Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (6)

Глава 6
За това, как протичаше вечерният тоалет на крал Анри III

След тази започнала с трагедия и завършила с комедия сцена, отгласите за която, подобно на ехо, излетяха от Лувъра и се разпространиха по целия град, кралят се оттегли силно разгневен в покоите си; съпровождащият го Шико настойчиво обсаждаше своя повелител с молби да хапне нещо за вечеря.

— Не съм гладен — тросна се кралят и прекрачи прага па своята спалня.

— Възможно е — отвърна Шико, — но аз, аз съм вбесен до крайност и ме мъчи желанието някого или нещо да ухапя, та дори това да бъде печена овнешка плешка.

Кралят се направи, че нищо не чува, отметна плаща си и го захвърли върху леглото, свали шапката, забодена към косите му с дълги черни карфици, и я запокити върху креслото. След това тръгна бързо към антрето, в което се намираха в съседство вратите от стаята на Сен-Люк и спалнята на краля.

— Почакай ме тука, шуте — заповяда той на Шико, — ще се върна.

— О, не бързай, синко — каза Шико, — не бързай. Би ми се искало дори — продължи той, като се вслушваше в отдалечаващите се стъпки на Анри, — да останеш по-дълго там, за да имам повече време да ти подготвя един малък сюрприз.

Когато шумът от стъпките окончателно затихна, Шико отвори вратата към антрето и се провикна: „Ей, има ли някой там?“

Притича един слуга.

— Кралят размисли — каза Шико, — той заповяда да бъде поднесена тук изискана вечеря за две персони, за него и за Сен-Люк. И посъветва да се обърне специално внимание на виното. А сега се поразтъпчете по-живо.

Слугата се обърна върху токовете си и се втурна да изпълнява заповедта на Шико, без ни най-малко да се съмнява, че тя изхожда от краля.

През това време Анри III, както вече споменахме, мина в стаята, предоставена на Сен-Люк: последният, навреме предупреден за визитата на краля, лежеше в постелята си и слушаше молитвите, които му четеше старият слуга, последвал го в Лувъра и споделил неговото заточение. В ъгъла, в позлатеното кресло, свесил глава върху ръцете си, пажът, доведен от Бюси, бе потънал в дълбок сън. Кралят обгърна с един поглед цялата тази картина.

— Какъв е този младеж тук? — подозрително попита той Сен-Люк.

— Нима забравихте, ваше величество? След като ме затворихте тук, вие милостиво ми разрешихте да извикам един от моите пажове.

— Да, разбира се — отвърна Анри.

— Така че аз се възползувах от вашето разрешение, ваше величество.

— Ах, така значи!

— Разкайва ли се ваше величество, че ме дари с това малко развлечение? — осведоми се Сен-Люк.

— Не, синко, не. Напротив. Забавлявай се, щом искаш. Как се чувстваш?

— Имам силна треска, ваше величество — оплака се Сен-Люк.

— То ти личи. Цялото ти лице гори, малкият ми. Да проверим пулса ти, знаеш, че разбирам малко от медицина.

Сен-Люк неохотно му протегна ръката си.

— Ами да — каза кралят, — пулсът е прекъсващ, повишен.

— О, ваше величество — простена Сен-Люк, — аз наистина съм сериозно болен.

— Успокой се. Ще ти изпратя моя придворен лекар.

— Бъдете милостив, ваше величество, не мога да понасям Мирон.

— Аз самичък ще поема грижите за теб.

— Ваше величество, не ще допусна…

— И ще наредя да пренесат леглото ми в твоята спалня, Сен-Люк. Ще бъбрим до сутринта, имам да ви разправям сума работи.

— Ах! — отчаяно възкликна Сен-Люк. — Вие се наричате човек, разбиращ от медицина, наричате се мой приятел, а искате да ме оставите без сън. Кълна се в разпятието, лекарю, отнасяте а по странен начин с вашите пациенти! Кълна се в разпятието Христово, ваше величество, някак твърде особено обичате своите приятели!

— Как? Ти искаш да останеш насаме със своите страдания?

— Ваше величество, с мен е Жан, моят паж.

— Но той спи.

— Ето защо предпочитам да бъда обслужван от слуги: поне ще ме оставят да спя.

