Александра Рипли
Скарлет (80)

34.

Историята на Хариет Стюарт Кели не се разкри изведнъж. Тя и синът й бяха прекарали повече от седмица в Балихара, преди Скарлет да я научи, и то в най-общи черти. Хариет била дъщеря на английски свещеник и работила като помощник-гувернантка в семейството на лорд Уитли. Била добре образована за жена, деветнайсетгодишна и напълно незапозната с действителността.

Едно от задълженията й било да придружава децата по време на ездата преди закуска. Влюбила се в ослепителната усмивка и игривия напевен глас на коняря, който също идвал с тях. Когато той й предложил да избяга с него, тя решила, че това е най-романтичното приключение на света.

Приключението завършило в малката ферма на бащата на Даниъл Кели. За един избягал коняр и една избягала гувернантка нямало нито препоръчителни писма, нито работа. Дани обработвал каменистите ниви заедно с баща си и братята си, Хариет вършела всичко, което й нареждала майка му — главно чистене и кърпене. Знаела да бродира изящно — едно от необходимите умения за дамите. Били бил единственото й дете, което още веднъж доказвало, че романтичната история е приключила. Дани Кели преживявал липсата на хубавите коне в просторните конюшни и на лъскавите дрехи на конярите в имението — ослепителна раирана жилетка, цилиндър и високи кожени ботуши. Упреквал Хариет, че тя е виновна за неговия провал, започнал да се утешава с уиски. Семейството му я намразило, защото била англичанка и протестантка.

Дани бил арестуван, когато се нахвърлил върху един английски офицер в кръчмата. Роднините му го отписали от живите, щом разбрали, че наказанието е сто удара с камшик. Вече готвели помена, когато Хариет хванала Били за ръка, взела самун хляб и тръгнала да измине пеша двайсетте мили до Трим, където били казармите на полка на засегнатия офицер. Молила се да пощадят живота му. Разрешили й да погребе тялото му.

— Ще заведа сина си в Англия, мисис О’Хара, ако ми дадете на заем пари за път. Родителите ми починаха, но имам братовчеди, които може би ще ни приютят. Ще върна дълга от заплатите. Все ще намеря някаква работа.

— Що за глупости? — каза Скарлет. — Не видяхте ли, че имам момиченце, което тича на воля като жребче? Кет има нужда от гувернантка. Освен това все върви след Били като сянка. Още по-голяма нужда има от приятел. Ще ми направите огромна услуга, мисис Кели, ако останете.

Всичко това беше вярно. Скарлет обаче премълча другото — нямаше никакво доверие в способностите на Хариет да намери кораб за Англия, а още по-малко начин да изкарва прехраната си. „Умна е, но няма опит — обобщи наум Скарлет. — Всичките й знания са само от книгите.“ Никога не бе имала особено високо мнение за хората, отдадени на четенето.

Въпреки че не харесваше липсата на практичност у Хариет, Скарлет се радваше, че тя остана при нея. Откакто се върна от Дъблин, къщата й се струваше тревожно празна. Не й бе минавало през ума, че Шарлот Монтагю ще й липсва, но се оказа точно така. Хариет запълваше тази празнота. В много отношения тя беше дори по-приятен събеседник от Шарлот, защото изпадаше във възторг и от най-дребната постъпка или думичка на децата, и така Скарлет научаваше за малките приключения, които Кет никога не би споделила.

Били Кели правеше компания на Кет и тревогата на Скарлет за изолацията на Кет се уталожи. Единственото неудобство около присъствието на Хариет беше враждебното отношение на мисис Фицпатрик.

— Не искаме англичани в Балихара, мисис О — заяви тя, когато Скарлет доведе Хариет и сина й от Трим. — Стигаше ни, че онази Монтагю беше тук, но тя поне ви беше полезна.

— Е, може да не искате мисис Кели, но аз искам тя да остане, а в моя дом решавам аз!

