Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отнесени от вихъра (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Scarlett, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 63 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2011)
Разпознаване и корекция
ganinka (2011)

Оформление: pechkov, 2011

 

Издание:

Александра Рипли. Скарлет — том І

Продължение на „Отнесени от вихъра“ от Маргарет Мичъл

Издателство „Хемус“, 1992

Американска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Преводачи: фирма „Качин“

Художник: Тотко Кьосемарлиев

Художник-редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Атанаска Йорданова

Формат: 32/84/108. Печатни коли: 32

Издателство „Хемус“ ООД

ДФ „Полиграфичен комбинат“ — София

Твърда корица — 39 лв. Мека корица — 34 лв.

 

Alexandra Ripley. Scarlett

The sequel to Margaret Mitchell’s „Gone with the Wind“

Warner Books, Inc., New York, 1991

© 1991 Stephen Mitchell Trusts

ISBN 954–428–012–X

 

 

Оформление: pechkov, 2011

 

Издание:

Александра Рипли. Скарлет — том ІІ

Продължение на „Отнесени от вихъра“ от Маргарет Мичъл

Издателство „Хемус“, 1992

Американска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Преводачи: фирма „Качин“

Художник: Тотко Кьосемарлиев

Художник-редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Людмила Стефанова

Формат: 32/84/108. Печатни коли: 28

Издателство „Хемус“ ООД

ДФ „Полиграфичен комбинат“ — София

Твърда корица — 39 лв. Мека корица — 34 лв.

 

Alexandra Ripley. Scarlett

The sequel to Margaret Mitchell’s „Gone with the Wind“

Warner Books, Inc., New York, 1991

© 1991 Stephen Mitchell Trusts

ISBN 954–428–012–X

История

  1. — Добавяне

Кулата

16.

Трите селски момичета стояха пред широката врата на спалнята в Големия дом, която Скарлет беше избрала за себе си. И трите носеха дълги домашно тъкани престилки и набрани бонета, но само това бе еднакво у тях. Ани Дойл беше дребна и закръглена като кученце, Мери Моран — висока и несръчна като плашило, Пеги Куин — спретната и хубава като скъпа кукличка. Държаха се за ръце и се притискаха една о друга.

— Ще тръгваме сега, ако нямате нищо против, мисис Фицпатрик, докато не е заваляло силно — каза Пеги. Другите момичета закимаха енергично.

— Много добре — отвърна мисис Фицпатрик. — Но в понеделник елате по-рано да си го отработите.

— О, да, госпожо — извикаха те в един глас, тромаво се поклониха и обувките им затрополиха надолу по стълбите.

— Понякога се отчайвам — въздъхна мисис Фицпатрик. — Но съм правила добри прислужници и от по-лош материал. Тези поне искат да се научат. А дъждът не би ги притеснил, ако днес не беше Вси светии. Сигурно си мислят, че ако небето притъмнее от облаци, все едно е паднала нощта. — Тя погледна закачения на гърдите й златен часовник. — Едва минава два… Но да се върнем на въпроса. Страхувам се, че тази влага ще ни попречи да завършим, мисис О’Хара. Иска ми се да не беше така, ала няма да ви лъжа. Свалихме старите тапети от стените и ги изтъркахме добре, но на някои места трябва да се измаже наново, а това означава сухи стени. После пък е нужно известно време, докато хоросанът изсъхне, преди стената да се боядиса или облепи. Две седмици просто няма да е стигнат.

Скарлет стисна зъби.

— Ще родя детето си в тази къща, мисис Фицпатрик. Казах ви от самото начало.

Гневът й не успя да пробие невъзмутимостта на икономката.

— Имам едно предложение — каза тя.

— Стига да не е да се местя някъде.

— Напротив. Мисля, че с един пламтящ огън в камината и с весели плътни пердета на прозорците голите стени няма да са чак толкова неприятни.

Скарлет мрачно погледна сивия, напукан от влагата хоросан.

— Изглежда ужасно — отрони тя.

— Килимът и мебелите ще променят нещата. Имам една изненада за вас. Намерихме я на тавана. Елате да погледнете.

Тя отвори вратата към съседната стая. Скарлет тежко се довлече дотам, после избухна в смях.