— Но позволи ми поне заедно с него да побдя край твоята постеля, кълна ти се, ще заговоря с теб само след като се събудиш.

— Ваше величество, аз се събуждам зъл като дявол и трябва много да сте ми свикнали, за да ми простите всички глупости, които бих ви наговорил, докато окончателно се разсъня.

— Остани поне, докато завърша вечерния си тоалет.

— А ще ми бъде ли позволено след това да се върна в леглото си?

— То се знае!

— Щом е така, моля! Но ви предупреждавам, ще бъда жалък придворен, честна дума. Още отсега дяволски ме кара на сън.

— Можеш да се прозяваш колкото си искаш.

— Какъв деспотизъм! — каза Сен-Люк. — Нима не разполагате с всички мои приятели?

— Как не, как не! Всички са в отлично състояние. Бюси ги е наредил от добре по-добре. Шомберг е намушкан в бедрото, на д’Епернон китката на ръката е разрязана като испански ръкав. Келюс все още не може да дойде на себе си след удара с дръжката на шпагата по главата и след днешните прегръдки. Остават омръзналият ми до смърт д’О и Можирон, който вечно за нещо мърмори. Е, хайде, събуди този спящ красавец да ти подаде халата.

— Ще благоволите ли, ваше величество, да ме оставите за минутка?

— Това пък защо?

— Уважението ми към вас…

— Ах, какви глупости.

— Ваше величество, след пет минути ще бъда при вас.

— След пет минути, съгласен. Но не повече, чуваш ли? А за тези пет минути си припомни за мен някакви забавни истории, че да можем да се посмеем малко.

С тези думи, получил наполовина онова, което искаше да получи, кралят излезе също удовлетворен наполовина.

Вратата още не се беше затворила след него, когато пажът внезапно се стресна и с един скок се озова до завесата.

— Ах, Сен-Люк — промълви той, когато шумът от кралските стъпки затихна, — вие отново ме оставяте. Боже мой! Каква мъка! Умирам от страх. Ами ако ме открият?

— Мила ми Жана — отвърна Сен-Люк, — Гаспар, който стои пред вас, ще ви защити от всякаква нескромност. — И той й посочи стария слуга.

— Не е ли по-добре да се махна оттук? — цялата почервеняла, предложи младата жена.

— Ако това е вашето непременно желание, Жана — печално заговори Сен-Люк, — ще заповядам да ви съпроводят до двореца Монморанси, защото единствено само на мен е забранено да напускам Лувъра. Но ако бъдете толкова добра, колкото и прекрасна, ако намерите в сърцето си поне капка състрадание към нещастния Сен-Люк, ще почакате тук няколко минути. Главата ми, нервите ми, вътрешностите ми — всичко непоносимо ще ме заболи, кралят няма да издържи да вижда пред себе си такава жалка фигура и ще ме отпрати в леглото.

Жана сведе глава.

— Е, добре — каза тя, — ще почакам, но ще ви кажа като краля: не се бавете.

— Жана, ненагледна моя, вие сте възхитителна. Повярвайте ми, ще се върна при вас, щом се представи най-малката възможност за това. И, знаете ли, хрумна ми една мисъл, добре ще я проуча и когато се върна, ще ви я изложа.

— За това как да се измъкнем оттук ли?

— Именно.

— Тогава вървете.

— Гаспар — каза Сен-Люк, — не пускайте никого тук. След четвърт час заключете вратата и ми донесете ключа в спалнята на краля. След това идете в двореца Монморанси и кажете да не се тревожат за госпожа графинята. Върнете се тук чак утре сутринта.

Тези разпореждания, които Гаспар изслуша с разбираща усмивка, обещавайки да изпълни всичко най-точно, накараха Жана да се залее отново с гъста червенина.

Сен-Люк взе ръката на жена си и запечата на нея нежна целувка, след което се отправи с решителни крачки към стаята на Анри, който бе започнал вече да проявява нетърпение.

Останала самичка и цялата трепереща от нервно напрежение, Жана се скри зад пищните гънки на балдахина, сгушена в ъгъла на постелята. Както мечтаеше, както се вълнуваше и сърдеше, младоженката въртеше машинално в ръце сарбакана и напразно се мъчеше та намери изход от нелепото положение, в което беше попаднала.

