Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (5)

Глава 5
За това, какво предприе бившата госпожица дьо Брисак, понастоящем госпожа дьо Сен-Люк, за да прекара втората си брачна нощ малко по-различно от първата

Бюси тръгна към толкова любимата някога от Шарл IX Оръжейна зала, превърната след новото разпределение на лувърските помещения в спалня на крал Анри III, който бе обзавел стаята по свой вкус. Шарл IX, крал ловец, крал ковач, крал поет, събираше в нея еленови рога, аркебузи, манускрипти, книги и ръчни менгемета. Анри III бе наредил да поставят две легла от коприна и кадифе и да се окачат по стените непристойни картинки, реликви, осветени от папата скапуларии, торбички с ароматични вещества, доставени от Изтока, и колекция превъзходни фехтовални рапири.

Бюси знаеше, че Франсоа бе изпросил от брат си аудиенция в коридора, което ще рече, че кралят не можеше да бъде в спалнята си; известно му бе също така, че съседната на кралската спалня стая, заемана някога от дойката на Шарл IX, сега е спалня на поредния кралски фаворит. А тъй като Анри III се отличаваше с непостоянство в своите привързаности, в това помещение се бяха изредили последователно Сен-Мегрен, Можирон, д’О, д’Епернон, Келюс и Шомберг. Както предполагаше Бюси, сега там би трябвало да пребивава Сен-Люк, към когото, както вече видяхме, кралят изпитваше толкова силна нежност, че дори се беше решил да похити любимеца си от законната му съпруга.

Анри III беше странно създание, той съчетаваше в себе си повърхността с дълбокомислието, страхливостта със смелостта. Винаги скучаещ, винаги възбуден, винаги мечтаещ, той вечно търсеше развлечения: през деня обичаше шума, движението, игрите, физическите упражнения, шутовството, маскарадите и интригите, а през нощта се нуждаеше от ярка светлина, празнодумство, молитви или оргии. Анри бе може би единственият образ на подобен човешки тип в нашия съвременен свят. Този античен хермафродит би трябвало да са роди в някой град на Изтока, сред неми роби, евнуси, еничари, философи и софисти и тогава царуването му би ознаменувало някоя преходна епоха между Нерон и Хелиогабал, епоха на изтънчен разврат и нечувани досега безумства.

И така, предположил, че Сен-Люк е държан в бившата стая на дойката, Бюси почука на вратата на антрето, обща за тази стая и за спалнята на краля.

Отвори му един гвардейски капитан.

— Господин дьо Бюси! — изненадан, възкликна той.

— Да, самият той, любезни ми господин дьо Нанси. Кралят ме изпраща при господин дьо Сен-Люк.

— Прекрасно — отвърна офицерът. — Известете господин дьо Сен-Люк, че при него са дошли от името на краля.

През оставената полуотворена врата Бюси погледна своя паж.

След това се обърна отново към дьо Нанси и го попита:

— Какво прави там бедният Сен-Люк?

— Играе на карти с Шико в очакване на краля, който дава в момента аудиенция на херцог д’Анжу по молба на негово височество.

— Ще позволите ли на моя паж да ме изчака тук? — попита Бюси началника на караула.

— А защо не? — не възрази капитанът.

— Влезте, Жан — обърна се Бюси към младата жена.

И й посочи с ръка прозоречната ниша, където Жана побърза да се скрие.

Едва бе успяла да се притаи в нишата, когато се появи Сен-Люк. Господин дьо Нанси се отдръпна деликатно на разстояние, непозволяващо да чува разговора.

— Какво иска още от мен кралят? — начумерен, попита Сен-Люк. — Ах, вие ли сте това, господин дьо Бюси?

— Самият той, драги ми Сен-Люк, и преди всичко… — тук Бюси понижи глас, — преди всичко искам да ви благодаря за услугата, която ми оказахте.

— Ах — каза Сен-Люк, — наистина не си струва да благодарите. Чувствах се отвратително при мисълта, че могат да заколят един такъв храбрец като глиган. Но аз предполагах, че вие сте вече на онзи свят.

— За малко да ме пратят там; трябва да кажа обаче, че в подобни случаи „за малко“ има голямо значение.

— А как ви се удаде да оцелеете?

— С Шомберг и д’Епернон се разплатих чрез отличен удар на шпагата си и, както ми се струва, върнах им дълга с лихва. А Келюс трябва да благодари на здравината на черепа си. Той притежава най-здравия череп от всички, които досега са ми попадали подръка.

— Ах, разкажете ми, моля ви се, по-подробно. Това ще ме развлече — каза Сен Люк и се прозя с риск да си навехне челюстта.

