Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отнесени от вихъра (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Scarlett, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 63 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2011)
Разпознаване и корекция
ganinka (2011)

Оформление: pechkov, 2011

 

Издание:

Александра Рипли. Скарлет — том І

Продължение на „Отнесени от вихъра“ от Маргарет Мичъл

Издателство „Хемус“, 1992

Американска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Преводачи: фирма „Качин“

Художник: Тотко Кьосемарлиев

Художник-редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Атанаска Йорданова

Формат: 32/84/108. Печатни коли: 32

Издателство „Хемус“ ООД

ДФ „Полиграфичен комбинат“ — София

Твърда корица — 39 лв. Мека корица — 34 лв.

 

Alexandra Ripley. Scarlett

The sequel to Margaret Mitchell’s „Gone with the Wind“

Warner Books, Inc., New York, 1991

© 1991 Stephen Mitchell Trusts

ISBN 954–428–012–X

 

 

Оформление: pechkov, 2011

 

Издание:

Александра Рипли. Скарлет — том ІІ

Продължение на „Отнесени от вихъра“ от Маргарет Мичъл

Издателство „Хемус“, 1992

Американска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Преводачи: фирма „Качин“

Художник: Тотко Кьосемарлиев

Художник-редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Людмила Стефанова

Формат: 32/84/108. Печатни коли: 28

Издателство „Хемус“ ООД

ДФ „Полиграфичен комбинат“ — София

Твърда корица — 39 лв. Мека корица — 34 лв.

 

Alexandra Ripley. Scarlett

The sequel to Margaret Mitchell’s „Gone with the Wind“

Warner Books, Inc., New York, 1991

© 1991 Stephen Mitchell Trusts

ISBN 954–428–012–X

История

  1. — Добавяне

3.

— Скоро ще стигнем в Ратарни — изясни Кълъм. — После още няколко мили, и сме в графство Мийд.

Катлийн въздъхна щастливо. Очите на Скарлет блеснаха. „Графство Мийд. Татко говореше за него като за рая и мисля, че разбирам защо.“ Тя вдъхна сладкия мирис на следобеда през отворения прозорец — смесица от нежния парфюм на розовите цветя, богатия полски аромат на стоплената от слънцето трева, долитащ от невидимите ниви отвъд гъстия жив плет, и острата миризма на билки от плета. „Ако можеше той да бъде тук с мен, би било съвършено. Просто ще трябва да се забавлявам двойно — и за него, и за себе си.“ Дълбоко пое дъх и усети леката влажна свежест във въздуха.

— Мисля, че пак ще вали — каза тя.

— Не за дълго — увери я Кълъм. — И когато престане, всичко ще мирише още по-хубаво.

Преминаха през Ратарни толкова бързо, че Скарлет не успя да види почти нищо. В един момент гледаше живия плет, после той изчезна, замести го някакъв зид и изведнъж пред лицето й на прозореца на екипажа се изпречи друг отворен прозорец и друго лице втренчи поглед в нея. Тя още се опитваше да се отърси от шока, който изпита при вида на непознатите очи, изникнали сякаш изпод земята, когато екипажът изтрополи покрай последната редица сгради и живият плет пак се появи. Дори не бяха забавили ход.

Но много скоро и това стана. Пътят започна да се вие на чести остри завои. Скарлет подаде глава през прозореца и се опита да погледне напред.

— Вече в графство Мийд ли сме, Кълъм?

— Още малко.

Минаха край малка селска къщичка, движеха се не по-бързо от пешеходец, така че Скарлет успя добре да я разгледа. Тя се усмихна и помаха на червенокосото момиченце, което стоеше на вратата. Детето също й отговори с усмивка. Предните му млечни зъби бяха паднали и празнината придаваше особен чар на усмивката му. Всичко в тази къщичка очарова Скарлет. Бе направена от камък и стените бяха чисто бели, а черчеветата на малките правоъгълни прозорчета аленееха. Вратата също беше червена, разделена напряко на две половинки, като горната част бе отворена навътре към къщата. Главата на детето едва се подаваше над долната половина. Зад него Скарлет видя сумрачна стая с ярко пламтящ огън. А най-хубавото беше сламеният покрив на къщата, стрехите приличаха на фестон. Истинска картинка от приказка. Тя с усмивка се обърна към Кълъм:

— Ако това момиченце беше с руса коса, щях да се огледам за трите мечета. — По израза му усети, че не разбира за какво му говори. — Златокоска, глупчо. — Той поклати глава. — Господи, Кълъм, това е приказка. В Ирландия нямате ли приказки?

