Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отнесени от вихъра (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Scarlett, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 63 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2011)
Разпознаване и корекция
ganinka (2011)

Оформление: pechkov, 2011

 

Издание:

Александра Рипли. Скарлет — том І

Продължение на „Отнесени от вихъра“ от Маргарет Мичъл

Издателство „Хемус“, 1992

Американска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Преводачи: фирма „Качин“

Художник: Тотко Кьосемарлиев

Художник-редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Атанаска Йорданова

Формат: 32/84/108. Печатни коли: 32

Издателство „Хемус“ ООД

ДФ „Полиграфичен комбинат“ — София

Твърда корица — 39 лв. Мека корица — 34 лв.

 

Alexandra Ripley. Scarlett

The sequel to Margaret Mitchell’s „Gone with the Wind“

Warner Books, Inc., New York, 1991

© 1991 Stephen Mitchell Trusts

ISBN 954–428–012–X

 

 

Оформление: pechkov, 2011

 

Издание:

Александра Рипли. Скарлет — том ІІ

Продължение на „Отнесени от вихъра“ от Маргарет Мичъл

Издателство „Хемус“, 1992

Американска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Преводачи: фирма „Качин“

Художник: Тотко Кьосемарлиев

Художник-редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Людмила Стефанова

Формат: 32/84/108. Печатни коли: 28

Издателство „Хемус“ ООД

ДФ „Полиграфичен комбинат“ — София

Твърда корица — 39 лв. Мека корица — 34 лв.

 

Alexandra Ripley. Scarlett

The sequel to Margaret Mitchell’s „Gone with the Wind“

Warner Books, Inc., New York, 1991

© 1991 Stephen Mitchell Trusts

ISBN 954–428–012–X

История

  1. — Добавяне

30.

Скарлет изглеждаше много стилно на лова, организиран от Джон Морланд. Пристигна на ездитен кон, придружена от две конярчета, които водеха Полумесец и Комета — една от новите й придобивки. Полите на специално ушития тоалет елегантно се спускаха от новото дамско седло. Беше много доволна от себе си. Трябваше да се бори с мисис Симс като тигрица, но беше спечелила битката. Никакви корсети. Шарлот беше смаяна. Никой не бил противоречал на Дейзи Симс, каза тя, и не бил успявал да надделее. „Никой преди мене може би — помисли Скарлет. — Освен това спечелих в спора с Шарлот.“

Шарлот твърдеше, че ловът на Барт Морланд не бил мястото, където Скарлет би навлязла в света на ирландското общество. Самият той бил безукорен и като се изключи липсата на пари — един от най-подходящите ергени в околността. Но домакинството му изобщо не било впечатляващо. Лакеите, които сервирали закуската, всъщност били коняри, преоблечени в ливреи за няколко часа. Шарлот била осигурила много по-важна покана за Скарлет. Най-подходящата подготовка за истинския й дебют. Скарлет не можела да отиде първо в Морланд Хол, вместо в избраното от Шарлот място.

— Мога и ще ида — отсече Скарлет. — Барт ми е приятел.

Повтаряше все същото, докато Шарлот не се предаде. Премълча пред нея останалото. Искаше й се да иде там, където щеше да се чувствува поне малко удобно. Колкото повече наближаваше времето, толкова повече перспективата за навлизане в „обществото“ сякаш я плашеше, вместо да я примамва. Все си мислеше какво каза веднъж за нея Мами: „Просто едно муле в конски впряг.“ Започна да се сеща за тези думи още по-често след пристигането на вдъхновения от парижката мода гардероб, ушит от мисис Симс. Представяше си как ще си ги прошушват един на друг стотиците лордове, лейди, графове и графини при първата й поява на важно място.

 

 

— Барт, радвам се да те видя.

— И аз също, Скарлет. Полумесец изглежда готов да препуска хубавичко. Ела да пием по чаша за изпроводяк на специалния ми гост. Сякаш съм бил на лов за лъвове. Горд съм като Луцифер.

