Александра Рипли
Скарлет (35)

35.

Скарлет погледна братовчед си с внимателно прикрито любопитство. На дневната светлина на улицата бръчките и торбичките под очите му не се сливаха със сенките, както в магазина. Той бе на средна възраст, започнал да натежава и да се отпуска. Някак си бе приела, че е на нейна възраст, щом й е братовчед. Когато се върна синът му, тя се смая, защото видя един възмъжал младеж, а не момче, което разнася поръчки. Възмъжал младеж, при това с пламтящо червена коса. Нужно й бе време да свикне.

Както и с вида на Джейми на дневна светлина. Той… той не беше джентълмен. Скарлет не би могла да обясни как разбра това, но беше ясно като бял ден. Нещо куцаше в дрехите му — костюмът му бе тъмносин, но не достатъчно син, и прекалено тесен на гърдите и в раменете, пък прекалено широк на всички други места. Тя знаеше, че облеклото на Рет е резултат от труда на превъзходни шивачи и от настоятелните изисквания за съвършенство от негова страна. Не можеше да очаква Джейми да се облича като Рет — никога не бе виждала мъж да се облича като него. Но все пак би могъл да направи нещо — каквото там правеха мъжете — за да не изглежда толкова… толкова прост. Джералд О’Хара винаги бе изглеждал като джентълмен — независимо колко износено или омачкано беше сакото му. На Скарлет не й хрумваше, че може би кротката власт и влияние на майка й бяха преобразили баща й в джентълмен-земевладелец. Тя знаеше само, че по-голямата част от радостта й да открие съществуването на свой братовчед се е стопила. „Е, ще трябва само да изпия чаша чай и да изям парче торта и ще мога да си тръгна.“ Усмихна се ослепително на Джейми.

— Толкова се вълнувам, загдето ще се запозная със семейството ти, че съвсем оглупях, Джейми. Трябваше да купя подарък за рождения ден на дъщеря ти.

— А аз няма ли да й донеса най-хубавия подарък като вляза с теб под ръка, Кати Скарлет?

„Наистина има блясък в очите — също като татко — каза си Скарлет. — И закачливия ирландски акцент на татко. Само да не беше с бомбе! Кой ходи сега с бомбе?“

— Ще минем покрай къщата на дядо ти — каза Джейми и всели ужас в сърцето на Скарлет. Ами ако я видеха лелите й — а ако се наложи да ги запознава? Винаги бяха мислили, че майка й е сключила унизителен брак, не им трябваше по-добро доказателство от Джейми. Какво казваше той? Трябваше да внимава.

— Остави прислужницата си тук. Тя ще се чувствува неловко при нас. Ние нямаме прислужници.

Нямали прислужници? Боже мили! Всички имаха прислужници, всички! Но къде живееха те, в землянка ли? Скарлет стисна зъби. „Това е синът на собствения брат на татко, а чичо Джеймс е собственият брат на татко. Аз няма да опозоря паметта му, няма да се уплаша да изпия една чаша чай с тях, та ако ще по пода да тичат плъхове.“

— Панзи — каза тя. — Като стигнем до къщата, се прибери. Кажи им, че ще се върна подир малко… Ще ме изпратиш до вкъщи, нали, Джейми?

Достатъчно смела бе, за да понесе плъх да притича по крака й, но не искаше завинаги да загуби репутацията си, като върви сама по улицата. Дамите просто не правеха така.

 

 

За облекчение на Скарлет, минаха по улицата зад къщата на дядо й, а не през площада отпред, където лелите й обичаха да се разхождат под дърветата за „поразтъпкване“. Панзи с готовност влезе през портата на градината, като се прозяваше и предчувствуваше удоволствието отново да заспи. Скарлет се опитваше да скрие безпокойството си. Бе чувала Джероум да се оплаква на лелите й, че кварталът запада. Само на няколко пресечки на изток изисканите стари къщи се превърнали в разнебитени пансиони за моряците от корабите, пристигащи и заминаващи от оживеното пристанище на Савана. И за тълпите имигранти, дошли с някои от корабите. Повечето били немити ирландци, според елегантния стар чернокож сноб.

