Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (18)

Глава 18
В която читателят ще има удоволствието да се запознае с брат Горанфло, за когото вече два пъти бе споменавано в нашата история

Хубавият ден бе сменен от ясна вечер, ала денят беше прохладен и привечер стана още по-студено. Можеше да се види как под шапките на късните минувачи се сгъстява нара от дъха им и как розовее в светлината на фенерите. Разнасяха се ясно отекващите по заледената земя стъпки, звънките „хм“, изтръгвани от студа и както би се изразил един съвременен физик, отразявани от еластичните повърхности. С една дума, във въздуха се чувстваше онзи прекрасен пролетен студ, който придава двойно очарование на блещукащите с пурпурна светлина прозорци на всяка кръчмичка.

Шико отначало влезе в общото помещение, обгърна с поглед всички кътчета и като не откри сред посетителите на метр Клод човека, когото търсеше, се отправи непринудено в кухнята.

Стопанинът на заведението се беше съсредоточил в четенето на някаква божествена книга, докато в същото време цяло езеро от масло, затворено между бреговете на един огромен тиган, търпеливо се нагряваше в очакване температурата му да се вдигне до градуса, който би позволил да се сложат вътре оваляните в брашно риби треска.

Дочул шума от отварящата се врата, метр Бономе надигна глава.

— Ах, това сте вие, господине — каза той и захлопна книгата. — Добър вечер и добър апетит.

— Мерси за двойното пожелание, макар че втората му част е еднакво полезна и за двама ни. Но моят апетит е все още под съмнение.

— Как, нима вашият апетит зависи от още нещо?

— Да, вие знаете, че не мога да търпя да се угощавам самичък.

— Но щом е така, господине — каза Бономе и надигна калпака си с цвят на фъстък, — аз съм готов да вечерям заедно с вас.

— Мерси, великодушни стопанино, знам, че сте отличен сътрапезник, но търся друг човек.

— Да не би брат Горанфло? — осведоми се Бономе.

— Тъкмо него — отвърна Шико, — какво, да не би да вечеря вече?

— Засега още не, но побързайте.

— Защо да бързам?

— Защото след пет минути той вече ще е свършил с вечерята.

— Брат Горанфло още не е започнал да вечеря и след пет минути вече ще е свършил с това занимание, какво говорите?

И Шико поклати глава, което във всички страни на света се смята за знак на недоверие.

— Господине — каза метр Клод, — днес е сряда, великият пост вече започна.

— И какво от това? — попита Шико, който явно се съмняваше в привързаността на брат Горанфло към догматичните правила на религията.

— Абе кой го знае! — махна с ръка метр Бономе, което очевадно значеше: „Не разбирам тая работа повече от вас, но е точно така.“

— Положително нещо се е повредило в нашия земен механизъм — учуди се Шико, — пет минути за вечерята на брат Горанфло! Днес ми е съдено да се натъквам на истински чудеса.

И с вид на пътешественик, стъпил на неизследвани земи, Шико направи няколко крачки към малката странична стаичка, наподобяваща отделен кабинет, бутна стъклената врата, закрита с вълнена завеса на бели и розови квадратчета, и при светлината па свещта с кадящ фитил видя в дъното на стаята почтения монах, който пренебрежително чоплеше с вилицата оскъдната порция спанак, сварен с чиста водичка, и се опитваше да усъвършенства вкуса на тази тревиста субстанция посредством добавените към нея остатъци от сюренско сирене.

Докато достойният брат приготвя сместа си с гримаса, изразяваща съмнение във вкусовите качества на толкова жалката комбинация, ще се опитаме да го представим на нашите читатели в най-ярка светлина и с това да изгладим вината си, задето тъй дълго го оставяхме в сянка.

И така, брат Горанфло бе мъж на тридесет и осем години и висок около метър и половина. Този толкова дребен ръст се компенсираше, по думите на самия монах, от удивителната съразмерност на пропорциите, защото всичко, което братът събирач на милостиня бе загубил във височината, го наваксваше в ширината, и от едното до другото му рамо имаше деветдесет сантиметра; такава дължина на диаметъра, както е известно, съответства на двеста и седемдесет сантиметра обиколка.

Между тези наистина Херкулесови рамене се разполагаше яка шия, на която, сякаш въжета, изпъкваха мощни мускули. За нещастие шията също съответстваше на цялото останало тяло, тоест тя беше дебела и къса, което заплашваше брат Горанфло при първото малко по-силно вълнение с неминуем апоплектичен удар. Но като съзнаваше с какво го грози този недостатък на телосложението му, брат Горанфло никога не се вълнуваше; и трябва да кажем, че само в крайно редки случаи можеше да го видим толкова обиден и раздразнен, както го завари Шико, когато влезе при него.

— Какво правите тук, приятелю? — възкликна нашият гасконец, като местеше поглед от спанака към Горанфло, кадящата свещ и чашата, пълна с вода, едва оцветена с няколко капки вино.

