Александра Рипли
Скарлет (44)

44.

Кучият дрян цъфна като че за нощ. Една сутрин, когато Скарлет и Морийн тръгнаха на пазар, изведнъж видяха облачета от цветчета на тревната ивица в средата на улицата пред къщата.

— Ах, не е ли прекрасна гледка! — дълбоко въздъхна Морийн. — Утринната светлина прозира през нежните листенца и ги прави почти розови. До обяд ще станат бели като лебедови пера. Голяма работа е този град — садят така, че всички да се радват на разцъфналата красота! — Тя пое дъх с пълни гърди. — Ще идем на пикник в парка, Скарлет. За да усетим пролетната свежест във въздуха. Хайде, бързо, имаме да правим много покупки. Следобед ще сготвя, а утре след литургия ще идем в парка за цял ден.

Нима беше събота? Скарлет бързо започна да брои и пресмята. Но тя бе в Савана вече близо месец! Сърцето й се сви като в менгеме. Защо не идваше Рет? Къде беше? Делата му в Бостън не можеха да отнемат толкова време.

— … Бостън — каза Морийн и Скарлет спря на място. Сграбчи ръката на Морийн и подозрително се втренчи в нея. Откъде можеше да знае, че Рет е в Бостън? Как можеше да знае каквото и да било за него? Думичка не й беше казвала.

— Какво има, Скарлет скъпа? Глезена ли си изкълчи?

— Какво каза за Бостън?

— Казах, че е жалко, дето Стивън няма да е с нас на пикника. Днес заминава за Бостън. Сигурна съм, че там няма да има цъфнали дървета. Но пък ще може да се види с Томас и семейството му и да ни донесе новини за тях. Старият Джеймс ще се зарадва. Само като си помислиш — всичките братя пръснати из Америка, чудесно е…

Скарлет кротко вървеше до Морийн. Срамуваше се от себе си. „Как можах да се държа толкова отвратително? Морийн ми е приятелка, най-близката приятелка, която някога съм имала. Тя не би ме шпионирала, не би си пъхала носа в личния ми живот. Просто е минало толкова време, а аз даже не съм забелязала. Сигурно затова съм така нервна, затова изсъсках на Морийн по този начин. Защото мина толкова време, а Рет не дойде.“

Тя разсеяно се съгласяваше с предложенията на Морийн какви продукти да купят за пикника, а в главата й като птици, затворени в клетка, се блъскаха въпроси. Сгреши ли, като не се върна в Чарлстън с лелите си? Сгреши ли, че изобщо замина?

Така ще полудея. Не мога да мисля за това, иначе ще закрещя!

Но умът й не преставаше да се пита.

Може би трябваше да говори с Морийн за това. Морийн така добре умееше да утешава и наистина беше находчива за много неща. Тя щеше да разбере. А може би и да помогне.

„Не, ще говоря с Кълъм. Утре на пикника ще има много време. Ще му кажа, че искам да поговорим, ще го помоля да се разходим. Кълъм ще знае какво трябва да се направи.“ Кълъм някак приличаше на Рет. Беше цялостен като Рет и всички останали изглеждаха незначителни до него, мъжете сякаш се превръщаха просто в момчета и Рет беше единственият мъж в стаята. Кълъм успяваше да уреди нещата, пак също като Рет, а после обръщаше всичко на шега.

Скарлет се засмя, като си спомни как Кълъм говореше за бащата на Поли. „Ами да, той е огромен, самоуверен човек, големият строител Макмахън. Има ръце като ковашки чукове, които още малко и ще спукат шевовете на скъпия му костюм, без съмнение избран от мисис Макмахън, за да отива на гарнитурата в гостната й, иначе защо щеше да бъде от такъв чудесен плюш? А е и набожен човек, с подобаваща почит към просветлението за душата му от това, че строи Божий дом тук, в Савана. Аз го благослових за това дело по моя си смирен начин. «Бога ми — казах му. — Вярвам, че сте толкова религиозен, че не вземате от енорията и едно пени над четиридесет процента печалба.» Да бяхте видели как пламнаха очите му и как мускулите му се издуха като на бик, и да бяхте чули как се пукат копринените конци по шевовете на плюшените му ръкави. «Сигурно е, майсторе — викам му, — че всеки друг би направил процентите петдесет, като види, че епископът не е ирландец.» И тогава добрият човек показа достойнствата си. «Грос!» — изрева той и аз се уплаших, че стъклата на прозорците ще звъннат на улицата. «Име ли е това за католик?» После ми разказа такива истории за безобразията на епископа, че санът ми забранява да повярвам. Аз споделих тревогите му и една-две чашки с него, а след това му разказах за страданията на милата ми малка братовчедка. Той изпадна в праведен гняв, добродетелният човек. Едва го удържах да не разруши със собствените си силни ръце островърхата кула. Надявам се, че няма да изкара всичките си работници на стачка, но не мога да бъда напълно сигурен. Каза ми, че ще запознае епископа със своята загриженост за душевното спокойствие на Скарлет по начин, който нервният дребосък да не може да не разбере, и ще го повтаря колкото пъти е необходимо, за да го убеди в сериозността на проблема.“

Дочу гласа на Морийн:

— Бих искала да знам защо се усмихваш на зелките?