Джейми я водеше право напред и тя тихичко въздъхна от облекчение. След малко завиха по хубав, поддържан булевард, наречен Саут Броуд, и пред една висока, солидна тухлена сграда той каза:

— Стигнахме.

— Колко е хубаво! — каза Скарлет от сърце.

Това бе последното нещо, което успя да каже. Вместо да се качат по стълбите до голямата врата на издигнатата площадка, Джейми отвори малка вратичка направо от улицата и я въведе в кухнята, където имаше страшно много хора — до един червенокоси и шумни. Той извика над глъчката от поздрави:

— Това е Скарлет, хубавата дъщеря на чичо ми Джералд О’Хара, която е дошла чак от Атланта да види чичо Джеймс.

„Толкова са много“ — помисли си Скарлет, когато те се втурнаха към нея. Най-малкото момиче и едно момченце се вкопчиха в коленете на Джейми, той избухна в смях и не се разбра какво им каза.

После една едра, пълна жена с още по-червена коса протегна към Скарлет загрубялата си ръка.

— Добре дошла — рече тя спокойно. — Аз съм жената на Джейми, Морийн. Не обръщай внимание на тези диваци, ела да седнеш до огъня и да изпиеш чаша чай. — Тя здраво хвана Скарлет за раменете и я дръпна навътре в стаята. — Тихо, езичници такива, оставете татко да си поеме дъх. После си измийте лицата и елате да се запознаете със Скарлет един по един. — Тя свали кожената наметка на Скарлет. — Прибери това на сигурно място, Мери Кейт, иначе бебето ще си помисли, че е котенце, и ще започне да си играе с него, толкова е меко.

По-голямото момиче направи реверанс пред Скарлет и развълнувано протегна ръце към наметката. Сините му очи бяха огромни от възхищение. Скарлет му се усмихна. Усмихна се и на Морийн, въпреки че жената на Джейми я буташе към някакво дървено кресло, сякаш си мислеше, че Скарлет е едно от децата й, на което може да нарежда.

След миг в едната ръка на Скарлет се озова най-голямата чаша, която някога бе виждала, а с другата се ръкуваше с едно изумително красиво момиче, което прошепна на майка си: „Тя изглежда като принцеса“ и „Аз съм Хелън“ — на Скарлет.

— Трябваше да пипнеш кожената наметка, Хелън — важно каза Мери Кейт.

— Хелън ли е гостенката тук, та се обръщаш към нея? — каза Морийн. — Какъв позор за една майка — да има такава невъзпитана дъщеря. — Но в гласа й имаше обич и сподавен смях.

Бузите на Мери Кейт пламнаха от притеснение. Тя пак направи реверанс и протегна ръка.

— Братовчедке Скарлет, моля за извинение. Аз съвсем се забравих при вида на вашата елегантност. Чувствувам се горда, че съм сродница на такава благородна дама.

Скарлет искаше да й каже, че няма за какво да се извинява, но не можа. Джейми бе свалил шапката и сакото си и разкопчал жилетката си. Под дясната си мишница държеше едно дете — доволно боричкащ се, ритащ, пищящ, закръглен червенокос вързоп.

— А това дяволче е Шон, кръстен Джон като добър американец, защото се роди тук, в Савана. Викаме му Джеки. Кажи „добър ден“ на братовчедка си, Джеки, ако можеш да говориш.

— Добър ден — изкрещя момченцето, а после запищя от удоволствие, защото баща му го обърна с главата надолу.

— Какво става тук?

Като се изключат писъците на Джеки, шумът утихна веднага щом силният свадлив глас се чу сред врявата. Скарлет вдигна глава и видя висок старец, който сигурно беше чичо й Джеймс. До него стоеше хубаво момиче с тъмна къдрава коса. Изглеждаше разтревожено и плахо.

