Александра Рипли
Скарлет (12)

12.

Рет не проговори, докато бързо я качваше по стълбите към спалнята. После затвори вратата и опря гръб от вътрешната й страна.

— Какво по дяволите правиш тук, Скарлет?

Тя искаше да протегне ръце към него, но разгневеният му поглед я предупреждаваше да не се опитва. Скарлет широко разтвори очи в истинско недоумение. Гласът й беше забързан и очарователно задъхан, когато заговори.

— Леля Юлали ми писа какво си казал, Рет… За това, че си копнеел да дойда при тебе, но аз не съм искала да оставя магазина. О, скъпи, защо не ми каза? Магазинът изобщо не ме интересува в сравнение с тебе — каза Скарлет и го загледа изпитателно.

— Такива не ми минават, Скарлет.

— Какво искаш да кажеш?

— Не пред мене. Нито пламенното обяснение, нито наивното недоумение. Знаеш, че никога не можеш да ме излъжеш.

Той казваше истината и Скарлет добре знаеше това. Трябваше да бъде откровена.

— Дойдох, защото исках да съм с тебе.

Тихо изречените думи излъчваха неподправено достойнство.

Рет я погледна право в очите, гордо вдигна глава и гласът му омекна.

— Скъпа Скарлет, може някога да сме приятели, когато спомените се превърнат в горчиво-сладка носталгия. Може би ще стигнем до такъв момент, ако и двамата проявим благородство и търпение. Но нищо повече.

Рет нетърпеливо се заразхожда из стаята.

— Какво трябва да направя, за да го разбереш? Не искам да те нараня, но ти ме принуждаваш. Не искам да си тук. Върни се в Атланта, Скарлет, остави ме. Аз вече не те обичам. По-ясно от това не мога да се изразя.

По лицето на Скарлет не бе останала и капчица кръв. Зелените й очи блестяха на призрачно бялата кожа.

— Аз също мога да се изразявам ясно, Рет. Аз съм твоя съпруга и ти си мой съпруг.

— Неприятно обстоятелство, което предложих да поправим.

Думите му я удариха като камшик. Скарлет забрави, че трябва да се владее.

— Да се разведем? Никога, никога, никога. Никога няма да ти дам причина да поискаш развод. Аз съм твоя жена и като добра, грижовна съпруга дойдох при тебе, пренебрегнала всичко скъпо на сърцето ми.

Тържествуваща усмивка пропълзя по крайчетата на устните й и тя изигра решителния коз.

— Майка ти е преизпълнена с радост от моето пристигане. Какво ще й кажеш, ако ме изхвърлиш? Защото аз няма да скрия истината от нея и това ще я сломи.

Рет тежко закрачи от единия край на голямата стая до другия. Полугласно проклинаше с такава вулгарност, каквато Скарлет никога не беше чувала. Сега пред нея се изправи онзи Рет, за когото само беше чувала, онзи Рет, който бе участвувал в златната треска в Калифорния и защищавал своето с нож и тежки ботуши. Това беше Рет, контрабандистът на ром, постоянният посетител на най-долнопробните кръчми в Хавана. Рет, закононарушителят и авантюристът, приятел и съдружник на отстъпници като самия него. Скарлет го наблюдаваше изумена, очарована и развълнувана, въпреки заплахата, която се излъчваше от него. Изведнъж спря да се мята като животно из стаята и се обърна с лице към нея. Черните му очи блестяха, но вече не от гняв. Излъчваха хумор — мрачен, горчив, предпазлив. Пак беше Рет Бътлър, джентълменът от Чарлстън.

— Шах — каза той с крива усмивка. — Забравих непредсказуемата подвижност на царицата. Но това не е мат, Скарлет.

Рет протегна разтворените длани в знак, че в момента се предава.

Тя не разбра думите му, но жестът и тонът й подсказваха, че е спечелила… нещо.

— И така, оставам ли?

— Оставаш, докато сама не поискаш да си тръгнеш. Мисля, че това ще стане доста скоро.

— О, грешиш, Рет! Тук много ми харесва.

По лицето му се появи отдавна познат израз — развеселен, скептичен, всезнаещ.

— Откога си в Чарлстън, Скарлет?

— От снощи.

