Александра Рипли
Скарлет (72)

26.

През зимата Скарлет стана неспокойна. Нямаше друго активно занимание, освен ездата, а не можеше да бездействува. Новите ниви бяха разчистени и наторени към средата на ноември и вече нямаше никаква работа. Дори нямаше много оплаквания или спорове в канцеларията й през първата неделя от месеца. Вярно, Кет вече можеше сама да прекоси стаята, за да запали коледната свещ на прозореца, минаха новогодишните церемонии с разчупването на бармбрека и с чернокосия гост в града, но дори с тях кратките дни й се струваха прекалено дълги. Беше добре дошла в кръчмата на Кенеди сега, когато знаеха, че поддържа финианците, но бързо се измори от песните за благословените мъченици за свободата на Ирландия и от шумните заплахи, че ще прогонят англичаните. Ходеше в кръчмата само когато не можеше да стои сама дори минута. Беше безкрайно доволна, когато на първи февруари дойде Денят на Света Бриджит и започна земеделската година. Обърна първата буца пръст с такъв възторг, че тя се разлетя в широк кръг около нея.

— Тази година ще бъде още по-добра от миналата — предрече дръзко тя.

Но новите ниви бяха непосилна тежест за фермерите. Времето не стигаше да се свърши всичко, което трябваше. Скарлет мърмореше на Кълъм да доведе още работници в града. Оставаха много празни къщи. Той отказваше да пусне чужди хора. Скарлет отстъпваше — разбираше необходимостта от потайност за финианците. Накрая Кълъм намери компромис. Щели да наемат хора само за лятото. Да идат на панаира за наемане на работници в Дроуеда. Пак тогава имало и конски панаир, така че можела да си купи и конете, които смятала, че й трябват.

— „Смятам“, как не, Кълъм О’Хара! Трябва да съм била сляпа и полуумна, та да платя толкова пари за тия кранти. Бързи са като костенурки на каменист път. Няма да се оставя пак да ме измамят.

Кълъм се усмихна. Скарлет бе изключителна жена, разбираше от много неща. Но никога нямаше да успее да надхитри ирландски търговец на коне, сигурен беше.

 

 

— Скарлет скъпа, изглеждаш като селска мома, а не като благородна земевладелка. Никой няма да повярва, че можеш да си платиш билетчето за въртележката, да не говорим за кон.

Тя се намръщи заплашително. Не разбираше, че наистина изглежда като момиче, пременило се за панаира. Зелената й блуза правеше зелените й очи още по-зелени, а синята й пола бе с цвета на пролетното небе.

— Ще ми направиш ли удоволствието, отче Кълъм О’Хара, да накараш тази кола да тръгне? Знам какво правя. Ако изглеждам богата, търговецът ще си помисли, че може да ми пробута всеки боклук, който му е подръка. Много по-добре ще се справя със селски дрехи. Хайде, тръгвай сега. От седмици чакам. И не виждам защо не правят панаира в Деня на Света Бриджит, когато всъщност започва работата.

Кълъм й се усмихна.

— Някои от младежите все пак ходят на училище, Скарлет скъпа.

Той дръпна юздите и потеглиха.

— И за какво им е да си развалят очите с книги, като могат да са на открито и да печелят добра надница при това?

Бе изнервена от нетърпение.

Милите се изнизваха, цъфналите трънки ухаеха в живите плетове. Щом се увери, че са вече на път, на Скарлет й стана приятно.

— Никога не съм била в Дроуеда, Кълъм. Дали ще ми хареса?

— Мисля, че да. Панаирът е много голям — по-голям от всички, които си виждала.

Знаеше, че когато Скарлет пита за Дроуеда, няма предвид града. Тя обичаше възбудата на панаирите. Вълнуващите възможности на една виеща се улица в древен град бяха неразбираеми за нея. Скарлет предпочиташе всичко да е очевидно и лесноразбираемо. Тази нейна черта често го караше да се притеснява. Знаеше, че тя всъщност не разбира на каква опасност се излага със съпричастността си към Финианското братство, а невежеството можеше да доведе до трагедия.

Но днес той се занимаваше с нейните работи, а не тя с неговите. Кълъм имаше намерение да се забавлява на панаира не по-малко от Скарлет.

 

 

— Погледни колко е огромен, Кълъм!

— Дори прекалено голям според мен. Първо младежите ли ще избереш или конете? Те са на две различни места.