На Скарлет й беше омръзнало да й натякват какво трябва и какво не бива да прави. Преди го правеше Шарлот, а сега мисис Фиц. Хариет никога не я критикуваше за нищо. Напротив. Беше така безкрайно благодарна за покрива над главата си и за дрехите на Скарлет, които износваше, че понякога на Скарлет й се щеше да я нахока, че е толкова хрисима и отстъпчива.

Всъщност й се щеше да нахока всички и се срамуваше от себе си, защото нямаше никаква причина да е в лошо настроение. Всички казваха, че времето е незапомнено хубаво за сезона. Житните класове вече бяха избуяли, засетите с картофи ниви се зеленееха. Ярките слънчеви дни се редуваха един след друг, пазарните дни в Трим завършваха с празненства до късно в топлите вечери. Скарлет танцуваше до прокъсване на обувките и чорапите, но музиката и смеховете не успяваха да подобрят за дълго настроението й. Когато Хариет въздишаше романтично по влюбените двойки, който се разхождаха покрай реката с преплетени ръце, Скарлет се извръщаше и нетърпеливо свиваше рамене. „Слава богу, че по пощата всеки ден идват покани“ — мислеше тя. Скоро щяха да почнат да се канят гости по домовете. Като че изисканите тържества и изкушенията на магазините в Дъблин бяха помрачили привлекателността на пазарния ден в Трим.

 

 

Към края на май водите на река Бойн спаднаха толкова ниско, че се показаха камъните, поставени там преди столетия като основа на брода. Селяните тревожно се взираха в облаците, които западният вятър носеше ниско през красивото ярко небе. Нивите имаха нужда от дъжд. Кратките превалявания освежаваха въздуха, но само намокряха пръстта, оголваха корените на житата и тимотейката, чиито стръкчета клюмваха.

Кет каза, че северната пътека до къщичката на Грейн била утъпкана от стотици нозе.

— Има повече масло, отколкото може да изяде — добави тя, като размазваше масло върху кифличката си. — Хората искат магия за дъжд.

— Решила си да се сприятелиш с Грейн?

— Да. Били я харесва.

Скарлет се усмихна. Всяка дума на Били беше закон за Кет. За щастие момчето имаше добър характер, иначе обожанието на Кет щеше да е ужасно мъчение. Той обаче бе търпелив като светец. Били беше наследил от баща си „усета към конете“. Учеше Кет да язди майсторски, много по-добре, отколкото можеше да го направи Скарлет. Само след няколко години Кет щеше да язди кон, не пони. Поне два пъти на ден казваше, че понитата са за малки момичета, а Кет е голяма. Добре, че уточнението „не достатъчно голяма“ дойде от Били. Кет никога нямаше да го приеме от Скарлет.

 

 

Скарлет отиде на гости в Роскомън в началото на юни, уверена, че дъщеря й по никакъв начин няма да се чувствува изоставена. „Сигурно изобщо няма да забележи, че липсвам. Колко неприятно.“

— Нали времето е чудесно? — обръщаше се тя към всички на празненството. След вечеря поиграха тенис на моравата, беше светло чак до десет часа.

Скарлет се радваше, че е заедно с толкова много от най-приятните си познати от Дъблин. Единственият, когото не поздрави с особено въодушевление, беше Чарлс Рагланд.

— Точно твоят полк преби горкия човек с камшици, Чарлс. Никога няма да забравя и никога няма да простя. Цивилните дрехи не променят факта, че ти си английски войник и че военните са чудовища.

За нейна изненада Чарлс не се опита да се оправдава.

— Наистина съжалявам, че си видяла това, Скарлет. Боят с камшици е мръсна работа. Но ставаме свидетели и на още по-ужасни неща, които трябва да се прекратят.

Въздържа се да даде примери, ала Скарлет дочу от общите разговори за разпространяващото се из цяла Ирландия насилие срещу земевладелците. Опожарявали ниви, колели крави, управителят на голямо имение до Голуей бил издебнат и посечен. Със сподавен, тревожен шепот се говореше за възраждане на „Белите момчета“ — организирани мародерски банди, които тероризирали земевладелците преди повече от сто години. По-мъдрите не вярваха. Последните произшествия били единични, неорганизирани и обикновено били дело на добре известни нарушители. И псе пак човек започваше да се чувствува малко неловко в колата, преминаваща под втренчените погледи на арендаторите.

