Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (72)

Глава 32
За това, в какво разположение на духа се намираше крал Анри III, когато господин дьо Сен-Люк се появи в двора

След заминаването на Катерина кралят, колкото и да разчиташе на пратеника в Анжу, кралят, повтаряме, мислеше само за това, как да се подготви за евентуална война с брат си.

Той от опит знаеше злия гений на династията Валоа. Беше му известно на какво е способен претендентът за трона — нов човек, излязъл срещу законния му притежател, тоест срещу човек скучен и преситен.

Той се забавляваше или по-скоро, скучаеше като Тиберий, съставяйки с Шико проскрипционни^[1] списъци, където в азбучен ред се записваха имената на всички, които не бяха изразили горещо желание да застанат на страната на краля.

С всеки изминал ден тези списъци ставаха все по-дълги и по-дълги. И всеки ден кралят вписваше в тях името на господин дьо Сен-Люк, на „С“ и на „Л“ — тоест вместо веднъж — два пъти.

Това беше обяснимо — гневът на краля срещу бившия фаворит непрекъснато се подклаждаше от придворните клюки, коварните намеци на неговите приближени и техните сурови изобличителни речи по адрес на съпруга на Жана дьо Косе, чието бягство в Анжу от момента, когато там избяга и херцогът, би трябвало да се смята за измяна.

И наистина, нима не беше невъзможно Сен-Люк да е заминал за Анжу като квартириер^[2] на херцог д’Анжу, за да подготви апартаментите му в Анжер?

Сред цялата тази суматоха, блъсканица и вълнения Шико, който подстрекаваше миньоните да острят кинжалите и рапирите си, за да колят и секат враговете на най-християнското величество, Шико, повтаряме ние, представляваше великолепно зрелище.

Толкова по-великолепно, защото, правейки се на муха, която бръмчи около рогата на вола, той играеше в действителност много по-важна роля.

Полека-лека Шико, така да се каже, човек по човек, събираше войска за своя господар.

И ето една вечер, когато кралят вечеряше с кралицата — в опасни политически моменти той винаги изпитваше особено влечение към нейната компания, пък и бягството на Франсоа естествено беше сближило Анри със съпругата му, влезе Шико, разперил ръце и крака като смешник, закачен на конци.

— Уф! — произнесе той.

— Какво има? — каза кралят.

— Господин дьо Сен-Люк — каза Шико.

— Господин дьо Сен-Люк? — възкликна негово величество.

— Да.

— В Париж?

— Да.

— В Лувъра?

— Да.

След това тройно потвърждение кралят стана от масата целият червен и треперещ. Трудно беше да се разбере какви чувства го вълнуват.

— Моля за извинение — обърна се той към кралицата, изтри мустаците си със салфетката и я хвърли на креслото, — но това са важни държавни дела и не се отнасят до жените.

— Да — каза Шико басово, — това са държавни дела.

Кралицата искаше да стане от масата, за да излезе и да не пречи на краля.

— Не, госпожо — спря я Анри, — не ставайте, моля, аз ще отида в кабинета.

— О, господарю — каза кралицата с онази нежна загриженост, която тя винаги проявяваше към своя неблагодарен съпруг, — само не се ядосвайте, моля ви.

— Както бог реши — отговори Анри, без да забележи лукавия вид, с който Шико засукваше мустака си.

Анри бързо излезе от стаята, Шико го последва. Щом излязоха, Анри развълнувано попита:

— Защо е дошъл тук този изменник?

— Кой знае? — отговори Шико.

— Сигурен съм, че идва като представител на щатите Анжу. Идва като пратеник на брат ми. Обичайният път на метежниците — тези размирници ловят в неспокойна, мътна вода всякакви блага — подло, но затова пък изгодно. Отначало временни и нетрайни, тези блага постепенно стават за тях вечни и сигурни, Сен-Люк е разбрал за метежа и го използва като щит, за да дойде и да ме оскърбява.

— Кой знае? — каза Шико.

Кралят погледна този лаконичен господин.

— Не е изключено също така — каза Анри, като продължаваше да върви по галериите с несигурна походка, издаваща неговото вълнение, — не е изключено този господин да е дошъл да иска от мен възстановяването на всички свои земи, от които аз през цялото това време му удържах доходите. Може би това не е съвсем законно от моя страна, в края на краищата той не е извършил някакво подсъдно деяние.