Скарлет се усмихна любезно на младия депутат в парламента от графство Мийд. Видя й се много красив, въпреки че обикновено не харесваше мъже с бради, макар и така добре поддържани, както тази на мистър Парнел. Беше чувала името му някъде. А, да, на закуската у Барт. Спомни си. Кълъм ненавиждаше този Парнел. Трябваше да внимава да разкаже на Кълъм всичко за него. След лова. Защото сега Полумесец изгаряше от нетърпение да почнат. Тя също.

 

 

— Изобщо не проумявам как може да си толкова упорит, Кълъм. — Скарлет беше преминала от въодушевление през убеждаване към гняв. — Даже не си се потрудил да го чуеш как говори, за бога. Е, аз пък го изслушах, беше очарователен, всички попиваха думите му. И той иска същото, за което ти винаги говориш: Ирландия за ирландците, никакви гонения, дори никакви наеми и никакви земевладелци. Какво повече искаш?

Търпението на Кълъм се изчерпа.

— Искам да не си такава лековерна глупачка! Не знаеш ли, че самият мистър Парнел е земевладелец? И протестант. И е завършил английския Оксфордски университет. Той търси повече гласове, не справедливост. Този човек е политик и неговата политика на самоуправление, която си преглътнала така лесно заради бонбонената му сериозност и красивото лице, всъщност е за него ни повече, ни по-малко тояга, която размахва пред англичаните, и морков, с който подмамва бедното невежо ирландско магаре.

— С теб просто не може да се говори! Ама той направо заяви, че подкрепя финианците!

Кълъм сграбчи Скарлет за ръката.

— Ти каза ли нещо?

Тя се дръпна от него.

— Разбира се, че не. Смяташ, че съм глупачка, и ме мъмриш като глупачка, но аз не съм такава. Чак дотолкова съобразявам. Няма смисъл тайно да се пренасят пушки и да се почва война, ако можеш да постигнеш целите си и без тях. Преживях една война, започната от шепа буйни глави заради някакви възвишени принципи. Но тази война само уби повечето мои приятели и разруши всичко. За нищо. Казвам ти, Кълъм О’Хара, има начин Ирландия да се върне на ирландците без убийства и пожари и аз настоявам за него. Не за още пари, за да купува Стивън пушки, чуваш ли? И не искам повече да криете оръжие в моя град. Искам да го махнете от църквата. Не ме интересува какво ще правите с пушките, можете да ги хвърлите в блатото, ако питаш мене. Но държа да се отърва от тях. Веднага.

— И от мене, това ли искаш да кажеш?

— Ако настояваш, тогава… — Очите на Скарлет се напълниха със сълзи. — Какво говоря? Какво говориш? О, Кълъм, не допускай такова нещо. Ти си най-добрият ми приятел, почти като брат. Моля ти се, Кълъм, много ти се моля, не бъди толкова упорит. Не искам да се бия.

Сълзите рукнаха. Кълъм пое ръката й в своята и здраво я стисна.

— Ах, Скарлет скъпа, у нас сега надделяват ирландските характери, а не говорят Кълъм и Скарлет. И най-жалкото е, че ние двамата се караме и си крещим един на друг. Прости ми, арун.

— Какво значи арун? — попита тя през сълзи.

— Значи „скъпа“, като „Скарлет скъпа“ на английски. На ирландски ти си моята „Скарлет арун“.

— Звучи хубаво.

— Още повече с твоето име.

— Кълъм, пак ми сваляш звезди от небето, но няма да ти позволя да ме омаеш така, че да забравя. Обещай, че ще махнеш пушките. Не те карам да гласуваш за Чарлс Парнел, само ми обещай, че няма да започнете война.

— Обещавам ти, Скарлет арун.

— Благодаря ти. Вече съм много по-добре. Сега трябва да вървя. Ще дойдеш ли у дома на вечеря в моята изискана сутрешна стая, въпреки че се свечерява?

— Не мога, Скарлет арун. Имам среща с един приятел.

