Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маргьорит дьо Валоа (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Dame de Monsoreau, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
Mummu (2008)

Издание:

Издателска къща „Ведрина“, 1991

ISBN 954-404-002-1

Превод от руски: ЕФ „Качин“

Печатница ДФ „Димитър Благоев“, София

 

Алекандр Дюма. Графиня де Монсоро

„Художественная литература“, М., 1978

История

  1. — Добавяне

Глава 26
За това, как брат Горанфло се събуди и какъв прием му беше оказан в манастира

Ние оставихме нашия приятел Шико в онази минута, когато възхитено се любуваше на брат Горанфло, който непробудно спеше, тресейки въздуха с гръмогласно хъркане. Шико направи знак на стопанина на странноприемницата да изнесе свещта. Още преди това той помоли метр Бономе в никакъв случай да не се изпусне да спомене пред почтения монах, че неговият сътрапезник е излязъл в десет часа вечерта и се е завърнал едва в три часа сутринта.

Тъй ката за метр Бономе беше ясно, че каквито и отношения да свързваха шута и монаха, плащаше винаги шутът, той изпитваше към него голяма почит, а към монаха се отнасяше доста пренебрежително.

Затова той обеща на Шико да не намеква никому с нищо за събитията през изтеклата нощ и се оттегли, както му бе предложено, като остави двамата приятели на тъмно.

След малко Шико забеляза една особеност, която го докара във възторг: брат Горанфло не само хъркаше, но и говореше. Неговият несвързан говор беше породен не от терзана от угризения съвест, както бихте могли да помислите, а от претоварения с храна стомах.

Ако думите, изстрелвани от брат Горанфло насън, се подредяха една до друга, бихме получили необичаен букет, от изящните цветя на духовното красноречие и магарешките тръни на трапезната мъдрост.

В същото време Шико разбра, че в адската тъмнина ще му бъде извънредно трудно да изпълни задачата си и възстанови нещата така, че когато неговият приятел се събуди да не за подозре нищо. Имаше опасност, като се движи в тъмнината, той, Шико, по невнимание да настъпи някой от четирите крайника на Горанфло, проснати в неизвестни нему посоки и тогава болката щеше да извади монаха от мъртвешкия сън.

За да освети малко стаята, Шико раздуха въглените в огнището.

При този звук Горанфло престана да хърка и промърмори:

— Братя! Ето свирепия вятър: този полъх господен, дихание на Всевишния, той ме вдъхновява.

И в същия момент отново захърка. Шико изчака минута, докато сънят отново завладя монаха, и започна предпазливо да го разповива.

— Какъв студ — заръмжа Горанфло, — гроздето няма да узрее при такъв студ.

Шико прекъсна своето занимание по средата, изчака няколко минути и отново се захвана за работа.

— Вие познавате моето усърдие, братя — забоботи монахът, — аз ще отдам всичко за светата църква и за монсеньор херцог дьо Гиз.

— Мошеник — каза Шико.

— Такова е и моето мнение — незабавно се отзова Горанфло, — от друга страна несъмнено…

— Какво несъмнено? — попита Шико като приповдигаше туловището на монаха, за да му надене расото.

— Несъмнено, че човекът е по-силен от виното: брат Горанфло се бори с виното като Яков с ангела и брат Горанфло победи виното.

Шико повдигна рамене.

Ненавременното движение доведе до това, че Горанфло отвори едно око и видя над себе си Шико, който от мъждивата светлина на въглените от огнището му изглеждаше мъртвешки бледен и зловещ.

— Ах, само не призраци, само не вампири — запротестира монахът, като че ли се обясняваше с някакъв добре познат му дявол, който нарушава условията на подписания между тях договор.

— Той е мъртвопиян — заключи Шико, след като успя да облече брат Горанфло в расото и нахлузи на главата му качулката.

— Ха така — измрънка монахът. — Най-после клисарят се сети да затвори вратата на хора и повече не духа.

— Сега можеш да се събуждаш, когато ти скимне — каза Шико. — Все ми е едно.

— Господ чу молитвата ми — промърмори Горанфло — и отвратителният северен вятър, който той изпрати, за да измрази лозята, се превърна в приятен ветрец.

— Амин — каза Шико.

Като се постара да придаде колкото се може по-правдоподобен вид на натрупаните празни бутилки и мръсни чинии върху масата, Шико си направи възглавница от кърпите, постла за чаршаф покривката, легна на земята до Горанфло и заспа.

Слънчевите лъчи, които паднаха върху очите на монаха и дрезгавият глас на ханджията, подканващ своите помощници от кухнята, успяха да пробият гъстите пари, омотали съзнанието на Горанфло.

