Александра Рипли
Скарлет (2)

2.

Приси промуши глава през полуотворената врата на стаята с болната.

— Мис Скарлет, мистър Уил казва да седя с Мами, та да си изядете закуската. Дилайла вика, че ще се поболеете тука и ви сготви екстра парче шунка — голямо, със сос и овесена каша, да се подсилите.

— Къде е говеждият бульон? — попита Скарлет нетърпеливо. — Дилайла знае, че първата й работа сутрин е да донесе горещ бульон за Мами.

— Ей го тука, нося го — Приси бутна вратата с лакът и влезе с поднос в ръце. — Но Мами спи, мис Скарлет. Искате ли да я разтърся да се събуди, че да го изпие?

— Просто го покрий и остави подноса близо до печката. Ще я нахраня като се върна.

Скарлет чувствуваше нетърпим глад. От силното ухание на димящия бульон стомахът й се сви.

Набързо изми лицето и ръцете си в кухнята. Роклята й също беше мръсна, но щеше да почака. Смяташе да се преоблече, след като се нахрани.

Когато Скарлет влезе в трапезарията, Уил тъкмо ставаше от масата. Фермерите не могат да си губят времето, особено в слънчев и топъл ден като този, обещаван от златното утринно слънце навън.

— Мога ли да ти помогна, чичо Уил? — попита с надежда Уейд.

Той скочи и едва не бутна стола. После видя майка си и лицето му помръкна. Налагаше се да остане на масата и да се държи най-възпитано, иначе тя щеше да му се кара. Бавно тръгна да държи стола на Скарлет, докато сяда.

— Какви прекрасни обноски, Уейд — изгука Сюелин. — Добро утро, Скарлет. Не се ли гордееш с този твой малък джентълмен?

Скарлет хвърли празен поглед към Сюелин, после към Уейд. Божичко, та той беше още дете, защо Сюелин е толкова предразполагащо любезна? От държането й човек можеше да си помисли, че Уейд е партньор за танци, с когото може да се флиртува.

С изненада установи, че момчето е хубаво. Освен това беше едро за възрастта си, приличаше по-скоро на тринайсетгодишен, отколкото на ненавършените си дванайсет. Сюелин обаче не би казала, че е толкова прекрасен, ако й се налагаше да му купува дрехи, които вечно окъсяват.

„Боже Господи! Какво ще правя с дрехите на Уейд? Рет винаги се занимава с това, което трябва да се върши. Не зная какво носят момчетата и даже откъде се купуват дрехи за тях. Китките му се подават от ръкавите, сигурно трябва да носи по-голям размер, и всичко това не чака. Сигурно скоро ще почне учебната година. Ако не е започнала — изобщо нямам представа коя дата е.“

Скарлет тежко се отпусна на стола, който й държеше Уейд. Надяваше се, че той ще може да й каже онова, което я интересуваше. Но първо закуската. „Устата ми се напълни със слюнка, направо ще се задавя.“

— Благодаря ти, Уейд Хамилтън — каза тя разсеяно.

Шунката изглеждаше отлично — свежо розова и сочна, с хрупкава сланина по края. Скарлет метна салфетката на скута си, без даже да я разгъне, и грабна ножа и вилицата.

— Мамо? — започна Уейд предпазливо.

— Мм? — Скарлет режеше шунката.

— Може ли да отида да помагам на чичо Уил на полето?

Скарлет наруши основното правило за възпитано поведение на масата като проговори с пълна уста. Шунката беше вкусна.

— Да, да, върви.

Ръцете й бяха заети с рязането на следващото парче.

— Искам и аз — изпищя Ела.

— И аз — не остана по-назад дъщерята на Сюелин Сузи.

— Вас никой не ви кани — обади се Уейд. — Нивите са мъжка работа. Момичетата си стоят в къщи.

Сузи се разплака.

— Виж какво направи — обърна се Сюелин към Скарлет.

— Аз? Да не би моето дете да вдига този шум?