— И вече много ти харесва. Бързо действуваш, няма що, поздравявам те за твоята чувствителност. Изхвърлили са те от Атланта — цяло чудо е, че си отървала катрана и перата. Към теб впрочем се отнасят прилично дами, които не могат да се отнасят към хората другояче и затова си въобразяваш, че си намерила тук убежище — Рет се изсмя на израза на лицето й. — О, разбира се, все още имам мои хора в Атланта. Аз зная всичко за изолирането ти. Дори онази измет, с която се влачеше, не иска да има нищо общо с тебе.

— Не е вярно! — Извика тя. — Аз ги изхвърлих от дома.

Той сви рамене.

— Няма защо да го обсъждаме. Важното е, че сега си тук, в дома на майка ми и под нейното крило. Тъй като спокойствието й ме вълнува най-много, за момента нищо не мога да сторя. Всъщност това не се налага. Ти ще направиш необходимото без аз да се намесвам. Ще разкриеш истинската си същност. Тогава всички ще изпитат съжаление към мене и състрадание към майка ми. А аз ще ти приготвя багажа и ще те изпратя обратно в Атланта под благовъзпитаното и мълчаливо одобрение на цялото общество. Въобразяваш си, че можеш да минеш за дама, така ли? Даже сляп и глухоням не можеш да заблудиш.

— Аз съм дама, дяволите да те вземат. Ти просто не знаеш какво означава да си почтен човек. Ще съм ти много задължена, ако благоволиш да си припомниш, че майка ми беше от рода Робияр от Савана, а семейство О’Хара произхожда от кралете на Ирландия.

В отговор Рет се усмихна влудяващо толерантно.

— Спокойно, Скарлет. Само ми покажи дрехите, с които си дошла.

Той седна на най-близкия стол и протегна дългите си крака.

Скарлет се загледа в него, прекалено объркана от внезапното му спокойствие, за да проговори, без да е язвителна. Рет извади от джоба си пура и я хвана с пръсти.

— Надявам се, че нямаш нищо против да пуша в стаята си — каза той.

— Разбира се, че не.

— Благодаря. Сега ми покажи дрехите си. Сигурно са нови. Ти никога не би предприела опит да спечелиш пак благоразположението ми без цял арсенал фусти и копринени рокли, всички без изключение с типичния за теб ужасен вкус. Няма да ти позволя да направиш майка ми за посмешище. Затова хайде, Скарлет, покажи ги, искам да видя какво може да се използува.

Рет извади ножичка за подрязване на пури от джоба си. Скарлет се намръщи и все пак отиде до дрешника, за да събере тоалетите си. Идеята може би не беше лоша. Рет винаги бе контролирал нейния гардероб. Обичаше да я гледа в дрехите, които самият той беше избрал. Гордееше се, че тя изглежда стилна и красива. Ако искаше отново да определя външния й вид, пак да се гордее с нея, тя щеше да откликне. Заради него щеше да облече всички тоалети един по един. Така той щеше да я види по комбинезон. Пръстите й бързо разкопчаха роклята, с която беше облечена, и подплънките в турнюра. После прекрачи свлечения богат плат, събра дрехите и бавно влезе в спалнята с голи ръце, полуоткрита гръд и крака в копринени чорапи.

— Хвърли ги върху леглото — каза Рет, — и наметни нещо да не замръзнеш. От дъжда застудя, не забеляза ли?

Той издуха струя дим наляво с извърната встрани глава.

— Да не се простудиш, както се мъчиш да бъдеш съблазнителна, Скарлет. Губиш си времето.

Скарлет се разяри, в очите й лумнаха зелени пожари. Но Рет бе сякаш сляп за нея. Той преглеждаше изящните тоалети, метнати върху леглото.

— Отпори всички дантели — изкоментира той по повод на първата рокля — и остави само един волан. Тогава няма да е чак толкова лоша… Тази дай на камериерката, безнадеждна е… Тази става, ако махнеш гарнитурата, замениш златните с обикновени черни копчета и скъсиш шлейфа…

Само за няколко минути Рет прегледа цялата купчина.

— Ще ти трябват здрави, обикновени черни ботушки — каза той, след като свърши с дрехите.

— Купих си тази сутрин — отвърна Скарлет с леден глас. — Когато с майка ти ходихме на пазар — добави тя като натъртваше на всяка дума. — Не разбирам защо не й купиш кабриолет, след като толкова я обичаш. Тя много се изморява от ходенето.