Катлийн се разсмя.

Кълъм се ухили.

— Скарлет скъпа — рече той. — Не знам нищо за твоите приказки и твоите мечета, но ако търсиш феи, ти си дошла точно където трябва. Ирландия гъмжи от феи и леприкони[1].

— Кълъм, дръж се сериозно.

— Но аз съм сериозен. И ще трябва да опознаеш феите, иначе може да си навлечеш страхотни неприятности. Трябва да знаеш, че повечето са чисто и просто малки досадници, но има и такива като леприкона обущар, с който всеки иска да се срещне…

Екипажът внезапно спря. Кълъм подаде глава през прозореца. Когато я прибра, вече не се усмихваше. Пресегна се през Скарлет и сграбчи кожената каишка. Дръпна я бързо и вдигна стъклото.

— Стойте мирно и не говорете с никого! — прошепна рязко. — Накарай я да кротува, Катлийн.

Напъха крака в ботушите си, пръстите му бързо затегнаха връзките.

— Какво става? — попита Скарлет.

— Тихо! — пресече я Катлийн.

Кълъм отвори вратата, грабна шапката си, слезе и затвори. Отдалечи се с каменносиво лице.

— Катлийн?

— Тихо! Важно е, Скарлет. Кротувай!

Изкънтя тъп глух звук и кожените стени на екипажа потрепераха. Дори и през затворените прозорци Скарлет и Катлийн чуваха как някъде отпред мъжки глас вика силно и грубо: „Ей, ти! Кочияш! Мърдай! Какво зяпаш, това да не ти е представление! И ти! Свещеникът! Връщай се в екипажа и да те няма!“

Катлийн стисна ръката на Скарлет.

Екипажът се залюля на пружините си и бавно се отмести към дясната страна на тесния път. Стърчащите клони и храсти задраскаха дебелата кожа. Катлийн се дръпна от прозореца и се притисна към Скарлет. Чу се още един тъп звук и двете подскочиха. Пръстите на Скарлет се впиха в ръката на Катлийн. Какво ставаше?

Екипажът бавно се придвижи напред и те видяха друга къщичка, абсолютно същата като онази, която се бе сторила на Скарлет идиличния дом на Златокоска. Пред зейналата врата войник в черна униформа със златни ширити слагаше две малки трикраки столчета върху една маса навън. Отляво на вратата видяха офицер, възседнал неспокоен дорест кон, а отдясно — Кълъм. Той тихо говореше на дребничка, разплакана жена. Черният шал се бе свлякъл от главата й и рижата коса бе разпиляна на раменете и по бузите й. В ръцете си държеше бебе. Скарлет виждаше сините му очи и червеникавия пух на кръглата му главичка. Едно момиченце, което можеше да е близначка на усмихнатото дете над разделената на две врата, хлипаше в престилката на майка си. И жената, и детето бяха босоноги. Насред пътя, около огромен триножник от греди, се бяха пръснали войници. На въжета, закачени на върха на триножника, бе окачена и се люлееше четвърта греда.

— Давай, Пади — изкрещя офицерът.

Екипажът изскърца и задраска в плета. Скарлет усещаше треперенето на Катлийн. Тук ставаше нещо ужасно, „Бедната жена, изглежда като че ще припадне… или направо ще полудее. Дано Кълъм може да й помогне.“

Жената се свлече на колене. „Господи, тя припада, ще изпусне бебето!“ Скарлет протегна ръка към дръжката на вратата, но Катлийн я сграбчи.