— Доведи и него. Готвачката трябва да храни всичките девет милиона слуги, с които изведнъж се сдобих, така че винаги може да приготви нещичко за тебе и за твоя приятел.

— Не тази вечер. Друг път.

Скарлет не настоя повече, беше получила онова, което желаеше. Преди да се прибере вкъщи, отиде до малкия параклис и се изповяда на отец Флин. Спомена избухването си пред Кълъм, но не това беше главното в изповедта. Търсеше опрощение за греха, от който на самата нея й се смразяваше кръвта. Беше благодарила на Бога, когато научи от Джон Морланд, че преди шест месеца жената на Рет е пометнала.

 

 

Кълъм О’Хара влезе в изповедалнята малко след като Скарлет си тръгна оттам. Беше я излъгал — тежък грях. Покая се и после отиде до арсенала в англиканската църква, да провери дали оръжието е добре прикрито, в случай че на Скарлет й хрумнеше да провери.

 

 

След ранната неделна служба Шарлот Монтагю и Скарлет тръгнаха на гости — предстоеше й да направи своя дебют. Щяха да гостуват една седмица. Скарлет не искаше да се отделя от Кет за толкова дълго време, но тъкмо беше минал рожденият й ден — мисис Фиц още свиваше устни от гняв заради повредения от тичащите деца паркет в балната зала — и беше сигурна, че дъщеричката й нямаше да забележи нейното отсъствие. Разглеждането на новите мебели и запознаването с новата прислуга запълваха времето на момиченцето.

Скарлет, Шарлот и Евънс, камериерката на Шарлот, отидоха с елегантната карета на Скарлет до гарата в Трим. Щяха да гостуват в графство Монахан — прекалено далеч, за да пътуват с коне.

Скарлет беше по-скоро възбудена, отколкото нервна. Идеята да посети първо Джон Морланд излезе сполучлива. Шарлот обаче беше нервна и за двете, въпреки че външно не й личеше — бъдещето на Скарлет в модния свят щеше да зависи от впечатлението, което щеше да направи през тази седмица. Също и бъдещето на Шарлот. Тя погледна Скарлет, за да се успокои. Да, изглеждаше прекрасно в пътническия костюм от зелено мерино. Очите й бяха дар божи, толкова необичайни и запомнящи се. А тънката фигура без корсет сигурно щеше да развърже езиците на сплетниците и да разтупка сърцата на мъжете. Изглеждаше точно както Шарлот беше намекнала на някои приятели: красива американска вдовица, не в първа младост, със свеж колониален вид и чар; малко нетактична, но затова пък забавна; романтично ирландска, както може да бъде само чужденката; значително, дори вероятно феноменално богата, дотолкова, че да може да си позволи да има свободен дух; добре възпитана, с аристократична френска жилка, но жизнерадостна и буйна поради американския си произход; непредсказуема, ала с добри обноски, наивна и все пак опитна; изобщо интересно и забавно допълнение към кръговете, които прекалено добре се познаваха помежду си и жадуваха за някой нов човек, когото да одумват.

— Може би е добре да ти повторя кой сигурно ще присъствува — предложи Шарлот.

— Моля те, недей, Шарлот. Все едно ще ги забравя. Освен това помня най-важното. Херцогът е по-важен от маркиза, следва графът, после виконтът, баронът и баронетът. Мога да се обръщам към всички мъже със „сър“ както в Юга, затова няма какво да се тормозя с разни „милорд“ и „ваша светлост“, но никога не бива да наричам жените „мадам“, както казваме в Америка, защото това обръщение е запазено само за кралица Виктория, а тя със сигурност няма да присъствува. Затова, ако не ми кажат да се обръщам на малко име, просто се усмихвам и не използувам никакво обръщение. Няма какво да се мъча с познатите „мистър“ или „мис“, освен ако не са „почитаеми.“ Струва ми се смешно. Защо не „уважаеми“ или нещо подобно?

Шарлот вътрешно потръпна. Скарлет беше прекалено самоуверена, прекалено безгрижна.