— Кой знае?

— Ах — възкликна Анри, — какво непрекъснато повтаряш като папагал едно и също, да пукна дано. Омръзна ми вече с твоите безкрайни „кой знае“.

— Е, по дяволите! А ти какво си мислиш, че много ме забавляваш с твоите безкрайни въпроси?

— На въпросите трябва да се отговаря.

— А какво искаш да ти отговоря? Да не ме смяташ случайно за оракул на древните гърци? За Юпитер, Аполон или Манто^[3]? По дяволите, ти ме изкарваш от търпение със своите глупави предположения.

— Господин Шико…

— Какво, господин Анри?

— Шико, приятелю мой, виждаш, че страдам, а ме обиждаш.

— Не страдайте, дявол да го вземе!

— Но всички ми изневеряват.

— Кой знае, кълна се в светата утроба! Кой знае?

Като се губеше в догадки, Анри слезе в своя кабинет, където потресаващото известие за връщането на Сен-Люк беше събрало всички придворни, сред които или по-точно, начело на които блестеше Крийон с пламтящ взор, червен нос и стърчащи мустаци, приличен на свиреп дог, готов за бой.

Сен-Люк беше там. Той виждаше навред заплашителни лица, чуваше как кипи наоколо възмущението, но не проявяваше по този повод никакво безпокойство.

И странна работа! Той беше довел със себе си жена си и я беше настанил на табуретката до бариерата пред кралското ложе.

Подпрял юмрук до бедрото си, той се разхождаше из стаята, като отвръщаше на любопитните и нахалниците със същите погледи, с каквито го гледаха те.

Някои от придворните горяха от желание да го блъснат с лакът, но от уважение към младата жена се държаха настрана и мълчаха. Бившият фаворит се разхождаше сред тази пустош и безмълвие.

Жана, скромно наметната с пътен плащ, чакаше, навела очи.

Сен-Люк, гордо заметнат с плаща си, също чакаше и неговото поведение показваше, че той по-скоро би предизвикал нахалниците, отколкото да се бои от тях.

И накрая, на свой ред придворните също чакаха. Преди да му хвърлят ръкавица, те искаха да разберат защо Сен-Люк е дошъл тук. Всеки един от тях би желал за себе си частица от онези милости, с които бе обсипван преди този бивш фаворит, затова те намираха неговото присъствие тук съвсем излишно.

С една дума, както виждате, когато се появи кралят, очакването на всички беше много напрегнато.

Анри беше възбуден и полагаше усилия да се разпали още повече — този запъхтян вид в повечето случаи представлява тъкмо онова, което е прието да се нарича кралско достойнство.

След Анри влезе Шико с израз на спокойно величие, какъвто би трябвало да има кралят на Франция и първо погледна да види как се държи Сен-Люк, което би трябвало да стори Анри III.

— А, господине, вие сте тук? — в движение възкликна кралят, без да обръща внимание на присъстващите, напомняйки с това бик на испанска арена — вместо хилядната тълпа той вижда само трептяща мъгла, а в дъгата от флагове различава само червения цвят.

— Да, господарю — като се поклони, просто и скромно отговори Сен-Люк.

Този отговор не трогна краля, това поведение, изпълнено със спокойствие и почтителност не събуди в неговата заслепена душа чувство на благоразумие и снизходителност, което би трябвало да предизвика съчетаването на собственото достойнство с уважението към другите. Кралят продължи, без да спира:

— Честно казано, вашата поява в Лувъра много ме учудва.

При тази груба нападка около краля и неговия фаворит се възцари мъртва тишина.

Такава тишина настава преди дуел на мястото между двама противници, чийто спор може да бъде решен само с кръв.

Сен-Люк я наруши пръв.

— Господарю — каза той с присъщото му изящество и без да показва ни най-малко вълнение от грубата проява на краля, — колкото до мене, то аз се учудвам само на едно — как сте могли при тези обстоятелства, в които се намира ваше величество, да не ме очаквате.

— Какво искате да кажете с това, господине? — попита Анри с истинска кралска гордост и като вдигна глава, си придаде онзи изключително достоен вид, който приемаше при особено тържествени случаи.

— Господарю — отговори Сен-Люк, — заплашва ви опасност, ваше величество.

— Опасност! — извикаха придворните.

