Александра Рипли
Скарлет (79)

33.

Нощната мъка не остави никакви видими следи по лицето на Скарлет. На следващата сутрин то беше гладко и спокойно, а усмивките й бяха възхитителни както винаги, докато наливаше кафе и чай на мъжете и жените, изпълнили дневната. В тъмните нощни часове тя бе успяла да събере смелост да остави Рет да си отиде.

„Ако го обичам — разсъждаваше тя, — не бива да се мъча да го задържа. Ще трябва да се науча да приемам неговата свобода така, както се старая да давам свобода на Кет именно защото я обичам. Жалко, че не разказах на Рет за нея, той щеше много да се гордее с дъщеря си. Иска ми се Дворцовият сезон да свърши по-скоро. Кет страшно ми липсва. Какво ли прави сега?“

 

 

Кет тичаше през гората на Балихара с бързина, каквато дава на човек отчаянието. На места сутрешната мъгла все още не се беше вдигнала и тя не виждаше добре пътя пред себе си. Препъваше се и падаше, но веднага се изправяше. Не биваше да спира, макар и да бе останала без дъх от дългото тичане. Усети, че я застига камък, и потърси убежище зад един дънер. Момчетата, които я преследваха, крещяха подигравателно. Почти я бяха настигнали, въпреки че никога преди не се бяха осмелявали да доближат гората около Големия дом. Сега там нямаше опасност. Знаеха, че старейшината на рода О’Хара е в Дъблин с англичаните. Родителите им само за това говореха.

— Ето я! — извика едно момче и останалите вдигнаха ръце да хвърлят камък.

Но фигурата, която се показа иззад едно дърво, не беше Кет. Беше каля със заплашително изкривен пръст. Момчетата изкрещяха от ужас и побягнаха.

— Хайде, ела с мене — каза Грейн. — Ще ти налея чай.

Кет подаде ръка на старата жена. Грейн излезе от прикритието си и тръгна съвсем бавно, така че Кет без усилие я следваше.

— Ще има ли сладкиши? — попита Кет.

— Непременно — отговори старицата.

 

 

Въпреки че се беше затъжила за Балихара, Скарлет издържа до края на Дворцовия сезон. Беше дала дума на Шарлот Монтагю. „Точно като сезона в Чарлстън — помисли тя. — Защо става така? Не разбирам защо хората, които държат на модата, полагат толкова усилия да се забавляват така продължително?“ Успехът й растеше главоломно и мисис Фиц хитро се възползуваше от възторжените отзиви за Скарлет в „Айриш Таймс“. Всяка сутрин тя носеше вестника в кръчмата на Кенеди, за да покаже на хората колко прочута е старейшината на рода О’Хара. С течение на времето недоволството от слабостта на Скарлет към англичаните отстъпи пред гордостта, че ирландката О’Хара предизвиква по-голямо възхищение от англичанките.

Кълъм не приветствуваше съобразителността на Розалийн Фицпатрик. Беше в прекалено мрачно настроение, за да оцени забавната страна на нещата.

— Англичаните ще й завъртят главата, точно както правят с Джон Девой — отсече той.

Кълъм беше и не беше прав. Никой в Дъблин не искаше от Скарлет да сподави ирландското у себе си. То беше част от нейната привлекателност. Старейшината на рода О’Хара беше особена. Но Скарлет бе забелязала една неприятна истина. Англоирландците си въобразяваха, че са не по-малко ирландци от рода О’Хара в Адамстаун.

— Тези семейства са жители на Ирландия още отпреди заселването на Америка — раздразнено каза един ден Шарлот Монтагю. — Как можеш да ги наречеш инак освен ирландци?

Скарлет не можеше да разгадае този сложен въпрос и затова се отказа да се мъчи над него. Пък и не се налагаше, реши тя. Можеше да притежава и двата свята — Ирландия на фермите в Балихара и Ирландия на двореца в Дъблин. Кет също щеше да ги притежава, когато порасне. „А това е много по-добре, отколкото ако бях останала в Чарлстън“ — твърдо реши Скарлет.