При влизането си в кралската спалня Сен-Люк бе зашеметен от тръпчивия, сладостен аромат, който бе напоил цялото помещение. Краката на Анри тънеха в купища цветя, чиито стебла бяха изрязани, за да не подразнят — не дай си боже! — нежната кожа на негово величество: рози, жасмин, теменуги, шибой, въпреки студения сезон, покриваха пода и образуваха мек благоуханен килим.

В стаята с нисък, красиво изрисуван таван, както вече стана дума, имаше два кревата, единият от тях бе особено широк и макар плътно да опираше до стената с края си откъм главата, заемаше почти една трета част от помещението.

Върху широката кувертюра на този креват се виждаха избродирани със злато митологични персонажи, те изобразяваха историята на Кеней, или на Кенис, превръщаш се ту в мъж, ту в жена и, както може да си представим, за изобразяването на тази метаморфоза художникът е трябвало да напряга до крайност своята фантазия. Балдахинът от посребрено платно бе оживен от различни фигури, извезани с коприна и злато; а там, където той опираше до стената, за да образува края на леглото откъм главата, имаше изобразени кралски гербове, извезани с разноцветни коприни и сърмена позлата.

Прозорците имаха завеси от същата коприна, както и кувертюрата на леглото, със същата материя бяха тапицирани и креслата, и диваните. От тавана, по средата на стаята, висеше на златна верига светилник от позлатено сребро, в който гореше масло, разнасящо фин аромат. Отдясно на леглото златен сатир държеше в ръце канделабър с четири запалени свещи от розов восък. Тези ароматични свещи, неотстъпващи по дебелина на църковните, осветяваха заедно със светилника доста добре стаята.

Кралят се бе разположил върху стол от абанос със златни инкрустации, беше поставил босите си крака върху пъстрия килим от цветя. Държеше на коленете си седем-осем малки кутрета шпаньоли, чиито муцунки гъделичкаха нежно кралските длани. Двама слуги прилежно разресваха на кичури и навиваха прибраните отзад, като на жена, коси на краля, неговите засукани нагоре мустаци, рядката му сплъстена брадичка. Трети слуга внимателно поставяше върху лицето на негово величество слой мазна розова помада, приятна на вкус и разнасяща невероятно съблазнителен мирис.

Анри седеше със затворени очи и с величествен и дълбокомислен вид на индийско божество позволяваше да го подлагат на всички тези манипулации.

— Сен-Люк — мърмореше той, — къде е Сен-Люк?

Сен-Люк влезе. Шико го хвана за ръката и го отведе до краля.

— Дръж — каза той на Анри III, — ето го твоето приятелче Сен-Люк. Накарай го да се намаже или, по-точно казано, да се измаже с твоята помада, защото, ако не вземеш необходимите предпазни мерки, ще те сполети беда: или на теб, ухаещ толкова на хубаво, ще ти се струва, че той мирише лошо, или на него, който на нищо не мирише, ще му се струва, че ти благоухаеш прекалено. Е, хайде, подайте насам гребените и козметиките — добави Шико, след което се разположи в голямото кресло срещу краля, — аз също искам да се намажа.

— Шико! Шико! — възкликна Анри. — Вие имате много суха кожа, тя се нуждае от огромно количество помада, а тя и за мен дори няма да стигне; вашата коса е толкова твърда, че ще строшите всички зъби на моите гребени.

— Моята кожа е изсъхнала в непрестанните битки за теб, неблагодарни ми кралю! И ако къдрите ми са твърди, това е защото от постоянните огорчения, които ми причиняваш, те през цялото време стоят настръхнали. Но щом си решил да ми откажеш помадата си за моите страни, тоест за моята външна обвивка, така да бъде, сине мой, това е, което мога да кажа.

Анри присви рамене с вид на човек, който не е склонен да се развлича с шегички от толкова ниско естество.

— Оставете ме на мира — каза той, — вие дрънкате глупости.

След това се обърна към Сен-Люк.

— Е, как е сине мой, мина ли ти главата?

Сен-Люк сложи ръка на челото си и жално въздъхна.