— Господи! Какво е това?

— Казват му Господарското легло. Не е ли великолепно?

Тя се разсмя със Скарлет, докато разглеждаха невероятния предмет в средата на стаята. Бе огромно — поне три метра дълго и два широко. Четири дебели дъбови стъбла във формата на гръцки богини с увенчани с лаврови венци глави крепяха рамката на балдахина. На таблите при главата и краката релефно бяха гравирани мъже в тоги, заели героични пози в беседки под преплетени гроздове и цветя. Над главата се мъдреше олющена варакосана корона.

— Кой ли великан е спял в него? — попита Скарлет.

— Вероятно е направено специално за посещението на вицекраля.

— А той кой е?

— Главата на правителството в Ирландия.

— Е, мога да кажа само, че е достатъчно голямо за това мое дете слонче, дето трябва да го родя. Стига докторът да може да се пресегне и да го хване, като се покаже.

— В такъв случай да поръчам ли дюшека? В Трим има човек, който може да го направи за два дни.

— Да, поръчайте го. Поръчайте и чаршафи или ги ушийте. За бога, мога да спя в това легло цяла седмица и да не попадна два пъти на едно и също място.

— С балдахин и пердета то ще стане като отделна стая.

— Като стая ли? Ще стане като къща. Но сте права — легна ли в него, изобщо няма да забелязвам отвратителните стени. Вие сте истинско чудо, мисис Фицпатрик. За пръв път от месеци се чувствувам добре. Представяте ли си какво означава едно дете да започне живота си в такова легло? Сигурно ще стане три метра високо.

Смееха се приятелски, докато бавно слизаха по излъсканата гранитна стълба към първия етаж. „Тук незабавно трябва да се сложи килим — мислеше си Скарлет. — Или може би просто ще заключа втория етаж. Стаите са толкова големи, че къщата е огромна и само с единия етаж. Ако мисис Фицпатрик и готвачката ми позволят. А защо пък не? Какъв е смисълът да си старейшината на рода О’Хара, ако не можеш да правиш каквото си искаш?“ Скарлет се дръпна, за да може мисис Фицпатрик да отвори тежката предна врата. Пред очите им се изправи стена от вода.

— По дяволите — каза Скарлет.

— Това не е дъжд, а истински порой — рече икономката. — Няма да продължи дълго. Искате ли един чай? В кухнята е топло и сухо — печката горя цял ден, за да я изпробвам.

— Няма да е лошо.

Тя последва замислената мисис Фицпатрик в кухнята.

— Тук всичко е ново — подозрително забеляза Скарлет. Не обичаше да се харчи без нейно одобрение. А меките столове край печката изглеждаха прекалено удобни за готвачки и прислужници, който би трябвало да работят. — Колко струва това? — Тя потупа тежката дървена маса.

— Няколко калъпа сапун. Беше в един от складовете край конюшните, потънала в мръсотия. Столовете са от къщата на Кълъм. Той предложи да примамим готвачката с удобства, преди да е видяла останалата част от къщата. Направила съм списък на мебелите за нейната стая. Ето го там на масата — чака вашето одобрение.

Скарлет се почувствува виновна. После се сети, че точно такава е била идеята, и се ядоса.

— А какво стана с всички онези списъци, които одобрих миналата седмица? Кога ще пристигнат нещата?

— Вече са тук, в килера. Мислех да ги разопаковам идната седмица заедно с готвачката. Повечето жени си имат свой начин да подреждат съдовете и всичко останало.

Скарлет пак се ядоса. Гърбът я болеше повече от друг път. Притисна болката с ръце. После я прониза нова болка, спусна се по крака й и я накара да забрави гърба си. Тя сграбчи ръба на масата, за да не падне, и безмълвно загледа течността, стичаща се на локва в краката й край босите й стъпала, на излъскания каменен под.

— Водата тръгна — продума тя най-сетне — и е червена. — Погледна поройния дъжд през прозореца. — Съжалявам, мисис Фицпатрик, ще трябва да се измокрите. Помогнете ми да се кача на масата и ми дайте нещо да попивам водата… или кръвта. После тичайте с всичка сила до кръчмата или магазина и пратете някой да препусне презглава за лекар. Ще раждам.