Скарлет обърна усмивката към приятелката си.

— Защото съм щастлива, че е пролет и че ще ходим на пикник — отговори тя.

И защото щеше да получи Тара, сигурна беше.

Скарлет никога не бе виждала парка Форсит. Ходжсън хол бе срещу него, през улицата, но когато ходи на церемонията за освещаването му, беше тъмно. Не очакваше такова нещо и ахна. От двете страни на входа имаше по един каменен сфинкс. Децата с копнеж погледнаха зверовете, по които не им позволяваха да се катерят, а после с всички сили хукнаха по централната пътека. Наложи им се да заобиколят Скарлет. Тя бе спряла насред пътеката, вперила очи напред.

Фонтанът беше доста далеч от входа, но бе толкова огромен, че изглеждаше близък. От всичките му страни се издигаха и падаха струи вода като дъжд от диаманти. Скарлет бе очарована — никога не бе виждала нещо толкова грандиозно.

— Ела сега — подкани я Джейми. — Отблизо е още по-хубаво.

И наистина. Яркото слънце превръщаше танцуващата вода в небесна дъга; струите проблясваха, изчезваха и пак се появяваха с всяка стъпка на Скарлет. Варосаните дънери на дърветата край пътеката се белееха под шарената сянка на листата и я водеха към ослепителната светлина на фонтана. Когато стигна до желязната ограда около него, трябваше да наведе главата си толкова назад, за да види нимфата на върха, че й се зави свят — статуята бе по-висока от нея, с гордо вдигната ръка, а от жезъла в нея бликаше вода, нагоре, нагоре в ясното синьо небе.

— А на мен ми харесват мъжете-змии — обясни Морийн. — Винаги ми се струва, че се забавляват.

Скарлет погледна какво сочи Морийн. Бронзовите тритони лежаха в огромния басейн върху елегантно нагънатите си люспести опашки, едната им ръка бе на кръста, а другата поднасяше рог до устните им.

Мъжете простряха одеяла под избрания от Морийн дъб и жените оставиха кошниците. Мери Кейт и Катлийн пуснаха момиченцето на Катлийн и най-малкото момченце на Кати да пълзят на земята. По-големите деца тичаха и скачаха в някаква измислена от самите тях игра.

— Поизмориха ми се краката — каза Патриша. Били й помогна да седне и да се облегне на дънера на едно дърво. — Хайде, върви — сопна му се тя. — Не е нужно цял ден да се държиш за полата ми.

Били я целуна по бузата, смъкна ремъците на акордеона от раменете си и го сложи до нея.

— Като се върна, ще ти изсвиря някоя чудесна мелодия — обеща й той.

После се запъти към групата мъже, играещи бейзбол, в далечината.

— Върви и ти да си търсиш белята с него, Мат — предложи Кати на мъжа си.

— Да, тръгвайте всички — каза Морийн и ги отпъди с ръце. Джейми и високите му синове се затичаха. Кълъм и Джералд вървяха след тях с Мат и Били.

— Ще са изгладнели като се върнат — рече Морийн. От гласа й бликаше удоволствие. — Добре че донесохме храна за цяла армия.

„Каква планина от храна“ — помисли си Скарлет отначало. После се сети, че след по-малко от час сигурно няма да е останало нищо. Така е с големите семейства. Тя с истинска привързаност погледна жените, щеше да изпитва същата обич и към мъжете, когато се върнеха, свалили палтата и шапките си, с разкопчани яки и навити ръкави. Беше захвърлила класовите си претенции, без дори да забележи, че вече ги няма. Даже не си спомняше притеснението, в което изпадна, когато чу, че братовчедите й са били слуги в голямото имение близо до родното им село в Ирландия. Мат бил дърводелец там, Джералд му помагал и поправял десетките сгради и километрите ограда. Кати била доячка, Патриша — камериерка. Нямаше значение. Скарлет бе щастлива, че е член на семейство О’Хара.

Коленичи до Морийн и започна да й помага.

— Надявам се мъжете да не се шляят много — каза тя. — Страшно огладнях от чистия въздух.

Когато бяха останали две парчета торта и една ябълка, Морийн се зае да вари вода за чай на спиртника. Били Кармоуди взе акордеона и намигна на Патриша!