— Джеки събуди чичо Джеймс от дрямката му — каза то. — Ударил ли се е, та вие така? Затова ли Джейми се е прибрал по-рано?

— Нищо подобно — отговори Морийн. Тя заговори по-силно. — Имаш гостенка, чичо Джеймс. Дошла е специално да те види. Джейми оставил в магазина Даниъл, за да я доведе при тебе. Ела до огъня, чаят е готов. И поздрави Скарлет.

Скарлет стана и се усмихна.

— Здравей, чичо Джеймс, помниш ли ме?

Старецът се втренчи в нея.

— Последния път, когато те видях, жалеше мъжа си. Намери ли си вече друг?

Скарлет се мъчеше да си спомни. Господи, чичо Джеймс беше прав. Бе идвала в Савана, след като роди Уейд, и тогава носеше траур за Чарлс Хамилтън.

— Да, намерих си — каза тя. „А какво би казал, ако знаеше, че съм си намерила двама оттогава, любопитен старец такъв?“

— Това е добре — доволно каза чичо й. — Вече има прекалено много неомъжени жени в тази къща.

Момичето изплака, после се обърна и изхвърча от стаята.

— Чичо Джеймс, не бива да я измъчваш така — каза Джейми строго.

Старият човек се приближи до огъня и потри ръце над топлината.

— А тя не трябва да бъде такава ревла — рече той. — О’Хара не плачат над неприятностите си. Морийн, ще изпия чая си сега, докато говоря с момичето на Джералд. — Той седна на стола до Скарлет. — Разкажи ми за погребението. Погреба ли баща си, както подобава? Погребението на брат ми Андрю беше най-хубавото, което този град е виждал от години.

Скарлет си спомни жалката групичка опечалени около гроба на Джералд в Тара. Толкова малко. А много от тези, които би трябвало да са там, бяха умрели преди него, преди да им дойде времето.

Скарлет впи поглед в избледнелите сини очи на стареца.

— За него имаше катафалка със стъклени прозорци, теглена от четири черни коня с черни пера на главите, покров от цветя върху ковчега и още по-голям върху покрива, и над двеста опечалени в екипажи зад катафалката. Той лежи в мраморна гробница, а не в гроб, и отгоре на гробницата е издълбан ангел — два метра висок. — Гласът й бе студен и рязък. „На ти сега, дъртак такъв, и остави татко на мира.“

Джеймс потри сухите си ръце.

— Бог да го прости — каза той щастливо. — Винаги съм казвал, че Джералд беше най-изтънченият от нас, нали така, Джейми? Изтърсакът на котилото и пламваше най-бързо, ако го обидеха. Беше чудесен дребосък, този Джералд. А знаете ли как се сдоби с онази своя плантация? Като играеше покер с моите пари, ето как. И не ми предложи нито пени от печалбата.

Смехът на Джеймс бе топъл и силен — смях на млад човек. Бе пълен с жизненост и истинска радост.

— Разкажи защо се е наложило да напусне Ирландия, чичо Джеймс — каза Морийн и допълни чашата на стареца. — Може Скарлет да не е чувала тази история.

„Мътните да ги вземат! Бдение ли ще правим?“ Скарлет сърдито се размърда на стола си.

— Чувала съм я сто пъти — каза тя.

Джералд О’Хара обичаше да се хвали как избягал от Ирландия и за главата му била обявена награда, след като убил бирника на английския земевладелец с един удар с юмрук. Всеки в окръг Клейтън бе чувал тази история сто пъти и никой не я приемаше за истина. Джералд изпадаше в шумна ярост, но целият свят виждаше колко е благ всъщност.

Морийн се усмихна.

— Страшен мъж, въпреки дребния му ръст — всички са ми казвали това. Баща, с който една жена може да се гордее.

Скарлет почувствува, че я задавят сълзи.

— Точно такъв беше — рече Джеймс. — Кога ще разрежеш тортата за рождения ден, Морийн? И къде е Патриша?