— Не си внимавала, Скарлет. Има някои имена, който не се употребяват с никаква титла, дори „почитаеми“, но те са не по-малко важни от херцозите, дето не са от кралско потекло. Хърбъртови, Бъркови, Кларкови, Лефрой, Бленърхасетови…

Скарлет се закиска. Шарлот млъкна. Да става каквото ще става.

Къщата беше грамадна постройка в готически стил с кулички и кули, огромни витражи като в катедрала, коридори, дълги над сто метра. Скарлет се сепна, като видя всичко това, но миг по-късно си рече: „Ти водиш рода О’Хара“ — и смело тръгна по каменните стъпала с предизвикателно вирната брадичка.

Към края на вечерята се усмихваше на всички, дори на лакея зад нейния стол с висока облегалка. Храната беше отлична, изобилна и изискано поднесена, но Скарлет почти не я вкуси. Истинският пир беше възхищението на околните. Бяха поканени четирийсет и шест души и всички искаха да се запознаят с нея.

— … а на Нова година трябва да почукам на всяка врата в града, да вляза, да изляза, пак да вляза и да изпия чаша чай. Кълна се, че не разбирам как не пожълтявам като азиатка, след като изпивам половината чаена реколта на Китай — бъбреше весело тя на мъжа, настанен от лявата й страна. Той изглеждаше очарован от задълженията на старейшината на рода О’Хара.

Когато домакинята „обърна“ масата, Скарлет възхити генерала от запаса, седнал от дясната й страна, с най-подробен разказ ден по ден за обсадата на Атланта. Южняшкият й акцент не приличал на това, което се очаквало от една американка, разказваха по-късно събеседниците й на всички останали, и тя била „страхотно интелигентна жена“.

Решиха също, че е и „страхотно привлекателна“. Огромният годежен пръстен с изумруди и диаманти, който бе получила от Рет, блещукаше внушително на откритото, но не разголено деколте. Шарлот беше поръчала да го преработят на медальон и сега той висеше на верижка от бяло злато, толкова тънка, че беше едва забележима.

След вечеря Скарлет поигра вист с обичайното умение. Партньорката й спечели достатъчно пари да покрие загубите от трите си предишни гостувания и компанията на Скарлет стана търсена както сред жените, така и сред мъжете.

На заранта и следващите пет поредни сутрини имаше лов. Скарлет прояви ловкост и безстрашие даже на коня от конюшнята на домакините. Успехът й беше сигурен. Англоирландските благородници не ценят нищо друго така високо, както умелата езда.

Шарлот Монтагю трябваше да внимава да не забележат, че прилича на котка, току-що облизала паница гъста сметана.

 

 

— Хареса ли ти? — попита тя Скарлет по пътя обратно към Балихара.

— Много, Шарлот! Бог да те благослови, че уреди да ме поканят. Всичко беше прекрасно. Много умно беше да оставят сандвичи в спалнята. Винаги огладнявам късно вечер; предполагам, че с всички е така.

Шарлот се смя, докато не й потекоха сълзи. Скарлет се нацупи.

— Не виждам какво толкова смешно има в здравия апетит. Ако играта на карти се проточи, минава доста време между вечерята и лягането.

Най-накрая Шарлот успя да проговори и да й обясни. В по-изисканите къщи подносът със сандвичи в дамските спални се използувал като сигнал за обожателите. Оставени на пода в коридора пред стаята на дамата, сандвичите представлявали покана да влезе мъж.

Скарлет се изчерви.

— Господи, Шарлот, аз ги изяждах до троха. Какво трябва да са си помислили прислужничките?

— Не само прислужничките, Скарлет. Всички в къщата трябва да са се чудели кой е щастливецът. Или щастливците. Естествено, никой джентълмен не би могъл да претендира за званието, защото в противен случай не би бил джентълмен.

— Няма да мога да погледна никого в очите. Това е най-скандалното нещо, което някога съм чувала. Отвратително! А аз си мислех, че всички са толкова приятни хора.

