Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (89)

Глава 49
Шико Първи

Кралят беше потънал в дълбок размисъл, което обещаваше лесен успех за плановете на господа дьо Гиз.

Той посети гробницата заедно с цялото братство, целуна светите мощи и за завършек на церемонията започна усилено да се удря с юмруци в гърдите, като припяваше най-мрачните псалми.

Приорът пристъпи към увещанията си и кралят ги изслуша с все същия дълбоко разкаян вид.

Накрая по сигнал на херцог дьо Гиз Жозеф Фулон се поклони пред краля и му каза:

— Господарю, а сега не бихте ли положили земната си корона пред нозете на вечния господар.

— Да вървим — смирено отговори кралят.

И веднага всички монаси, застанали в шпалир по пътя му, се насочиха към килиите през главния коридор вляво.

Анри изглеждаше съвсем умирен. Той още се удряше с юмруци в гърдите, а голямата броеница, която бързешком прехвърляше, шумно се удряше в черепите от слонова кост, окачени на пояса му. Най-накрая стигнаха до килията — на прага й се извисяваше Горанфло, зачервен и с очи искрящи като скъпоценни камъни.

— Тук ли? — попита кралят.

— Тук — отвърна дебелият монах.

Кралят с право би могъл да се поколебае, защото в края на коридора личеше доста тайнствена на вид врата или по-точно решетка към някакъв стръмен склон, зад който окото не съзираше друго освен пълен мрак.

Анри влезе в килията.

— Hic portus salutis^[1]? — пошепна той с развълнуван глас.

— Да — отвърна Фулон, — тук е спасителното прибежище.

— Оставете ни — каза Горанфло с величествен жест.

Вратата веднага се затвори. Стъпките на монасите заглъхнаха в далечината.

Кралят забеляза пейка в дъното на килията, седна и събра ръце на коленете си.

— Ето те тук, Ироде, ето те, езичнико, ето те, Навуходоносоре! — каза без никакъв преход Горанфло, подпрял на кръста дебелите си ръце.

Кралят видимо се учуди.

— Към мен ли се обръщате, братко? — попита той.

— Към теб, разбира се, към кой друг! Има ли някое ругателство, което да не заслужаваш!

— Брате мой — изломоти кралят.

— Не! Тук нямаш братя! Отдавна обмислях една проповед… сега ще я чуеш… Като всеки добър проповедник съм я разделил на три части. Първо: ти си тиранин, второ: сатир, и трето: детрониран монарх. Върху това ще ти говоря.

— Детрониран монарх! Брате мой… — възмути се почти невидимият в тъмното крал.

— Точно така. Тук не си в Полша, няма да избягаш…

— Това е клопка!

— Е, Валоа! Кралят е всичко на всичко човек, докато е още човек.

— Насилие, брате мой!

— Кълна се в Спасителя, да не мислиш, че сме те затворили тук, за да се церемоним с теб?

— Злоупотребявате с религията, братко мой.

— Нима религията съществува? — възкликна Горанфло.

— О! — произнесе кралят. — Такива думи от устата на светец?

— Да, дявол да го вземе!

— Ще погубите душата си.

— Какво ще рече да се погуби душата?

— Говорите като безбожник, братко мой.

— Хайде стига глупости! Готов ли си, Валоа?

— Готов ли? За кое?

— Да се отречеш от короната. Поръчаха ми да ти го предложа и аз ти го предлагам.

— Но това е смъртен грях за вас.

— Е — цинично се усмихна Горанфло, — имам право да опрощавам греховете и предварително си ги опрощавам. Хайде, братко Валоа, отречи се.

— От кое?

— От френския трон.

— По-скоро ще умра.

— Добре, тогава смърт… А! Ето го и приора. Той се връща. Решавай.

— Имам гвардия, приятели. Ще се браня.

— Може, но първо ще бъдеш убит.

— Дай ми поне минута да обмисля.

— Нито минута, нито секунда.

— Прекаляваш, брате мой — намеси се приорът.

И направи на краля знак, който казваше: „Господарю, молбата ви е изпълнена.“

След това отново излезе.

Анри дълбоко се замисли.

— Щом трябва — каза той, — ще направим тази жертва.

Размислите на Анри продължиха десет минути. На прозорчето на килията се почука.

— Готово — рече Горанфло, — съгласен е.

Кралят дочу от коридора шепот, който изрази радост и учудване.

— Прочетете документа — чу се глас. Звукът накара краля да трепне, той дори хвърли поглед към решетката на прозорчето.

Ръката на някакъв монах подаде на Горанфло през решетката навит пергамент.

Горанфло с големи усилия изчете документа на краля; страданията на последния бяха така силни, че той захлупи лицето си в шепите.

— Ами ако откажа да го подпиша? — попита с плачлив глас.

— В такъв случай ще се погубите два пъти — отговори гласът на херцог дьо Гиз, приглушен от капишона. — Смятайте, че вече сте мъртъв за света и не карайте поданиците да проливат кръвта на човека, който им беше крал.

— Не можете да ме принудите — възрази Анри.

— Предвидих го — пошепна херцогът на сестра си; челото и бе свъсено и в очите й се четеше зловещо намерение.