— Нима не виждате, братко мой? Вечерям — отвърна Горанфло с тътнещ като камбаната на неговото абатство глас.

— Това вечеря ли го наричате? Тревичка и кашкавал? Какво става с вас, Горанфло? — възкликна Шико.

— Навлязохме в първата сряда на великия пост; трябва да се погрижим за нашето спасение, братко мой, да се погрижим за спасението си — гъгниво каза Горанфло и набожно вдигна очи към тавана.

Шико замря като ударен от гръм; погледът на гасконеца говореше, че неведнъж му се бе случвало да вижда брат Горанфло, прославящ по съвсем друг начин светите дни на същия този велик пост, който току-що бе започнал.

— За нашето спасение ли? — повтори той. — А нима нашето спасение може да зависи от водата и тревата?

— Недей месо във петък яж, а също и във сряда, — пропя Горанфло.

— Е, а кога закусихте?

— Изобщо не съм закусвал, братко мой — все по-гъгниво взе да говори монахът.

— Ах, ако трябва да се говори гъгниво — каза Шико, — готов съм да се състезавам с монасите женевиевци от цял свят. — И той заговори през носа си по най-отвратителен начин. — И така, след като дори не сте и закусвали с какво сте били зает, братко мой?

— Съчинявах реч — гордо надигна глава Горанфло.

— Не думайте! Реч, а за какво?

— За да я произнеса довечера в абатството.

„На ти сега! — помисли си Шико. — Реч довечера в абатството. Интересно.“

— А сега — добави Горанфло и поднесе към устата си първата вилица, натоварена със спанак и сирене — време ми е вече да тръгвам, моите слушатели ме чакат сигурно отдавна.

Шико си помисли за безбройното множество монаси, които се бяха запътили пред очите му към абатството и като си спомни, че сред тях вероятно е и херцог Майен, си зададе въпроса защо на Жозеф Фулон, абата на манастира „Света Женевиев“ му е щукнало да избере за проповедта пред лотарингския принц и пред толкова многобройното общество именно Горанфло, оценяван до този ден за качества, нямащи никакво отношение към красноречието.

— Я виж! — каза Шико. — А в колко часа е вашата проповед?

— От девет до девет и половина, братко мой.

— Добре! Сега е девет без четвърт. Отделете ми само пет минути. Кълна се в светото зачатие! Вече повече от осем дни не ни се е случвало да обядваме заедно.

— Но това не е по наша вина — отвърна Горанфло, — и повярвайте, възлюблени ми братко, че нашата дружба не е пострадала ни най-малко от това; задълженията, свързани с вашата длъжност, ви задържат при особата на нашия славен крал Анри III, да му даде Господ здраве; задълженията, произтичащи от моето положение, ме принуждават да се занимавам със събирането на милостиня, а цялото останало време да посвещавам на молитви; ето защо няма нищо чудно, че толкова дълго не сме се виждали.

— Вие сте прав, обаче, кълна се в тялото Христово — каза Шико, — струва ми се, това е още една причина да сме доволни, че отново се виждаме.

— И аз се радвам, радвам се безпределно — отвърна Горанфло и направи възможно най-благата физиономия каквато може да си представи човек, — и въпреки това съм принуден да ви оставя.

И монахът се надигна от стола, за да стане.

— Дояжте си поне тревичката — каза Шико и сложи ръката си върху рамото му.

Горанфло погледна спанака и въздъхна.

После погледна розовата вода и се извърна.

Шико разбра, че е настъпил благоприятният момент за атака.

— Спомняте ли си колко задушевно прекарахме последния път — обърна се той към Горанфло — там, в кръчмичката до Монмартърските порти? Докато нашият славен крал Анри III бичуваше себе си и другите, ние унищожихме цяла патица от блатата на Гранж-Бателиер и супа от раци, а всичко това поляхме с превъзходно бургундско; как се казваше? Не беше ли именно онова вино, което открихте вие?

— Говорите за романейското вино, виното на моя край — каза Горанфло.

— Да, да, спомних си; същото онова млекце, което сте засукали още като невръстно дете, достойни сине на Ной.

Горанфло облиза устните си с тъжна усмивка.

— А какво ще кажете за бутилките, които тогава опразнихме? — попита го Шико.

— Биваше си го винцето, макар и да не бе от най-добрите сортове.

— Същото твърдеше една вечер и нашият стопанин Клод Бономе. Уверяваше ни, че в избата му можело да се намерят най-малко петдесетина бутилки, пред които виното на неговия събрат от Монмартърските порти било просто джибри.

— Самата истина — засвидетелства Горанфло.

— Как? Истина? — възмути се Шико. — А сте седнали да се наливате с тази противна боядисана вода, когато трябва да протегнете само ръка, за да пийнете от истинското вино? Пфу!