— Представи си — продължаваше Анри, — аз видях Бюси д’Амбоаз. Ох! Господине — обърна се той към фризьора си, — вие ме опарихте.

Фризьорът падна на колене.

— Видели сте Бюси д’Амбоаз? — попита Сен-Люк, обзет от вътрешен трепет.

— Да — отвърна кралят, — можеш ли да си обясниш как тези петима заплеси, които са се нахвърлили едновременно върху него, са се изхитрили да го изпуснат от ръцете си? Ще заповядам да ги изтезават до смърт. Ако беше с тях, Сен-Люк, какво щеше да стане, как мислиш?

— Сигурно и аз не бих постигнал нещо повече, ваше величество.

— Е, стига! Защо говориш така? Басирам се на хиляда златни екю, че на всеки шест попадения на Бюси твоите биха били десет. Дявол да го вземе! Трябва да видя как съумяваш да постигнеш това. Продължаваш ли да се дуелираш с шпага, малкият ми?

— Естествено, ваше величество.

— Питам често ли се упражняваш във фехтовката.

— Почти всекидневно, когато съм здрав, но когато съм болен, не ме бива за нищо.

— Колко пъти си успявал да ме докоснеш?

— Ние с вас сме приблизително на едно равнище във фехтуването, ваше величество.

— Да, но съм по-добър в това отношение от Бюси. Кълна се в Христовото разпятие, господине — обърна се Анри към бръснаря, — вие ще ми откъснете мустаците.

Бръснарят падна на колене.

— Ваше величество — помоли го Сен-Люк, — посочете ми някое лекарство против болки в сърцето.

— Яж повече — отвърна кралят.

— О, ваше величество, струва ми се, че грешите.

— Не, уверявам те.

— Ти си прав, Валоа — намеси се Шико, — и аз самият изпитвам силни болки дали в сърцето, дали в стомаха — не мога да определя точно, затова изпълнявам твоето предписание.

Едновременно се дочуха странни звуци, сякаш някаква маймуна зачатка начесто със зъби.

Кралят се обърна и погледна шута.

Шико, справил се самостоятелно с обилната вечеря, която бе поръчал за двамина от името на краля, весело потракваше със зъби, докато поглъщаше нещо от блюдото от японски порцелан.

— И таз добра! — изненада се Анри. — Какво, по дяволите, правите там, господин Шико?

— Ползвам се от помада вътрешно — отвърна Шико, — след като външно ми бе забранено да я прилагам.

— Ах, предател! — възмути се кралят и така рязко извърна глава, че намазаният с помада пръст на камердикера попадна право в устата му.

— Яж, сине мой — проговори важно Шико. — Не съм такъв деспот като тебе: външно или вътрешно — все едно, разрешавам ти и двете употреби.

— Господине, вие ще ме задушите — каза Анри на камердинера.

Камердинерът падна на колене, както това бяха направили преди него фризьорът и бръснарят.

— Да дойде тук капитанът на гвардейците! — закрещя Анри. — Да дойде незабавно капитанът!

— А за какво ти е притрябвал твоят капитан? — осведоми се Шико. Той натопи пръст в порцелановото блюдо и хладнокръвно взе да го облизва.

— Нека наниже Шико на шпагата си и да приготви от него, колкото и костелив да се окаже, печено за моите песове.

Шико скочи на крака и нахлузи шапката си обратно.

— Кълна се в Христовото разпятие! — запищя той. — Шико да бъде хвърлен на кучетата, четириногите твари да бъдат нахранени с един благородник? Хубаво, сине мой, нека само се появи твоят капитан, ще видим тогава кой кого.

С тези думи шутът измъкна от ножницата дългата си шпага и толкова смешно започна да я върти пред фризьора, бръснаря и камердинера, че кралят прихна да се смее.

— Но аз съм гладен — жално простена той, — а този измамник е оплюскал цялата вечеря.

— Ти си голям капризник, Анри — отвърна Шико. — Колко пъти те каних на трапезата, но ти не пожела. В краен случай за теб има останал малко бульон. Колкото до мен, аз вече се нахраних и отивам да спя.

Докато траеше тази словесна престрелка, се появи старият Гаспар и връчи на своя господар ключа от стаята.