— Вървете, братко — обърна се той към дьо Майен, — нека всички се въоръжат и бъдат готови!

— За кое? — жално попита кралят.

— За всичко — отговори Жозеф Фулон.

Кралят изпадна в още по-голямо униние.

— Проклятие! — възкликна Горанфло. — Аз те мразех, Валоа, но сега те и презирам. Хайде, подписвай, иначе ще те убия с ей тези две ръце!

— Почакайте — каза кралят, — почакайте да се поверя на волята на Всевишния и той да ми изпрати смирение.

— Пак ще мисли! — възмути се Горанфло.

— Оставете го на мира до полунощ — нареди кардиналът.

— Благодаря ти, милосърдни християнино — възкликна кралят, безкрайно отчаян. — Бог да те поживи!

— Наистина му се е помътил разумът — подметна херцог дьо Гиз. — Правим услуга на Франция, като го махаме от трона.

— Все едно — каза херцогинята, — колкото и да е слабоумен, ще имам удоволствието да го подстрижа.

По време на този диалог Горанфло, скръстил ръце на гърдите си, обсипваше Анри с най-груби ругатни и изброяваше всичките му прегрешения.

Внезапно някъде отвън се чу приглушен шум.

— Тихо! — викна херцог дьо Гиз.

Възцари се пълна тишина. Скоро всички разбраха, че тътенът е откъм вратите на абатството — някой ги насилваше, с мощни равномерни удари.

Майен се втурна обратно с цялата скорост, която му позволяваше дебелината.

— Братя — каза той, — пред главния вход има отряд въоръжени хора.

— Идват за него — рече херцогинята.

— Тогава да побърза с подписа — обади се кардиналът.

— Подписвай, Валоа, подписвай! — извика страховито Горанфло.

— Вие ми дадохте време до полунощ — примоли се кралят.

— И си доволен — сега чакаш помощ, нали?

— Естествено имам възможност…

— Да умрете, ако не подпишете веднага — прозвуча заповеднически и остро гласът на херцогинята.

Горанфло хвана ръката на краля и му подаде перото.

Шумът отвън се усили.

— Още един отряд — съобщи дотичалият монах. — Те обкръжават притвора и заобикалят отляво.

— Бързо! — подвикнаха нетърпеливо дьо Майен и херцогинята.

Кралят топна перото в мастилницата.

— Швейцарците! — пристигна съобщението на Жозеф Фулон. — Превземат гробището отдясно. Абатството е обкръжено отвсякъде.

— Добре, ще се отбраняваме — решително отговори херцог дьо Майен. — Никоя крепост няма да се предаде в ръцете на победителя, докато има такъв заложник.

— Подписа! — изрева Горанфло и изскубна листа от ръцете на Анри, който, смазан от всички събития, бе закрил лицето си и с качулката, и с ръце.

— Значи вие сте кралят — каза кардиналът на херцога. — Отнеси веднага този скъпоценен пергамент.

Кралят, обзет от мъка, бутна малкото и единствено светилниче, което озаряваше сцената, но пергаментът вече беше у херцог дьо Гиз.

— Какво да правим? Какво да правим? — попита един притичал монах, под чието расо личеше истински добре въоръжен дворянин. — Появи се Крийон с френската гвардия и всеки момент ще разбият вратите. Чуйте…

— В името на краля! — долетя гласът на Крийон.

— Глупости! Вече няма крал — отговори Горанфло през прозореца на килията.

— Кой разбойник го каза? — викна Крийон.

— Аз! Аз! Аз! — изкрещя от тъмното Горанфло с най-предизвикателна надменност.

— Опитайте се да видите кой е този тъпак и му вкарайте няколко куршума в търбуха! — нареди Крийон.

А Горанфло щом видя гвардейците да вдигат мускетите, веднага се мушна навътре и пльосна грамадния си задник насред килията.

— Разбийте вратата, господин Крийон — нареди сред настъпилата тишина глас, от който се изправиха косите на всички истински и мними монаси в коридора.

Онзи, чийто беше гласът, се отдели от останалите и се приближи до стълбите на абатството.

— Слушам, ваше величество — отговори Крийон и с всичка сила удари главната врата с брадва.

Този удар разтресе стените.

— Какво искате? — попита разтреперан приорът, застанал на прозореца.

— А! Вие ли сте, месир Фулон — произнесе същият високомерен и спокоен глас. — Върнете ми шута, беше решил да преспи тук в една от килиите ви, но ми е необходим моят Шико. Без него ми е скучно в Лувъра.

— Аз пък си прекарвам много весело, сине мой — отговори Шико, отметна качулката и разбута тълпата от монаси, които се разбягаха от него с уплашени вопли.

В този момент херцог дьо Гиз, по чието нареждане бе донесена нова лампа, прочете тъй трудно изтръгнатия и още неизсъхнал подпис под документа за абдикацията:

— Шико Първи — викна той, — хиляди дяволи!

— С нас е свършено — каза кардиналът, — да бягаме!

— Ето ти — повтаряше през това време Шико, който бе свалил въжето от кръста си и удряше с него полуприпадналия Горанфло. — На ти сега!