Александра Рипли
Скарлет (41)

41.

Пиер Робияр придружи Скарлет на церемонията за освещаването на Ходжсън хол. Той бе внушителен в старомодния си костюм — сатенени дворцови панталони до коленете и кадифен фрак, с мъничката червена розетка на Почетния легион в петлицата си и широк червен шарф напряко през гърдите. Скарлет никога не бе виждала друг човек да изглежда толкова представителен и аристократичен като дядо й.

И той можеше да се гордее с нея, мислеше си тя. Перлите и диамантите й бяха първокласни, а роклята й бе великолепна — бляскав водопад от златотъкана коприна, със златна дантела и шлейф от златист брокат, дълъг цели четири стъпки. Никога не бе имала повод да я облече, защото в Чарлстън трябваше да се носи толкова старомодно. Какъв късмет в крайна сметка, че си уши всички тези дрехи, преди да замине за Чарлстън. Ами да, имаше пет-шест рокли, които изобщо не беше обличала. Даже и без украсата, която Рет с подигравките си я бе накарал да махне, те бяха много по-хубави от дрехите, които носеха хората в Савана. Скарлет бе доволна от себе си, докато Джероум й помагаше да се качи в наетия екипаж и да седне срещу дядо си.

Пътуването до южния край на града премина в мълчание. Белокосата глава на полузаспалия Пиер Робияр клюмаше, но се вдигна стреснато, когато Скарлет възкликна: „О, виж!“. На улицата пред желязната ограда на сградата в класически стил се бяха събрали тълпи, за да наблюдават пристигането на отбраното общество на Савана. Също като на Света Сесилия. Скарлет високомерно вдигна глава, докато един прислужник в ливрея й помагаше да слезе от екипажа на тротоара. Чуваше възторжения шепот на тълпите. Дядо й бавно пристъпваше към нея, а тя вирна глава, та обеците й да блеснат в светлината на лампите, и отметна шлейфа зад гърба си, за да се разпери зад нея, докато се качва по червения килим на стълбите към вратата на Ходжсън хол.

„Оооо“ се чу от тълпата, „ааа“, „красавица“, „коя е тя?“ Както протягаше ръката си в бяла ръкавица към кадифения ръкав на дядо си, един познат глас звънко извика: „Кати Скарлет, скъпа, ослепителна си като Савската царица!“ В паника тя бързо погледна наляво, а после още по-бързо отвърна очи от Джейми и челядта му, като че ли не ги познаваше, и продължи да се качва по стълбите с бавната, тържествена крачка на Пиер Робияр. Но картината остана запечатана в главата й. С лявата си ръка Джейми бе прегърнал засмяната си, червенокоса, размъкната съпруга, бомбето бе небрежно нахлупено на къдравата му глава. От дясната му страна, осветяван от уличната лампа, стоеше друг човек. Той стигаше само до рамото на Джейми и фигурата му беше яка и набита — приличаше на тъмна канара. Руменото му кръгло лице бе свежо, очите — яркосини, а непокритата му глава — ореол от посребрени къдрици. Като че ли беше отрязал главата на Джералд О’Хара, таткото на Скарлет.

Ходжсън хол имаше хубав, солиден интериор, подходящ за академичните му цели. Скъпа ламперия от полирано дърво покриваше стените, където в рамки бе изложена колекцията от стари карти и скици на Историческото дружество. От тавана висяха огромни месингови полилеи с газени лампи в глобуси от бяло стъкло. Те хвърляха ярка, ослепителна светлина върху бледите, набръчкани аристократични лица. Скарлет инстинктивно потърси някаква сянка. Стари. Всички изглеждаха толкова стари.

Почувствува, че изпада в паника, сякаш и тя някак бързо остаряваше, сякаш старостта беше зараза. Трийсетият й рожден ден мина незабелязано, докато беше в Чарлстън, но сега тя болезнено усети възрастта си. Всеки знаеше, че след като една жена стане на трийсет години, може да се смята за умряла. Трийсет години бяха толкова много — не бе вярвала, че може да ги навърши. Не можеше да е вярно.

— Скарлет — каза дядо й. Хвана ръката й над лакътя и я насочи към опашката на пристигащите гости. Пръстите му бяха студени като на мъртвец; тя усещаше студа през тънката кожа на ръкавиците, които скриваха ръцете й почти до раменете.

Пред нея възрастните членове на Историческото дружество посрещаха възрастните гости един по един. „Не мога — помисли си Скарлет отчаяно. — Не мога да стискам всички тия мъртвешки студени ръце и да се усмихвам, и да казвам колко съм щастлива, че съм тук. Трябва да се махна.“

Отпусна се на скованото рамо на дядо си.