Монахът се надигна с помощта на двете си ръце и се закрепи на онази част на тялото, която предвидливата природа е предназначила да бъде център на тежестта на човека.

Като извърши всичко това с доста усилия, Горанфло се взря в красноречивия натюрморт от празни съдове на масата. Шико лежеше изящно прегънал ръка по начин, който му даваше възможност изпод нея да оглежда цялата стая, без да изпуска нито едно движение на монаха. От време на време гасконецът престорено хъркаше и го правеше така естествено, че това правеше чест на таланта му на подражател, за което вече говорихме.

— Съмнало — възкликна монахът. — Проклятие! Съмнало и вече е ден! Излиза, че цялата нощ съм лежал тук.

После изведнъж се сепна.

— Ами абатството! Боже господи!

Той трескаво започна да се препасва с връвта — труд, с който Шико не счете за нужно да натоварва себе си.

— Не, напразно — продължи Горанфло — сънувах страшен сън: присъни ми се, че съм покойник, загърнат в саван, а саванът целият в кървави петна.

Горанфло беше почти прав.

През нощта, полусъбуден, той възприе покривката, С която беше завит, за саван, а петната от вино по нея — за кръв.

— За щастие беше сън — сам се успокои той и се огледа отново.

Този път погледът му се спря на Шико, който усети това и захърка с удвоена сила.

— Великолепен е този пияница — продължи Горанфло, гледайки със завист другаря си. — И сигурно е щастлив, след като спи така яко — добави той. — Ех, да се беше намерил малко в моята кожа!

После монахът изпусна въздишка, която, сливайки се с хъркането на Шико, образува такъв мощен звук, който несъмнено би събудил гасконеца, ако гасконецът наистина спеше.

— А защо ли не го разбутам и не се посъветвам с него? — гласно помисли Горанфло. — Той е мъдър съветник.

В същия момент Шико утрои старанието си и хъркането му, приело звучене на орган, се издигна до гръмотевичен тътен.

— Не, не трябва — сам си възрази Горанфло, — твърде много ще се възгордее. И без негова помощ ще съумея да излъжа нещо. Но каквото и да излъжа, без манастирската тъмница няма да мине. Работата не е в тъмницата, а в това, че ще се кара на хляб и вода. Ех, ако имах поне пари, щях да мога да съблазня брата тъмничар.

Щом чу тези думи, Шико незабелязано измъкна от джоба си доста заоблената си кесия и я пъхна под корема си.

Тази предпазна мярка съвсем не се оказа излишна, тъй като Горанфло със съкрушена физиономия се примъкна към приятеля си и печално забъбри:

— Ако се събудеше, той не би ми отказал едно екю, но тъй като неговият сън е свещен за мен, налага се сам…

На това място брат Горанфло, който до този момент пребиваваше в седящо положение, смени последното на коленопреклонно и като се надвеси над Шико, внимателно пъхна ръката си в джоба му.

Шико обаче, за разлика от своя другар по пиене, не счете, че е своевременно да се обръща с претенции към познатия дявол и позволи на монаха да се порови спокойно и в единия, и в другия джоб на дългия му камизол.

— Странно — каза Горанфло, — джобовете са празни. А! Сигурно са в шапката!

Докато монахът търсеше шапката му, Шико изсипа съдържанието на кесията в шепата си, а изпразнената лека и плоска като лист хартия кесия сложи в джоба на панталоните си.

— И в шапката няма нищо — каза монахът. — Това ме учудва! Моят приятел Шико, който е извънредно умен глупак, никога не излиза от къщи без пари. Ах ти, стари гале — добави той ухилен до уши, — бях забравил, че имаш и гащи.

Ръката му се плъзна в джоба на Шико и измъкна оттам празната кесия.

— Исусе — промърмори Горанфло. — Ами вечерята… кой ще я плаща?

Тази мисъл така силно подейства на монаха, че той веднага скочи на крака и макар и с неуверена, но твърде бърза крачка тръгна към вратата. Мина мълчешком през кухнята, пренебрегвайки опитите на стопанина да го заговори, и избяга от странноприемницата.

Тогава Шико пъхна парите обратно в кесията, а нея в джоба си и като се подпря на лакти върху нагретия вече от слънчевите лъчи перваз на прозореца, потъна в дълбоки размишления, абсолютно забравяйки за съществуването на брат Горанфло.

В това време събирачът на милостиня, преметнал торба на рамо, продължаваше своя път с доста сложен за разбиране израз на лицето. На минувачите то наглеждаше дълбокомислено и благочестиво, а всъщност беше загрижено, тъй като Горанфло се опитваше да съчини една от онези спасителни измислици, които осеняват ума на пийналия калугер, или на закъсняващия за проверка войник. Основата на подобни измишльотини винаги е еднаква, но сюжетът им е твърде разнообразен и зависи от силата на въображението на лъжеца.