Скарлет винаги се стараеше да избягва кавгите със Сюелин, когато идваше в Тара, ала навиците от най-ранно детство бяха прекалено силни. Още като деца бяха почнали да се карат и продължаваха все така.

„Но аз няма да й позволя да ми развали първото истинско ядене, което ми липсва кой знае откога“ — каза си Скарлет, съсредоточи се върху маслото и започна да го размазва равномерно върху купчинката бяла овесена каша в чинията.

Даже не вдигна поглед, когато Уейд последва Уил вън от трапезарията и Ела захленчи заедно със Сузи.

— Млъквайте и двете — викна Сюелин.

Скарлет поля овесената каша със соса от месото, подложи отдолу парче шунка и го набоде на вилицата.

— Чичо Рет щеше да ми разреши да изляза с тях — изхълца Ела.

„Няма да слушам — реши Скарлет. — Просто ще си запуша ушите и спокойно ще си изям закуската.“ Натъпка си устата с шунка, каша и сос.

— Мамо… мамо, кога чичо Рет ще дойде в Тара?

Гласът на Ела беше рязък и пронизителен. Скарлет чу думите противно на волята си и богатата храна изведнъж придоби вкус на трици в устата й. Какво можеше да каже, как да отговори на въпроса на Ела? „Никога.“ Това ли беше наистина отговорът? Тя самата не можеше, не искаше да повярва. Погледна червеното лице на дъщеря си с омраза. Ела беше развалила всичко. „Не можа ли да ме остави на мира поне да си изям закуската?“

Косите на Ела бяха червеникави и къдрави като на баща й Франк Кенеди. Стърчаха около подутото от рев лице като ръждиви жици и все се измъкваха от стегнатите плитки, които й правеше Приси, колкото и да се стараеше да ги приглади с вода. И фигурата на Ела беше като от жици — слаба и ъгловата. Беше по-голяма от Сузи, почти на седем години, а Сузи, макар само на шест и половина, вече беше с половин глава по-висока и толкова по-яка, че можеше безнаказано да тормози братовчедката си.

„Нищо чудно, че Ела иска Рет да се върне — помисли Скарлет. — Той наистина я обича, за разлика от мене. Тя ме нервира точно както някога Франк и колкото и да се мъча, не мога да се насиля да я обичам.“

— Кога ще дойде чичо Рет, мамо? — пак попита Ела.

Скарлет бутна стола и стана от масата.

— Това е работа на възрастните — каза тя. — Отивам да видя Мами.

Не можеше да понесе мисълта за Рет сега, щеше да се замисли по-късно, когато не е толкова разстроена. В момента беше много по-важно да убеди Мами да изгълта бульона.

 

 

— Само още една лъжичка, Мами, миличка, заради мене.

Старицата извърна глава от лъжицата.

— Уморих се — въздъхна тя.

— Зная — каза Скарлет. — Зная. Спи тогава, няма да те насилвам повече.

Погледна почти пълната паница. От ден на ден Мами ядеше все по-малко.

— Мис Елен! — извика Мами с отпаднал глас.

— Тук съм, Мами — отвърна Скарлет.

Заболяваше я винаги когато Мами не я разпознаваше, когато смяташе, че грижовните ръце, които я обгръщаха с такава любов, са на майката на Скарлет. „Не трябва да се ядосвам от това — казваше си Скарлет всеки път. — Нали мама, а не аз, все се грижеше за болните. Мама беше внимателна с всички, истински ангел. Беше съвършена дама. Трябва да го приемам за похвала, че ме бъркат с нея. Сигурно ще отида в ада заради завистта, че Мами най-много обичаше нея… само че вече не вярвам кой знае колко в ада… и в рая.“

— Мис Елен…

— Тук съм, Мами.

Престарелите очи се полуотвориха.

— Вие не сте мис Елен.

— Аз съм Скарлет, Мами, твоята Скарлет.