 

 

С приключването на бала на Свети Патрик в четири часа заранта Дворцовият сезон свърши. Следващото събитие беше на няколко мили оттам, в графство Килдеър. Шарлот съобщи, че всички ще идат на конните състезания в Пънчистаун, където ще очакват и нея.

Скарлет отказа.

— Обичам конете и състезанията, Шарлот, но сега вече съм готова да се прибера у дома. Този месец забавих приемните часове достатъчно дълго. Ще платя хотелските резервации, които си направила.

Шарлот й обясни, че нямало нужда — можела да ги продаде на четирикратно по-висока цена. Пък и самата тя не проявявала интерес към конете.

После благодари на Скарлет за това, че я бе направила независима.

— Ти също си независима сега, Скарлет. Повече нямаш нужда от мене. Дръж се за мисис Симс и се вслушвай в съветите й за дрехите. В „Шелбърн“ са запазили твоя апартамент за следващия Сезон. Къщата ти може да побере всички гости, които би искала да поканиш, а икономката ти е най-вещата в професията си жена, която някога съм виждала. Вече си влязла в обществото. Прави с него каквото искаш.

— А ти какво ще правиш, Шарлот?

— Ще имам онова, което винаги съм искала. Малък апартамент в римски замък. Хубава храна, добро вино и много слънце, ден след ден. Ненавиждам дъжда.

 

 

Дори Шарлот не би се оплакала от времето, помисли Скарлет. Никой не помнеше такава слънчева пролет. Тревата избуя, житото, засято три седмици преди Деня на Свети Патрик, вече бе покрило полята с нежна, свежа зеленина. Тазгодишната реколта щеше да покрие загубите от миналогодишната и да остане нещичко. Колко беше хубаво да си у дома.

— Как е Рий? — попита тя Кет.

Само дъщеря й беше способна да нарече малкото шотландско пони „крал“, умилено помисли Скарлет. Кет ценеше онези, които обичаше. Освен това й хареса, че детето е използувало келтската дума. Радваше се, че може да си представя Кет като истинско ирландче. Въпреки че тя всъщност приличаше на циганче. Черната й коса немирно се измъкваше от плитките, а от слънцето кожата й бе още повече потъмняла. Кет сваляше шапката и обувките си още щом излезеше навън.

— Не обича да го яздя със седло. И аз не обичам. По-добре е без седло.

— Не, съкровище. Трябва да се научиш да яздиш със седло. Също и Рий. Радвай се, че седлото не е дамско.

— Като това, с което ходиш на лов ли?

— Да. И ти ще имаш такова някой ден, но дотогава има още много време.

През октомври Кет щеше да навърши четири години, почти колкото Бони, когато падна. Дамското седло щеше да почака още дълго. Ах, ако Бони беше яздила нормално, а не да се учи на дамско седло… Не, не биваше да мисли така. Това „ако“ само й късаше сърцето.

— Хайде да яздим до града, Кет, искаш ли? Да идем на гости на Кълъм.

Скарлет се тревожеше за него, беше станал много мрачен напоследък.

— Кет не обича града. Не може ли да стигнем до реката?

— Добре. Отдавна не съм ходила до реката, хубаво се сети.

— А може ли да се покатеря на кулата?

— Не, не може. Вратата е прекалено висока и сигурно е пълно с прилепи.

— Ще идем ли да видим Грейн?

Скарлет стисна по-здраво юздите.

— Откъде знаеш за Грейн?

Мъдрата жена й бе казала да пази Кет, да я държи близо до дома. Кой бе водил там Кет? И защо?

— Тя даде на Кет млекце.

Скарлет не хареса начина й на изразяване. Кет говореше за себе си в трето лице, когато нещо я притесняваше или ядосваше.

