Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (98)

Глава 58
Епилог

Кралят, блед от безпокойството, потръпваше от най-малкия шум, крачеше в оръжейната зала и като човек с опит в подобни истории, се опитваше да пресметне времето, което ще е необходимо на неговите приятели, за да се срещнат с противниците и да се сразят с тях, като не забравяше и всички произтичащи от техните характери, сила и ловкост възможности — добри и лоши.

— Сега — си каза в началото — вървят по улица Сент-Антоан. Сега влизат в ограденото. Вадят шпагите. Вече се бият.

При тези думи горкият крал, цял разтреперан, захвана да се моли.

Но благочестивите молитви, които мълвяха устните му, не досягаха неговата душа, погълната от други чувства.

След няколко минути той се изправи.

— Дано Келюс си спомни — рече той — за онзи контраудар, който му показах: париране с шпагата и удар с кинжала. Шомберг, той е хладнокръвен, би трябвало да убие онзи Рибейрак. Можирон, стига да не стане нещо лошо, лесно ще се справи с Ливаро. Но д’Епернон! О! Той е загубен. Добре поне, че точно той не е най-големият ми любимец. Но не става дума само за неговата смърт, по-лошото е да не би, когато той умре, Бюси, страшният Бюси, да се нахвърли върху другите. Той ще се справи с всички. Ах! Горкият ми Келюс! Горкият Шомберг! Горкият Можирон!

— Господарю — чу се отвън гласът на Крийон.

— Нима вече?… — възкликна кралят.

— Не, господарю, още няма никакви новини само дето херцог д’Анжу моли за позволение да говори с ваше величество.

— За какво? — попита кралят през вратата.

— Време било да разкаже на ваше величество, каква услуга ви бял направил и съобщението му донякъде щяло да успокои ваше величество.

— Добре, доведете го.

В мига, когато Крийон вече се обръщаше, за да изпълни нареждането, по стълбите отекнаха бързи крачки и се чу глас, обърнат към Крийон:

— Искам веднага да говоря с краля.

Кралят го позна и отвори вратата.

— Влез, Сен-Люк, влез — покани го той. — Кажи. Но какво ти е, боже господи? Какво е станало? Мъртви ли са?

Сен-Люк, блед, без шпага, целият в кръв, почти се втурна в стаята.

— Господарю — извика той, като се хвърли на колене пред краля, — мъст! Дойдох да ви моля за мъст!

— Горкият ми Сен-Люк — каза кралят, — какво има? Кажи! Кой те докара до такова отчаяние?

— Господарю, един от вашите най-благородни поданици, един от най-смелите ви воини…

И не можа да продължи.

— А? — обади се Крийон, сигурен, че всички тези определения и най-вече последното можеха да се отнасят само за него.

— … е убит тази нощ, убит е предателски — завърши Сен-Люк.

Кралят, чиито мисли бяха заети само с едно, си пое по-спокойно дъх. Явно не е никой от четиримата му приятели, защото се беше видял с тях сутринта.

— Предателски убит тази нощ, ли казваш? За кого говориш, Сен-Люк?

— Господарю, знам много добре, вие не го обичате — продължи Сен-Люк. — Но той беше верен на краля и при необходимост, кълна ви се, щеше да пролее кръвта си до последна капка. Иначе не би бил мой приятел.

— Аа? — сякаш взе да разбира кралят.

И мигновен блясък, ако не на радост, то най-малкото на надежда, озари лицето му.

— Господарю, отмъстете за господин дьо Бюси — извика Сен-Люк, — отмъстете!

— За господин дьо Бюси ли? — разчлени всяка дума от въпроса си кралят.

— Да, за него, когото двайсет убийци заклаха тази нощ. И с право се бяха събрали двайсетима, защото той уби четиринайсет от тях.

— Господин дьо Бюси е мъртъв?

— Да, господарю.

— Значи не се бие тази сутрин? — без да ще, уточни кралят.

Сен-Люк така го погледна, че кралят извърна очи. Тогава видя Крийон, който още стоеше до вратата в очакване на нови нареждания.

Той му направи знак да доведе херцог д’Анжу.

— Не, господарю — отговори междувременно Сен-Люк със суров глас, — господин дьо Бюси не участвува в битката тази сутрин, затова ви моля не за мъст, както погрешно се изразих пред ваше величество, а за справедливост. Защото аз ценя своя крал, но особено ценя честта му, затова смятам, че с убийството на господин дьо Бюси е направена много лоша услуга на ваше величество.

На вратата се появи херцог д’Анжу. Той стоеше на прага, неподвижен като бронзова статуя.