 

 

Пронизващата болка не се повтори. Подложила възглавниците от столовете под главата и кръста си, Скарлет лежеше доста удобно. Пиеше й се нещо, но реши, че е по-добре да не слиза от масата. Ако болката се върнеше, можеше да падне и да се нарани.

„Може би не трябваше да изпращам мисис Фицпатрик да плаши хората до смърт. Само три пъти имах болки, откак тръгна, и то съвсем леки. Щях да се чувствувам чудесно, стига да нямаше толкова много кръв. При всяка болка и щом бебето зарита, започва направо да шурти. Не ми се е случвало по-рано. Когато водата тръгне, обикновено е чиста, а не кървава. Нещо не е наред. Къде е докторът? Още една седмица, и щеше да има лекар на две крачки. А сега сигурно ще бъде някой непознат от Трим. Ех, докторе, вие не знаете, но всичко трябваше да бъде съвсем различно. Аз трябваше да бъда в легло със златна корона, а не върху маса от склада при конюшните. Какво начало може да бъде това за едно дете? Ще трябва да го кръстя «Жребче» или «Кобилка», изобщо нещо конско. Пак кръв! Не ми харесва тази работа. Защо не се връща мисис Фицпатрик — поне да ми даде чаша вода, гърлото ми е съвсем пресъхнало. Стига си ритало, бебче, не се дръж като кон само защото сме на маса от склада при конюшните. Стига! Караш ме да кървя. Почакай, докато дойде докторът, тогава можеш да излезеш. Честно казано, с радост ще се отърва от тебе. Наистина беше по-лесно да те зачена, отколкото да те родя… Не, не трябва да мисля за Рет, иначе ще полудея. Защо не спира да вали? Такъв порой! А и вятърът се засилва. Това си е направо буря. Хубаво време си избрах да раждам, да ми тръгне водата… защо е червена? За бога, нима ще ми изтече цялата кръв на тая мръсна маса, без да пийна поне един чай? О, как ми се пие кафе! Понякога така ми липсва кафето, че ми се иска да крещя или да плача… о, Господи, още кръв! Поне не боли. И никакви напъни, само нещо като трепване… Но защо тогава блика толкова кръв? Какво ще стане, като почнат истинските болки? Мили Боже, ще потекат реки от кръв по целия под. Всички ще трябва да си мият краката. Чудя се дали мисис Фицпатрик си държи ведро с вода за краката? Чудя се дали кряска, преди да я изхвърли? Чудя се къде, по дяволите, изчезна тя? Само да свърши това, и ще я уволня — и няма да й дам никакви препоръки, поне не такива, които да може да покаже на когото и да било. Да избяга и да ме остави да умра от жажда, сам-самичка! Не ритай така. Ти май си муле, а не кон. О, Господи, кръвта… Няма да губя самообладание, няма. Няма! Една О’Хара не може да прави такива неща. Старейшината на рода О’Хара. Това много ми харесва… Какво става? Дали е докторът?“

Влезе мисис Фицпатрик.

— Добре ли сте, мисис О’Хара?

— Съвсем добре — каза старейшината на рода О’Хара.

— Донесох чаршафи и одеяла, и меки възглавници. Идват хората с дюшека. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Искам малко вода.

— Веднага.

Скарлет се подпря на лакът и жадно отпи.

— Кой ще доведе доктора?

— Кълъм. Опита се да прекоси реката, за да извика лекаря от Адамстаун, но не можа. Отиде в Трим.

— Така и предполагах. Искам още малко вода, ако може, и нов парцал. Този съвсем подгизна.

Мисис Фицпатрик се опита да прикрие ужаса по лицето си, като видя потъналата в кръв кърпа между краката на Скарлет. Сви я на топка и забърза към една от каменните мивки. Скарлет гледаше ярките капки кръв на пода. „Това е част от мене“ — каза си, но не можеше да повярва. Много пъти се беше порязвала през живота си — в игрите като дете, когато копаеше памука в Тара, даже като отскубна копривата. Но цялата кръв от всички рани, взети заедно, беше нищо в сравнение с кръвта в тази кърпа. Вътрешностите й се свиха и на масата пак бликна кръв. „Глупава жена, нали ти казах, че имам нужда от нова кърпа?“

 

 

— Колко е часът по вашия часовник, мисис Фицпатрик?