— Катлийн, пусни ме…

— Стой мирно. За бога, стой мирно!

Отчаяната настойчивост в шепота й накара Скарлет да спре.

Какво ставаше, за бога? Скарлет гледаше и не можеше да повярва на очите си. Ридаещата майка стискаше ръката на Кълъм и я целуваше. Той направи кръстния знак над главата й. После я вдигна на крака. Докосна главата на бебето, след това на момиченцето, сложи двете си ръце върху раменете на майката и я обърна с гръб към къщичката.

Екипажът бавно тръгна и тъпият, тежък звук отново изкънтя зад гърба им. Започнаха да се отдалечават от плета, към средата на пътя.

— Кочияш, стоп! — изкрещя Скарлет, преди Катлийн да успее да я спре. Кълъм беше останал там, тя не можеше да допусне такова нещо.

— Недей, Скарлет, недей! — молеше я Катлийн, но Скарлет беше отворила вратата още преди колата да е спряла. Скочи на земята и затича назад към звука, без да забелязва, че полите на скъпата й рокля се влачат в рядката кал.

Гледката и шумът, които се разкриха пред нея, я накараха да замръзне неподвижно и да нададе вик на отчаян протест. Люлеещата се греда отново се стовари върху стената на къщичката и фасадата хлътна, пръскайки чисти, лъскави парченца стъкло от счупените прозорци. Алените черчевета паднаха в прахта, вдигната от свличащите се бели камъни, а двете крила на червената врата се олюляха и се долепиха. Шумът беше потресаващ — скърцане… трясък… писък като от живо същество.

За миг настъпи тишина, а после се чу друг звук — пращене, което се превърна в рев — и тежко, задушливо замириса на пушек. Скарлет видя факлите в ръцете на трима войници, пламъците, които лакомо захапаха сламения покрив. Спомни си армията на Шърман, обгорелите стени и комини на Дванайсетте дъба, на Дънмор Ландинг и изстена от скръб и ужас. Къде беше Кълъм? О, Боже Господи, какво бе станало с него?

Видя как фигурата му в тъмни дрехи бързо излиза от пушека, който се стелеше над пътя.

— Бягай! — извика й той. — Бързо в колата!

И преди тя да успее да се отърси от ужаса, който я държеше прикована на едно място, Кълъм застана до нея, стиснал я за лакътя.

— Ела, Скарлет скъпа, не се бави! — прикани я той с овладяна настойчивост. — Сега трябва да си вървим у дома.

Екипажът отпраши по виещия се път с цялата бързина, на която бяха способни конете. Скарлет се люшкаше от затворения прозорец към Катлийн и обратно, но не забелязваше нищо. Още трепереше от странното и ужасно изживяване. Чак когато екипажът намали ход и продължи със спокойно скърцане, сърцето й спря да се блъска в гърдите и тя си пое дъх.

— Какво ставаше там? — попита и сама се изненада от гласа си.

— Изхвърляха бедната жена — остро каза Катлийн. — И Кълъм я утешаваше. Не биваше да се намесваш така, Скарлет. Можеше да докараш неприятности на всички ни.

— Хайде по-кротко, Катлийн, не трябва да се караш така! — рече Кълъм. — Скарлет нямаше как да знае, нали е от Америка.

На Скарлет й се искаше да възрази, че е виждала и много, много по-страшни неща, но замълча. По-важно беше да разбере. Затова попита:

— Защо я изхвърляха?

— Нямали пари за наема — обясни Кълъм. — И най-лошото е, че мъжът й оказал съпротива, когато милицията дошла за пръв път. Ударил войник и го откарали в затвора, а тя останала с малките и с притесненията си за него на всичкото отгоре.

— Колко тъжно! Изглеждаше толкова нещастна. Какво ще прави тя сега, Кълъм?

— Има сестра, която живее надолу по пътя, не много далеч. Там я изпратих.