— Ти не разбираш Чарлстън. Затова много скоро ще се почувствуваш нещастна. Можах да й купя тази къща, защото янките разрушиха нашата, а всички нейни познати притежават не по-малко внушителни домове. Мога дори да я обзаведа по-удобно, отколкото са се обзавели нейните приятели, защото тук всяка вещ е възвърната след плячкосването от страна на янките или е копие от някогашната нейна собственост. Приятелите й също са запазили доста от своите вещи. Но не мога да я отделям от тях като й купувам луксозни неща, които те не могат да си позволят.

— Сали Брутън има кола.

— Сали Брутън не прилича на никого. Открай време. Сали си е особена. Чарлстън уважава и даже обича ексцентричността. Но не търпи показността. А ти, моя скъпа Скарлет, никога не си успявала да устоиш на показността.

— Надявам се, че ти доставя удоволствие да ме обиждаш, Рет Бътлър!

Рет се изсмя.

— Всъщност си права. Сега можеш да се заловиш за работа с някоя от роклите, за да изглеждаш прилично на вечеря. Аз ще откарам членовете на комитета по домовете им. Сали не може да се справи в тази буря.

Той излезе и Скарлет навлече неговия халат, който беше по-топъл от нейния. Рет беше прав — наистина бе застудяло и тя трепереше. Вдигна яката до ушите си и седна на неговия стол. Присъствието му още се усещаше в стаята и тя потъна в него. Пръстите й погалиха меката тъкан, която я обвиваше — беше странно, че Рет е избрал такава тънка, едва ли не крехка материя за халата си, когато самият той беше толкова едър и силен. Но колко много други неща около него и се струваха загадъчни. Изобщо не го познаваше, никога не го беше познавала. За миг изпита ужасна безпомощност. Но я отхвърли и бързо се изправи. Трябваше да се облече преди връщането на Рет. Господи, колко ли време беше прекарала унесена в мечти на стола? Беше почти тъмно. Скарлет припряно позвъни на Панзи. От розовата рокля трябваше да се махнат панделките и дантелите, за да я облече довечера, и машата за коса трябваше веднага да се сложи да се нагрява. Искаше да изглежда особено красива и женствена за Рет… Скарлет се загледа в голямата покривка на леглото и се изчерви от мислите си.

 

 

Човекът, който палеше фенерите, още не беше стигнал до горния край на града, където живееше Ема Ансън, и Рет трябваше да кара бавно, приведен напред, втренчен през проливния дъжд в тъмната улица. Зад него в покритата кола оставаха само мисис Ансън и Сали Брутън. Първо откара Маргарет Бътлър в малката къщичка на Уотърстрийт, където живееха двамата с Рос. После се отправи към Броудстрийт. Там Едуард Купър придружи под големия си чадър Ан Хамптън до входа на Конфедератския дом.

— Ще се прибера пеша — извика Едуард към Рет от тротоара, — няма смисъл да се качвам с мокрия чадър при дамите.

Той живееше на Чърчстрийт, само на една пресечка. Рет докосна широката периферия на шапката си за довиждане и продължи.

— Мислиш ли, че Рет може да ни чуе? — прошепна Ема Ансън.

— Аз едва те чувам, Ема, а съм само на една крачка от тебе — язвително подхвърли Сали. — За бога, говори малко по-високо. Пороят е оглушителен.

Сали се дразнеше от дъжда, заради него не можеше сама да кара колата.

— Какво мислиш за жена му? — попита Ема. — Изобщо не е такава, каквато очаквах. Виждала ли си някога толкова натруфено нещо като нейния дневен костюм?

— О, дрехите лесно се поправят, а много жени имат ужасен вкус. Не, интересното е, че тя има възможности — каза Сали. — Само дали ще успее да ги осъзнае. Красотата и положението на призната красавица могат да й попречат. Колко жени въобще не могат да преодолеят това.

— Флиртът й с Едуард беше много смешен.

— Механичен според мене, не смешен. Освен това много мъже очакват точно такова поведение. Може би сега то им е необходимо повече отвсякога. Загубили са всичко, което някога ги караше да се чувствуват мъже — богатства, земи, власт.

Двете жени помълчаха, замислени за неща, които един горд народ под ботуша на военна окупационна сила предпочита да остави недоизказани.

Сали се прокашля и наруши мрачното настроение.

— Едно нещо ми се стори хубаво — подхвана тя одобрително, — жената на Рет със сигурност е лудо влюбена в него. Видя ли как светна лицето й, когато той се появи на вратата?

— Не, не видях — отговори Ема. — Съжалявам. Аз видях същото изражение, но то беше на лицето на Ан.