— Пет и шестнайсет.

— Предполагам, че се движат бавно заради бурята. Искам още вода и друга кърпа, моля ви. Не, всъщност предпочитам чай с много захар.

„Дано, като намеря на тази жена работа, престане да ми виси над главата като чадър. Лошо ми е и се уморих да водя разговор и да се усмихвам храбро. Всъщност истината е, че съм обезумяла от страх. Напъните не са по-силни, нито пък по-чести. Доникъде не стигам. Поне на дюшека е по-удобно, отколкото на масата, но какво ще стане, като и той подгизне? Бурята усилва ли се, или просто съм се побъркала?“

Вятърът бушуваше, дъждът блъскаше в прозорците. В гората близо до къщата един клон се отчупи и почти повали Кълъм О’Хара. Той го прескочи и продължи, наведен срещу вятъра. После се сети, върна се, без малко да се строполи върху клона, успя да намери опора в гъстата кал на алеята, изтегли клона настрани и пак наведен срещу вятъра, забърза към къщата.

— Колко е часът? — попита Скарлет.

— Почти седем.

— Кърпа, моля ви.

 

 

— Скарлет скъпа, много зле ли си?

— О, Кълъм! — Скарлет се изправи на лакти. — Доведе ли доктора? Бебето не рита както по-рано.

— Намерих акушерка в Дъншолин. Не може да се стигне до Трим, реката е заляла пътя. Отпусни се сега като добра майка. Не се изморявай повече, отколкото трябва.

— Къде е тя?

— На път е. Моят кон е по-бърз, но тя ме следваше по петите.

— Аз съм раждала и друг път, Кълъм. Сега е различно. Нещо не е наред.

— Тя ще знае какво да прави, детето ми. Успокой се сега.

 

 

Акушерката нахълта малко след десет. Колосаната й престилка беше увиснала от водата, но тя се държеше компетентно и хладнокръвно, сякаш въобще не я бяха извикали за спешен случай.

— Раждане, така ли? Успокойте се, госпожо, знам всичко, което има да се знае за това как малките милички създания се появяват в тази долина на скръбта. — Тя свали наметката си и я подаде на Кълъм. — Прострете я край огъня да изсъхне — каза с глас, свикнал да командува. — Сапун и топла вода, госпожо, да си измия ръцете. Ето тук е добре.

Тя бързо се приближи до каменната мивка. Като видя потъналите в кръв кърпи, трепна и трескаво замаха на мисис Фицпатрик да дойде при нея. Засъветваха се шепнешком.

Светлината, блеснала в очите на Скарлет, угасна. Тя сведе клепачи, за да скрие бликналите сълзи.

— Я да видим какво имаме тук — каза акушерката е престорена веселост. Повдигна полата на Скарлет и опипа корема й. — Хубаво силно бебче. То току-що ме поздрави с ритниче. Я да видим можем ли да го поканим да излезе сега и да остави мама да си почине малко. — Тя се обърна към Кълъм: — А вие по-добре ни оставете с женските ни работи, господине. Ще ви извикам, като се роди синът ви.

Скарлет се изкиска.

Кълъм свали палтото си и яката му се бялна на светлината от лампата.

— О! — продума акушерката. — Извинете ме, отче.

— Защото съгреших — добави Скарлет с писклив глас.

— Скарлет! — тихо рече Кълъм.

Акушерката го дръпна към мивката.

— Може би трябва да останете, отче — за последното причастие.

Тя го каза прекалено високо. Скарлет я чу.

— О, мили Боже! — извика тя.

— Помогнете ми — нареди акушерката на мисис Фицпатрик. — Ще ви покажа как да й държите краката.

Скарлет изпищя, когато жената бръкна с ръка в утробата й.

— Спрете! Исусе, спри болката, накарай я да спре!

Когато прегледът свърши, тя стенеше. Кръв покриваше дюшека и бедрата й, бе опръскала роклята на мисис Фицпатрик, престилката на акушерката и пода на по един метър от двете страни на масата. Акушерката запретна левия си ръкав. Ръката й бе окървавена почти до лакътя.

