Александра Рипли
Скарлет (84)

38.

Същия следобед Скарлет посети братовчедка си Моли — светски амбициозно същество, което изпадна в такъв превзет възторг, че сякаш случайните въпроси на Скарлет за граф Фентън минаха почти незабелязано. Посещението беше съвсем кратко. Моли не знаеше нищичко, с изключение на това, че решението на графа да прекара известно време в имението си в Адамстаун било хвърлило в ужас прислугата и управителя. Те поддържали къщата и конюшните в пълна готовност, ако той случайно дойдел, но сега пристигнал за пръв път от почти пет години.

Прислугата се готвела да посреща гости, допълни Моли. При последното идване на графа имало четирийсет души, всеки със собствени слуги и коне. Графът също довел своите хрътки с кучкарите. Ловът продължил две седмици и имало ловен бал.

Роднините О’Хара пък коментираха пристигането на графа с горчив хумор. Фентън не бил избрал подходящо време. Полето било прекалено сухо и твърдо, за да го съсипят ловците както предишния път. Сушата била минала оттам преди графа и неговите приятели.

Скарлет се върна в Балихара, без да е научила нещо особено. Фентън не й бе споменал за лов или гости. Ако не я поканеше, ударът щеше да е ужасен. След вечеря написа пет-шест кратки писма на хора, с които се бе сприятелила по време на сезона. „Настъпи голяма суматоха около появата на лорд Фентън в близкото му имение. От толкова години отсъствува, че дори собствениците на магазини не помнят някоя хубава клюка за него.“

Запечата писмата с усмивка. „Ако това не разкрие тайните му, не знам какво друго би могло да подействува.“

 

 

На следващата сутрин се облече грижливо в една от роклите, с които приемаше гости в Дъблин. „Пет пари не давам дали ще изглеждам привлекателна за този противен мъж — каза си тя, — но нямам намерение пак да ме свари неподготвена за посетители.“

Кафето в каната изстина.

Фентън я намери на полето следобед, когато разхождаше Комета. Скарлет беше с ирландските си дрехи и наметало. Яздеше по мъжки.

— Колко си разумна, Скарлет! — каза той. — Винаги съм бил убеден, че дамските седла съсипват хубавите коне, а твоят изглежда прекрасен. Искаш ли да премерим силите му с моя в кратко състезание?

— С удоволствие — съгласи се Скарлет с преднамерена любезност, — но от сушата така е прегоряло всичко, че прахът зад мене сигурно ще те задави.

Фентън вдигна вежди.

— Който губи, дава шампанско за отмиването на праха от гърлата и на двамата — предизвика я той.

— Дадено. До Трим?

— До Трим.

Фентън обърна коня си и започна състезанието, преди Скарлет да осъзнае какво става. Тя потъна в прах, докато го догони по пътя. Давеше се, пришпорвайки Комета, и кашляше, когато вихрено преминаха по моста към града и влязоха едновременно.

Дръпнаха юздите на поляната до стените на замъка.

— Дължиш ми едно питие — каза Фентън.

— Как не те е срам! Пристигнахме едновременно.

— Тогава и аз ти дължа. Ще поръчаме ли две бутилки, или предпочиташ да променим равния резултат с препускане и по обратния път?

Скарлет рязко пришпори Комета и препусна напред. Зад гърба си дочуваше смеха на Люк.

Състезанието свърши в предния двор на Балихара. Скарлет спечели със съвсем малка преднина. Тя се засмя щастливо, доволна от себе си, доволна от Комета, доволна от Люк заради развлечението.

Фентън докосна периферията на прашната си шапка с камшика.

— Ще донеса шампанското за вечеря. Очаквай ме в осем — каза той и се отдалечи в галоп.

Скарлет се загледа зад него. Каква самоувереност! Комета плашливо запристъпва и тя осъзна, че е отпуснала юздите. Придърпа ги и потупа запенената й шия.

— Права си — каза тя високо. — Имаш нужда от охлаждане и хубав тоалет. Аз също. Струва ми се, че току-що добре ме изиграха.

Скарлет се засмя.

 

 

— За какво е това? — попита Кет, загледана очарована как майка й слага диамантените обици.

— За украса — отговори Скарлет, тръсна глава, диамантите се люшнаха и заблестяха край лицето й.

— Като елха — каза Кет.

Скарлет се засмя.

— Нещо такова. Никога не съм помисляла за такова сравнение.

— Ще украсиш ли и мене за Коледа?

— Не, докато не станеш много по-голяма, котенце. Момиченцата могат да носят перлени герданчета или обикновени златни гривнички, но диамантите са за големите жени. Искаш ли някакви накити за Коледа?

— Не. Не искам, ако не са за малки момиченца. Защо се украсяваш? До Коледа има още много дни.

Скарлет сепнато съобрази, че Кет никога преди не я беше виждала във вечерна рокля. Когато бяха в Дъблин, двете винаги вечеряха в хотелските стаи.

— За вечеря ще имаме гост — обясни тя, — официален гост.