Думите на Сен-Люк отвориха очите на краля. Те му напомниха за услугата, с която се бе похвалил брат му.

Погледът му срещна погледа на херцога и Анри се убеди, че е прав, тъй като херцогът с очи отговори „да“ и същевременно съвсем леко му кимна.

— Знаете ли как ще се заговори сега? — възкликна Сен-Люк. — Ако вашите хора победят, ще се каже, че са победили само защото по ваше нареждане е бил премахнат Бюси.

— Кой ще го каже, господине? — попита кралят.

— О, боже! Всички! — възкликна Крийон, който по навик безцеремонно се намеси в разговора.

— Не, господине — отговори кралят, обезпокоен и потиснат от думите на този, който сега, след смъртта на Бюси, оставаше най-храбрият човек в кралството му, — не, господине, никой няма да го каже, защото вие ще ми съобщите името на убиеца.

Сен-Люк забеляза на пода до себе си нечия сянка. Херцог д’Анжу току-що бе влязъл в стаята. Младежът се огледа и го позна.

— Да, господарю, ще го посоча — каза той и се изправи, — понеже на всяка цена държа да опазя името на ваше величество от обвинения за такава мерзка постъпка.

— Слушам ви.

Херцогът стоеше спокойно и слушаше.

Крийон, изправен зад него, гледаше недружелюбно и недоволно клатеше глава.

— Господарю — започна Сен-Люк, — тази нощ Бюси беше подмамен в капан. Когато отиде на среща с жената, която го обичаше, съпругът, уведомен от предател, се прибра в дома си с убийците. Те бяха навсякъде — на улицата, в двора, даже в градината.

Ако всички кепенци на оръжейната зала не бяха затворени, както вече стана дума, щеше да се забележи, че след последните думи принцът пребледня въпреки демонстрираното самообладание.

— Бюси се защитаваше като лъв, но те бяха твърде много и…

— Той е убит — прекъсна го кралят — и е заслужил смъртта си, защото аз, естествено, не бих отмъщавал за такъв прелюбодеец.

— Господарю, още не съм свършил! — възрази Сен-Люк. — След като нещастникът се би около половин час в стаята, след като победи враговете си, той, целият в рани и кръв, почти беше успял да се спаси. Трябваше съвсем малко да му се помогне и аз самият щях да го направя, ако убийците не бяха ме заловили заедно с жената, която той ми беше поверил, и не бяха ме завързали и запушили устата ми. Уви, забравиха да ме лишат от зрение, както ме лишиха от глас, и аз видях, господарю, видях как нещастният Бюси увисна на острите железа на оградата с разпрано бедро, и тогава пред него застанаха двама души. Чух как раненият ги молеше за помощ, тъй като смяташе онези двамата за свои приятели. Но единият от тях… Господарю, ужасно е да се разказва всичко това, но повярвайте ми, още по-ужасно беше да се гледа и слуша… Единият от тях заповяда на другия да го застреля и другият изпълни заповедта.

Крийон сви юмруци и се навъси.

— Познахте ли убиеца? — попита кралят, развълнуван против волята си.

— Да — каза Сен-Люк.

Обърна се към принца, посочи го с пръст и като вложи в думите си цялата си тъй дълго сдържана омраза, произнесе:

— Монсеньор д’Анжу. Убиецът е принцът! Убиецът е неговият приятел!

Кралят беше подготвен за удара, херцогът го прие, без да му мигне окото.

— Да — каза невъзмутимо, — да, господин дьо Сен-Люк добре е видял и добре е чул. Аз заповядах да бъде убит господин дьо Бюси и ваше величество би трябвало да сте ми признателен, тъй като наистина господин дьо Бюси беше мой слуга, но колкото и да го разубеждавах, той се заканваше тази сутрин да вдигне оръжие против ваше величество.

— Лъжеш, убиецо! Лъжеш! — извика Сен-Люк. — Бюси, насечен от шпаги, Бюси, увиснал на железните остриета с пронизано бедро — този Бюси можеше да събуди само жал и у най-страшните си врагове, и най-страшните му врагове биха му помогнали. Но ти, ти — убиецът на Ла Мол и Коконас, ти уби Бюси, както уби един подир друг всичките си приятели. Ти уби Бюси не защото беше враг на брат ти, а защото бе посветен в тайните ти. О! Монсоро много добре знаеше защо си замислил това престъпление.

— Проклятие! — не се стърпя Крийон. — Защо не съм крал!

— Оскърбен съм във ваше присъствие, братко — каза херцогът, бял като платно от ужас, понеже стиснатият юмрук на Крийон и кръвясалите очи на Сен-Люк не му обещаваха безопасност.

— Излезте, Крийон! — рече кралят.