— Да, господа, голяма, истинска, сериозна, такава опасност, когато кралят се нуждае от всичките си предани хора, от най-големите до най-малките. Убеден, че при опасност като тази, за която предупреждавам, ничия помощ не може да бъде излишна, аз дойдох, за да ви предложа моите скромни услуги.

— Аха — произнесе Шико. — Виждаш ли, сине мой, аз бях прав, като казвах: „Кой знае!“

Отначало Анри III не отговори нищо — той гледаше събралите се — всички имаха развълнуван и оскърбен вид. Но скоро кралят различи в погледите на придворните завистта, бушуваща в сърцата на повечето от тях.

Оттук той заключи, че Сен-Люк е извършил нещо такова, на което повечето от тях не са способни, тоест — нещо хубаво.

Но Анри III не искаше да се предаде толкова бързо.

— Господине — каза той, — вие само изпълнихте дълга си, защото ваше задължение е да ни служите.

— Всички поданици на краля са длъжни да му служат, зная това, господарю — отговори Сен-Люк, — но в наше време мнозина забравят да плащат дълговете си. Аз дойдох, господарю, за да платя своя, и съм щастлив, че ваше величество благоволява както и преди да ме смята свой длъжник.

Обезоръжен от тази неизменна кротост и покорност, Анри направи крачка към Сен-Люк.

— Значи — каза той — вие се връщате само по тези причини, които ни казахте, вие се връщате без поръчения от моя брат?

— Господарю — живо каза Сен-Люк, признателен за тона, с който кралят се обърна към него, понеже в гласа на неговия господар вече нямаше нито упрек, нито гняв, — върнах се просто, за да се върна, и препусках с всичка сила. А сега ваше величество можете да ме хвърлите след час в Бастилията, след два да ме екзекутирате, но аз ще съм изпълнил своя дълг. Господарю, Анжу гори, Тюрен всеки момент ще въстане, Гиен се надига, за да й протегне ръка. Монсеньор херцог д’Анжу подбужда Запада и Юга на Франция към метеж.

— И добре му помагат, нали? — възкликна кралят.

— Господарю — каза Сен-Люк, разбрал накъде клони кралят, — нито съветите, нито увещанията не спират херцога и въпреки цялата настойчивост на господин дьо Бюси, нищо не може да излекува вашия брат от страха, който му вдъхва ваше величество.

— А! — каза Анри. — Значи той трепери, този бунтовник?

И се усмихна под мустак.

— Господ да го убие! — възхити се Шико, като поглаждаше брадичката си. — Ето един ловък човек!

И като подбутна краля с лакът, каза:

— Дръпнете се, Анри, искам да стисна ръка на господин дьо Сен-Люк.

Примерът на Шико увлече краля. След като шутът поздрави пристигналия, Анри с нетърпелива крачка се приближи до своя бивш приятел и сложи ръка на рамото му.

— Добре дошли, Сен-Люк! — каза той.

— Ах, господарю — възкликна Сен-Люк и целуна ръка на краля, — най-после аз отново намирам своя любим господар.

— Да, но аз не те намирам — каза кралят, — или, във всеки случай, те намирам толкова отслабнал, мой бедни Сен-Люк, че не бих те познал, ако минеш покрай мен.

При тези думи се разнесе женски глас.

— Господарю — произнесе той, — да не се харесаш на ваше величество — това е такова нещастие!

Въпреки, че гласът беше нежен и почтителен, Анри трепна. Този глас му беше толкова неприятен, както на Август гръмотевиците.

— Госпожа дьо Сен-Люк! — прошепна той. — А! Наистина бях забравил…

Жана коленичи.

— Станете, госпожо — каза кралят, — аз обичам всичко, което носи името Сен-Люк.

Жана хвана ръката на краля и я поднесе към устните си.

Анри живо я отдръпна.

— По-смело — каза Шико на младата жена, — посмело, спечелете го на своя страна, вие сте достатъчно хубава за това, кълна се в светата утроба!

Но Анри обърна гръб на Жана, прегърна Сен-Люк през раменете и тръгна с него към покоите си.

— Е, какво — попита той, — мирът е сключен, нали, Сен-Люк?

— Кажете по-добре, господарю, помилването е дарено.

— Госпожо — каза Шико на застиналата в нерешителност Жана, — добрата жена не трябва да оставя мъжа си… особено когато мъжът й е в опасност.

И той подбутна Жана след краля и Сен-Люк.