— Аз също се прибирам — каза Сен-Люк. — Чувствам, че краката ми повече не ме държат, още малко и ще наруша всякакъв етикет — ще се свлека в присъствието на краля в нервен припадък на земята. Целия ме тресе.

— Дръж, Сен-Люк — каза кралят и протегна на младежа две от кутретата си, — вземи ги със себе си, непременно ги вземи.

— А какво ще заповядате да правя с тях?

— Пъхни ги под завивката си, болестта ще те остави и ще се прехвърли на тях.

— Покорно благодаря, ваше величество — каза Сен-Люк и постави двете кученца обратно в кошницата. — Нямам доверие на вашето лечение.

— Нощес ще те навестя, Сен-Люк — обеща му кралят.

— О, за бога, не се затруднявайте, ваше величество — замоли му се Сен-Люк. — Вие може да ме разбудите внезапно, а казват, че това можело да доведе до епилепсия.

С тези думи Сен-Люк се поклони на краля и напусна стаята му. В знак на най-приятелско разположение кралят усърдно му махна с ръка, докато вратата се затвори.

Шико изчезна още по-рано.

Двама или трима от придворните, присъстващи при вечерния тоалет на краля, напуснаха на свой ред неговата спалня.

Около краля останаха само слугите. Те поставиха върху лицето му маска от най-фино платно, просмукано от благовонни масла. В маската имаше прорези за носа, очите и устата. Върху челото и ушите на краля прилежно навлякоха копринен калпак, украсен със сребърна бродерия.

Сетне облякоха краля с нощница от розов атлаз, подплатена с памук и копринени подплънки, навлякоха върху ръцете му ръкавици от такава мека кожа, че при пипане можеше да минат за вълнени. Ръкавиците стигаха до лактите и отвътре бяха намазани с ароматично масло, придаващо им особена еластичност, чиято тайна не можеше да бъде разгадана, без ръкавиците да бъдат обърнати наопаки.

Когато тайнството на кралския тоалет бе завършено, връчиха на Анри златна купа със силен бульон, но, преди да поднесе съда до устата си, той отля половината от бульона в друга купа, неотличаваща се по нищо от тази, която държеше в ръцете си, и нареди да я отнесат на Сен-Люк с пожелание за лека нощ.

Сетне дойде ред до Бога, с когото Анри, несъмнено по силата на прекомерната си заетост, се отнесе доста небрежно. Той се ограничи с това, че избъбри на бърза ръка една-единствена молитва и дори не се докосна до осветената броеница. Накрая нареди да оправят постелята му, напръскана с кориандър, тамян и канела, и легна.

Настанил се върху многобройните възглавници, Анри заповяда да съберат настланите цветя, от които в стаята бе станало душно. Прозорците за няколко секунди бяха разтворени, за да се проветри помещението. След това в мраморната камина пламнаха сухи лозови пръчки, лумна пищен и ярък огън, който мигом угасна, но по цялото помещение се разля приятна топлина.

Тогава слугите спуснаха всички завеси и пердета и вкараха в спалнята огромен пес — кралския любимец Нарцис. Той се озова с един скок върху кралската постеля, потъпка с лапи отгоре й, повъртя се и легна напреки в краката на стопанина си.

Последният слуга, останал в стаята, духна свещите от розов восък в ръцете на златния сатир, намали светлината на нощния светилник, като смени фитила му с по-тесен и, на свой ред, се измъкна на пръсти от спалнята.

И ето че кралят на Франция стана по-спокоен, по-безгрижен и по-безпаметен от безделничещите монаси на своето кралство, настанени в богатите манастири, и забрави за това, че на света има Франция.

Той заспа.

Половин час по-късно бдящите в коридорите часови, които виждаха от постовете си закритите със завеси прозорци на кралската спалня, забелязаха, че светилникът в нея угасна и сребристото сияние на луната замени върху стъклата украсяващата ги отвътре нежна розова светлина. Часовите разбраха, че негово величество спи дълбоко.

И тогава замряха всички шумове вътре и вън от Лувъра, и в неговите дрезгави коридори можеше да се долови полетът и на най-предпазливия прилеп.