— Какво да бъде, Патси? Обещах да ти изсвиря нещо.

— Шшт, не още, Били — каза Кати. — Малките са почти заспали.

На едно одеяло под най-гъстата сянка лежаха пет мънички телца. Били тихичко засвири с уста, после подхвана мелодията с акордеона, съвсем приглушено. Патриша му се усмихна. Приглади с ръка косата над челото на Тимъти, после запя приспивната песен, която свиреше Били.

 

На крилете на вятъра откъм морето

ангели идват да бдят над детето,

ангели идват да пазят детето —

чуй, вятърът духа откъм морето.

Чуй, вятърът духа, дете, чуй, вятърът духа,

спи, мое мило, заспи, чуй как вятърът духа.

Лодките плуват сред сини вълни.

сребърни херинги гонят със дни.

Сребърни херинги, сребърна шир,

вятърът духа под небе от сапфир.

Чуй, вятърът духа, дете, чуй, вятърът духа,

спи, мое мило, заспи, чуй как вятърът духа.

 

За миг настъпи тишина, после Тимъти отвори очи.

— Още веднъж, ако може — каза той сънливо.

— О, да, моля ви, мис, изпейте я още веднъж.

Сепнати, всички погледнаха непознатия младеж, застанал наблизо. В грубите си мръсни ръце държеше парцалива шапка пред гърдите си, дрехата му беше кърпена. Изглеждаше колкото дванайсетгодишно момче, но имаше набола черна брада.

— Моля за извинение, дами и господа — каза скромно той. — Знам, че е нахално да се натрапвам на компанията ви и… нали разбирате. Но някога мама пееше тази песен на мене и на сестрите ми и като я чух, ми се сгря сърцето.

— Сядай, момко — каза Морийн. — Тук има торта, а няма кой да я изяде, и чудесно сирене и хляб в кошницата. Как се казваш и откъде си?

Момчето коленичи до нея.

— Дани Мъри, милейди. — Той разроши гъстата черна коса над челото си, после изтри ръката си в ръкава и я протегна към хляба, който Морийн беше извадила от кошницата. — Конемара ми е домът, когато съм там.

Отхапа голяма хапка от хляба. Били започна да свири.

„На крилете на вятъра…“ — запя Кати. Гладното момче преглътна и запя с нея.

„… чуй как вятърът духа“ завършиха те, след като повториха цялата песен три пъти. Тъмните очи на Дани Мъри блестяха като черни скъпоценни камъни.

— Хайде, яж, Дани Мъри — каза Морийн. Гласът й звучеше хрипкаво от вълнение. — Ще имаш нужда от сили след малко. Сега ще запаря чай, а после всички искаме да ни попееш. Ангелският ти глас е божи дар.

Така беше. Ирландският тенор на момчето беше чист като този на Джералд.

Семейство О’Хара си намери работа да подрежда чашите за чай, за да може момчето да яде, без да се притеснява.

— Научих една нова песен, която може да ви хареса — каза той, докато Морийн наливаше чая. — Аз съм моряк на един кораб, който спря във Филаделфия, преди да дойде тук. Да ви я изпея ли?

— Как се казва, Дани? Аз може да я знам — попита Били.

— „Ще дойдеш с мен“.

Били поклати глава.

— Ще се радвам да я науча от тебе.

Дани Мъри се ухили.

— Ще се радвам да те науча.

Той отметна косата от лицето си и пое дъх. После отвори уста и музиката се изля като блестяща сребърна струйка.

 

Ще дойдеш с мен сега, Катлийн

във скъп и свиден роден край,

ще минем океана син,

за мен и теб там беше рай.

Цял в рози беше твоят лик —

видях ги как умряха,

и сълзи рониш всеки миг,

сълзи за родна стряха.

Но ще те върна там, Катлийн,

сред хълмове зелени,

и ще се смеем пак, Катлийн,

и вечно ще си с мене.

 

Скарлет ръкопляскаше заедно с всички. Беше прекрасна песен.

— Толкова беше хубаво, че забравих да я уча — каза печално Били. — Изпей я пак, Дани, за да хвана мелодията.

— Не! — Катлийн О’Хара скочи на крака. Лицето й се обливаше в сълзи. — Не мога да я слушам пак, не мога! — Тя изтри очите си с длани. — Простете ми — изхлипа тя. — Трябва да се махна.

Внимателно прескочи спящите деца и хукна.

— Съжалявам — каза момчето.

— Стига, не си виновен ти, момко — каза Кълъм. — Достави ни голямо удоволствие. Истината е, че бедното момиче тъгува за Ирландия и случайно се казва Катлийн. Кажи ми, знаеш ли „Блатото Килдеър“. Тя е специалитет на Били, тоя с детската латерничка. Ще му направиш голяма услуга, ако пееш, докато той свири — така ще заприлича на истински музикант.