Когато брат Горанфло отдалече видя вратите на манастира, те му се сториха по-мрачни от обикновено, а групичките монаси, които разговаряха за нещо и с безпокойство се взираха на всички посоки — предвещаваха нещо не добро.

Щом братята забелязаха Горанфло на ъгъла на улица Сен-Жак, те някак се възбудиха, а това предизвика в душата на събирача на милостиня див ужас, какъвто не му се беше случвало да изпитва до този момент.

„Явно мен одумват — помисли той. — Сочат ме с пръст и ме причакват. Миналата нощ са ме търсили, отсъствието ми е предизвикало паника — загубен съм.“

От това му се зави свят, в главата му се мярна безумната мисъл да бяга, да бяга незабавно, да бяга, без да се обръща. Няколко монаси обаче вече вървяха срещу него и несъмнено биха го преследвали. Брат Горанфло не надценяваше възможностите си и знаеше добре, че не е създаден за надбягване — ще го заловят, ще го вържат и ще го завлекат в манастира. Не, най-добре веднага да се подчини на съдбата.

Ето защо с подвита опашка той се отправи към своите другари, които, както се виждаше, не се решаваха да го заговорят.

— Уви — каза Горанфло, — те се правят, че въобще не ме познават, аз съм им трън в очите.

Накрая един от монасите се осмели да се приближи до него.

— Бедни брате — каза той.

Горанфло тежко въздъхна и вдигна очи към небето.

— Както знаете, отецът игумен ви чака — добави друг монах.

— Ах, боже мой!

— Ах, боже мой — повтори трети, — той заповяда веднага, щом се върнете в манастира, да ви отведем при него.

— Точно от това се страхувах — каза Горанфло.

Полумъртъв от страх той влезе в манастира, чиито врати веднага се захлопнаха зад него.

— А, това сте вие — възкликна братът вратар, — побързайте, побързайте, достопочтеният отец игумен Жозеф Фулон ви вика.

И братът вратар хвана Горанфло за ръката и го поведе, или по-точно го повлече след себе си към килията на игумена.

И отново вратата след Горанфло се затвори.

Той наведе очи, страхувайки се да срещне страшния поглед на абата. Чувстваше се самотен, изоставен от всички, лице срещу лице със своя духовен наставник, който сигурно беше разгневен от неговото поведение, и то с право разгневен.

— А, появихте се най-после — каза абатът.

— Ваше преподобие… — изпелтечи монахът.

— Колко безпокойства ни причинихте само — каза абатът.

— Отче, вие сте твърде добър — отговори Горанфло, който не можеше да си обясни защо тонът, с който разговарят с него, е толкова снизходителен.

— Вие се страхувахте да се върнете след всичко, което извършихте тази нощ, не е ли така?

— Признавам, че не смеех да се върна — каза монахът и на челото му изби студена пот.

— Ах, скъпи брате, скъпи брате — поклати глава игуменът. — Колко лекомислено е всичко и как непредпазливо се държахте.

— Позволете ми да ви обясня, отче…

— Какво има да обяснявате? Вашата постъпка…

— Няма какво да обяснявам? — каза Горанфло. — Толкова по-добре, без друго ще ми е трудно да го сторя.

— Аз прекрасно ви разбирам. Вие за момент сте се поддали на екзалтация, на възторг. Екзалтацията е свята добродетел, възторгът — свещено чувство, но прекалените добродетели граничат с пороците, а най-благородните чувства, ако над тях губят власт, са достойни за порицание.

— Моля за прошка, отче — каза Горанфло, — но ако вие разбирате всичко, то аз нищо не разбирам. За каква постъпка говорите?

— За постъпката ви тази нощ.

— Извън манастира ли? — плахо попита монахът.

— Не, в манастира.

— Аз съм направил нещо нередно?

— Да.

Горанфло се почеса по носа. Започна да разбира, че двамата говорят за различни неща.

— Аз съм също така добър католик, както и вие, обаче вашата смелост ме плаши.

— Моята смелост — каза Горанфло, — значи аз съм бил смел?

— Повече от смел, сине мой, вие бяхте дързък.

— Уви! Подобава да се опростят изблиците на страсти, още недостатъчно укротени от пост и бдение, но аз ще се поправя, отче.

— Да, но докато очаквам това, аз не мога да не се опасявам за последствията от този изблик не само за вас, но и за всички нас също. Ако всичко беше останало само между нашето братство, би било съвсем друго.

— Как — учуди се Горанфло, — за това знаят в града?

— Несъмнено. Вие помните, че там имаше повече от сто души миряни, които не изпуснаха нито дума от вашата реч.