„Първият в Балихара — помисли тя. — Мисис Фиц беше права, трябваше отдавна да направя това. Приятно е да имаш компания и да се обличаш официално.“

 

 

Граф Фентън беше забавен и опитен събеседник. Скарлет усети, че говори много повече, отколкото бе възнамерявала — за лова, за първите уроци по езда като дете, за Джералд О’Хара и ирландската му любов към конете. С Фентън разговорът вървеше много леко.

Толкова леко, че се сети да го пита онова, което си бе наумила, чак към края на вечерята.

— Сигурно гостите ви ще пристигнат всеки момент — каза тя, докато поднасяха десерта.

— Какви гости? — попита Люк, вдигнал чашата с шампанско, за да разгледа цвета.

— Ами за лова — каза Скарлет.

Фентън опита виното и кимна одобрително на иконома.

— Откъде ти хрумна? Нито ще има лов, нито съм канил гости.

— Тогава какво правиш в Адамстаун? Казват, че никога не идваш насам.

Чашите бяха напълнени. Люк вдигна своята към Скарлет.

— Да пием за приятното ни прекарване — каза той.

Скарлет усети, че се изчервява. Беше почти сигурна, че е чула нещо като предложение. Вдигна в отговор чашата си.

— Да пием за това, че умееш да губиш много хубаво шампанско — каза тя усмихнато и го погледна през сведени клепки.

 

 

По-късно, когато се приготвяше за сън, Скарлет продължаваше да си повтаря думите на Люк. Дали беше дошъл в Адамстаун само за да я види? Не се ли канеше да я прелъсти? Ако имаше такова намерение, щеше да се натъкне на най-голямата изненада в живота си. В тази игра щеше да го победи точно както в състезанието с конете.

Освен това щеше да е забавно да накара такъв арогантен и самодоволен мъж да се влюби безнадеждно в нея. Мъжете не бива да са толкова красиви и толкова богати, иначе започваха да си въобразяват, че се изпълняват всички техни прищевки.

Скарлет се мушна в леглото и се сгуши под завивките. С нетърпение очакваше сутрешната езда с Фентън, която му бе обещала.

Отново се състезаваха, този път до Пайк Корнър, и Фентън спечели. После обратно до Адамстаун и Фентън пак я победи. Скарлет искаше да сменят конете и да опита още веднъж, но Люк отклони предложението със смях.

— Може да си счупиш врата от упоритост, а аз ще изгубя печалбата.

— Коя печалба? Не сме се обзалагали при това състезание.

Той се усмихна, не каза нищо повече, но погледът му се плъзна по тялото й.

— Вие сте непоносим, лорд Фентън!

— Казвали са ми го неведнъж. Но никога толкова яростно. Всички ли американки са такива страстни натури?

„Няма да разбереш това от мене — помисли Скарлет, но обузда езика си, както обуздаваше коня. Беше сбъркала, като му позволи да я подмами да избухне, и сега се ядосваше повече на себе си, отколкото на него. — О, почакай. Рет винаги ме вълнуваше и заради това винаги печелеше.“

Рет… Скарлет се загледа в черната коса, тъмните насмешливи очи и безупречно скроените дрехи на Фентън. Нищо чудно, че очите й го откриха сред тълпата ловци на „Голуейските блейзъри“. Някак приличаше на Рет. Ала само на пръв поглед. Имаше нещо съвсем различно, но не знаеше точно какво.

— Благодаря ти за състезанието, Люк, въпреки че не го спечелих — каза тя. — Сега трябва да тръгвам, имам работа.

По лицето му пробягна изненада, но след миг той се усмихна.

— Мислех, че ще закусваш с мене.

Скарлет му отвърна също с усмивка.

— Сигурна бях, че така си мислел.

Усещаше втренчения му поглед, докато се отдалечаваше. Когато следобед в Балихара дойде един прислужник с букет оранжерийни цветя и покана от Люк за вечеря в Адамстаун, тя не се учуди. Написа набързо отказ и го прати по прислужника.

Изтича на горния етаж със смях, за да облече отново костюма за езда. Подреждаше цветята във ваза, когато Люк влезе в дългата дневна.

— Искаше още едно състезание до Пайк Корнър, ако не греша — каза той.

Смехът на Скарлет бе останал само в очите й.

— Не, не грешиш за това — каза тя.

 

 

Кълъм седна до тезгяха в кръчмата на Кенеди.

— Я да млъквате всички. Питам ви, какво още можеше да направи клетата жена? Опрости ли ви наемите, или не? Не ви ли раздаде храна за зимата? А в складовете има още зърно и брашно, за да получите, когато свършите първото. Срам ме е да гледам как възрастни мъже хленчат като бебета и се оплакват само за да си намерят извинение за още една бира. Напийте се до безсъзнание, ако искате — човек има право да си трови стомаха и да си замъглява главата, — но не обвинявайте за вашата слабост мисис О’Хара.

— Тя отиде при земевладелците… Цяло лято се върти с лордовете и техните дами… Не минава ден, без да препуска по пътищата с оня дявол, лорда от Адамстаун… — Кръчмата се изпълни с гневни крясъци.