Скарлет прости на Чарлс, но добави, че не бива да очаква от нея да забрави.

— Дори ще поема вината за боя с камшици, ако така ще ме запомниш — пламенно заяви той и се изчерви като момче. — По дяволите, измислям речи, достойни за лорд Байрон, когато съм в казармата и мисля за тебе, а щом те видя, избъбрям някаква глупост. Не може да не знаеш, че съм безнадеждно влюбен в теб…

— Знам. Няма нищо, Чарлс. Сигурно не бих харесала лорд Байрон, а ти ми харесваш.

— Наистина ли, ангел мой? Мога ли да се надявам, че…

— Май че не, Чарлс. Не прави такава отчаяна физиономия. Не е характерно за тебе. Струва ми се, че никой не би могъл.

През нощта сандвичите в стаята на Скарлет бавно съхнеха.

 

 

— Толкова е хубаво, че съм си у дома! Страхувам се, че съм ужасен човек, Хариет. Когато съм далеч, нямам търпение да се върна вкъщи, колкото и да се забавлявам. В същото време се хващам на бас, че ще започна да мисля за следващото гостуване още до края на седмицата. Разкажи ми какво стана, докато ме нямаше. Кет умори ли Били до смърт?

— Не чак дотам. Измислиха си нова игра — „давене на викингите“. Не зная откъде дойде името. Кет каза, че ти можеш да го обясниш, тя просто си спомни израза. Сложиха въжена стълба на кулата. Били качва горе камъни, после ги хвърлят през отворите в реката.

Скарлет се засмя.

— Тази хитруша. Откога ми хленчи да се покатери на кулата. Пък и виждам, че Били върши тежката работа. А още не е навършила четири години. Като стане шестгодишна, сигурно ще е истински ужас. Ще трябва да я биеш с пръчка, за да учи буквите.

— Сигурно няма да се наложи. Вече проявява любопитство към азбуката с животните в нейната стая.

Скарлет се усмихна на намека, че дъщеря й вероятно е почти гениална. Искаше й се Кет да прави всичко по-рано и по-добре от всички други деца в историята на човечеството.

— Ще ми разкажеш ли за гостуването си, Скарлет? — попита Хариет с копнеж. Житейският опит не бе разрушил романтичната й мечтателност.

— Беше чудесно — започна Скарлет. — Бяхме… ами около двайсет и пет души, предполагам… Един път да няма досаден стар генерал от запаса, който да бърбори какво е научил от Уелингтънския херцог. Организирахме турнир по крокет със залагания като на конни състезания. Бях в един отбор с…

— Мисис О’Хара! — чу се писък.

Скарлет подскочи от стола. Влетя задъхана и зачервена камериерка.

— В кухнята… — заговори тя на пресекулки. — Кет… изгори се…

Скарлет едва не я блъсна, хуквайки покрай нея.

Писъците на Кет се чуваха някъде по средата на колонадата от къщата към кухненското крило. Скарлет затича още по-бързо. Кет никога не плачеше.

— Не знаеше, че тиганът е горещ…

— Вече намазах ръката й с масло…

— Изпусна го веднага щом го докосна…

— Мамо… Мамо…

Гласовете долитаха отвсякъде, но Скарлет чуваше единствено думите на Кет.

— Мама е тук, миличко. Кет ще се оправи веднага.

Грабна разплаканото дете на ръце и забърза към вратата. Беше видяла страхотната червена резка през дланта на Кет. Ръчичката беше така подута, че пръстите стърчаха разперени.

Можеше да се закълне, че алеята изведнъж е станала два пъти по-дълга. Тичаше с всички сили, без да рискува да падне. „Ако доктор Девлин не е у дома, няма вече да има покрив, като се върне. Ще изхвърля всичките му мебели заедно със семейството.“

Докторът се оказа вкъщи.

— Хайде, хайде, мисис О’Хара, няма защо да се тревожите толкова. Нали децата все правят бели? Дайте да видя.