— Какво не ти хареса в Грейн, Кет?

— Тя мисли, че Кет е друго момиченце — Дара. Кет й каза, ама тя не чу.

— О, миличка, тя знае, че си ти. Това е едно много специално име, което тя ти даде, когато беше още мъничко бебе. То е келтско като имената, с които ти наричаш Рий и Окрас. Дара значи „дъб“ — най-хубавото и най-могъщото дърво.

— Глупости. Момиченцата не могат да бъдат дървета. Те нямат листа.

Скарлет въздъхна. Беше се зарадвала, че Кет поиска да разговаря, детето обикновено беше много мълчаливо и невинаги беше лесно да се говори с него. Толкова упорито малко същество беше, настояваше на своето и винаги разбираше, ако някой почнеше да извърта. Истината, цялата истина, иначе щеше да хвърли убийствен поглед.

— Виж, Кет, там е кулата. Разказвала ли съм ти колко е стара?

— Да.

Скарлет я досмеша. Не беше хубаво да се лъже детето, но понякога внимателното измъкване вършеше работа.

— Харесва ми кулата — каза Кет.

— И на мене, пиленце.

Чудеше се защо толкова отдавна не бе идвала насам. Едва не беше забравила особеното усещане от стария камък. Беше едновременно странно и успокояващо. Обеща си следващия път да не чака толкова много месеци, за да дойде пак. В края на краищата това бе истинското сърце на Балихара, оттук бе почнало всичко.

 

 

Трънките вече цъфтяха покрай пътищата, а беше още април. Какво време! Скарлет намали хода на двуколката, за да поеме дълбоко дъх. Нямаше защо да бърза, роклите щяха да почакат. Отиваше в Трим, за да получи изпратените от мисис Симс летни тоалети. На бюрото й стояха шест покани за юнски домашни празненства. Не беше сигурна, че й се иска така скоро да почнат светските развлечения, но вече имаше желание да се срещне с възрастни хора. Обожаваше Кет и все пак… А мисис Фиц винаги бе толкова заета с голямото домакинство, че нямаше време да седне приятелски на чаша чай. Кълъм бе заминал в Голуей да посрещне Стивън. Не знаеше какво да мисли за идването му в Балихара. Завеяният Стивън. Може би нямаше да е толкова завеян в Ирландия. Сигурно в Савана беше особен и мълчалив, защото се беше забъркал в историята с оръжието. Поне тя свърши! Допълнителният доход от къщичките в Атланта също беше приятен. Сигурно бе дала цяло състояние на финианците. По-добре беше да се харчат пари за рокли — роклите поне не можеха да наранят никого.

Стивън щеше да донесе новини от Савана. Копнееше да научи какво става с всички там. Морийн бе не по-малко небрежна в писането на писма, отколкото Скарлет. От месеци не беше чувала нищо за семейство О’Хара в Савана. Нито пък за някой друг. Излизаше, че е било разумно да реши да загърби всичко в Америка и да не се обръща назад, когато бе взела решение да продаде имотите в Атланта.