Кълъм успя да ги надвика.

— Що за мъже сте? Клюкарствувате като жени за тоалетите, гостите и любовните истории на друга жена! Повръща ми се от вас, от всички!

Той се изплю на тезгяха.

— Кой иска да го оближе? Вие не сте мъже, значи работа тъкмо като за вас.

В настъпилата тишина можеше да се очаква всякаква реакция. Кълъм се разкрачи, за да е по-устойчив, и отпусна ръце, готов да свие юмруци.

— Ей, Кълъм, разгорещени сме, понеже не искаме без причина да палим и стреляме, както чуваме, че правят в други градове — каза най-възрастният фермер. — Я слез оттам, извади баурана, аз ще взема свирката, а Кенеди ще свири на цигулката. Да попеем за въстанието и за изгрева на луната и да се напием като добри финианци.

Кълъм буквално подскочи при възможността да успокои нещата. Когато ботушите му докоснаха пода, той вече пееше:

Там, където пей реката, тръгва във нощта дружина,

благославя я за подвиг тихо китната родина.

„Смърт за враг и за предател! Хей, напред! — запяват. —

За свободния ни край, юнаци! Ето месецът изгрява.“

Вярно беше, че Скарлет и Люк препускаха по пътищата около Балихара и Адамстаун. Освен това прескачаха огради, канавки, плетове, носеха се и над река Бойн. Почти всяка сутрин в продължение на цяла седмица той минаваше през брода на студената река и влизаше в дневната с настояване за кафе и предизвикателство за състезание. Скарлет го чакаше привидно спокойна, но Фентън винаги я караше да бъде нащрек. Умът му бе много подвижен, думите му бяха непредвидими и тя не можеше да допусне нито за миг да отслаби вниманието си или да намали защитата. Люк я караше да се смее, да се ядосва, да се чувствува жива до крайчеца на пръстите си.

Препускането из околността намаляваше донякъде напрежението, което изпитваше в негово присъствие. Битката между тях се изясни, и двамата не прикриваха своята безскрупулност. Но чувството, обхващащо Скарлет всеки път, когато показваше смелостта си до безразсъдни граници, беше колкото опасно, толкова и вълнуващо. Усещаше нещо могъщо и непознато, дълбоко скрито в нея, което заплашваше да избликне навън и да се изплъзне от контрол.

* * *

Мисис Фиц я предупреди, че хората в града са стъписани от поведението й.

— Старейшината на рода О’Хара губи тяхното уважение — строго я предупреди тя. — Светският живот с англичаните е друго нещо, отдалечено. Но това развяване с граф Фентън просто им се навира в очите като предпочитание към врага.

— Не ме интересува, ако ще да им изтекат очите. Моя работа е как ще живея живота си.

Яростта на Скарлет стресна мисис Фицпатрик.

— Значи така, а? — рече тя със съвсем омекнал тон. — Влюбена ли си в него?

— Не, не съм. И няма да се влюбя. Затова ме остави на мира и кажи на останалите също да не се занимават с мен.

Розалийн Фицпатрик не сподели мислите си с никого. Но женският й инстинкт усещаше бедата, предвещавана от трескавия блясък в очите на Скарлет.

 

 

„Влюбена ли съм в Люк?“ Въпросът на мисис Фицпатрик я принуди да се запита същото. „Не“ — отговори си веднага.

„Тогава защо настроението ми се разваля цял ден, ако не дойде сутринта?“

Не можа да се сети за никакво убедително обяснение.

Замисли се какво бе научила от приятелите си в отговор на споменаването на името му в нейните писма. Всички те й пишеха, че граф Фентън имал лоша слава. Притежавал едно от най-големите богатства във Великобритания, бил собственик на имоти в Англия и Шотландия освен на имението в Ирландия. Бил близък приятел на Уелския принц, поддържал огромна къща в Лондон, където според слуховете се редували вакханалии с невероятно изискани празненства, на които цялото висше общество се стремяло да бъде поканено. Бил любима тема за сватовниците в продължение на повече от две десетилетия, още откак наследил титлата и богатството на осемнайсетгодишна възраст, но не попаднал в ничия клопка, дори в тази на няколко забележителни и богати красавици. Носели се приказки за разбити сърца, опетнени репутации, че и за самоубийства. Не един съпруг го бил предизвиквал на дуел. Бил неморален, жесток, опасен, според някои зъл. Затова, разбира се, бил най-загадъчният и очарователен мъж в света.

Скарлет си представи каква сензация би било, ако една ирландско-американска вдовица, прехвърлила трийсетте, успее там, където се бяха проваляли всички титуловани английски красавици. Устните й се изкривиха в лека, потайна усмивка, която мигновено изчезна.

Фентън не проявяваше никакви признаци на отчаяно влюбен. Искаше да я обладае, не да се жени за нея.

Скарлет присви очи. „Няма да позволя да добави името ми в дългия списък на завоеванията си.“

Все пак не можа да се удържи да не мисли как би се чувствувала, ако я целуне.