Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маргьорит дьо Валоа (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Dame de Monsoreau, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
Mummu (2008)

Издание:

Издателска къща „Ведрина“, 1991

ISBN 954-404-002-1

Превод от руски: ЕФ „Качин“

Печатница ДФ „Димитър Благоев“, София

 

Алекандр Дюма. Графиня де Монсоро

„Художественная литература“, М., 1978

История

  1. — Добавяне

Глава 38
За това, в коя област господин дьо Сен-Люк беше по-просветен от господин дьо Бюси, какви уроци му преподаде и как използва тези уроци възлюбленият на прекрасната Диана

Сен-Люк се върна много горд с така добре изпълненото поръчение.

Очакващият го Бюси благодари на приятеля си.

Бюси се стори на Сен-Люк много тъжен. Подобно състояние не беше естествено за един изключително храбър човек, на когото съобщават, че му предстои блестящ дуел.

— Да не съм сбъркал нещо? — попита Сен-Люк. — Имате разстроен вид.

— Честна дума, мили приятелю, съжалявам, че вместо да определяте срок, не сте казали: „Незабавно!“

— А, търпение! Анжуйците не са се върнали още. По дяволите! Дайте им време да пристигнат! Защо бързате да застилате земята с ранени и убити?

— Работата е там, че искам час по-скоро да умра.

Сен-Люк загледа Бюси с онова учудване, с което един млад, здрав човек посреща и най-малкия признак на нещастие, дори и чуждо.

— Да умрете! На вашата възраст! С вашето име, с такава възлюблена?

— Да! Ще убия и четиримата, сигурен съм в това, но и сам ще получа хубав удар, който ще ме приспи навеки.

— Що за черни мисли, Бюси?

— Да бяхте вие на мое място! Съпругът, смятан за мъртъв — възкръсва. Съпругата му не може да се откъсне ни за минутка от постелята на този, с ваше разрешение, умиращ. Нито усмивки да си разменим, нито ръцете да си докоснем, нито дума да си кажем. О, боже господи! С удоволствие бих насякъл някой на парчета…

Сен-Люк отговори на тази тирада с взрив от смях, който подплаши цяло ято врабчета, кълвящи калина в малката градина на Лувъра.

— Ах! — извика той. — Какво простодушие! Помислете само, жените обичат този Бюси, този ученик. Но, мили мой, вие сте си загубили разсъдъка — в целия свят няма по-щастлив любовник от вас.

— Така ли? Опитайте се да ми докажете това — вие, жененият мъж!

— Nihil facilius[1], както казваше йезуитът Трике, моят учител. Нали сте приятели с Монсоро?

— Кълна се, срам ме е за човешкия разум! Този дръвник ме нарича свой приятел.

— Какво пък, бъдете негов приятел.

— О… да злоупотребя с това звание?!

— Prorsus absurdum[2], казваше винаги Трике. Той наистина ли е ваш приятел?

— Така твърди.

— Не, той не ви е приятел, защото той ви прави нещастен. Къде се крие целта на дружбата? Хората да си помагат да бъдат щастливи. Така поне определя дружбата негово величество, а кралят е учен човек.

Бюси се разсмя.

— Продължавам — каза Сен-Люк. — Ако Монсоро ви прави нещастен, значи не сте приятели. Следователно можете да се отнасяте към него с безразличие и в този случай да му отнемете жената, или враждебно, и тогава да го убиете още веднъж, щом първият път не е достатъчен.

— Честно казано, аз го ненавиждам — каза Бюси.

— А той се страхува от вас!

— Мислите, че не ме обича ли?

— Проклятие! Проверете. Отнемете жена му и ще видите.

— Това също ли е логиката на отец Трике?

— Не, това си е моя логика.

— Поздравявам ви.

— Тя подхожда ли ви?

— Не. Повече ми харесва да бъда човек на честта.

— И да предоставите на госпожа дьо Монсоро да излекува съпруга си духовно и физически? В края на краищата няма никакво съмнение, че ако ви убият, тя ще се привърже към единствения останал до нея мъж…

Бюси се намръщи.

— Впрочем — добави Сен-Люк, — ето госпожа дьо Сен-Люк, — тя е прекрасен съветник. Набрала е букет в цветарника на кралицата майка и сигурно е в добро настроение. Послушайте Жана, всяка нейна дума е злато.

Наистина Жана се приближаваше към тях сияеща, изпълнена с радост, искряща от лукавство.

Има такива щастливи натури, които като утринната песен на чучулигата в полето носят на околните радост и добри предзнаменования.

Бюси дружески се поклони на младата жена.

Тя му подаде ръка, което неопровержимо доказва, че не пълномощният посланик Дюбоа е донесъл от Англия тази мода заедно с договора за четиристранен съюз.

— Как е вашата любов? — каза Жана, като връзваше букета си със златна лента.

— Умира — отговори Бюси.

— Не говорете така! Тя е само ранена и загубила съзнание — намеси се Сен-Люк. — Сигурен съм, че ще я свестите, Жана.