Музиката продължи, докато слънцето се скри зад дърветата и ветрецът стана хладен. Тогава си тръгнаха към дома. Дани Мъри не можеше да приеме поканата на Джейми за вечеря. Трябваше да си е на кораба, когато паднеше мрак.

 

 

— Джейми, мисля, че трябва да взема Катлийн със себе си, когато си тръгна — каза Кълъм. — Тя е тук достатъчно отдавна, за да превъзмогне носталгията, но сърцето й все още страда.

Скарлет без малко щеше да излее горещата вода върху ръцете си вместо в чайника.

— Къде ще ходиш, Кълъм?

— Обратно в Ирландия, скъпа. Аз съм само на гости.

— Но епископът още не е променил решението си за Тара. А искам да говоря с теб и за нещо друго.

— Ами аз не си тръгвам в тази минута, Скарлет скъпа. Има време за всичко. Как мислиш ти, с женското си сърце? Трябва ли Катлийн да си замине?

— Не знам. Питай Морийн. Тя беше с нея горе през цялото време, откакто се прибрахме.

Какво значение имаше какво ще прави Катлийн? Кълъм беше този, който бе важен за нея. Как така ще се вдигне и ще си отиде, точно когато тя има нужда от него? „О, защо седях там и пях с онова противно мръсно момче? Трябваше да накарам Кълъм да идем на разходка, както бях планирала.“

Тя едва клъвна от вечерята от препечено сирене и картофена супа. Плачеше й се.

— Уфф — изпъшка Морийн, когато кухнята бе най-после разтребена. — Тази вечер рано ще положа старите си кокали в леглото. Схванала съм се като дръжка на плуг от това седене на земята с часове. Хайде и вие, Мери Кейт и Хелън. Утре сте на училище.

И Скарлет се чувствуваше схваната. Протегна се пред огъня.

— Лека нощ — каза тя.

— Остани за малко — рече Кълъм. — Докато изпуша лулата си. Джейми така се прозява, че явно се готви да ме изостави.

Скарлет седна срещу Кълъм, а Джейми я потупа по главата на път към стълбите.

Кълъм си дръпна от лулата. Миризмата на тютюн беше сладка и парлива.

— Приятно е човек да седи и да си говори край тлеещия огън — каза той след известно време. — Какво тежи на сърцето и на ума ти, Скарлет?

Тя въздъхна дълбоко.

— Не знам какво да правя с Рет, Кълъм. Страхувам се, че може би съм разрушила всичко.

Кухнята бе топла и полутъмна — идеална обстановка да разкрие сърцето си. Освен това Скарлет имаше смътната представа, че щом Кълъм е свещеник, всичко, което му каже, ще остане в тайна от останалите в семейството, като че ли се изповядва в тясната затворена стаичка в черквата.

Тя започна отначало, с истината за женитбата си.

— Не го обичах, или поне не съм знаела, ако съм го обичала. Бях влюбена в друг мъж. А после, когато разбрах, че всъщност обичам Рет, той вече не ме обичаше. Поне така казваше. Но не вярвам, че е истина, Кълъм — просто не може да бъде.

— Напусна ли те?

— Да. А после аз го напуснах. Ето за какво се чудя — дали не беше грешка.

— Чакай да си изясня как стоят нещата…

С безкрайно търпение Кълъм разнищи заплетената история на Скарлет. Беше вече късно след полунощ, когато изтърси недопушения тютюн от отдавна изстиналата си лула и я прибра в джоба си.

— Направила си точно каквото трябва, мила — каза той. — Понеже ние носим яките си на обратно, някои хора си мислят, че свещениците не са мъже. Грешат. Разбирам съпруга ти. И дори силно му съчувствувам за неговия проблем, по-дълбок и по-болезнен от твоя, Скарлет. Той се бори със себе си, а за един силен мъж това е голяма битка. Ще дойде при теб и тогава ти трябва да бъдеш великодушна към него, защото ще носи рани от битката.

— Но кога, Кълъм?

— Това не мога да ти кажа. Ала знам нещо друго. Той трябва да те потърси, не можеш да свършиш това вместо него. Трябва сам да се пребори със себе си, да осмисли нуждата си от тебе и да признае, че тя е истинска.

— Сигурен ли си, че ще дойде?

— В това съм сигурен. А сега отивам да си легна. И ти направи същото.

Скарлет се сгуши на възглавницата си и се опита да се пребори с натежалите си клепачи. Искаше да удължи този миг, да се наслади на радостта от увереността на Кълъм. Рет щеше да дойде може би не толкова скоро, колкото й се искаше, но тя можеше да чака.