— О, по дяволите! Ще отмъкнат най-добрите още в началото, винаги е така. Виж какво — ти избери момчетата, а аз отивам направо при конете. Ще ме намериш там, като свършиш. Сигурен ли си, че момчетата ще се оправят сами до Балихара?

— Те са дошли да си намерят работа и са свикнали да вървят пеша. Някои от тях вероятно са вървели цяла нощ, за да стигнат дотук.

Скарлет се усмихна.

— Ами тогава им огледай краката, преди да подписваш каквото и да било. А аз ще гледам зъбите. Накъде да вървя?

— Ей там, където са знамената. На панаира в Дроуеда могат да се видят най-добрите коне. Чувал съм за цени от по сто гвинеи и повече.

— Дрън-дрън, шикалки! Какви ги приказваш, Кълъм? Ще купя три чифта за по-малко, ще видиш.

Конете бяха в големи шатри. „Ха — каза си Скарлет, — никой няма да успее да ми продаде кон на такава светлина.“ Проби си път през шумната тълпа, която се блъскаше в шатрите.

„Господи, никога в живота си не съм виждала толкова коне на едно място! Браво на Кълъм, че ме доведе тук! Ще мога спокойно да си избера.“ Пробиваше си път с лакти, разглеждаше кон след кон и казваше на търговците: „Не, засега не!“ Изобщо не й харесваше системата в Ирландия. Човек не можеше просто да иде при собственика и да го попита колко иска за животното. Не, това им се струваше прекалено просто. В мига, в който някой проявеше интерес, се включваше трети — всъщност истинският търговец — и казваше някаква абсолютно невъзможна цена, а после започваше да дразни и купувача, и продавача, докато ги докара до споразумение. Беше научила някои от номерата им на свой гръб. Сграбчваха ти ръката и я пляскаха толкова силно, че те заболяваше; това означаваше, че може да си си купил кон, ако не внимаваш.

Харесаха й чифт дорести. Търговецът твърдеше, че били тригодишни и идеално обучени, само за седемдесет лири двата. Скарлет скръсти ръце на гърба си.

— Изведете ги навън да ги разгледам на светло — каза тя.

Собственикът и хората наоколо запротестираха шумно.

— Това убива цялото удоволствие — каза някакъв дребен човек с панталони за езда и пуловер.

Скарлет настоя, но много мило. „С мед се ловят повече мухи“ — напомни си тя. Погледна лъскавите гърбове на конете, прокара ръка по тях — по дланта й остана мазнина. После ловко хвана главата на единия и прегледа зъбите му. Избухна в смях. Тригодишен, как не!

— Приберете ги — каза тя и намигна на търговеца. — По-стари са и от дядо ми.

Забавляваше се безкрайно.

Но след цял час бе открила само три коня, които й харесваха и като животни, и като добра сделка. Всеки път трябваше да ухажва и омайва търговеца, за да й позволи да види коня на светло. Гледаше със завист хората, които купуваха ловджийски коне. На едно открито пространство бяха издигнати препятствия и купувачите можеха да видят стоката добре — дали конят можеше да прави това, заради което го купуваха. А и конете бяха толкова красиви. За впрегатния кон красотата не беше от значение. Тя обърна гръб на препятствията. Трябваха й още три впрегатни коня. Докато очите й свикнат със сенчестия полумрак в шатрата, Скарлет се опря на един от стълбовете. Започваше да се уморява. А беше стигнала само до половината.

— Къде е този твой Пегас, Барт? Не виждам нищо да лети над препятствията.

Скарлет вкопчи ръце в стълба, за да не се строполи. „Полудявам. Стори ми се, че чувам гласа на Рет.“

— Ако си ме довел тук да си губя времето…

„Но това е гласът на Рет! Той е! Не може да греша. Никой друг на света не говори като Рет.“ Тя бързо се обърна и погледна към слънчевата площадка, светлината я заслепи.

„Това е неговият гръб. Той е! Сигурна съм. Защо не каже още нещо, защо не се обърне? Не може да бъде Рет. Защо ще идва в Ирландия? Но пък аз не мога да сбъркам гласа му.“

Той се обърна и каза нещо на слабичкия русокос човек до себе си. Рет беше. Кокалчетата й бяха побелели, толкова здраво се държеше за стълба. Цялата трепереше.

Русокосият му отговори, посочи нанякъде с камшика си и Рет кимна. После другият се отдалечи, изгуби се от погледа й и Рет остана сам. Скарлет стоеше в сянката и гледаше към светлината.

„Не мърдай“ — каза си тя, когато той тръгна нанякъде. Но не можа да се спре. Изскочи от палатката и затича след него.