Скарлет огледа червенокосите глави наоколо. Не, сигурна бе, че не се е запознала с Патриша. Може би това беше тъмнокосото момиче, което избяга.

— Тя приготвя угощението за празника си, чичо Джеймс — каза Морийн. — Нали знаеш колко е придирчива. Ще идем оттатък веднага щом Стивън дойде да каже, че е готова.

Стивън? Патриша? Оттатък?

Морийн видя въпроса на лицето на Скарлет.

— Джейми не ти ли каза, Скарлет? Тук има три семейства О’Хара. Ти едва започваш да се запознаваш с роднините си.

 

 

„Никога няма да се оправя — помисли си Скарлет отчаяно. — Поне да стояха на едно място!“

Но нямаше такива изгледи. Патриша празнуваше рождения си ден в двойната гостна на собствената си къща, а плъзгащите се врати бяха отворени докрай. Децата — а те бяха много — играеха на игри, които бяха свързани с много тичане, криеница и изскачане иззад столове и завеси. От време на време възрастните се спускаха след някое дете, което ставаше твърде буйно, или се навеждаха да вдигнат някой от малчуганите, който бе паднал и се нуждаеше от утеха. Като че нямаше значение чие дете е. Възрастните се държаха като родители на всички деца.

Скарлет бе благодарна за рижавата коса на Морийн. Нейните деца — тези, с които се бе запознала в съседната къща, плюс Патриша, плюс Даниъл — синът от магазина, плюс още едно пораснало момче, чието име не си спомняше — поне си приличаха. Останалите внасяха пълна бъркотия.

Както и родителите им. Скарлет знаеше, че един от мъжете се казва Джералд, но кой? Те всички бяха едри, тъмнокоси, синеоки и с очарователни усмивки.

— Човек се обърква, нали? — чу глас до себе си. Беше Морийн. — Не се притеснявай, Скарлет, ще ги разпознаваш с течение на времето.

Скарлет се усмихна и вежливо кимна. Но нямаше никакво намерение „да ги разпознава“. Щеше да помоли Джейми да я изпрати до вкъщи в първия удобен момент. Тук бе прекалено шумно с тези зверчета, които скачаха наоколо. Смълчаната розова къща на площада й се струваше убежище. Там поне можеше да говори с лелите си. Тук нямаше на кого една дума да каже. Бяха твърде заети да тичат след децата или да прегръщат и целуват Патриша. И я питаха за бебето, Боже господи! Като че ли не знаеха, че единственото прилично нещо е да се преструваш, че не забелязваш, когато една жена е бременна. Чувствуваше се като чужденка. Изолирана. Незначителна. Както в Атланта. Както в Чарлстън. А това бяха собствените й роднини! Затова нещата ставаха сто пъти по-лоши.

— Сега ще разрежем тортата — каза Морийн. Тя хвана Скарлет под ръка. — А после, малко музика.

Скарлет стисна зъби. Дявол да го вземе, аз вече изтърпях една музикална вечер в Савана. С нищо друго ли не могат да се занимават тези хора? Тя отиде с Морийн до един диван, тапициран с червен плюш, и седна сковано на ръба му.

Почукването на нож върху стъкло призова всички към внимание. Компанията успя да се поумири.

— Благодарен съм ви и за толкова — каза Джейми. Размаха заплашително ножа към смеещите се. — Събрали сме се да отпразнуваме рождения ден на Патриша, макар да се пада чак другата седмица. Днес е последният ден преди Велики пости — по-добро време за празник, отколкото насред Постите. — Той пак се намръщи по посока на смеха. — А имаме и друга причина да празнуваме. Една красива, отдавна изгубена О’Хара се намери отново. От името на всички О’Хара вдигам тази наздравица за братовчедката Скарлет и й казвам добре дошла в нашите сърца и домове. Джейми отметна глава и изля тъмното съдържание на чашата в гърлото си. — Носете угощението! — нареди той с широк жест. — И цигулката!