Кет изпищя, когато той натисна дланта й. Писъкът преряза Скарлет като с нож.

— Лошо се е изгорила, без съмнение — каза доктор Девлин. — Ще мажем раната, докато мехурът се напълни, после ще го разрежем и ще изтеглим течността отвътре.

— Сега я боли, докторе. Не можете ли да направите нещо?

Сълзите на Кет мокреха рамото на Скарлет.

— Маслото е най-доброто средство. Ще й мине лека-полека.

— Лека-полека?

Скарлет се извърна и избяга. Сети се за течността, която й дадоха при раждането на Кет, благословеното бързо облекчаване на болката.

Реши да заведе детенцето си при мъдрата старица.

 

 

Беше толкова далеч — бе забравила на какво разстояние са реката и кулата. Краката й се умориха, ала не биваше да се предава. Скарлет тичаше, сякаш я гонеха кучетата от ада.

— Грейн! — извика тя, като стигна до храстите. — Помощ! За бога, помощ!

Старицата се подаде от сянката.

— Да приседнем тук — тихо каза тя. — Няма нужда да тичаш повече.

Настани се на земята и протегна ръце.

— Ела при Грейн, Дара. Сега ще ти мине.

Скарлет остави Кет в скута на старицата. После приклекна, готова да грабне детето и пак да хукне натам, където биха й помогнали. Ако можеше да се сети за такова място или такъв човек.

— Искам да си сложиш ръката в моята, Дара. Няма да те докосвам. Отпусни тук ръчичка. Ще поговоря на раната, тя ще ме послуша и ще си отиде.

Гласът на Грейн звучеше спокойно и уверено. Зелените очи на Кет се загледаха в непроницаемото сбръчкано лице на старицата. Сложи изгорената си ръчичка с дланта нагоре в съсухрената й ръка, цяла в петна от билките.

— Голямо, силно изгаряне, Дара. Ще трябва да го убедя. Дълго ще му бая, но скоро ще се почувствуваш по-добре.

Грейн лекичко духна изгореното. Веднъж, два, три пъти. Доближи устни до ръката и зашушука в дланта на Кет.

Думите не се различаваха, гласът напомняше за шепота на нежни листенца или бълбукането на бистър поток над камъчета в ясен, слънчев ден. След не повече от три минути Кет престана да плаче. Скарлет се отпусна на земята, мускулите й омекнаха от облекчение. Шепотът продължи — нисък, монотонен, успокояващ. Главичката на Кет клюмна върху гърдите на Грейн. Шепотът продължи. Скарлет се облегна назад на лакти. Отпусна глава, полегна на земята по гръб и скоро задряма. Но Грейн продължи да шепне, докато Кет и Скарлет спяха. Бавно, бавно отокът спадна, червенината избледня и кожата на Кет възвърна цвета си, сякаш никога не бе изгаряла. Чак тогава Грейн вдигна глава и облиза пресъхналите си устни. Положи ръчичката на спящото дете върху другата, нежно го залюля и затананика тихичко. Мина доста време, преди да спре.

— Дара!

Кет отвори очи.

— Време е да си вървиш. Кажи на майка си. Грейн е изморена и ще заспи. Трябва да отведеш майка си у дома.

Старицата помогна на Кет да се изправи. После се обърна и пропълзя в храсталаците.

— Мамо! Време е да си вървим.

— Кет? Как можах да заспя? О, ангел мой, толкова съжалявам! Какво стана? Как си, съкровище?

— Заспах. Ръката ми е добре. Може ли да се покатеря на кулата?

Скарлет погледна ръчичката на детето, по която нямаше и следа от изгарянето.

— О, котенце, мама наистина има нужда от прегръдка и целувка, моля те.

Притисна за миг момиченцето, после го пусна. Това беше нейният подарък за Кет.

Детето долепи устни до бузата на Скарлет.

— Май по-добре да хапна сладкиши и чай, вместо да се качвам на кулата точно сега — каза Кет. Това пък беше нейният подарък за майка й. — Хайде да се прибираме у дома.