— Рет.

Той тромаво спря — Рет, който никога не беше несръчен — и се обърна. По лицето му пробягна изражение, което тя не можа да определи. Тъмните очи блестяха под периферията на шапката му. После се усмихна с подигравателната усмивка, която тя познаваше толкова добре.

— Наистина изникваш на най-невероятни места, Скарлет — каза той.

„Присмива ми се, но не ме е грижа! За нищо не ме е грижа, стига да произнася името ми и да е близо до мен.“ Чуваше как бие сърцето й.

— Здравей, Рет — пророни тя. — Как си?

Знаеше, че е глупаво, недостатъчно, но трябваше да каже нещо.

Рет изкриви устни.

— Изненадващо добре за мъртвец — рече той провлечено. — Или греша? Стори ми се, че зърнах една вдовица на кея в Чарлстън.

— Ами да. Трябваше да кажа нещо. Не бях омъжена. Искам да кажа, че нямах съпруг…

— Не се опитвай да обясняваш, Скарлет. Това не е твоето амплоа.

— Пола? За каква пола говориш?

Подиграваше ли й се? „Моля ти се, не ми се подигравай, Рет!“

— Няма значение. Какво те води в Ирландия? Мислех, че си в Англия.

— Какво те кара да мислиш така?

„Защо стоим и си говорим за глупости? Защо не мога да мисля? Защо му говоря така?“

— Защото не си слязла от кораба в Бостън.

Сърцето на Скарлет подскочи, когато осъзна значението на думите му. Значи си е направил труда да разбере къде отива, не му е безразлично, не е искал да я остави да изчезне. Щастие заля сърцето й.

— Да разбирам ли от жизнерадостното ти облекло, че вече не скърбиш за смъртта ми? — попита Рет. — Срамота, Скарлет, още не съм изстинал в гроба.

Тя с ужас погледна селяшките си дрехи, после прекрасно скроеното му сако и съвършения възел на бялата му връзка. Защо винаги я караше да се чувствува глупачка? Защо поне не можеше да му се ядоса?

Защото го обичаше. Все едно дали той вярваше, или не, това беше истината.

Без план или мисъл за последствията Скарлет погледна мъжа, който бе неин съпруг през толкова години на лъжи.

— Обичам те, Рет — каза тя с просто достойнство.

— Колко неприятно за теб, Скарлет. Изглежда, вечно си влюбена в съпруга на някоя друга жена. — Той вежливо повдигна шапка. — Имам друг ангажимент, моля да ме извиниш, но трябва да тръгвам.

Обърна й гръб и се отдалечи. Скарлет се загледа след него. Чувствуваше се тъй, сякаш й бе ударил шамар. Без причина. Тя не искаше нищо от него, дари му най-прекрасното нещо, което се бе научила да дарява. А той го стъпка в калта. Направи я на глупачка.

Не, тя се направи на глупачка.

Скарлет остана неподвижна безкрайно дълго — шарена, дребничка, самотна фигурка сред шума и глъчката на конския панаир. После светът пак се върна пред очите й и тя видя Рет и приятеля му край друга шатра, сред кръг разпалени зяпачи. Някакъв човек, облечен в костюм от туид, държеше за юздите неспокоен дорест кон, а червендалест мъж с вълнена жилетка размахваше дясната си ръка в познатия жест на търговците на коне. Стори й се, че чува пляскането на дланите, докато той изнудваше приятеля на Рет и собственика, за да ги докара до сделка.

Краката й сами тръгнаха и прекосиха разделящото ги разстояние. По пътя й сигурно имаше хора, но тя не ги забелязваше, те някак си се стопиха.

Гласът на търговеца беше като ритуален напев, мелодичен и хипнотизиращ: „… сто и двайсет, сър, знаете, че е евтино за прекрасно животно като това тука… и вие, сър, можете да вдигнете с двайсет и пет, нали така, за да имате такова благородно животно в конюшните си… сто и четирийсет? Сигурно и вие можете да проявите малко добра воля — господинът качи с двайсет и пет, така върви светът, включете се и вие, свалете цената от сто четирийсет и две на сто и четирийсет и веднага приключваме сделката… Да, сто и четирийсет е вече. Вижте сега щедрата природа на човека — покажете, че и вие сте от същото тесто, нали така? Кажете сто и трийсет вместо сто и двайсет и пет, то си е просто едно и също — не повече от стойността на една-две бири…“

Скарлет пристъпи в триъгълника между продавач, купувач и търговец. Лицето й бе смайващо бяло над зелената блуза, очите й — по-зелени от смарагди.

