Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (73)

Глава 33
Където става дума за двама важни герои в тази история, които читателят за известно време бе изгубил от погледа си

В нашата история има един герой или по-точно, двама герои, за чиито подвизи и деяния читателят има право да ни пита.

Със смирението на автор на старинен предговор ние бързаме да предотвратим тези въпроси, чиято важност е съвсем очевидна за нас.

Става дума преди всичко за якия монах с рунтави вежди, дебели, червени устни, големи ръце, широки рамене, дебела шия, която с увеличаването на неговите гърди и бузи се скъсяваше все повече.

Става дума и за едно магаре, едно много едро магаре с приятно закръглени и издути хълбоци.

Монахът с всеки изминал ден заприличваше на буре, подпряно на два дирека.

Магарето приличаше вече на детска люлка, поставена на четири вретена.

Първият живее в една от килиите на манастира „Света Женевиев“, където Всевишният го обсипва със своите милости.

Вторият обитава конюшните на същия манастир, където пред него винаги има пълна ясла.

Първият се обажда на името Горанфло.

Вторият би трябвало да се обажда на името Панург.

Двамата се наслаждават, във всеки случай в настоящия момент, на най-голямо благоденствие, за каквото може само да мечтае всяко магаре и всеки монах.

Монасите на манастира „Света Женевиев“ обкръжават своя знаменит събрат с грижи и така, както третостепенните божества са се грижили за орела на Юпитер, за пауна на Юнона и гълъба на Венера, светите братя угояват Панург в чест на неговия господар.

В кухнята на абатството не загасва огънят, в най-големи бокали се лее вино от най-прославените лозя на Бургундия.

Връща ли се мисионер от далечни краища, където е разпространявал Христовата вяра, пристига ли таен папски легат с индулгенции от негово светейшество, те непременно ще трябва да видят Горанфло — този единен образ на проповядващата и воинстващата църква, този монах, който владее и думите като свети Лука, и шпагата като свети Павел. Те виждат Горанфло в целия му блясък, тоест по време на пиршество. В една от масите беше направена вдлъбнатина за свещения му търбух и всички се преизпълват с благородна гордост, когато показват на светите пътешественици как Горанфло сам поглъща порция, която би стигнала за осем от най-ненаситните гърла в манастира.

И когато новопристигналият до насита се наслади на благоговейното съзерцание на това чудо, приорът молитвено събира ръце, издига очи към небето и казва:

— Какъв изключителен човек! Брат Горанфло не само обича добрата кухня, той е и много надарен човек. Вие виждате как се храни, нали? Но да бяхте чули неговата проповед, която той произнесе една нощ, проповед, в която той се принесе в жертва за тържеството на светата вяра. Тези уста говорят като устата на свети Йоан Златоуст и поглъщат като устата на Гаргантюа.

И все пак понякога, въпреки цялото това великолепие, по челото на Горанфло минава сянка — кокошките и пуйките от Ман напразно благоухаят пред неговите широки ноздри, малките стриди от Финландия, които като на шега поглъща с хиляди, остават в своите перлени черупки, бутилки с най-разнообразна форма остават пълни, макар да са отворени. Горанфло е мрачен, Горанфло не иска да яде, Горанфло мечтае.

Тогава из трапезарията се разнася шепот, че достойният монах пак е изпаднал в екстаз като свети Франциск или се е унесъл като света Тереза и общото възхищение се удвоява.

Това вече не е монах, това е светия, това даже не е светия, това е полубожество. Някои стигат до твърдението, че това е самият бог от плът и кръв.

— Шшт! — шепнат наоколо. — Да не нарушаваме виденията на брат Горанфло.

И всички почтително се разотиват.

Само приорът остава да чака онази минута, когато брат Горанфло ще покаже отново признак на живот. Тогава той се приближава до монаха, ласкаво го хваща за ръка и уважително заговаря с него. Горанфло вдига глава и гледа приора с безсмислен поглед.

Той се връща от онзи свят.

— С какво бяхте зает, достойни братко мой? — питаше приорът.

— Аз ли? — казваше Горанфло.

— Да, вие. Бяхте зает с нещо.

— Да, отче, съчинявах проповед.

— Като онази, с която така смело излязохте през нощта на светата Лига?

Всеки път, когато заговарят с него за тази проповед, Горанфло оплаква своята немощ.

— Да — въздъхва той, — от същия род. Ах, какво нещастие, че не я записах.