Крийон напусна.

— Правосъдие, господарю, правосъдие! — отново извика Сен-Люк.

— Господарю — намеси се херцогът, — накажете ме, че тази сутрин спасих приятелите на ваше величество и че осигурих бляскава победа за вашата кауза, която е и моя кауза.

— Но аз — обади се вече съвсем вбесен Сен-Люк, — аз ти казвам, че твоята кауза е зловеща и всичко, до което се докоснеш, предизвиква гнева господен. Господарю, господарю, вашият брат е станал покровител на приятелите ви, тежко им!

Кралят усети как тръпка на ужас разтърси тялото му.

В този миг отвън се дочу глух шум, енергични стъпки, бърз говор.

После настъпи дълбока, мъртвешка тишина.

И сред тишината, сякаш самите небеса потвърждаваха думите на Сен-Люк, три бавни, тържествени удара, нанесени от мощния юмрук на Крийон, разтърсиха вратата.

Студена пот изби по слепоочията на Анри, лицето му се разкриви.

— Победени! — извика той. — Моите клети приятели са победени!

— Не ви ли казах, господарю! — възкликна Сен-Люк.

Херцогът ужасен стисна ръце.

— Виждаш ли, страхливецо — продължи необуздано младежът, — ето как убийците спасяват честта на господарите си. Убий и мен, без шпага съм!

И той запрати копринената си ръкавица в лицето на херцога.

Франсоа изрева от ярост и стана по-блед от мъртвец.

Но кралят нищо не виждаше, нищо не чуваше. Той беше захлупил лице и шепнеше:

— О, бедните ми приятели, те са победени… може би с тежки рани. Кой ще ми каже истината?

— Аз, господарю — чу се гласът на Шико.

Кралят позна този приятелски глас и протегна ръце към Шико.

— Е? — каза той.

— Двама вече са мъртви, а третият всеки момент ще предаде богу дух.

— Кой е третият?

— Келюс, господарю.

— Къде е?

— В двореца Боаси, където наредих да го пренесат.

Кралят не го доизслуша и с горестен вик се хвърли към вратата.

Сен-Люк трябваше да заведе Диана при нейната приятелка Жана дьо Брисак, затова не беше дошъл веднага в Лувъра.

Жана три дни и нощи се грижи за клетата жена, измъчвана от жестока треска.

На четвъртия ден, изнемогвала от умората, Жана си позволи малка почивка. Но когато се върна след два часа в стаята на приятелката си, Диана вече я нямаше там.

Знае се, че Келюс — единствен от тримата защитници на краля, останал жив въпреки деветнайсетте си рани — умря в същия дворец Боаси, където Шико бе наредил да го пренесат, умря в ръцете на краля след трийсетдневна борба със смъртта.

Анри беше неутешим.

Той поръча за своите приятели великолепни паметници с мраморните им фигури в цял ръст.

Поръча специални литургии в тяхна памет и нареди на свещениците да се молят за душите им, а към привичните думи на своите сутрешни и вечерни молитви добави следното двустишие, което произнася до края на живота си:

— О, боже, чуй и моите молитви милион

за Келюс, Шомберг, Можирон.

Близо три месеца Крийон не изпусна от очи херцог д’Анжу, когото кралят възненавидя до края на дните си и никога не му прости.

После дойде септември и тогава Шико, който беше неотлъчно с господаря си и сигурно би го утешил, ако изобщо бе възможно Анри да бъде утешен, получи писмо от Бомското абатство.

То беше написано от ръката на краснописец и гласеше:

„Любезни господин Шико,

Тук въздухът е чудесен и в Бургундия тази година се очаква богата реколта от грозде. Говори се, че нашият господар кралят, комуто, ми се струва, спасих живота, е все още много опечален. Доведете го в абатството, любезни господин Шико, ще го почерпим с вино от 1550 година, което извадих от избата си. Това вино заличава и най-голямата тъга. Не се съмнявам, че то ще развесели краля, защото намерих в една от свещените книги следното забележително изречение: «Хубавото вино изпълва сърцето с веселие!» На латински звучи прекрасно, ще ви го дам да го прочетете. И така, елате, любезни господин Шико, елате с краля, елате с господин д’Епернон, с господин дьо Сен-Люк. Ще видите, тук всички ще се напием и ще се наядем до насита.

Преподобният Горанфло, ваш покорен слуга и приятел.

P. S. Кажете на краля, че поради грижите около моето настаняване тук още не съм имал време да се помоля за душите на неговите приятели, както искаше той, но веднага, щом приключи гроздоберът, непременно ще го направя.“

— Амин — рече Шико, — царството небесно им е осигурено.