Откъм вратата се чуха шъткания и кикот. Патриша се приближи и седна до Скарлет. После в ъгъла засвири цигулка. Хубавата дъщеря на Джейми, Хелън, влезе с поднос димящи банички с месо. Тя се наведе, за да ги покаже на Патриша и Скарлет, след това внимателно ги отнесе до солидната кръгла маса в средата на гостната и сложи подноса върху кадифената покривка. Подир Хелън влезе Мери Кейт, после миловидното момиче, което бе довело чичо Джеймс, после най-младата булка О’Хара. Всички показваха подносите си на Скарлет и Патриша, преди да ги прибавят към храната на масата. Печен говежди бут, шунка с подправки, тлъста пуйка. После Хелън се появи отново с огромен съд димящи картофи, а другите този път я последваха по-бързо с пюре от моркови, печен лук, варени сладки картофи. Процесията минаваше пак и пак, докато масата се покри с безброй ястия и мезета. Цигулката изпълни ликуващо арпеджо — Скарлет видя, че на нея свири Даниъл от магазина и Морийн влезе с огромна торта, щедро украсена с големи, ярки рози от крем.

— Купешка торта! — изкрещя Тимъти.

Джейми вървеше по петите на жена си. Бе вдигнал ръце над главата си. Във всяка ръка носеше по три бутилки уиски. Цигулката засвири темпераментна бърза мелодия и всички се засмяха и запляскаха с ръце. Дори и Скарлет. Човек не можеше да устои на жизнеността на процесията.

— А сега, Брайън — каза Джейми — ти и Били! Кралиците на трона им до огнището.

Преди Скарлет да разбере какво става, диванът, на който седяха, бе повдигнат, залюлян — тя се хвана за Патриша — и поставен близо до пламтящите въглени в камината.

— Сега чичо Джеймс! — нареди Джейми и смеещият се старец беше пренесен, заедно с високия си стол, от другата страна на камината.

Момичето, което бе довело Джеймс, отпъди децата като пилета в другата гостна, където Мери Кейт простря една покривка за маса на пода, за да седнат пред втората камина.

Изненадващо бързо хаосът се превърна в спокойствие. Докато всички се хранеха и разговаряха, Скарлет се опита да разпознае възрастните.

Двамата сина на Джейми толкова си приличаха, та й беше трудно да повярва, че Даниъл, на двайсет и една години, бе три години по-голям от Брайън. Когато се усмихна на Брайън и му го каза, той се изчерви така, както могат само червенокосите. Единственият друг младеж започна безмилостно да го дразни, но спря, когато момичето с розови бузки до него сложи ръката си на рамото му и каза:

— Престани, Джералд.

Значи това беше Джералд. Татко толкова би се радвал, че високото, хубаво момче е кръстено на него. То наричаше момичето Поли и двамата така светеха от любов, че сигурно бяха младоженци. А Патриша страшно командуваше този, когото Джейми наричаше Били, така че вероятно и те бяха мъж и жена.

Но Скарлет нямаше време да се ослушва за имената на другите. Изглежда всички искаха да говорят с нея. И всяка нейна дума предизвикваше възклицания, повторения, възхищение. Тя разказваше на Даниъл и Джейми за магазина си, на Поли и Патриша за шивачката си, на чичо Джеймс за янките, запалили Тара. Най-много говори за търговията си с дървен материал — как отначало от една малка дъскорезница направила две, после складовете, а сега цяло градче от нови къщи на края на Атланта. Всички шумно одобряваха. Най-сетне Скарлет бе намерила хора, които не смятаха разговорите за пари за табу. Бяха като нея — искаха да работят упорито и да забогатеят. Тя вече бе забогатяла и те й казаха, че е чудесна. Не можеше да си представи защо бе искала да си тръгне от това прекрасно тържество и да се върне в убийствената тишина на дядовата си къща.