 

 

— О’Хара беше омагьосана, вещицата и нейното намерениче говореха на език, който никой човек не разбира.

Нел Гарити твърдеше, че ги видяла със собствените си очи и така се уплашила, та си плюла на петите и съвсем забравила, че трябва да мине през брода на Бойн. Сигурно щяла да се удави, ако реката била пълноводна както обикновено.

— Правеха магии на облаците, та да ни подминават.

— Ами на същия ден не секна ли млякото на кравата на Ани Макгинти, хем беше от най-дойните в цял Трим?

— Дан Хулихън в Наван целият е в брадавици по краката, не може да стъпва.

— Намереничето язди вълк, който денем се превръща в пони.

— Сянката й падна върху буталката ми и изобщо не изби масло.

— Хората казват, че вижда в тъмното, очите й святкат като на хищник.

— Не сте ли чували за нейното раждане, мисис Райли? Било на Вси светии, небето се раздирало от комети…

Приказките се носеха от къща на къща из цялата околност.

Мисис Фицпатрик намери котката на Кет пред вратата на Големия дом. Окрас беше удушена и после изкормена. Тя уви останките в парче плат и ги скри в стаята си, докато намери удобен момент да стигне скришом до реката и да ги хвърли там.

 

 

Розалийн Фицпатрик влетя в къщата на Кълъм, без да почука. Той я погледна, но не стана от стола.

— Точно както си мислех! — възкликна тя. — Не можеш да си пиеш питието като порядъчните хора в кръчмата, ами трябва да криеш слабостта си тук, с това жалко подобие на мъж.

Тонът й беше изпълнен с презрение, също както и жестът, с който подритна отпуснатите крака на Стивън О’Хара. От полуотворената му уста излизаше неравномерно хъркане. Миризмата на уиски беше пропила дрехите и дъха му.

— Остави ме на мира, Розалийн — уморено каза Кълъм. — Двамата с братовчед ми оплакваме смъртта на ирландските надежди.

Мисис Фицпатрик сложи ръце на хълбоците си.

— Имаш и братовчедка, Кълъм О’Хара, какво ще кажеш за нейните надежди? Ще продължаваш ли да се наливаш с уиски, когато Скарлет ще оплаква смъртта на милата си рожба? Ще тъгуваш ли с нея, когато кръщелницата ти умре? Казвам ти, Кълъм, детето е в смъртна опасност.

Розалийн падна на колене пред стола и разтърси ръката на Кълъм.

— В името на Христа и на Богородица, Кълъм, трябва да направиш нещо! Опитах какво ли не, но хората не искат и да чуят. Може би е вече късно да послушат дори тебе, но ти си длъжен да опиташ, не можеш да отбягваш света така. Хората усещат бягството ти, братовчедка ти Скарлет също.

— Кати Кълъм О’Хара — промърмори Кълъм.

— Кръвта й ще тежи на твоята съвест — заяви Розалийн с хладна яснота.

 

 

На следващия ден и вечерта Кълъм обиколи, без да бърза, всяка къща, колиба и кръчма в Балихара и Адамстаун. Първо посети Скарлет. Намери я в канцеларията да преглежда сметките на имението. Намръщеното й лице се разведри, като го видя, но пак потъмня, когато той й предложи да покани гости по случай пристигането на нейния братовчед Стивън в Ирландия.

Най-накрая тя се предаде, както очакваше Кълъм. Сега вече той можеше да използува поканата като повод за всички останали посещения. Напрегнато се вслушваше, за да провери дали предупрежденията на Розалийн са основателни, но за голямо свое облекчение не чу нищо подобно.

 

 

След неделната служба всички селяни и целият род О’Хара от графство Мийд се стекоха в Балихара да поздравят Стивън с „добре дошъл“ и да научат нещо за Америка. На моравата бяха изнесени дълги дървени маси, отрупани с димящи паници варено осолено говеждо и зеле, панери, пълни с горещи варени картофи, и кани с пенлива тъмна бира. Френските прозорци бяха отворени към дневната, виждаше се таванът с изписаните ирландски герои — покана за всекиго, който би събрал смелост да прекрачи прага на Големия дом.