— Нима човек като вас, скъпи братко, има нужда да записва? Не, той говори по божие вдъхновение. Той отваря уста и тъй като словото божие е в него, устата му го изричат.

— Така ли мислите?

— Блажен е този, който се съмнява — отговаря приорът.

От време на време Горанфло, който разбираше, че положението задължава, подтикван при това от примера на своите предшественици, започваше наистина да обмисля проповед.

Какво сте вие Марк Тулий, Цезар, свети Григорий, свети Августин, свети Йероним и Тертулиан. С Горанфло започна възраждането на духовното красноречие. Rerum novus ordo nascitur^[1].

И също от време на време, след завършване на трапезата си или по средата на своя екстаз, Горанфло ставаше и сякаш подбутван от невидима ръка, отиваше право в конюшните. Идвайки тук, той с любов гледаше ревящия от удоволствие Панург, след това прекарваше тежката си длан по гъстата козина, в която неговите дебели пръсти почти се скриваха. Това е повече от удоволствие, това е щастие. Панург вече не се ограничаваше с рев, той започваше да се търкаля по земята.

Приорът и двама-трима висши манастирски служители обикновено съпровождаха Горанфло при разходките му и досаждаха на Панург с разни глупости — един му предлага пасти, друг — бисквити, трети — макарони, както в миналите времена тези, които искали да спечелят разположението на Плутон, предлагали медени сладки на Цербер.

Панург им предоставяше пълна свобода на действие — той имаше отстъпчив характер. Той, който не изпадаше в екстаз, не трябваше да измисля проповеди, не трябваше да се грижи за друга репутация освен репутацията на инат, лентяй и сластолюбец, смяташе, че няма какво повече да иска и че е най-щастливото от всички магарета.

Приорът с нежност ги гледаше.

— Прост и кротък — казваше той, — тези добродетели са присъщи на силните.

Горанфло беше запомнил, че на латински „да“ е „ita“. Това много му помагаше — на всичко, което му казваха, той отговаряше ita с онзи самодоволен вид, който неизменно прави впечатление.

Поощрен от постоянното съгласие на Горанфло, приорът понякога му казваше:

— Вие твърде много работите, братко мой, това поражда печал във вашето сърце.

И Горанфло отговаряше на достопочтения Жозеф Фулон така, както понякога Шико отговаряше на негово величество Анри III:

— Кой знае?

— Може би нашите трапези са малко тежки за вас — добавяше приорът. — Не бихте ли желали да сменим брата магер? Вие знаете, скъпи братко, quoedam saturationes minus succedunt^[2].

— Ita — потвърждаваше Горанфло и с нов плам започваше да гали магарето.

— Прекалено много глезите вашия Панург, братко мой — казваше приорът, — може отново да ви обхване стремеж към странстване.

— О! — въздишаше Горанфло.

Честно казано, тъкмо спомените за пътешествието мъчат Горанфло. Той, приел първоначално своето изгнание от манастира като огромно нещастие, откри по-късно в това изгнание безбройни и неизвестни му дотогава радости, източник на които беше свободата.

И сега, в самия разгар на своето блаженство, той чувства, че жаждата за свободен живот яде като червей сърцето му — свободен живот заедно с Шико, веселия сътрапезник, с Шико, когото той обича, без сам да знае защо, може би защото от време на време шутът го смъмряше.

— Уви! — плахо забелязваше някой млад монах, наблюдаващ играта на чувствата по лицето на Горанфло. — Мисля, че сте прав, достопочтени приоре, пребиваването в манастира измъчва преподобния отец.

— Не че ме измъчва — казваше Горанфло, — но аз чувствам, че съм роден за живот в борба, за политически речи на площадите, за проповеди по улиците.

При тези думи очите на Горанфло пламват — той си спомня за омлетите на Шико, за анжуйското вино на метр Клод Бономе, за долната зала на „Рогът на изобилието“.

От вечерта на Лигата или по-точно от сутринта на следващия ден, когато Горанфло се върна в своя манастир, не му разрешаваха да излиза на улицата. Откакто кралят се обяви за глава на Съюза, лигистите бяха удвоили своята предпазливост.

Горанфло беше толкова простодушен, че и наум не би му дошло да се възползва от своето положение и да накара да му отворят вратата.

Бяха му казали:

— Братко, излизането е забранено.

И той не излизаше.