— Мис Скарлет… Искам да дойде мистър Рет. Нещо да му кажа…

Скарлет прехапа устни. „И аз го искам — заплака мълчаливо тя. — Много. Но той си отиде, Мами. Не мога да ти дам това, което искаш.“

Забеляза, че Мами пак е изпаднала почти в безсъзнание и изпита яростна благодарност. Поне Мами се отърва от болките. А нея самата сърцето я болеше, сякаш го прерязваха с ножове. Колко й беше необходим Рет, особено сега, когато Мами все по-бързо се плъзгаше по наклона към края. „Да можеше само да е тук, с мене, да изпита същата мъка. Защото и той обичаше Мами и тя му отвръщаше със същото. Самият Рет казваше, че никога през живота си не се бил старал толкова да спечели някого и ничие друго мнение не бил ценил толкова, колкото мнението на Мами. Вестта за нейната смърт ще го съкруши, ще съжалява, че не е успял да се сбогува с нея…“

Скарлет вдигна глава, очите й се разшириха. Разбира се. Каква глупачка беше. Погледна помъдрялата старица, толкова дребничка и безплътна под завивките. „О, Мами, миличка, благодаря ти — прошепна тя. — Дойдох при тебе за помощ, да оправиш всичко и ти ще го направиш точно както е било винаги.“

 

 

Намери Уил в конюшнята да тимари коня.

— О, толкова се радвам, че те намерих, Уил — каза Скарлет.

Зелените й очи святкаха, страните й бяха естествено поруменели без ружа, който обикновено слагаше.

— Може ли да взема коня и двуколката? Трябва да отида до Джоунсбъро. Освен ако… да не би да се канеше да ходиш до Джоунсбъро за нещо?

Скарлет спря да диша в очакване на отговора.

Уил я изгледа спокойно. Разбираше я по-добре, отколкото тя предполагаше.

— Мога ли да направя нещо за тебе? Искам да кажа, ако ида до Джоунсбъро.

— О, Уил, толкова си любезен. Много повече бих предпочела да остана при Мами и все пак наистина трябва да уведомя Рет за състоянието й. Тя пита за него, а той толкова я обича, никога няма да си прости, ако я изостави. — Скарлет зарови пръсти в гривата на коня. — Той е в Чарлстън по семейни дела — майка му не може да диша без неговите съвети.

Скарлет вдигна очи, срещна безизразния поглед на Уил и се загледа встрани. Започна да сплита гривата на коня, без да отделя очи от него, сякаш това беше най-важното нещо на света.

— Затова те моля само да изпратиш телеграма, ще ти дам адреса. И най-добре да я пратиш от твое име, Уил. Рет знае, че обожавам Мами и ще си помисли, че преувеличавам — Скарлет го погледна и се усмихна ослепително. — Той си мисли, че съм абсолютно празноглава.

Уил знаеше, че това е най-голямата лъжа.

— Мисля, че си права — бавно проговори той. — Рет трябва да дойде колкото е възможно по-скоро. Ей сега ще яхна коня — с двуколката ще стане по-бавно.

Скарлет облекчено отпусна ръце.

— Благодаря ти — каза тя. — Адресът е в джоба ми.

— Ще се върна за вечеря — обеща Уил и взе седлото от поставката. Скарлет му помогна да го сложи. Усещаше силен прилив на енергия. Беше сигурна, че Рет ще дойде. Можеше да е в Тара след два дни, ако тръгнеше от Чарлстън веднага след като получи телеграмата.

 

 

Рет обаче не дойде след два дни. Нито след четири или пет. Скарлет престана да се ослушва за тракането на колела или чаткането на копита по алеята. Чувствуваше се изтощена от напрегнатото очакване. Освен това сега друг звук поглъщаше цялото й внимание — ужасяващото хъркане на Мами в мъчителното усилие да диша. Изглеждаше невероятно как това крехко, изтощено тяло събира сили да поеме въздух в дробовете и после да го издиша. И все пак успяваше, с треперещи жили на сбръчканата шия.

Сюелин се присъедини към бденията на Скарлет.