— Ще трябва да опитам с двете ръце — рече тя.

Скарлет изпъшка. Мисис Фицпатрик се изправи пред жената и каза:

— Аз имам шест деца. Махайте се оттук! Кълъм, разкарай тази касапка от къщата, преди да е убила мисис О’Хара и аз да убия нея. Господ да ни е на помощ, точно така ще стане.

Внезапно блеснала светкавица освети стаята през остъкления покрив и прозорците, а по стъклата заплющя още по-проливен дъжд.

— Не мога да изляза в такова време — зави акушерката. — Тъмно е като в рог.

— Заведи я някъде, Кълъм, махни я оттук. И щом се оправиш с нея, иди да доведеш ковача. Той лекува животни — една жена не може да е чак толкова по-различна.

Кълъм държеше изплашената акушерка за рамото. Светкавица разцепи небето и тя изпищя. Той я разтърси като парцал.

— Стига де! — Погледна мисис Фицпатрик с безжизнени безнадеждни очи. — Той няма да дойде, Розалийн, никой няма да дойде по тъмно. Забрави ли какъв ден е днес?

Мисис Фицпатрик избърса слепоочията и бузите на Скарлет с натопена в хладка вода кърпа.

— Ако не го доведеш, ще го направя аз, Кълъм. Държиш в бюрото си нож и пищов. Трябва само да му покажеш, че има от какво да се страхува — по-сигурно е от призраците.

Кълъм кимна.

— Ще ида.

 

 

Джоузеф О’Нийл, ковачът, се прекръсти. Лицето му лъщеше от пот. Черната му коса беше прилепнала към главата от дъжда, но потта избиваше чак сега.

— Оправих веднъж една кобила в такова положение, но не мога да извърша подобно насилие над жена. — Той погледна надолу към Скарлет и поклати глава. — Противоестествено е, не мога.

Светкавиците проблясваха една подир друга. В огромната кухня бе светло като ден, само ъглите бяха потънали в сенки. Бушуващата навън буря сякаш се нахвърляше върху каменните степи на къщата.

— Трябва да го направиш, човече, иначе тя ще умре.

— Ами да, ще умре, както и бебето, ако вече не е умряло. Не мърда.

— Какво чакаш тогава, Джоузеф? За бога, човече, това е единствената надежда — говореше Кълъм с потрепващ, повелителен глас.

Скарлет трескаво се раздвижи на окървавения дюшек. Розалийн Фицпатрик навлажни устните й и изцеди няколко капки вода в устата й. Клепачите на Скарлет трепнаха, после се отвориха. Очите й горяха от треската. Тя жално изстена.

— Джоузеф! Заповядвам ти!

Ковачът потрепера. Повдигна едрите си мускулести ръце над издутия корем. Острието на ножа в ръката му блесна на светлината от една светкавица.

— Кой е този? — ясно попита Скарлет.

— Свети Патрик да ме пази! — извика ковачът.

— Коя е тази прекрасна дама с бялата рокля, Кълъм?

Ковачът изпусна ножа на земята и заотстъпва. Ръцете му бяха протегнати напред, с дланите навън, сякаш да спрат ужаса. Вятърът задуха още по-силно, откърши един клон и го блъсна в прозореца над мивката. Стъклата се посипаха по ръцете на Джоузеф О’Нийл — беше ги вдигнал да скрие главата си. Ковачът се свлече на пода и застена, вятърът през счупения прозорец запищя дори по-силно от него. Писъци се чуваха отвсякъде — навън виенето на вятъра, вътре стенанията на ковача. Бурята бушуваше.

Пламъчетата на лампите заподскачаха, затрепераха, започнаха да гаснат. Посред напъна на бурята вратата тихо се отвори и пак се затвори. Едра, загърната с шал фигура прекоси кухнята, мина край ужасените хора и се приближи до прозореца. Беше жена с набръчкано кръгло лице. Бръкна в мивката и изви една от кърпите, за да изцеди кръвта.

— Какво правите? — Розалийн Фицпатрик успя да надмогне ужаса си и пристъпи към жената. Кълъм протегна ръка и я спря. Бе познал старата каля — магьосницата, която живееше край кулата.