— За съжаление разполагам с много малко време, скъпи ми Сен-Люк. Освен това съм дошъл по съвсем друг повод при вас. Тук вие твърде много скучаете, прав ли съм?

— По кралски, с това, мисля, всичко е казано.

— Отлично тогава, дойдох да ви поразвлека. Дявол да го вземе! Услуга за услуга.

— Прав сте, услугата, която ми оказвате, не е ни-никак по-малка от тази, която аз ви оказах. От скука се умира със същия успех, както и от шпага; процесът е малко по-продължителен, но затова пък по-сигурен.

— Горкият граф! — посъчувства му Бюси. — Виждам, че тук сте в положението на затворник.

— Буквално на затворник. Кралят смята, че може да го развлече само такъв веселяк като моя милост. Кралят е твърде добър, тъй като от вчера аз му правя повече гримаси от неговата маймуна, и му наговорих повече дързости от неговия шут.

— Е, да видим. Може би настъпи и моят ред да ви услужа! Какво бихте искали от мен?

— Естествено — каза Сен-Люк — бихте могли да посетите дома ми или, по-точно, дома на маршал дьо Брисак и да успокоите моята бедна малка, която без съмнение е в голяма тревога, и моето поведение трябва да й се струва твърде подозрително.

— И какво да й предам?

— Е, проклятие! Опишете й всичко, което видяхте, кажете й, че съм затворен между четири стени, и че с мен може да се говори само през прозорчето, че от вчера кралят неуморно ме уверява в дружбата си, като Цицерон, който е писал за нея, в добродетелта си, като Сократ, а между другото Сократ наистина е бил добродетелен.

— А как отвръщате на тези му уверения? — със смях попита Бюси.

— Исусе Христе! Отвръщам му, че, ако ще говорим за дружба, аз съм неблагодарна свиня, а що се отнася до добродетелта, аз съм непоправим развратник, но всичко е напразно — кралят въздиша тежко и продължава да настоява на своето: „Ах, Сен-Люк, наистина ли приятелството е само химера? Ах, Сен-Люк, наистина ли добродетелта е само празен звук?“ Впрочем трябва да му се признае, след като изрече това на френски, той го повтаря на латински и за трети път след това на гръцки.

При тези думи пажът, на когото Сен-Люк не обръщаше никакво внимание, се разсмя.

— А какво искате, приятелю? Той се опитва да ви разчувства. Bis repetita placent^[1] и толкова повече ter^[2]. Та това ли е всичко, с което мога да ви услужа?

— Ах, боже мой, да; боя се, че това е всичко.

— Е, в такъв случай съм изпълнил вече вашето поръчение.

— Тоест как?

— Предположих какво се е случило с вас и предварително обясних всичко на вашата съпруга.

— А тя?

— Отначало не искаше да ми повярва, но — добави Бюси и хвърли поглед към нишата на прозореца, — надявам се, че в края на краищата тя ще капитулира пред очевидността. И така, помолете ме за нещо друго, за нещо по-трудно, дори невъзможно, и ще бъда щастлив да изпълня молбата ви.

— Тогава, приятелю, дайте ми назаем за два часа хипогрифа^[3] на славния рицар Астолф, доведете ми го под прозореца, аз ще скоча отгоре му зад вас и вие ще ме откарате при жена ми. А после, ако ви щукне, можете да литнете и до луната.

— Скъпи приятелю — каза Бюси, — всичко може да стане много по-просто: да взема с хипогрифа вашата съпруга и да ви я докарам тук.

— Тук?

— Ами да, тук!

— В Лувъра?

— В самия Лувър. Не ви ли се струва, че това ще е по-забавно? Отговорете ми!

— Исусе Христе! Безусловно.

— И ще престанете ли да скучаете?

— Имате думата ми, ще престана.

— Защото тук сте подложен на смъртна скука, нали? Вие ми се оплаквате от скука.

— Попитайте Шико. Той така ми омръзна вече, че сутринта му предложих да си разменим няколко удара с шпагите си. Този безделник се разсърди по такъв смешен начин, че едва не пукнах от смях. Добре пак, че не съм злопаметен, но ако всичко продължи много дълго, или ще го заколя, за да се поразсея малко, или пък той ще стори това с мен.

— Чумата да ви тръшне! С такива неща не се шегуват, сами знаете, че Шико е превъзходен фехтовач. Вие се измъчвате в своя затвор, но помислете — в гроба ще ви бъде още по-скучно.

— Честна дума, не съм сигурен в това.

— Стига толкова — усмихна се Бюси. — Искате ли да ви оставя пажа си?

— На мен ли?

— Да, на вас. Той е прелестно момче.