Все пак щеше да й е приятно да чуе нещо за хората в Атланта. По печалбите можеше да съди, че къщичките се продават, значи работите на Ашли вървят добре. Ами леля Питипат? А Индия? Беше ли се съсухрила съвсем? И всички останали, които някога, много отдавна, имаха такова значение за нея? „По-добре да бях поддържала лично връзка с лелите, вместо да оставям пари на адвоката, за да им праща издръжката. Права бях да не им казвам къде съм, права бях да опазя Кет от Рет. Но може би той сега не би направил нищо, ако се съди по държането му в двореца. Ако пиша на Юлали, тя ще ми разкаже новините от Чарлстън. Ще разкаже и за Рет. Но ще мога ли да понеса, че двамата с Ан са блажено щастливи, отглеждат състезателни коне и бебета? Като че ли не искам да зная. Няма какво да се обаждам на лелите. От тях най-много да получа милион страници, изписани на кръст с наставления, но мисис Фиц добре запълва тази празнота с нравоученията си. Сигурно е права, че трябва да каня гости — срамота е такава къща и прислуга да не се използуват. Но за Кет никак не е права. Хич не ме интересува какво правят английските майки, аз няма да допусна някаква бавачка да й дава тон в живота. И без това я виждам рядко, по цял ден се губи из конюшните, в кухнята или някъде навън — все се катери по дърветата. Но самата мисъл да я изпратя в училище към някой манастир ме подлудява! Като порасне, училището в Балихара ще свърши работа. И там може да има приятели. Понякога се тревожа, че не иска да играе с другите деца… Какво става, за бога? Не е пазарен ден. Защо мостът е задръстен от толкова хора?“

Скарлет се наведе от двуколката и докосна рамото на една забързана жена.

— Какво става?

Жената вдигна поглед — очите й светеха, изражението и издаваше вълнение.

— Бой с камшици. Побързайте или ще го изпуснете.

Бой с камшици. Скарлет не искаше да види как пребиват някакво нещастно войниче. Представяше си боя с камшици като наказание в армията. Опита се да обърне двуколката обратно, но блъсканицата на забързаната тълпа, жадна да види зрелището, я заклещи. Конят се спря, почнаха да удрят и люшкат двуколката. Единственото, което можеше да направи, бе да слезе, да хване юздите на коня, за да го успокои с потупване, с нежни думи, и да върви със скоростта на хората около себе си.

Движението напред спря, Скарлет чу съскането на камшика и ужасяващия му плясък. Прииска й се да запуши ушите си, но не можеше да пусне юздите на уплашения кон. Стори й се, че кошмарните звуци ще продължат вечно.

— … сто. Достатъчно.

След тези думи до слуха й достигна разочарованото изпъшкване на тълпата. Здраво стисна юздите. При разпръсването си хората се блъскаха още по-силно.

Затвори очи, ала вече беше късно. Беше видяла обезобразеното тяло и картината се вряза в съзнанието й. Човекът беше вързан за изправено колело, китките и глезените му бяха стегнати с кожени връзки. Синята риза на пурпурни петна висеше над панталоните от груба вълна и оставяше открито онова, което е било як гръб. Сега то беше грамадна рана, от която висяха окървавени парчета плът и кожа.

Скарлет зарови лице в гривата на коня. Прилоша й. Конят неспокойно тръсна глава и я блъсна встрани. Във въздуха се носеше ужасна сладникава миризма.

Някой наблизо повръщаше. Повдигна й се. Наведе се колкото можеше по-ниско, без да изпуска юздите, и повърна върху калдъръма.

— Няма нищо, момче, не е срамно да си повърнеш закуската след бой с камшици. Върви в кръчмата и удари едно уиски. Марбъри ще ми помогне да го смъкнем.

 

 

Скарлет вдигна глава да види кой говори — беше британски войник в сержантска гвардейска униформа. Той говореше на редник с пепеляво лице. Редникът се запрепъва по пътя. Дойде друг да помогне на сержанта. Двамата прерязаха кожените каишки и тялото рухна в напоената с кръв кал зад него.

„Миналата седмица това беше зелена трева — помисли Скарлет. — Не е възможно. Тук трябва да има само мека зелена трева.“

— Ами жената, сержант?

Двама войници държаха за ръцете мълчалива, измъчена жена с ниско нахлупена качулка.

— Пуснете я. Свърши. Да си върви. Колата ще дойде по-късно да го отнесе.

Жената затича след тях, задърпа украсения със златни ивици ръкав на сержанта.

— Вашият офицер ми обеща, че ще мога да го погреба — извика тя. — Даде ми честна дума.

Сержантът я отблъсна.