Празненството беше почти хубаво.

После Скарлет се утешаваше с мисълта, че е направила всичко, което е било по силите й, и че е прекарала доста време с Катлийн.

— Толкова ми липсваше, Катлийн — каза тя на братовчедка си. — Всичко се промени, откак ти замина. Бродът може да е по-плитък от всякога, но пак не мога да ида при Пигийн.

— Ако нищо не се променяше, Скарлет, щеше ли да си струва дори да дишаме? — отвърна Катлийн.

Братовчедка й имаше здраво момченце и допълни, че се надявала да му роди братче след шест месеца.

„Изобщо не съм й липсвала“ — тъжно помисли Скарлет.

В Ирландия Стивън не беше по-разговорлив, отколкото в Америка, но това сякаш не правеше впечатление на роднините.

— Мълчаливец си е, това е всичко.

Скарлет го отбягваше. За нея той продължаваше да е завеяният Стивън. Ала новината, която й донесе, беше важна. Дядо Робияр бил починал и оставил имота на Полин и Юлали. Живеели заедно в розовата къща, разхождали се всеки ден и хората говорели, че били по-богати от сестрите Телфеър.

 

 

Гостите на празненството чуха далечен тътен на гръмотевица. Всички млъкнаха, спряха да ядат и да се смеят, за да погледнат с надежда към подигравателната синева на небето. Отец Флин добавяше специална молитва всеки ден, а хората палеха свещи и също се молеха за дъжд.

В деня на лятното слънцестоене докараните от западния вятър облаци започнаха да се струпват, без да отминават, както дотогава. В късния следобед вече бяха закрили хоризонта — черни и тежки. Мъжете и жените, които събираха съчки за нощния огън, вдигнаха глави да усетят поривистия вятър. Миришеше им на дъжд. Щеше наистина да стане голямо празненство, ако можеше да завали и да се спаси реколтата.

Бурята налетя на свечеряване. Разнесе се оглушителна канонада от гръмотевици, от светкавиците ставаше ясно като ден, изля се истински порой. Хората легнаха на земята и покриха главите си. Върху тях се посипа градушка като орехи. Кратките мигове на затишие между две гръмотевици се нарушаваха от викове, изпълнени с мъка и страх.

Скарлет тъкмо излизаше от Големия дом, за да отиде при музиката и танците около огъня. Мушна се обратно в къщата, прогизнала до кости, макар че бе стояла навън само няколко секунди, и затича нагоре да намери Кет. Детето гледаше през прозореца с широко разтворени зелени очи, запушило ушите си с длани. Хариет Кели се беше сгушила в ъгъла и притискаше здраво Били. Скарлет коленичи до Кет и двете се загледаха в природната стихия.

Всичко свърши за половин час, после небето се изясни, показаха се звездите и ярката луна в три четвърти. Огънят беше разпръснат и угаснал. Нямаше да го запалят повече тази нощ. Ливадите и нивите бяха покосени от градушката, сиво-белите ледени парчета ги застилаха плътно. От гърлата на ирландците в Балихара се изтръгна пронизителен писък. Той разцепи нощта, премина през каменните стени и прозорците на стаята на Кет. Скарлет потръпна и прегърна мургавото си детенце. Кет тихичко захлипа. Дланите върху ушите не можеха да заглушат писъка.

 

 

— Изгубихме реколтата — каза Скарлет, изправена на една маса сред широката улица на Балихара и обърната с лице към хората от града. — Все пак има какво да се спасява. Тревата ще изсъхне, ще съберем сеното, а от житните стъбла ще имаме слама, въпреки че няма класове и няма да има жито. Сега отивам в Трим, Наван и Дроуеда да купя запаси за зимата. В Балихара няма да има глад. Това ви обещавам аз, старейшината на рода О’Хара.

Тогава множеството я поздрави.

Но вечер хората седяха край огнището и говореха за вещицата, намереничето и кулата, където то предизвиквало призрака на обесения лорд да си отмъсти.