— Благодаря — отвърна Сен-Люк, — пажовете ми са противни. Кралят ми предложи за компания от своите пажове по избор, но аз му отказах. Предложете своя паж на краля, който обзавежда дома си. Колкото до мен, стига да се измъкна оттук, ще живея като на Зеленото празненство в замъка Шенонсо: ще ме обслужват само жени и аз сам ще им подбера костюмите.

— Виж ти! — настояваше Бюси. — А все пак опитайте.

— Бюси — с досада каза Сен-Люк, — не е хубаво от ваша страна така да се подигравате с мен.

— Не ми възразявайте, бъдете така добър.

— За нищо на света.

— Уверявам ви, добре знам какво ви липсва.

— Не, не и не. Хиляди пъти не.

— Ей, паж! Елате насам!

— Не, по дяволите! — възкликна Сен-Люк.

Пажът напусна убежището си и се приближи до тях, целият пламнал от смущение.

— О! О! — прошепна Сен-Люк. Щом позна Жана в костюма на пажа на дьо Бюси, той загуби дар слово.

— Е, как — осведоми се Бюси, — да го върна ли обратно?

— Не, бога ми, не! — възкликна Сен-Люк. — Ах, Бюси, кълна ви се във вечно приятелство!

— Не забравяйте, Сен-Люк, оттук не могат да ни чуват, но затова пък могат да ни гледат.

— Прав сте — съгласи се Сен-Люк.

И едва направил две стремителни крачки към жена си, той мигом отстъпи с три крачки назад. Наистина, господин дьо Нанси, учуден от твърде изразителната пантомима, която Сен-Люк неволно изигра, започна да се вслушва в разговора им, но в този миг мислите на капитана бяха отвлечени от силен шум, идващ от остъкления коридор.

— Ах, господи! — възкликна господин дьо Нанси. — Навярно негово величество се е разгневил от някого.

— На това ми прилича — подкрепи предположението му Бюси и изобрази уплаха върху лицето си. — Но на кого ли? Дали не на херцог д’Анжу, с когото дойдох в Лувъра?

Капитанът поправи шпагата на бедрото си и се запъти към коридора, откъдето, през сводовете и стените, се чуваха възбудени гласове.

— Не намирате ли, че уредих всичко превъзходно? — попита Бюси.

— А какво става там? — заинтересува се Сен-Люк.

— Кралят и херцог д’Анжу са се хванали един друг за гушите. Това трябва да представлява прелюбопитно зрелище; тичам натам, за да не пропусна нищо. А вие се възползувайте от суматохата, но само не мислете да бягате. Така или иначе това е безполезно, кралят ще ви намери и под земята. По-добре скрийте великолепния ми паж,- когото ви оставям, на някое безопасно място. Ще се намери ли за него някоя тайна колибка?

— Ще се намери, кълна се в Господа, но дори да не се намери, сам ще я построя. За щастие аз се правя на болен и не излизам от спалнята си

— В такъв случай прощавайте, Сен-Люк. Госпожо, не ме забравяйте в молитвите си.

И Бюси, предоволен от шегата, която му се удаде да изиграе на Анри III, излезе от антрето на кралските покои и се насочи по коридора — натам, където почервенелият от гняв крал убеждаваше побелелия от ярост херцог, че главен виновник за събитията от предишната нощ бил Бюси.

— Уверявам ви, ваше величество — горещеше се херцог д’Анжу, — д’Епернон, Шомберг, д’О, Можирон и Келюс го причакваха в засада при Турнелския дворец.

— Кой ви каза това?

— Видях ги със собствените си очи, ваше величество.

— В непрогледния мрак, така ли? Било е тъмно като в рог.

— Можах да ги разпозная не по лицата.

— Че по какво друго ги разпознахте? По гърбовете ли?

— Не, ваше величество, по гласовете.

— Те говориха ли с вас?

— Само това да беше! Те ме взеха за Бюси и ме нападнаха.

— Вас?

— Да, мен.

— А кой дявол ви изпрати чак при Сент-Антоанските порти?

— Какво значение има това?

— Искам просто да зная. Днес съм особено любопитен.

— Отивах при Манасес.

— При Манасес? Евреина?

— А вие как навестявате Руджиери, отровителя?

— Аз мога да навестявам когото си искам. Аз съм крал.

— Вие не ми отговаряте, а се измъквате от отговора.

— Както и да е, аз повтарям: те бяха предизвикани от Бюси.

— От Бюси?

— Да.

— Къде е станало това?

— На бала у Сен-Люк.

— Бюси е предизвикал наведнъж петимата? Това е вече прекалено. Бюси е храбрец, но не и луд.

— Кълна се в разпятието Христово! Казвам ви — лично съм свидетел на поведението му. И после — Бюси е способен и на нещо повече. Не ми го рисувайте като невинно агънце. Той е ранил Шомберг в бедрото, д’Епернон в ръката, а Келюс едва не е бил убит на място.