— Да видим — каза младата жена, — покажете ми раната.

— С две думи, работата е там — продължаваше Сен-Люк, — че на господин дьо Бюси му тежи необходимостта да се усмихва на граф дьо Монсоро и той е взел решение да се оттегли.

— И да остави Диана на графа? — ужасено възкликна Жана.

Обезпокоен от тази първа проява на нейните чувства, Бюси обясни:

— О! Госпожо, Сен-Люк не ви каза, че искам да умра.

Известно време Жана го гледаше със състрадание, в което нямаше нищо евангелско.

— Бедната Диана — прошепна тя. — Върви, че обичай след това. Не, наистина вие, мъжете, сте големи себелюбци.

— Прекрасно! — каза Сен-Люк. — Ето присъдата на моята съпруга.

— Аз ли съм себелюбец? Аз? — извика Бюси. — Затова, че се страхувам да унижа моята любов със страхливо лицемерие?

— Ах, господине, това е само един жалък предлог — каза Жана. — Ако вие обичахте истински, бихте се страхували само от едно унижение — да не бъдете разлюбен.

— На ти сега — каза Сен-Люк. — Плащайте, мили приятелю.

— Но, госпожо — възрази Бюси с глас, треперещ от любов, — има жертви, които…

— Нито дума повече. Признайте, че вие вече не обичате истински Диана, това би било по-достойно за един благородник.

Само при мисълта за това Бюси пребледня.

— Вие не смеете да й го кажете. Какво пък, ще й го кажа аз.

— Госпожо, госпожо!

— Вие сте много забавни, всички вие с вашите жертви… А нима ние не правим жертви? Как! Да се подлага на опасността да бъде зверски убита от този тигър Монсоро, да запази всички съпружески права за любимия, да прояви по-голяма сила и воля даже от Самсон и Ханибал, да укроти тази злобна рожба на Марс и да го впрегне в колесницата на триумфатора, това не е ли геройство? А, кълна ви се, Диана е просто великолепна, аз не бих могла да направя и четвъртината от това, което тя прави всеки ден.

— Благодаря — каза Сен-Люк с такъв благоговеен поклон, че Жана се заля в смях.

Бюси беше разколебан.

— И той си позволява да мисли! — възкликна Жана. — Той не пада на колене, не казва „mea culpa“.

— Вие сте права — каза Бюси, — аз съм само един мъж, тоест същество несъвършено, стоящо по-ниско и от най-обикновената жена.

— Радвам се — каза Жана, — че можах да ви убедя.

— Какво да правя? Заповядайте ми и…

— Идете веднага с визита…

— При господин дьо Монсоро?

— Какво говорите? Нима става дума за това? При Диана.

— Но, струва ми се, те не се разделят.

— Когато вие посещавахте, при това толкова често, госпожа дьо Барбезие, нима до нея през цялото време не стоеше онази голяма маймуна, която ви хапеше, от ревност?

Бюси се разсмя, Сен-Люк го последва. Жана се присъедини към тях. Жизнерадостният смях на това трио привлече до прозорците всички придворни, които се разхождаха по галериите.

— Госпожо — каза накрая Бюси, — аз отивам при господин дьо Монсоро. Сбогом.

И те се разделиха. Преди това Бюси посъветва Сен-Люк да не казва на никого, че той е извикал миньоните на дуел.

След това отиде при господин дьо Монсоро, когото завари на легло.

Графът посрещна идването на Бюси с радостни възклицания.

Реми току-що му беше обещал, че няма да минат и три седмици и раната му ще зарасне.

Диана сложи пръст на устните си — това беше нейният таен поздрав.

Бюси трябваше да разкаже най-подробно за поръчението, възложено му от херцог д’Анжу, за посещението в двора, за недоволния вид на краля и киселите физиономии на миньоните.

Бюси каза точно така: „кисели физиономии“. При тези думи Диана само се засмя.

Монсоро обаче се замисли, помоли Бюси да се наведе и му прошепна:

— Херцогът има и други намерения, нали?

— Сигурно — отговори Бюси.

— Повярвайте ми — каза Монсоро, — не се компрометирайте заради този подъл човек. Познавам го. Той е вероломен. Уверявам ви, той никога не би се спрял пред измяна.

— Зная — каза Бюси с усмивка, като си спомни обстоятелствата, при които веднъж вече беше пострадал от измяната на херцога.

— Виждате ли — каза Монсоро, — вие сте мой приятел, затова искам да ви предпазя. И още — всеки път, когато попаднете в затруднено положение, обърнете се към мен за съвет.

— Господине, господине! След превръзката трябва да се спи — намеси се Реми. — Хайде да спим.

— Сега, мили докторе. Приятелю, поразходете се малко с госпожа дьо Монсоро — каза графът. — Казват, че тази година градината е прекрасна.

— Слушам — отговори Бюси.

Бележки

[1] Няма нищо по-лесно (лат.) — Б. пр.

[2] Безсмислен въпрос (лат.). — Б. пр.