Магьосницата затъкна дупката в стъклото с окървавените кърпи. След това се обърна.

— Запалете пак лампите — каза тя. Гласът й беше дрезгав, прегракнал.

Свали мокрия си черен шал, сгъна го внимателно и го остави на един стол. Под него имаше кафяв шал. Свали и него, сгъна го и го сложи на стола. После тъмносин с дупка на рамото. И червен — с повече дупки, отколкото вълна.

— Не си направил каквото ти казах — сгълча тя Кълъм. После пристъпи към ковача и го срита в ребрата. — Пречиш, ковачо, отивай си в ковачницата.

Пак погледна Кълъм. Той запали една лампа, огледа се за друга, запали и нея и двете засветиха с равен пламък.

— Благодаря ти, отче — каза му тя вежливо. — Отпрати О’Нийл да си върви вкъщи, бурята утихва. После ела да ми държиш две лампи високо до масата. Ти — обърна се тя към мисис Фицпатрик — прави същото. Аз ще подготвя старейшината на рода О’Хара.

На въженце около кръста й висяха десетина торбички, ушити от разноцветни парцали. Тя бръкна в една от тях и извади мускал с тъмна течност. Повдигна главата на Скарлет с лявата си ръка, а с дясната изля течността в устата й. Скарлет облиза устните си с език. Магьосницата тихичко се засмя и положи главата й на възглавницата.

Хрипливият глас затананика някаква мелодия — всъщност изобщо не приличаше на мелодия. Възлестите изкривени пръсти докоснаха гърлото на Скарлет, после челото й, сетне дръпнаха и пуснаха клепачите й. Старицата извади сгънато листо от една торбичка и го сложи на корема й. От друга измъкна тенекиена кутийка за енфие и я остави до листото. Кълъм и мисис Фицпатрик държаха лампите и не помръдваха, очите им следяха всяко нейно движение.

В сгънатото листо имаше някакъв прах. Жената го посипа по корема на Скарлет. После го втри в кожата и с мехлем от кутийката за енфие.

— Ще я завържа, за да не се нарани — каза тя, свали въжетата от кръста си и върза коленете и раменете на Скарлет за масивните крака на масата.

Малките й очички се взряха първо в мисис Фицпатрик, после в Кълъм.

— Тя ще вика, но няма да усеща болка. — Не мърдайте. Светлината е много важна. — И преди да успеят да й отговорят, тя извади тънък нож, изтри го с нещо от торбичките си и го заби в корема на Скарлет. Писъкът на родилката беше като плач на изгубена душа.

Преди викът да секне, старата каля вече държеше с две ръце обляно в кръв бебе. Тя изплю нещо на пода, после задуха в устата на бебето — веднъж, два пъти, три пъти. Ръчичките на бебето трепнаха, след това и крачетата.

Кълъм зашепна „Аве Мария“.

С едно замахване на ножа пъпната връв беше прерязана. Жената остави бебето върху сгънатите чаршафи и се върна при Скарлет.

— Дръжте лампите по-близо — каза им тя.

Пръстите й пипаха бързо, ножът блясваше от време на време и на пода до краката й падаха кървави парчета плацента. Тя изля още тъмна течност в устните на Скарлет, сипа нещо безцветно върху страшната рана на корема й. Нейното пресекливо тананикане отмерваше точните движения на ръцете й, докато зашиваше раната.

— Превържете я с лен, отгоре с вълнен плат, докато изкъпя бебето — каза магьосницата. Ножът й разряза въжетата, овързали Скарлет.

Когато Кълъм и мисис Фицпатрик свършиха, жената се върна с бебето на Скарлет, повито в меко бяло одеялце.

— Акушерката го забрави — рече тя.

Бебето отговори на хихикането й с гърлен звук и отвори очи. Беше момиченце. Ирисите около черните му, нефокусирани зеници бяха бледосини. Имаше дълги черни мигли и две чертички за вежди. Не беше червено и безформено като повечето новородени, защото не бе минало по обичайния им път. Нослето, ушите, устата и мекото туптящо черепче бяха съвършени. На фона на бялото одеяло мургавата му кожа изглеждаше почти черна.