— От моята реч? — повтори още по-учудено Горанфло.

— Признавам, че речта беше прекрасна. Разбирам, че овациите могат да ви опиянят и всеобщото одобрение да ви възгордее, но да се стигне до там да се предлага минаване на процесия по улиците на Париж, да се предлага в ризница с каска на главата и протазан на рамо да се обръщате с призиви към добрите католици, съгласете се, това минава всякакви граници.

Горанфло гледаше игумена с облещени очи, в които се редуваха всички степени на учудване.

— Обаче — продължи абатът — съществува възможност всичко да се уреди. Свещеният пламък, който кипи във вашето благородно сърце, е във ваша вреда в Париж, където сте следен от толкова зли очи. Искам малко да го охладите.

— Къде, отче? — попита Горанфло, убеден че затворът няма да му се размине.

— В провинцията.

— Но това е изгнание — възкликна Горанфло.

— Прескъпи брате, оставайки тук, вие се излагате на много по-сурово наказание.

— Какво ме заплашва?

— Съдебен процес, който по всяка вероятност би завършил с присъда за доживотен затвор, или даже със смъртно наказание.

Горанфло страшно пребледня. Той никак не можеше да проумее защо трябва да го заплашва доживотен затвор или даже смъртна присъда само защото се е напил в кръчмата и е прекарал нощта вън от стените на манастира.

— В същото време, ако се съгласите на временно заточение, вие, любими брате, не само ще избегнете опасността, но ще издигнете знамето на вярата в провинцията. Всичко, което направихте и говорихте миналата нощ, е твърде опасно и даже немислимо тук пред очите на краля и проклетите му любимци, докато в провинцията това е напълно допустимо. Тръгвайте по-скоро, брате Горанфло, може би и сега вече да е твърде късно и стрелците на краля да имат заповед за арестуването ви.

— Какво! Преподобни отче, какво чувам — ломотеше Горанфло и уплашено въртеше очи в зависимост от това, как игуменът, чиято снизходителност отначало внушаваше най-светли надежди, продължаваше да говори, а братът монах все повече се втрещяваше от чудовищните размери, до които се раздуваше неговото прегрешение, което в интерес на истината съвсем не беше непростимо. — Вие казахте — стрелци, а какво общо имам аз с тях?

— Е, ако вие нямате, може би те имат.

— Тогава значи са ме издали? — попита брат Горанфло.

— Обзалагам се, че е така. Затова заминавайте, заминавайте!

— Да замина, преподобни отче — каза обърканият Горанфло, — но от какво ще живея, ако замина?

— О, няма нищо по-просто. Вие сте събирач па милостиня за манастира — от това ще живеете. До днес със събраните пожертвувания вие хранехте други — отсега нататък вие ще се изхранвате с тях. И освен това, няма за какво да се безпокоите. Боже мой! Мислите, които вие изказахте тук, ще ви осигурят в провинцията толкова привърженици, че ви гарантирам — за нищо няма да изпитвате нужда. Така че, с бога напред, вървете и нека не ви хрумва да се завръщате, докато не получите за това покана от нас.

И като прегърна ласкаво монаха, игуменът леко, но настойчиво го побутна към вратата на килията.

Отвън вече в очакване на Горанфло се беше събрало цялото братство.

Щом той се появи, тълпата монаси се хвърли към него, като всеки се стремеше да го докосне — да пипне ръката му, или врата, дрехата. В усърдието си някои стигнаха дотам, че целуваха полите на расото му.

— Сбогом — казваше един, притискайки брат Горанфло към сърцето си, — сбогом, свети човече, не ме забравяйте в молитвите си:

— Брей — прошепна под носа си Горанфло. — Аз — свят човек? Доста интересно.

— Сбогом, безстрашни поборнико на вярата — твърдеше друг и му стискаше ръката. — Сбогом! Готфрид Булонски е джудже в сравнение с вас.

— Сбогом, мъченико — напътстваше го трети, целувайки края на връвта, с която беше препасано расото му, — ние все още живеем в мрак, но светлината скоро ще възсияе.

И по такъв начин, предаван от ръце на ръце, Горанфло шестваше от целувка към целувка, от похвала към похвала, докато не се озова до вратите на манастира, които веднага, щом като прекрачи прага, се захлопнаха след него.

Горанфло погледна към манастирските порти с изражение, което не се поддава на описание. От Париж той излезе олюлявайки се, като че ли се отдалечаваше от ангела, който го заплашваше с върха на пламтящия си меч.

Ето какво каза той, когато стигна градската порта: — Дявол ме взел! Всички са се побъркали, а ако не са, боже милостиви, излиза, че аз, грешният, съм мръднал.