— Тя е и моята Мами, Скарлет.

Вечната ревност и жестоките кавги между тях двете бяха забравени заради общото им желание да помогнат на чернокожата старица. Донесоха всички възглавници в къщата, за да се облегне изправена, и непрекъснато държаха чайника на печката. Мажеха напуканите устни с масло и й даваха вода с лъжичка.

Но нищо не можеше да облекчи мъките на Мами. Тя ги гледаше със съжаление.

— Не се мъчете — шепнеше с усилие тя. — Не можете оправи нищо.

Скарлет слагаше пръст на устните й и я молеше:

— Шшт, тихо. Не се мъчи да говориш. Пести си силите.

„Защо, Господи — гневеше се безмълвно тя. — Защо не й позволи да си отиде в мир, докато странствуваше в миналото? Защо трябваше да я пробудиш и да я оставиш да се мъчи така? Цял живот е била толкова добра, все помагаше на другите, никога не помисли за себе си. Тя заслужава повече, никога няма да сведа глава пред Тебе, докато съм жива.“

Все пак почете на глас на Мами от старата, изтъркана Библия, оставена на нощното шкафче до леглото. Четеше псалми и в гласа й не пролича нищо от болката и безбожния гняв, който бушуваше в сърцето й. Вечерта Сюелин запали лампата и смени Скарлет — четеше, обръщаше тънките страници и пак четеше. После Скарлет пое по-нататък и пак Сюелин, докато Уил не я прати да си почива.

— Ти също си почини, Скарлет — каза той. — Аз ще поседя с Мами. Не съм кой знае колко добър четец, но знам много неща от Библията наизуст.

— Кажи й ги тогава. Но не мога да оставя Мами, не мога.

Седна на пода, облегна уморения си гръб на стената и се заслуша в ужасяващите звуци на смъртта.

Когато на зазоряване прозорците започнаха леко да просветват, звуците изведнъж се промениха, вдишванията станаха по-шумни, с по-дълги паузи между тях, Скарлет се изправи. Уил стана от стола.

— Ще повикам Сюелин — каза той.

Скарлет застана на неговото място до леглото.

— Искаш ли да ти подържа ръката, Мами? Дай ми я.

Челото на Мами се набръчка от усилието да проговори.

— Толкова съм… уморена.

— Зная, зная. Не се изморявай повече, не говори.

— Исках… да изчакам… мистър Рет.

Скарлет преглътна. Сега не биваше да се разплаче.

— Няма защо да се напрягаш, Мами. Можеш да си почиваш. Той не можа да дойде.

Дочу забързани стъпки в кухнята.

— Идва Сюелин. И мистър Уил. Всички ще сме тук с тебе, миличка. Ние всички те обичаме.

Над леглото падна сянка и Мами се усмихна.

— Тя иска да ме види — проговори Рет.

Скарлет се обърна към него с невярващ поглед.

— Отмести се — каза той тихо. — Нека се доближа до Мами.

Скарлет се изправи и усети неговата близост, неговия едър ръст, силата и мъжествеността. Краката й омекнаха. Рет мина бързо покрай нея и коленичи до Мами.

Беше дошъл. Всичко щеше да се оправи. Скарлет коленичи до него, рамото й докосваше ръката му. Почувствува се щастлива въпреки мъката по Мами. „Той дойде. Рет е тук. Каква глупачка бях да престана да се надявам.“

— Искам да сторите нещо за мене — казваше Мами.

Гласът й звучеше ясно, сякаш бе запазила силите си за този миг. Поемаше въздух трескаво, почти се задъхваше.

— Всичко, Мами — отговори Рет. — Ще направя всичко, което поискаш.

— Погребете ме с оная хубава червена копринена фуста, дето ми я подарихте. Хем да не забравите. Знам, че Лути й е метнала око.

Рет се засмя. Скарлет беше потресена. Смях до смъртен одър. После осъзна, че Мами също се смее, макар и беззвучно.

Рет сложи ръка на сърцето си.