— Ще ни посвириш ли най-после, Даниъл, ако си приключил с унищожаването на тортата на сестра си? — каза Морийн, когато Джейми отвори бутилка уиски, и изведнъж всички, освен чичо Джеймс, станаха и се заеха с работа в явно добре отработен ред. Даниъл бързо заскрибуца на цигулката, шумно критикуван от останалите, жените чевръсто разчистиха масата, а мъжете издърпаха мебелите до стената, като оставиха Скарлет и чичо й да седят в нещо като остров. Джейми поднесе чаша уиски на Джеймс и, приведен, зачака преценката на стареца.

— Става — беше неговото заключение.

Джейми се засмя.

— Надявам се, старче, защото нямаме друго.

Скарлет се опита да привлече вниманието на Джейми и като не успя, накрая се принуди да му извика. Трябваше да си тръгне сега. Всички подреждаха столове в кръг около огъня, а по-малките деца заемаха местата си на пода в краката на възрастните. Очевидно се приготвяха за музикалната част, а след като започнеха, щеше да бъде ужасно невъзпитано да стане и да си тръгне.

Джейми прескочи едно момченце, за да стигне до Скарлет.

— Ето и за тебе — каза той.

За неин ужас й подаде чаша с няколко пръста уиски. За каква я мислеше? Една дама не пие уиски. Тя не пиеше нищо по-силно от чай, освен шампанско или пунш на баловете, или съвсем малка чашка шери. Той не би могъл да знае за брендито, с което някога се наливаше. Но това беше обида! Не, не би го направил, сигурно е шега. Насили се да му се усмихне мило.

— Време е да си тръгвам, Джейми. Беше чудесно, но става късно…

— Не можеш да си тръгнеш точно, когато празникът започва, Скарлет. — Джейми се обърна към сина си. — Даниъл, ти май искаш да прогониш току-що намерената си братовчедка с това скрибуцане. Изсвири ни една песен, момче, стига с това котешко боричкане.

Скарлет се опита да каже нещо, но думите й бяха удавени във виковете: „Свири като хората, Даниъл“, „Изсвири балада“ и „Рийл^[1], момче, искаме рийл“.

Джейми се ухили.

— Не те чувам — извика й над глъчката. — Когато някой заговори за тръгване, оглушавам.

Скарлет усети, че започва да се ядосва. Когато Джейми пак й предложи уискито, тя побесня и стана. И тогава, преди да успее да избие чашата от ръката му, позна мелодията, която свиреше Даниъл. Беше „Пег в кабриолет“.

Любимата на татко. Погледна руменото ирландско лице на Джейми и видя образа на баща си. О, ако можеше да е тук, толкова би му харесало. Скарлет седна. Отрицателно поклати глава към предложеното й питие и се опита да се усмихне на Джейми. Плачеше й се.

Но музиката не те оставяше да тъгуваш. Мелодията бе толкова заразителна, толкова весела, че вече всички пееха и пляскаха с ръце. Скарлет неволно започна да потропва с крак под полите си.

— Хайде, Били — каза, или по-скоро изпя Даниъл. — Хайде да свирим заедно.

Били отвори капака на една ракла до прозореца и извади малък акордеон. Надипленият кожен мях се отвори с хриптене. После Били мина зад Скарлет, пресегна се над главата й и взе нещо лъскаво от полицата над камината.

— Време е за истинска музика. Стивън… — Той подхвърли тънка блестяща тръба на мургавия мълчалив човек. — И за тебе, Брайън. — Друго сребърно нещо прелетя във въздуха. — А за милата ми тъща… — Ръката му пусна нещо в скута на Морийн.

Едно от момчетата буйно запляска.

— Кастанетите! Братовчедката Морийн ще удря кастанетите.

Скарлет зяпна. Даниъл бе спрял да свири и без музиката пак й бе станало тъжно. Но вече не искаше да си ходи. Този празник нямаше нищо общо с музикалната вечер на семейство Телфеър. Тук имаше естественост, топлота, смях. Толкова спретнато подредените гостни сега бяха обърнати с главата надолу, столовете и от двете стаи бяха нагласени в широк полукръг около огъня. Морийн вдигна ръка и се чу тракане. Скарлет видя, че „кастанетите“ всъщност бяха дебели парчета гладко дърво.

