три години и също нямаше сили. Най-малките винаги умираха първи. Плачеха, защото бяха гладни, и бяха твърде малки, за да разберат, че няма храна. Аз разбирах, защото бях осемгодишен и помъдрял. И не плачех, защото знаех, че плачът отнема силата, която ти е нужна, за да оцелееш без храна. Още един мой брат умря, седемгодишен, после шестгодишното и накрая петгодишното дете, а за мой вечен срам съм забравил кое беше момиче и кое — момче. Тогава си отиде и майка ми, но винаги съм смятал, че тя умря от болката на своето разбито сърце, а не от празния си стомах. Минават много месеци, докато умреш от глад, Скарлет. Това не е милостива смърт. И през всичките тези месеци фургоните с храна минаваха покрай нас. — Гласът на Кълъм беше безжизнен. После се оживи. — Аз бях буден момък. Станах на десет години, времето на Глада отмина и вече имаше храна. Учех бързо, вървеше ми в науките. Нашият свещеник смяташе, че съм много схватлив, и каза на баща ми, че ако съм упорит, след време сигурно ще ме приемат в семинарията. Баща ми ми даде всичко, което можеше. По-големите ми братя работеха повече във фермата, та аз да не превивам гръб там, а да седя над книгите. На никой не му се свидеше, защото за всяко семейство е чест да има син свещеник. А аз приемах това, от което се лишаваха, защото имах чиста, всепоглъщаща вяра в добротата на Бога и в мъдростта на Светата Майка Църква и мислех, че това е призвание. — Гласът му се повиши. — Мислех, че ще намеря отговора. Вярвах, че в семинарията има много свещени книги, много свети хора и че там е цялата мъдрост на Църквата. Учех, молех се и търсех. Намирах екстаз в молитвите и познание в книгите. Ала не познанието, към което се стремях. „Защо? — питах учителите си. — Защо трябва малки деца да умират от глад?“ Но единственият отговор, който ми даваха, беше: „Довери се на Божията мъдрост и имай вяра в Неговата любов.“

Кълъм вдигна ръце над изтерзаното си лице и гласът му се извиси във вик:

— Господи, Отче мой, аз чувствувам Твоето присъствие и Твоята всемогъща сила. Но не мога да видя Твоето лице. Защо си отвърнал лице от своите чеда в Ирландия? — Той отпусна ръце и продължи отчаяно. — Няма отговор, Скарлет. Никога не е имало отговор. Но имах видение и му повярвах. Във видението гладуващите деца се събраха и техният брой им даде сили. Надигнаха се с хиляди, протегнаха слабите си ръчички, преобърнаха отрупаните с храна коли и не умряха. Сега призванието ми е да преобърна тези коли, да прогоня англичаните от трапезите им, да дам на Ирландия любовта и милостта, които Бог й е отказал.

Скарлет ахна пред богохулството му.

— Ще отидеш в ада.

— Аз съм в ада! Да виждам войници да се подиграват на майката, която трябва да проси, за да купи храна на децата си, е за мен адска гледка. Да виждам как блъскат старци в калта, за да минат войниците по тротоара, е за мен ад. Когато виждам изхвърляне от дома, бой с бич, скърцащата каруца с жито, която минава край семейство с един квадратен метър картофи между него и смъртта, казвам, че Ирландия е адът, и с радост бих умрял и бих се пържил вечно в задгробния свят, за да спестя на Ирландия един час от пъкъла на земята.

Скарлет бе потресена от неговия плам. Помъчи се да разбере. Ами ако не беше там, когато англичаните дойдеха със стенобойната си машина в къщата на Даниъл? Ами ако загуби всичките си пари и Кет гладува? Ами ако английските войници наистина бяха като янките и откраднеха добитъка й, запалеха нивите й?

Знаеше какво значи да си безсилен, изправен пред армия. Знаеше какво е да си гладен. Имаше спомени, които никакво злато не можеше да заличи.

— Как мога да ти помогна? — попита тя.

Той се бореше за Ирландия, а Ирландия беше домът на нейните роднини и на детето й.