— Заклевам се, че Лути изобщо няма да я види, Мами. Обещавам ти да си с нея, когато отидеш на небето.

Мами протегна ръка към него и му направи знак да доближи ухо до устните й.

— Погрижете се за мис Скарлет — прошепна тя. — Тя има нужда от грижи, а аз вече не мога.

Скарлет замря.

— Непременно, Мами — отговори Рет.

— Закълнете се. — Заповедта бе изречена със слаб, но твърд глас.

— Заклевам се — каза Рет.

Мами тихичко въздъхна. Скарлет изхълца.

— О, Мами, миличка, благодаря ти — изплака тя. — Мами…

— Тя не може да те чуе, Скарлет, тя умря.

Рет внимателно прокара едрата си длан по лицето на Мами, за да затвори очите й.

— Отиде си един цял свят, цяла епоха — тихо отбеляза той. — Лека й пръст.

— Амин — обади се Уил от прага.

Рет се изправи и се обърна.

— Здравейте, Уил, Сюелин.

— Последната й мисъл беше за тебе, Скарлет — заплака Сюелин. — Винаги си била нейна любимка.

Плачът й се усили. Уил прегърна жена си, потупа я по гърба и я остави да поплаче на гърдите му.

Скарлет изтича до Рет и протегна ръце да го прегърне.

— Толкова ми липсваше — възкликна тя.

Рет обхвана китките й с две ръце, за да я спре.

— Недей, Скарлет. Нищо не се е променило — каза той с тих глас.

Скарлет не беше в състояние да прояви такава въздържаност.

— Какво искаш да кажеш? — извика силно тя.

Рет примигна.

— Не ме карай да го повтарям, Скарлет. Прекрасно знаеш какво имам предвид.

— Не зная. Не ти вярвам. Не, наистина не можеш да ме оставиш. Не сега, когато толкова те обичам и имам нужда от теб. О, Рет, не ме гледай така. Защо не ме прегърнеш и не ме утешиш? Нали обеща на Мами.

Рет поклати глава с едва доловима усмивка на устните.

— Ти си такова дете, Скарлет. От толкова години ме познаваш и въпреки това можеш да забравиш всичко, което си научила, винаги, когато си поискаш. Това беше лъжа. Излъгах, за да може една добра, стара жена да се почувствува щастлива в последните мигове от живота си. Не забравяй, миличка, че съм мошеник, а не джентълмен.

Той се запъти към вратата.

— Не си отивай, Рет, моля те — проплака Скарлет.

После затисна с две ръце устата си. Щеше да изгуби всякакво уважение към себе си, ако допускаше да го помоли още веднъж. Рязко извърна глава, защото не можеше да гледа как той си отива. Прочете злорадство в очите на Сюелин и съжаление в очите на Уил.

— Ще се върне — заяви тя с високо вдигната глава. — Винаги се връща.

„Ако достатъчно често си повтарям това, може би ще повярвам и то ще се сбъдне.“

— Винаги — повтори Скарлет и пое дълбоко въздух. — Къде е фустата на Мами, Сюелин? Непременно трябва да я погребат с нея.

 

 

Скарлет успя да се овладее, докато се свърши ужасната работа по къпането и обличането на трупа на Мами. Но когато Уил внесе ковчега, тя се разтрепери и безмълвно избяга.

Наля си половин чаша уиски от гарафата в трапезарията и я изпи на три изгарящи глътки. По изтощеното й тяло се разля топлина и треперенето спря.

„Не ми стига въздух — помисли Скарлет. — Трябва да изляза от къщата, далеч от всички.“ От кухнята долитаха уплашените гласове на децата. Полазиха я неочаквани тръпки. Тя събра полите си и побягна.