Нямаше повече съмнения за това, което ядеше отвътре Горанфло и му отравяше щастието на манастирския живот.

Затова, като видя, че неговата печал от ден на ден расте, една сутрин приорът му каза:

— Скъпи братко, никой няма право да потиска своето призвание. Вашето се състои в това да се сражавате за Христа. Тогава вървете и изпълнявайте мисията, възложена ви от Всевишния, само пазете скъпоценния си живот и се върнете обратно за великия ден.

— Какъв велик ден? — попита Горанфло радостен.

— Празника на Тялото Христово.

— Ita — произнесе монахът с извънредно умен вид. — Но — добави той, — дайте ми малко пари, за да мога, както се полага на християнин, да черпя вдъхновение в раздаването на милостиня.

Приорът бързо отиде за голямата кесия, която отвори пред Горанфло. Горанфло пъхна вътре шепата си.

— Ще видите каква полза ще донеса на манастира — каза той и прибра в огромния джоб на расото си това, което беше взел от кесията на приора.

— Имате ли текст за проповед, драги братко? — попита Жозеф Фулон.

— Разбира се.

— Поверете ми го.

— Разбира се, но само на вас.

Приорът дойде по-близо и изпълнен с внимание, се наведе към Горанфло.

— Слушайте.

— Слушам ви.

— Млатилката, която бие зърното, бие себе си — прошепна Горанфло.

— Забележително! Прекрасно! — извика приорът. И споделяйки на доверие възхищението на достопочтения Жозеф Фулон, присъстващите повториха след него: „Забележително! Прекрасно!“

— А сега мога ли да вървя, отче? — смирено попита Горанфло.

— Да, сине мой — възкликна почтеният абат, — вървете и следвайте пътя господен.

Горанфло се разпореди да оседлаят Панург, качи се върху него с помощта на двама мощни монаси и около седем часа вечерта излезе от манастира.

Това стана в деня, в който Сен-Люк се беше върнал в Париж. Градът беше развълнуван от получените от Анжу известия.

Горанфло мина по улица Сент-Етиен и едва завил надясно и отминал манастира на якобинците, Панург внезапно се разтрепери — нечия мощна ръка тежко се бе стоварила върху задницата му.

— Кой е там? — уплашено възкликна Горанфло.

— Приятел — отговори глас, който се стори познат на Горанфло. Много му се искаше да се обърне, но както моряците всеки път, когато излизат в морето, трябва да привикват краката си към страничното клатене, така и той винаги като сядаше на своето магаре, трябваше да загуби известно време, за да свикне да пази равновесие.

— Какво желаете?

— Благоволете, почтени братко — отговори гласът, — да ми покажете пътя към „Рогът на изобилието“.

— Господ да ме убие — извика Горанфло възторжено. — Но това е самият господин Шико.

— Същият — отговори гасконецът, — идвах при вас в манастира, мой скъпи братко, и видях, че вие излизате оттам. Известно време вървях след вас — боях се да не се издам, ако заговоря. Но сега, когато сме сами, аз съм на вашите услуги. Здравей, гладнико! Кълна се в светата утроба, ти май си отслабнал.

— А вие, господин Шико, според мен сте се позакръглили, честна дума.

— Мисля, че и двамата се ласкаем един друг.

— Какво носите, господин Шико? — заинтересува се монахът. — Товарът ви май е доста тежичък.

— Това е бутът на един елен, който отмъкнах от негово величество — отговори гасконецът, — ще го опечем.

— Скъпи господин Шико! — извика монахът. — А в другата ръка какво имате?

— Бутилка кипърско вино, което един крал изпрати на моя крал.

— Покажете де! — каза Горанфло.

— Това вино е точно по моя вкус, аз много го обичам — каза Шико и разгърна плаща си, — а ти, свети братко?

— О! О! — възкликна Горанфло, като видя двата неочаквани дара, и от възторг заподскача върху своя бегач така, че на Панург му се подкосиха краката… — О! О!

От радост монахът вдигна ръце към небето и с глас, от който затрепериха стъклата на прозорците от двете страни на улицата, запя, а Панург му заприглася с рева си:

— Обичам музиката чудна,

но тя е само за слуха,

и розата е за духа

на влюбените ранобудни.

И е наслада за очите

сияйният небесен свод…

Виното хубаво обаче

ни дава всичко, и най-паче

замества песни и цветя

бутилката — и само тя.

За първи път от цял месец насам Горанфло пееше.