— Наистина ли? — приятно се изненада херцогът. — Виж, това не ми каза. Ще го поздравя още щом го видя.

— А аз — каза кралят — не се каня никого да поздравявам, но непременно ще накажа тази драка.

— Тогава аз — възрази херцогът, — аз, върху когото вашите приятели посягат, като не само нападат Бюси, но и дръзват да вдигнат ръка непосредствено срещу моята особа, тогава аз ще узная най-сетне, действително ли съм ваш брат и действително ли някой във Франция, освен ваше величество, има право да ме погледне в лицето, без да сведе погледа си, ако не от почит, то поне от страх.

В тази минута, привлечен от гръмките, преминаващи в крясъци гласове на двамата братя, се появи Бюси с елегантен костюм от зелен атлаз с розови фльонги.

— Ваше величество — направи той дълбок поклон пред Анри III, — позволете да ви засвидетелствам моята най-покорна почит.

— Бога ми! Ето го и него! — възкликна Анри.

— Ваше величество, можах да чуя, че ми оказвате висока чест, като споменавате името ми.

— Да — отвърна кралят, — радвам се да ви видя, защото каквото и да ми говориха за вас, вашето лице пращи от здраве.

— Ваше величество, доброто кръвопускане освежава кожата и това е причината тази вечер да имам особено свеж вид.

— Е, добре, ако срещу вас е извършено нападение, сеньор дьо Бюси, ако са ви ранили, обърнете се към мен с оплакване и аз ще отсъдя.

— Позволете, ваше величество — каза Бюси, — никой не ме е нападал, никой не ме е ранявал, няма от кого да се оплаквам.

Анри застина от изненада и насочи поглед към херцог д’Анжу.

— А вие какво ми говорихте? — попита той.

— Аз казах, че Бюси има пробивна рана в бедрото от удар с шпага.

— Вярно ли е, Бюси?

— Щом като братът на ваше величество твърди така, значи е вярно. Първият принц с кралска кръв не може да лъже.

— И вие не сте се оплаквали на никого, след като са ви ранили в бедрото? — настояваше Анри.

— Бих взел да се оплаквам, ваше величество, само в случай, че ми отсекат дясната ръка и бъда лишен от възможността да отмъстя за себе си, а и тогава — добави непоправимият дуелист, — аз вероятно бих прибягнал до лявата си ръка, за да разчистя сметките си с моя оскърбител.

— Нахал — избърбори Анри.

— Ваше величество — обърна се към него херцог д’Анжу, — вие току-що говорехте за правосъдие. Какво пък, ние молим за вашето правосъдие и за нищо друго. Наредете да се извърши разследване, назначете съдии, и нека те определят кой е устроил засадата и кой е подготвял убийство.

Анри почервеня.

— Не — отвърна той, — аз и този път ще предпочета да не зная кой е прав и кой е крив, и ще помилвам напълно всички. Бих искал да помиря тези заклети врагове, но за съжаление раните задържат Шомберг и д’Епернон на легло. Впрочем, господин херцог, кой от моите приятели, според вас, е бил най-неукротим? Кажете, за вас не е трудно да го определите, щом те, както казвате, са нападнали и вас.

— Според мен, Келюс, ваше величество — каза херцог д’Анжу.

— Честна дума, вие сте прав — каза Келюс. — Аз не съм се крил зад чужди гърбове, ваше височество ми е свидетел.

— Щом е така — провъзгласи Анри, — нека господин дьо Бюси и господин дьо Келюс се помирят от името на всички участници.

— О! — възкликна Келюс. — Какво ще рече това, ваше величество?

— Това ще рече: аз искам да се прегърнете с господин дьо Бюси, да се прегърнете тук, пред очите ми, и то незабавно.

Келюс се намръщи.

— Какво има, сеньор? — гъгниво се обърна Бюси към Келюс в подражание на характерния за италианеца Панталоне жест. — Нима ще ми откажете тази милост?

Постъпката бе толкова неочаквана и Бюси вложи в нея такова шутовско усърдие, че дори кралят се разсмя. Тогава Бюси се приближи до Келюс.

— Хайде, Монсу — каза той, — такава е волята на краля. — И обви с ръце шията на миньона.

— Надявам се, че тази церемония с нищо не ни обвързва? — прошепна Келюс на ухото на Бюси.

— Не се вълнувайте — също шепнешком му отвърна Бюси. — Рано или късно ще се срещнем с вас.

Целият зачервен и раздърпан, треперещ от ярост, Келюс се отдръпна назад.

Анри свъси вежди, но Бюси, все още изобразявайки Панталоне, направи пирует и напусна залата на съвета.