Скарлет се поуспокои. Наистина тъжно! Бедната жена бе направо обезумяла. И все пак всичко щеше да се оправи. Сестра й сигурно живееше в къщичката на Златокоска, а тя не беше далеч. Пък и в края на краищата хората трябва да си плащат наема. Тя моментално би си намерила нов кръчмар, ако наемателят й се опита да задържа нейните пари. А това, дето мъжът ударил войник, е просто непростимо. Сто на сто е знаел, че ще го вкарат в затвора. Защо не е помислил за жена си, преди да направи такава глупост?

— Но защо разрушиха къщата?

— За да не позволят на наемателите да се върнат да живеят там.

Скарлет изрече първото нещо, което й хрумна:

— Колко глупаво! Собственикът е можел да я даде под наем на друг.

Кълъм изглеждаше изморен.

— Не иска да я дава под наем на никого. Тя върви с малко парче земя и той прави това, което се нарича да си „окрупняваш“ собствеността. Ще я превърне в пасище и ще изпраща угоения добитък на пазара. Тъкмо затова е увеличил всички наеми дотолкова, че никой да не може да ги плаща. Вече не е заинтересован от обработването на земята. Мъжът е знаел какво ги очаква — всички знаят, когато се стигне дотам. Минават месеци, докато най-после вече нямат какво да продадат, за да намерят пари за наема. Именно през тези месеци у човек се надига гневът и го тласка към опит да се защити с юмруци… А жените ги измъчва отчаяние, като гледат поражението на мъжете си. Онова бедно създание с бебето на гърдите си се опитваше да спре стенобойната машина със своето дребничко телце. Къщичката е била единственото, което помагало на съпруга й да се чувствува мъж.

Скарлет не знаеше какво да каже. Изобщо не си бе представяла, че може да се случи такова нещо. Беше толкова подло. Янките бяха по-лоши, но все пак ставаше въпрос за война. А не за унищожение, та за стадо крави да има повече трева. Бедната жена! Ами да, това можеше да е Морийн с Джеки на ръце, когато е бил бебе.

— Сигурен ли си, че ще иде при сестра си?

— Обеща, а не е от онези, които биха излъгали свещеник.

— Значи в такъв случай ще се оправи, нали?

Кълъм се усмихна.

— Не се тревожи, Скарлет скъпа. Ще се оправи.

— Докато окрупнят и фермата на сестра й — дрезгаво пророни Катлийн.

Заплющя дъжд, застича се по прозорците, прокапа и в колата, близо до главата на Катлийн, през един процеп, разкъсан от плета.

— Ще ми дадеш ли голямата си носна кърпа, за да запуша тази дупка, Кълъм? — попита Катлийн през смях. — И като свещеник ще помолиш ли слънцето пак да изгрее?

Как можеше да е толкова жизнерадостна след случилото се, че и мокра на всичкото отгоре? Я виж ти, и Кълъм се разсмя с нея.

Екипажът се движеше много, много по-бързо. „Кочияшът трябва да е полудял. Нищо не се вижда в този порой и пътят е толкова тесен, пък и пълен със завои. Ще протече от още десет хиляди дупки.“

— Усещаш ли как нетърпението обхваща прекрасните коне на Джим Дейли, Скарлет скъпа? Те мислят, че са на хиподрума. Но аз си знам, че такъв хиподрум може да се намери само в графство Мийд. Вече наистина сме близо до дома. По-добре да ти разкажа за мъничкия народ, преди да срещнеш леприкон и да не знаеш с кого говориш.

Внезапно слънчевата светлина проникна през мокрите от дъжда прозорци и превърна капките вода в късчета дъга. Имаше нещо неестествено в това, че в един миг вали, в следващия миг грее слънце и после пак вали, мислеше си Скарлет. Тя отмести поглед от дъгата към Кълъм.