— Сто и четирийсет — каза ясно тя.

Търговецът спря да нарежда и я зяпна объркан. Скарлет плю на дясната си ръка и шумно я плесна в неговата. После пак плю и погледна продавача. Той вдигна ръка и плю на дланта си, после удари нейната веднъж, втори път — в извечния знак за сключена сделка. На търговеца не му оставаше нищо друго, освен и той да плюе и да плесне ръка в знак на съгласие.

Скарлет погледна приятеля на Рет.

— Надявам се, че не сте много разочарован — каза тя сладко.

— Ами не, разбира се, че не… Искам да кажа…

— Барт, искам да те запозная с… — намеси се Рет и млъкна.

Скарлет не го погледна.

— Мисис О’Хара — рече тя на озадачения му познат. Протегна наплюнчената си ръка. — Вдовица съм.

— Джон Морланд — отвърна той и пое мръсната й ръка. Наведе се, целуна я, после се усмихна тъжно на пламтящите й очи. — Сигурно е интересно да види човек как прескачате препятствие на кон, мисис О’Хара. Няма да ви се опре! Ловувате ли в тази област?

— Ами…

Мили Боже, какво беше направила? Какво можеше да каже? Какво щеше да прави с чистокръвен ловджийски кон в конюшните на Балихара?

— Признавам си, че просто се поддадох на женски каприз, мистър Морланд. Трябваше да имам този кон.

— И аз чувствувах същото нещо. Но изглежда, не бях достатъчно бърз — отвърна й изтънченият глас на англичанина. — За мен ще бъде чест, ако се присъедините към мен, искам да кажа към лова в моето имение. То е близо до Дънсейни, ако познавате тази част от графството.

Скарлет се усмихна. Бе ходила в тази част на графството съвсем наскоро, на сватбата на Катлийн. Нищо чудно, че името Джон Морланд й се бе сторило познато. Толкова много бе слушала за „сър Джон Морланд“ от съпруга на Катлийн.

— Той е прекрасен човек, нищо, че е земевладелец — й бе обяснил Кевин О’Конър поне десетина пъти. — Лично ми каза да му платя пет лири по-малко аренда, било подарък за сватбата ми.

„Пет лири“ — помисли си тя. Колко щедро! От човек, който е готов да плати трийсет пъти повече за един кон.

— Познавам Дънсейни — каза Скарлет. — Гостувам у едни приятели наблизо. С удоволствие бих дошла на лов с вас някой път — в който ден кажете.

— Следващата събота?

Скарлет палаво се усмихна. Плю на дланта си и я вдигна.

— Готово!

Джон Морланд се засмя. Плю на своята и удари нейната веднъж, после още веднъж.

— Готово! По чаша преди тръгване в седем, закуската после.

За пръв път, откак се бе приближила до тях, Скарлет се обърна към Рет. Той я гледаше така, сякаш през цялото време не бе откъсвал очи от нея. В очите му имаше смях и нещо друго, което тя не можеше да определи. „Все едно, че ме вижда за пръв път!“

— Мистър Бътлър — продума вежливо тя и грациозно му протегна мръсната си ръка.

Рет свали ръкавицата си, за да я поеме.

— Мисис О’Хара — отвърна той с поклон.

Скарлет кимна на зяпналия търговец и на ухиления бивш собственик на новия й кон.

— След малко ще дойде конярят ми, за да уреди каквото трябва — каза безгрижно тя и запретна поли, за да извади пачката банкноти, пъхната под жартиера на шарените й чорапи.

— В гвинеи става, нали? — И отброи парите в шепата на продавача.

Разлюля пола, обърна се и се отдалечи.

— Изключителна жена — каза Джон Морланд.

Рет се усмихна само с устни.

— Невероятна! — съгласи се той.

 

 

— Кълъм! Уплаших се, че си се загубил — рече Скарлет, като зърна братовчед си в тълпата до палатките.

— Нищо подобно, Скарлет. Огладнях. Ти яде ли?

— Не, забравих.

— Доволна ли си от конете си?

Скарлет го погледна. Седеше на оградата и гледаше към препятствията. Засмя се.

— Мисля, че си купих слон. Никога не си виждал толкова голям кон, Кълъм. Трябваше да го купя, но не знам защо.

Кълъм сложи ръка на рамото й, за да я успокои. Скарлет се смееше насила, очите й пламтяха от болка.