— Но, мило дете, точно приятните хора измислят такива дискретни ходове. Всички знаят правилата, но никой не ги споменава. Как хората се развличат си е тяхна тайна, освен ако не решат да я споделят.

Скарлет понечи да заяви, че там, откъдето идва, хората са честни и почтени. После си спомни Сали Брутън в Чарлстън. Сали говореше по същия начин за „дискретност“ и „развлечения“, сякаш изневярата и развратът бяха общоприети, в реда на нещата.

Шарлот Монтагю се усмихна самодоволно. Ако имаше нужда от нещо за създаването на легенда около Скарлет О’Хара, грешката със сандвичите прекрасно бе изпълнила тази роля. Сега тя беше известна като свеж полъх от колонните, но и като достатъчно изтънчена все пак.

Шарлот се зае да крои наум планове за бъдещото си оттегляне. Само още няколко месеца — и никога повече няма да се измъчва от скуката на модните събирания по гости.

— Ще уредя да получаваш ежедневно вестник „Айриш Таймс“ — каза тя на Скарлет. — Трябва да го четеш най-внимателно от край до край. Всички, с които ще се запознаеш в Дъблин, очакват да си в течение на новините.

— Дъблин? Не ми каза, че ще ходим в Дъблин.

— Така ли? Бях сигурна, че съм ти казала. Извинявай, Скарлет. Дъблин е центърът на всичко, ще ти хареса. Това е истински град, не разраснало се провинциално селище от рода на Дроуеда или Голуей. А дворецът ще е най-вълнуващото ти преживяване.

— Дворец? Истински, не развалини? Не знаех, че има такова нещо. Там ли живее кралицата?

— Не, слава богу. Кралицата е чудесна владетелка, но е извънредно скучна жена. Не, дворецът в Дъблин се управлява от представител на Нейно величество, от вицекраля. Ще бъдеш представена на него и на вицекралицата в Тронната зала…

Мисис Монтагю описа на Скарлет такъв разкош и великолепие, за каквито тя никога не беше чувала. Чарлстънската „Света Сесилия“ бледнееше пред описанието. Скарлет закопня с цялото си сърце да постигне успех в дъблинското общество. Така щеше да постави Рет на мястото му и той щеше да загуби всякакво значение за нея.

„Сега беше моментът да й кажа — мислеше Шарлот. — След тази успешна седмица поканата сигурно ще дойде. Вече няма опасност да загубя капарото за апартамента в «Шелбърн», който ангажирах за Сезона, когато получих бележката й миналата година.“

 

 

— Къде е скъпата ми Кет? — извика Скарлет, когато се втурна в къщата. — Мама си е у дома, миличко.

След половин час усилено търсене намери Кет в конюшнята, покатерена на гърба на Полумесец. Изглеждаше стряскащо мъничка върху едрия кон. Скарлет сниши глас, за да не уплаши Полумесец.

— Ела при мама, съкровище, ела да ме прегърнеш.

Сърцето й замря, докато наблюдаваше как дъщеря й скача върху сламата, близо до огромните подковани копита. Кет изчезна от погледа й, после мургавото личице се показа над вратичката към бокса на Полумесец. Детето се катереше по вратата, вместо да я отвори. Скарлет коленичи да го прегърне.

— О, толкова се радвам да те видя, миличко. Много ми липсваше. А аз липсвах ли ти?

— Да — измъкна се Кет от прегръдката.

„Е, поне съм й липсвала, никога преди не го е признавала.“ Скарлет се изправи, горещият прилив на любов към Кет отстъпи на обичайната всеотдайност.

— Не знаех, че обичаш конете, котенце.

— Обичам ги. Обичам животните.

Скарлет с усилие заговори весело:

— Искаш ли да си имаш собствено пони? Конче като за малко момиченце?