— Ти видя чучелата им на шествието в Савана — започна Кълъм. — И казвам ти, щастие е за всички, които гледаха, че в Америка няма леприкони, защото гневът им би бил ужасен и те биха повикали всичките си роднини феи да отмъстят. В Ирландия обаче, където им се отдава дължимото уважение, не безпокоят никого, ако никой не ги безпокои. Намират си приятно местенце и се установяват там, за да се занимават със занаята си на обущари. Но не като група, забележи — леприконът е самотник, а един на едно място, друг на друго и така, докато — ако чуеш достатъчно приказки — можеш да си сигурен, че ще намериш по един край всеки поток и камък в страната. Разбираш, че е там, по лекото „чук-чук-чук“ на чукчето му върху подметката и тока на обувката. И после, ако се промъкнеш тихо като гъсеница, можеш да го изненадаш. Някои казват, че трябва да го хванеш за ръката или глезена, но общото мнение е, че за да го плениш, е достатъчно да втренчиш поглед в него. Той ще те моли да го пуснеш, но ти трябва да откажеш. Ще обещае да изпълни всичките ти желания, но не трябва да му вярваш, защото е прословут лъжец. Ще те заплаши с голяма беда, но не може да ти навреди, така че не обръщай внимание на заплахите му. И накрая ще бъде принуден да откупи свободата си със съкровището, което е скрил в някое сигурно скривалище наблизо. А пък какво съкровище, да знаеш! Съд със злато, който не изглежда кой знае какво за несведущото око, но е направен с тънкото и измамно лукавство на леприконите — няма дъно и от него можеш да вадиш злато до края на дните си, без да се свърши. Той ще ти даде всичко това само за да го пуснеш — не обича много да има хора наоколо. По нрав е саможив, наистина, но и страхотно лукав — дотолкова, че надхитря почти всички, които са го пленявали, като отвлича вниманието им. И ако леко отпуснеш хватката на пръстите си или очите ти се отлепят, той изчезва в миг, а на теб не ти остава нищо друго, освен да разказваш за приключението сп.

— Не ми изглежда трудно човек да държи здраво или да гледа втренчено, ако това ще му донесе съкровище — каза Скарлет. — Тази история е безсмислена.

Кълъм се засмя.

— Ти си практична и делова, Скарлет скъпа, точно от онзи вид хора, които леприконите обичат да надхитрят. С теб могат да правят каквото си искат, защото никога няма да повярваш, че те са причината. Ако си вървиш по пътя и дочуеш почукване, дори няма да си направиш труда да спреш и да се огледаш.

— Бих го сторила, ако вярвах в тези глупости.

— Ето на. Не вярваш и няма да спреш.

— Дрън-дрън-шикалки, Кълъм! Виждам какво се опитваш да направиш. Обвиняваш ме, че не хуквам да гоня дивото.

Започваше да се ядосва. Игрите на думи и главоблъсканиците бяха прекалено объркани и не водех доникъде.

Не забеляза, че Кълъм бе отклонил вниманието й от изхвърлената жена.

— Каза ли вече на Скарлет за Моли, Кълъм? — попита Катлийн. — Мисля, че има право да бъде предупредена.

Леприконите веднага излязоха от ума на Скарлет. Тя не пропускаше клюките и ги обичаше.

— Коя е Моли?

— Тя е първата О’Хара, с която ще се запознаеш в Адамстаун — отвърна Кълъм. — И ни е сестра, на мене и Катлийн.

— По баща — поправи го Катлийн. — Само наполовина. А и тази половинка ни е много, мен ако питаш.

— Разкажете ми — подкани ги Скарлет.

Разказът продължи толкова дълго, че пътуването почти свърши, но Скарлет не усещаше времето и изминатия път. Ставаше дума за собствените й роднини.

Научи, че Кълъм и Катлийн също са брат и сестра само по баща. Патрик, един от по-големите братя на Джералд О’Хара, се женил три пъти. Децата от първата му жена били Джейми, който заминал за Савана, и Моли, която била голяма красавица по думите на Кълъм.

Може би когато е била млада според Катлийн.

След смъртта на първата си жена Патрик се оженил за втората — майката на Кълъм, а след като тя починала — за майката на Катлийн, която била майка и на Стивън.

„Мълчаливецът“ — отбеляза си Скарлет наум.