— Не съм добре — каза тя. — Дядо, изведнъж ми стана зле.

— Не ти е позволено да си зле — отговори той. — Изправи се и прави това, което се очаква от тебе. Можеш да си тръгнеш след церемонията за освещаването, но не преди това.

Скарлет изправи гръб и пристъпи напред. Какво чудовище беше дядо й! Нищо чудно, че не бе чувала майка си да говори много за него — нямаше какво добро да се каже.

— Добър вечер, мисис Ходжсън — продума тя. — Толкова съм щастлива, че съм тук.

Пиер Робияр напредваше по дългата опашка много по-бавно от Скарлет. Той все още се покланяше сковано над ръката на една дама към средата, когато Скарлет вече бе свършила. Тя си проби път между хората и забърза към вратата.

Навън с отчаяние вдиша свежия въздух. После се затича. Шлейфът й блестеше под лампите на стълбите, по празничния червен килим и летеше след нея, сякаш се носеше във въздуха.

— Екипажът на Робияр. Бързо! — обърна се тя към един прислужник.

Той се отзова на настойчивостта й и се втурна към ъгъла. Скарлет тичаше след него, без да обръща внимание, че шлейфът й се влачи по неравните тухли на тротоара. Трябваше да се махне, преди някой да я спре.

Когато стигна на сигурно място в екипажа, на пресекулки си пое дъх.

— Закарайте ме до „Саут Броуд“ — каза на кочияша, когато вече можеше да говори. — Ще ви покажа къщата.

„Майка ми е напуснала тези хора — мислеше си тя — и се е оженила за татко. Не може да ме обвинява, ако и аз избягам.“

Зад вратата на кухнята на Морийн се чуваха музика и смях. Заудря по нея с юмруци, докато Джейми отвори.

— Но това е Скарлет — каза той с радостна изненада. — Влез, Скарлет, влез, скъпа, и се запознай с Кълъм. Той е тук най-сетне, най-добрият от всички О’Хара, с изключение само на тебе.

Сега, когато бе близо до него, Скарлет видя, че Кълъм е с години по-млад от Джейми и не прилича чак толкова на баща й — само по кръглото лице и ниския ръст сред високите му братовчеди и племенници. Сините очи на Кълъм бяха по-тъмни, по-сериозни, и в кръглата му брадичка имаше упоритост, която Скарлет бе виждала у баща си само когато бе на кон и му заповядваше да скочи по-високо, отколкото позволяваше разумът.

Кълъм се усмихна, когато Джейми ги запозна, и очите му почти се скриха в мрежата от бръчици. И все пак излъчваха топлота и Скарлет почувствува, че тази среща е най-приятното изживяване през целия й живот.

— А не сме ли най-щастливото семейство на лицето на земята, щом това създание е едно от нас? — каза той. — Липсва ти само тиара, Скарлет скъпа, за да стане съвършен златният ти блясък. Ако кралицата на феите можеше да те види, щеше да разкъса обсипаните си със звезди крила на лентички от завист. Нека момиченцата я погледат, Морийн, така ще има към какво да се стремят — да станат чаровници като братовчедка си.

Скарлет порозовя от удоволствие.

— Струва ми се, че чувам прочутите ирландски ласкателства — каза тя.

— Нищо подобно. Само ми се иска да имах дарбата на поет, за да кажа това, което си мисля.

Джейми потупа брат си по рамото.

— Но въпреки това се справяш добре, немирнико. Мръдни сега и сложи Скарлет да седне. Аз ще й донеса чаша… Кълъм намерил бъчонка истинска ирландска бира, докато пътешествувал, Скарлет скъпа. Трябва да опиташ.

Джейми изговори името й и гальовното обръщение по начина на Кълъм, като че ли бяха една дума: Скарлетскъпа.

— О, не, благодаря — машинално каза тя. А после добави:

— А защо не? Никога не съм опитвала бира.

Би приела шампанско, без да се замисли. Тъмната пенлива течност горчеше и тя разтърси глава. Кълъм взе халбата от ръцете й.

— Тя подсилва съвършенството си с всяка изминала секунда — каза той. — Дотам, че оставя цялото пиене на тези, които са по-жадни. — Очите му й се усмихваха над ръба на чашата, докато пиеше.

Скарлет отвърна на усмивката му. Беше невъзможно да не го направи. По-късно вечерта забеляза, че всички много се усмихваха на Кълъм, като че ли отразяваха неговото удоволствие. Той очевидно страшно се забавляваше. Облягаше се на стола си, накланяше го назад към стената и с ръка дирижираше и насърчаваше цигулката на Джейми или тракането на кастанетите на Морийн. Бе свалил ботушите си и краката му, в чорапи, просто танцуваха по пречките на стола. Бе въплъщение на човек, който си почива — даже си беше свалил яката, горните копчета на ризата му бяха разкопчани и гърлото му трептеше от смеха.