— Имах заповед само за наказанието, останалото не е моя работа. Пусни ме, жено.

Фигурата с тъмната наметка остана на улицата самотна, загледана във войниците, които отиваха в кръчмата. Жената захлипа на пресекулки. После се обърна и затича към колелото, към окървавеното тяло.

— Дани, о, Дани, миличък!

Тя приклекна, после коленичи в отвратителната кал, мъчеше се да положи разкъсаните рамене и люшкащата се глава в скута си. Качулката се плъзна назад и откри бледо лице с фини черти, спретнато прибрана в кок златиста коса, сини очи с тъмни кръгове от мъка. Скарлет стоеше като закована. Всяко движение, всяко изчаткване на копита по калдъръма щеше да е кощунствена намеса в трагедията на тази жена. През площада притича мърляво, босо момченце.

— Ще ми дадете ли копче или нещо друго, госпожо? Мама иска нещо за спомен.

Скарлет забърза към тях по опръсканата с кръв трева, покрай калта. Сграбчи момчето за ръката. То я изгледа сепнато, със зяпнала уста. Скарлет го зашлеви с всичка сила. Шамарът прозвуча като изстрел.

— Махай се, мръсно дяволче такова! Марш оттук!

Момчето уплашено избяга.

— Благодаря ви — промълви съпругата на пребития до смърт човек.

Скарлет разбра, че вече се е намесила. Трябваше да направи малкото, което можеше да се направи.

— Познавам един лекар в Трим — каза тя. — Ще го доведа.

— Лекар? Дали ще поиска да го превърже, как мислите?

Изпълнените с горчивина и отчаяние думи бяха произнесени с английски акцент, също както на баловете в двореца.

— Ще подготви тялото за погребение — тихо каза Скарлет.

Изцапаната с кръв ръка на жената улови ръба на полата на Скарлет, после го повдигна до устните за отчаяна целувка на благодарност. Сълзи замъглиха очите на Скарлет. „Божичко, не заслужавам това. Трябваше да обърна колата, ако можех.“

— Недейте! — дръпна се тя. — Моля ви, недейте.

 

 

Жената се казваше Хариет Стюарт, по мъж Кели, а името на съпруга й бе Даниъл. Скарлет не научи нищо повече, докато не сложиха затворения ковчег на Даниъл Кели в католическия параклис. После вдовицата, която до този момент беше отваряла уста само за да отговаря на въпросите на свещеника, се огледа трескаво, безумно.

— Били, къде е Били? Трябва да е тук.

Свещеникът разбра, че имат и син, заключен в хотелската стая, за да не вижда боя с камшици.

— Бяха много любезни — обясни жената, — съгласиха се да им платя с венчалната халка, въпреки че не е златна.

— Ще го доведа — каза Скарлет. — Отче! Ще се погрижите ли за мисис Кели?

— Разбира се. Донесете и бутилка бренди, мисис О’Хара. Горката жена е на ръба на припадъка.

— Няма да припадна — обади се Хариет Кели. — Не мога. Трябва да се погрижа за моето момче. То е толкова малко, едва на осем години.

Гласът й беше тънък и чуплив като току-що образувал се лед.

Скарлет забърза. Били Кели беше здраво, русо момче, едро за възрастта си и побесняло — от затворничеството си зад дебелата заключена врата, от британските войници.

— Ще взема железен прът от ковача и ще им смажа главите, пък ако ще да ме застрелят — изкрещя Били.

Ханджията, макар и як мъж, едва удържаше момчето.

— Не бъди глупак, Били Кели! — Острите думи на Скарлет му подействуваха като леден душ. — Майка ти има нужда от тебе, а ти само увеличаваш мъката й. Какъв мъж си ти?

Ханджията вече можеше спокойно да го пусне. Момчето притихна.

— Къде е майка ми? — попита то, гласът му издаваше всъщност колко е малко и изплашено.

— Ела с мене — рече му Скарлет.