„Не бива да мисля за Бони, няма да мисля за нея. Обещах, че няма да ограничавам Кет и няма да я гледам като в саксия само защото изгубих Бони при нещастен случай. Още когато Кет беше новородена, се заклех, че ще я оставя да бъде каквато поиска, че ще й дам волността, от която се нуждае свободният дух. Не знаех, че ще се окаже толкова трудно и че непрекъснато ще ми се иска да я закрилям. Но трябва да удържа обещанието си. Зная, че е правилно. Ще получи пони, ако иска. Ще се научи да прескача препятствия с него и аз ще я гледам, ако ще сърцето ми да се свива от страх. Обичам Кет прекалено много, за да я ограничавам.“

Скарлет нямаше откъде да научи, че Кет беше ходила до град Балихара, докато тя отсъствуваше. Вече тригодишна, започваше да проявява интерес към другите деца и техните игри. Беше отишла да потърси другарчетата си от игрите по време на празненството по случай рождения й ден. На широката улица играеха четири-пет момченца. Тя тръгна към тях, но те избягаха. Две деца спряха на достатъчно голямо разстояние, събраха камъни и почнаха да ги хвърлят по нея.

Каля! Каля! — крещяха ужасени те. Бяха научили думата от майките си, келтската дума за „вещица“.

Кет погледна майка си.

— Да, искам пони — каза тя.

Понитата не хвърляха камъни. Зачуди се дали да не разкаже на майка си за момчетата и да я попита за думата. Кет обичаше да научава нови думи. Но тази дума не й хареса. Реши да не пита.

— Искам пони още днес.

— Днес не мога да намеря, мъничката ми. Ще започна да търся от утре. Сега да вървим и да пием чай.

— Със сладкиши?

— Разбира се, че със сладкиши.

Горе в техните стаи Скарлет смъкна красивия пътнически костюм по най-бързия начин. Изпита неясна потребност да нахлузи ризата, полата и ярките селски чорапи.

 

 

Към средата на декември Скарлет се разхождаше по дългите коридори на Големия дом като звяр в клетка. Беше забравила колко мрази мрачните, къси и влажни зимни дни. Няколко пъти реши да иде в кръчмата на Кенеди, но след злополучното канене на хората от града вече не се чувствуваше така свободно с тях, както преди. Яздеше по малко. Но това не беше необходимо, конярчетата се грижеха да разтъпкват конете. Тя обаче имаше нужда от чист въздух, та макар и в ледения дъжд. Ако се случеха няколко слънчеви часове, Скарлет наблюдаваше как Кет радостно язди шотландското пони в големи кръгове по заледената морава. Скарлет знаеше, че така се поврежда тревата, която трябваше да израсне догодина, но Кет беше неудържима. Скарлет не можеше да я убеди да стои вътре през цялото време, дори и в кухнята и конюшнята.

На Бъдни вечер Кет запали свещта на Младенеца и после всички свещи, до които можеше да достигне на елхата. Кълъм я вдигна да запали и по-горните.

— Чужд английски обичай — отбеляза той. — Сигурно ще изгориш къщата до основи.

Скарлет погледна ярките играчки и запалените свещи на елхата.

— Мисля, че е много красива, дори модата да идва от английската кралица — възрази тя. — Освен това съм украсила всички прозорци и врати със зеленика, Кълъм, така че всичко в Балихара е ирландско с изключение на тази стая. Не бъди такъв мърморко.

Кълъм се засмя.

— Кет О’Хара, знаеше ли, че твоят кръстник е мърморко?

— Днес разбрах — отговори Кет.

Този път смехът на Кълъм дойде непринудено.

— Направо от устата на младенците — каза той. — Сам съм си виновен, че попитах.

Помогна на Скарлет да донесе подаръка на Кет, след като детето заспа. Беше люлеещо се пони играчка в естествен ръст.

Сутринта на Коледа Кет го изгледа неодобрително.

— Не е истинско.

— Това е играчка, съкровище, да играеш вкъщи, когато времето е лошо.

Кет се покатери на понито и се залюля. Съгласи се снизходително, че играчката не е лоша като за неистинско пони.

Скарлет въздъхна облекчено. Сега вече нямаше да изпитва угризения, че отива в Дъблин. Имаше среща с Шарлот в хотел „Грешъм“ в деня след традиционния новогодишен чай с бармбрек.