— Кълъм, разкажи ни за пътешествията си — настояваше някой от време на време, но Кълъм все се измъкваше. Имал нужда от музика, казваше той, и от една чаша да ободри сърцето си и да отмие праха от гърлото си. Утре щяло да има достатъчно време за приказки.

Сърцето на Скарлет също се ободри от музиката. Но тя не можеше да остане дълго. Трябваше да си е вкъщи и в леглото, преди дядо й да се върне. „Надявам се кочияшът да спази обещанието си и да не му каже, че ме е докарал дотук. Дядо няма да иска и да чуе колко важно беше за мен да се махна от онзи мавзолей и да се позабавлявам.“

Едва успя. Джейми още не се беше отдалечил, когато екипажът спря пред вратата. Тя изтича по стълбите с пантофките си в ръка и с шлейфа под мишница. Стисна устни, за да не се изкиска. Чудесно беше да се измъкнеш, ако може да ти се размине.

Но не й се размина. Дядо й изобщо не разбра какво беше направила, но тя знаеше, и съзнанието за това разбуждаше чувствата, които се бяха борили в нея през целия й живот. Същността на Скарлет бе наследена от баща й, също както името й. Тя бе пламенна, имаше силна воля и същата груба, пряма жизненост и кураж, които го бяха пренесли през бурните води на Атлантическия океан до осъществяването на най-смелите му мечти — да бъде господар на голяма плантация и съпруг на благородна дама.

На кръвта на майка й се дължаха деликатните кости и нежната кожа, говорещи за векове възпитание. Елен Робияр бе внушила на дъщеря си и правилата и догмите на аристокрацията.

А сега инстинктите и възпитанието й воюваха. Семейство О’Хара я привличаше като магнит. Усещаше тяхната земна сила и пълнокръвно щастие с най-дълбоката и най-хубавата част на природата си. Но нямаше свободата да откликне. Всичко, на което я бе учила боготворената от нея майка, й отричаше тази свобода.

Тази дилема я разкъсваше, а тя не можеше да разбере какво я прави толкова нещастна. Неспокойно скиташе из смълчаните стаи на дядовата си къща, сляпа за строгата им красота, и си представяше музиката и танците у О’Хара. С цялото си сърце искаше да е с тях, а смяташе, както я бяха учили, че такава необуздана веселба е вулгарна и присъща на нисшите класи.

Всъщност не я беше грижа, че дядо й презира братовчедите й. С право считаше, че той е себелюбив старец, който презира всички, включително собствените си дъщери. Но благите увещания на майка й я бяха белязали за цял живот. Елен би се гордяла с нея в Чарлстън. Въпреки подигравателните предсказания на Рет, там я признаваха и приемаха като дама. И на нея й харесваше. Нали така? Разбира се, че й харесваше. Тя искаше да бъде дама, беше отгледана за това. Защо тогава й беше толкова трудно да спре да завижда на ирландските си роднини?

„Няма да мисля за това сега — реши тя. — Ще го оставя за по-късно. А сега ще мисля за Тара.“ И тя се оттегли в идилията за своята Тара — каквато беше и каквато щеше да я направи отново.

После пристигна писмо от секретаря на епископа и идилията се взриви пред очите й. Нямало да удовлетвори молбата й. Скарлет изобщо не се замисли. Притисна писмото към гърдите си и затича, раздърпана, без шапка и без придружител, към незаключената врата на Джейми О’Хара. Те щяха да разберат какво чувствува тя. О’Хара щяха да разберат. Татко толкова пъти ми е казвал: „Всеки с капка ирландска кръв в жилите си обича земята, на която живее, като майка си. Тя е единственото трайно нещо; единственото, за което си струва да работиш, за което си струва да се бориш…“

Нахлу в стаята с гласа на Джералд О’Хара в ушите си и видя пред себе си стегнатото набито тяло и посребрената глава на Кълъм О’Хара, същите като на баща й. Изглеждаше естествено да види именно него — той сигурно би чувствувал това, което чувствуваше и тя.

Кълъм стоеше на прага и гледаше към трапезарията. Когато външната врата се отвори с трясък и Скарлет с препъване влезе в кухнята, той се обърна.

Беше облечен в тъмен костюм. Скарлет го погледна, зашеметена от болката си. Сепна се от неочакваната бяла черта на шията му — римска яка. Свещеник! Никой не й бе казал, че Кълъм е свещеник. Слава богу. На свещеника човек може да каже всичко, дори най-съкровените тайни на сърцето си.

— Помогнете ми, отче — извика тя. — Имам нужда от помощ.