Отвън утринният въздух беше хладен и свеж. Скарлет вдъхна дълбоко неговата свежест. Лек ветрец духна косата, полепнала по изпотената й шия. Кога за последен път я беше ресала сто пъти с четката? Не можа да си спомни. Мами би се ядосала. О! Захапа десния си юмрук да овладее скръбта и се запрепъва през високите треви на пасището, надолу по хълма към гората покрай реката. Високите борове ухаеха остро и сладко. Под тях се разстилаше мека, дебела покривка от избелели иглички, трупани стотици години. Скрита там, Скарлет остана сама, не можеха да я видят от къщата. Строполи се тежко на покритата сякаш с килим земя, после седна и облегна гръб на едно дърво. Трябваше да помисли — не можеше да няма изход от разрухата в живота й, не й се искаше да повярва в обратното.

Но мислите й блуждаеха. Беше толкова объркана, толкова изморена.

И преди бе чувствувала умора. Даже още по-тежка. Когато трябваше да се добере до Тара от Атланта, обкръжена от армията с янките, тя не позволи на умората да я надвие. Когато трябваше да обикаля навсякъде, за да намери храна, не се беше предала въпреки оловната тежест в ръцете и краката. Когато береше памук, докато ръцете не прокървят, когато влачеше плуга като роб, когато трябваше да намери сили в себе си да продължи напред въпреки всичко, умората не успя да я надвие. И сега нямаше да се предаде. Не беше в природата й да се предава.

Загледа се пред себе си и се замисли за всички демони, които я преследваха. Смъртта на Мелани… смъртта на Мами… Рет, който я изостави и каза, че бракът им е мъртъв.

Това беше най-лошото. Рет си отиде. Не трябваше да се залъгва. Стори и се, че пак чува гласа му: „Нищо не се е променило.“

Това не можеше да е истина! И все пак беше.

Трябваше да намери начин да го върне. Винаги бе успявала да спечели всеки мъж, когото бе пожелала, а Рет беше мъж като всички останали, нали?

Не, не беше като всички останали и точно затова го искаше. Внезапно уплашена, Скарлет потрепери. Ами ако този път не успееше? Винаги бе побеждавала по един или друг начин. Винаги бе получавала онова, което бе желала. Досега.

Над главата й изграчи сойка. Скарлет погледна нагоре и чу още едно подигравателно гракане. „Остави ме на мира!“ — изкрещя Скарлет. Птицата отлетя — пърхаща, крещящо синя.

Трябваше да обмисли нещата, да си спомни думите на Рет. Не тази сутрин или нощес — кога ли точно умря Мами? „Какво каза у дома вечерта, когато напусна Атланта? Толкова дълго говори и обяснява. Беше съвсем спокоен, отвратително търпелив, както човек би се държал с хора, които не обича достатъчно, за да се вбеси от тях.“

Мислите й се спряха на едно почти забравено изречение и тя забрави изтощението. Беше открила това, което търсеше. Да, да, сега си спомни съвсем ясно. Рет й бе предложил развод. Накрая, след нейния яростен отказ, той го беше казал. Скарлет притвори очи и гласът му сякаш зазвуча: „Ще се връщам достатъчно често, за да не предизвиквам хорските одумки.“ Тя се усмихна. Още не беше победила, но имаше надежда. Засега тя можеше да я крепи. Скарлет се изправи и отърси боровите иглички от роклята и косата си. „Сигурно изглеждам ужасно.“

Мътната, жълтеникава река Флинт течеше бавно под склона, където растяха боровете. Скарлет погледна надолу и хвърли шепа борови иглички. Течението ги понесе. „Тръгнаха — прошепна тя, — точно като мене. Няма обръщане назад, стореното — сторено. Само напред.“ Примижа и погледна ясното небе. По него се носеха едно след друго блестящи бели облачета. Вятърът ги гонеше. „Ще застудее — помисли тя механично. — По-добре да облека нещо топло на погребението следобед.“ После свърна към къщи. Хълмистото пасище й се стори по-стръмно, отколкото го бе запомнила. Нямаше значение. Трябваше да се прибере в къщата и да се стегне. Заради паметта на Мами трябваше да изглежда спретната. Мами винаги й се караше, когато имаше небрежен вид.