Джейми продължаваше да налива и раздава уиски. Я виж, жените също пият! Не тайно, не засрамено. Забавляват се също като мъжете. И аз ще пийна. За здравето на О’Хара. Тя понечи да викне на Джейми да й налее, но после си спомни: „Ще се прибирам у дядо. Не бива да пия. Ще ме усетят по дъха. Няма нищо. В мене има топлина, като че ли току-що съм изпила цяла чаша. Нямам нужда от уиски.“

Даниъл плъзна лъка по струните.

— „Момичето зад тезгяха“ — каза той.

Всички се засмяха. Включително Скарлет, макар че не знаеше защо. След миг голямата стая заехтя от ирландския рийл. Акордеонът на Били силно застена, Брайън засвири мелодията на тенекиената си свирка, а Стивън надуваше своята в ромолящ контрапункт на мелодията на Били. Джейми тактуваше с крак, децата пляскаха, Скарлет пляскаше, всички пляскаха. С изключение на Морийн. Тя вдигна ръката си с кастанетите и рязкото отсечено тракане заотмерва постоянния ритъм, който обединяваше всичко останало. „По-бързо!“ — настояваха кастанетите и другите се подчиняваха. Свирките засвириха по-високо, цигулката заскърца по-силно, акордеонът пъхтеше, за да не изостане. Пет-шест деца станаха, заскачаха и заиграха в средата на стаята. Ръцете на Скарлет пламнаха от пляскане, а краката й се движеха, сякаш и на нея й се искаше да скача с децата. Когато рийлът свърши, тя се облегна назад на дивана, изтощена.

— Я ела, Мат, и покажи на хлапетата как се танцува — извика Морийн и приканващо изтрака с кастанетите. По-възрастният мъж до Скарлет стана.

— Бог да ви поживи, чакайте малко — помоли Били. — Имам нужда да поотдъхна. Я по-добре ти ни попей, Кати. — Той изтръгна няколко ноти от акордеона.

Скарлет понечи да възрази. Тя не можеше да пее, не и тук. Не знаеше други ирландски песни, освен „Пег“ и другата любима на баща й — „В зелено“.

Но видя, че Били няма предвид нея. Една грозновата мургава жена с големи зъби подаваше чашата си на Джейми и ставаше. „Пристигна в Америка буен младеж“ — запя тя с чист и нежен висок глас. Преди да завърши стиха, Даниъл, Брайън и Били вече й акомпанираха. „Джек Дуган се казваше той“ — пееше Кати, — „роден и израсъл в Ирландия“. Включи се и свирката на Стивън, една октава по-високо, с особена, сърцераздирателна, сребриста печал.

„… в Касълмейн беше живял…“. Всички запяха, без Скарлет. Но не й беше неприятно, че не знае думите. Нали бе част от музиката. Тя я обгръщаше. А когато тъжната, смела песен свърши, Скарлет видя, че много други очи бяха насълзени като нейните.

Последва една весела песен, подета от Джейми, а после друга, която накара Скарлет да се смее и да се изчервява едновременно, когато разбра двусмисленото значение на думите.

— А сега съм аз — каза Джералд. — Ще изпея „Въздухът на Лъндъндери“ на милата ми Поли.

— О, Джералд! — Поли скри пламналото си лице в ръцете си. Брайън изсвири първите няколко ноти. После Джералд запя и Скарлет затаи дъх. Бе чувала за ирландския тенор, но не предполагаше, че може да бъде такова нещо. Съименникът на татко й пееше като ангел. Силната любов в неговото младо сърце се четеше по лицето му и се долавяше във високите чисти ноти, бликащи от пулсиращото му силно гърло. А гърлото на Скарлет се сви от цялата тази красота и от острия болезнен копнеж да изпита подобна любов — толкова искрена и открита. „Рет!“ — изплака сърцето й, макар нейният ум да се присмиваше на идеята за простичка прямота при мрачния, сложен характер на съпруга й.