В Адамстаун щяла да се запознае с десет братовчеди О’Хара, някои вече с деца и внуци. На 11 ноември щели да станат петнайсет години, откак Патрик, мир на праха му, починал.

Освен тях щяла да види още живия чичо Даниъл и неговите деца и внуци. Мат и Джералд заминали за Савана, но шестима останали в Ирландия.

— Никога няма да се оправя — притеснено каза Скарлет. Все още бъркаше някои от децата О’Хара в Савана.

— Кълъм реши да започнеш от по-лесното — рече Катлийн. — В къщата на Моли няма друг О’Хара, освен нея, а и тя би се отрекла от името си.

Кълъм, прекъсван от жлъчните забележки на Катлийн, й обясни за Моли. Тя се омъжила за Робърт Донахю, заможен човек с голяма процъфтяваща ферма от над сто акра. Той бил това, което ирландците наричат „земевладелец“. Навремето Моли работела като готвачка в кухнята на Донахю. Когато съпругата му починала, след съответната жалейка Моли станала негова втора жена и мащеха на четирите му деца. От този брак се родили пет деца — най-голямото било доста едро и здраво, въпреки че се пръкнало с три месеца по-рано, — но сега всички те, вече големи, живеели отделно.

Моли не била много привързана към роднините си О’Хара, спомена между другото Кълъм, а Катлийн изсумтя, но това вероятно се дължало на факта, че съпругът й бил техен арендодател. Освен собствената си ферма Робърт Донахю вземал под аренда големи парцели, а семейство О’Хара обработвали една по-малка ферма като негови арендатори.

Кълъм захвана да изрежда децата и внуците на Робърт, но Скарлет вече се бе отказала да се бори със заливащия я водопад от имена и години и ги отписа всичките като „потомството“. Не слушаше внимателно, докато той не заговори за собствената й баба.

— Старата Кати Скарлет още живее в къщата, която съпругът й построил, когато се оженили през 1789 година. За нищо на света не желае да се премести. Нашият баща се оженил за пръв път през 1815 година и завел невестата си в претъпканата къща. Когато дошли децата, построил наблизо голямо жилище с място за малките и с топло легло до огнището специално за старата. Но тя не ще и да чуе. Така че Шон живее в къщата с баба ни, а момичетата — като Катлийн например — се грижат за тях.

— Когато няма как да се измъкнем — добави Катлийн. — Всъщност баба няма нужда от много грижи, само да минеш стаите с метлата и парцала, но Шон винаги успява да окаля измития под. А какво кърпене пада с този човек! Едва успееш да му зашиеш копчетата на новата риза, и той вече я е разпрал. Шон е брат на Моли, на нас ни е брат само по баща. Не е свестен, не може да стъпи на малкото пръстче на Тимъти, нищо, че е с цели двайсет години по-голям.

На Скарлет й бръмна главата. Не посмя да попита кой е Тимъти, защото се страхуваше, че ще я засипят с още десетина имена.

А нямаше и време. Кълъм отвори прозореца и извика на кочияша:

— Джими спри, ако обичаш, за да дойда да седна при теб на капрата. Трябва да завием на разклона малко по-надолу, ще ти показвам пътя.

Катлийн го дръпна за ръкава.

— О, Кълъм скъпи, кажи, че мога да сляза с теб и да си ида вкъщи пеша. Не мога да чакам повече. Скарлет няма да има нищо против да се вози до къщата на Моли, нали, мила? — Тя й се усмихна с такава сияйна надежда, че Скарлет би се съгласила, дори и ако нямаше нужда няколко минути да остане сама.

Не възнамеряваше да се яви в къщата на красавицата на семейство О’Хара — все едно колко повехнала беше вече тази Моли, — без да плюе на кърпичката си и да избърше праха от лицето и ботите си. После малко тоалетна вода от сребърното шишенце в чантичката й, малко пудра и може би съвсем, съвсем малко руж.

Бележки

[1] Феи или малки духове в ирландския фолклор. — Б.пр.