Когато песента свърши, Поли обви врата на Джералд с ръце и скри лице в рамото му. Морийн вдигна кастанетите.

— А сега рийл! — обяви тя решително. — Краката направо ме сърбят.

Даниъл се засмя и засвири.

Скарлет бе танцувала вирджински рийл поне сто пъти, но никога не бе виждала нещо подобно на танците на рождения ден на Патриша. Започна Мат О’Хара. Когато тръгна напред с изправени рамене и изпънати ръце, приличаше на войник. После краката му затропаха и се заизвиваха, движеха се толкова бързо, че очите на Скарлет се премрежиха. Под токовете му, под заплетените му невъзможни стъпки напред и назад подът се превърна в кънтящ барабан, в излъскан лед. „Сигурно е най-добрият танцьор в целия свят“ — помисли си Скарлет. А после Кати се изправи срещу него, вдигнала поли с двете си ръце, за да не пречат на краката й за стъпките. Следващата беше Мери Кейт, после Джейми се присъедини към дъщеря си. Стана и красивата Хелън с един от братовчедите си — момченце на не повече от осем години. „Не мога да повярвам — мислеше си Скарлет. — Те са вълшебни, всички. И музиката е вълшебна.“ Краката й се раздвижиха, бързо както никога досега — опитваха се да повторят това, което виждаше, да изразят вълнението от музиката. „Трябва да се науча да танцувам като тях, просто трябва. Това е като… като да се понесеш нагоре, чак до слънцето.“

Едно от спящите под дивана деца се събуди от тропота на танцуващите и се разплака. Плачът се разпространи като зараза сред най-малките. Танците и музиката спряха.

— Сложете ги да легнат върху няколко сгънати одеяла в другата гостна — каза спокойно Морийн. — Ако са се подмокрили, подсушете ги. После ще затворим вратите хубаво и те веднага ще заспят. Джейми, свирачът с кастанетите ужасно ожадня. Мери Кейт, подай чашата ми на татко си.

Патриша помоли Били да отнесе тригодишния им син.

— Аз ще взема Бети — каза тя и се наведе до дивана. — Тихо, тихо. — Патриша притисна детето към себе си. — Хелън, дръпни пердетата. Луната свети ярко тази вечер.

Скарлет още бе замаяна от очарованието на музиката. Тя разсеяно погледна прозорците и изведнъж се сепна. Стъмваше се. Дойде на чай, а се застоя с часове.

— О, Морийн, ще закъснея за вечеря — изохка тя. — Трябва да се прибирам. Дядо ми ще побеснее.

— Нека побеснее старият перко. Остани на празника. Той едва започва.

— Бих искала да можех да остана — искрено каза Скарлет. — Това е най-хубавият празник в живота ми. Но обещах да се прибера.

— Е, добре тогава. Обещанието си е обещание. Ще дойдеш ли пак?

— С удоволствие. Ще ме поканите ли?

Морийн благо се засмя.

— Чувате ли го това момиче? — каза тя на цялата стая. — Ние тук не се каним. Всички сме едно семейство и ти си част от него. Идвай, когато поискаш. Вратата на кухнята ми няма ключалка, а в огнището винаги гори огън. Пък и Джейми добре се справя с цигулката… Джейми! Скарлет трябва да тръгва. Облечи си палтото, човече, и й предложи ръката си.

 

 

Точно преди да завият зад ъгъла, Скарлет чу, че музиката започва отново. Бе приглушена от дебелите тухлени стени на къщата и затворените заради зимата прозорци. Но тя позна песента, която О’Хара пееха — „В зелено“.

„На тази й знам всичките думи! О, иска ми се да не трябваше да си тръгвам!“

Краката й направиха няколко танцови стъпки, Джейми се засмя и ги повтори.

— Следващия път ще те науча да танцуваш рийл — обеща той.