И Шико грабна чашата му и плисна съдържанието й на пода.

— Всичко с времето си, братко мой — каза Горанфло. — Виното е добро, ако след като го изпиеш, ти остава само да благодариш на Всевишния, създал тази благодат. Но ако трябва да държиш реч, водата е за предпочитане, не по вкус, разбира се, а по въздействие: facunda estaqua^[1].

— Ами! — възрази му Шико. — Magis facundum est vinum^[2], и за доказателство ще поръчам бутилка от вашето романейско, макар че днес на мен също ми предстои да държа реч. Аз вярвам в чудотворната сила на виното; кажете честно, Горанфло, посъветвайте ме, какво мезе върви към него?

— Само не тази противна трева — каза монахът. — Нищо по-лошо не може да се измисли от нея.

— Бррр! — потрепери Шико, след като взе чинията и я поднесе до носа си. — Бррр!

Сетне отвори малкото прозорче и изхвърли на улицата спанака заедно с чинията.

— Метр Клод! — обърна се той да повика съдържателя.

Съдържателят, който, изглежда, подслушваше зад вратата, изникна мигом на прага.

— Метр Клод, донесете ми две бутилки от романейското, което, по думите ви, е от най-добрия сорт.

— Две бутилки! — учуди се Горанфло. — Защо две? Аз няма да пия.

— Ако щяхте да пиете, щях да поръчам четири, шест, всички бутилки, които може да се намерят в избата. Но щом като пия сам, две бутилки ще са ми достатъчни, не съм кой знае какъв пияч.

— И наистина — съгласи се Горанфло — две бутилки е разумно, ако при това замезвате само с постна храна, вашият духовник няма да вземе да ви порицава.

— То се знае. Кой ще яде блажно в срядата на великия пост? Само това остава.

Метр Бономе слезе в избата за бутилките, а Шико отиде до шкафа с провизиите и измъкна оттам охранена майска кокошка.

— Какво правите там, братко мой? — възкликна Горанфло, който следеше с неволен интерес всички движения на гасконеца. — Какво правите там?

— Както виждате, хванах този шаран от страх някой друг да не сложи лапа върху него. В срядата на великия пост този род храна се ползува с особен успех.

— Шаран ли? — изуми се Горанфло.

— Естествено шаран — каза Шико и взе да върти пред очите му апетитната птица.

— А откога шараните са с клюнове? — попита монахът.

— Клюн! — изненада се гасконецът. — Къде виждате клюн? Това е рибешка глава.

— А крилата?

— Плавници.

— А перата?

— Това са люспи, мили ми Горанфло, пиян ли сте, не мога да ви разбера?

— Пиян! — възмути се Горанфло. — Аз пиян! Това е вече прекалено. Аз пиян! Ял съм само спанак и не съм пил нищо освен вода.

— Така ли? Значи спанакът е претоварил стомаха ви, а водата ви е ударила в главата.

— По дяволите! — каза Горанфло. — Ето го нашият стопанин, той да отсъди.

— Какво да отсъди?

— Шаран ли е това, или кокошка.

— Съгласен съм, но отначало нека отвори виното. Искам да го пробвам на вкус. Отворете една бутилка, метр Клод.

Метр Клод измъкна тапата на бутилката и наля до половина чашата на Шико. Шико я пресуши и примлясна.

— Аха! — каза той. — Никак не ме бива за дегустатор. Езикът ми е напълно лишен от памет; не мога да определя по-добро или по-лошо е от онова, което пихме при Монмартърските порти. Дори не съм сигурен дали е същото вино.

Очите на брат Горанфло засвяткаха при вида на няколкото капки рубинова влага, останали на дъното на чашата.

— Вземете, братко мой — каза Шико, като наля съвсем малко вино в чашата на монаха, — вие сте призван в грешния ни живот да служите на ближния; насочете ме по правия път.

Горанфло взе чашата, поднесе я до устните си и с наслада прецеди бавно през зъби нейното съдържание.

— Няма съмнение, виното е от същия сорт — заключи той, — но…

— Но?… — повтори Шико.

— Но беше твърде малко, за да реша по-добро или по-лошо е от монмартърското.

— А аз държа много да зная това. Чумата да ме тръшне! Не искам да ме мамят и ако на вас, братко мой, не ви предстоеше да държите реч, бих ви помолил да опитате още веднъж това вино.

— Ще го направя заради вас само — съгласи се монахът.

— Дявол го взел! — заключи Шико и напълни чашата му до половина.

Горанфло с не по-малко уважение от първия път я поднесе до устните си и пожабурка виното със същото съзнание за отговорност.

— Това е по-добро — обяви той присъдата си. — Това е по-добро. Гарантирам.

— Гледай ти! Сякаш сте се наговорили с нашия стопанин.

— Истинският познавач — изрече Горанфло — трябва да определи по първата глътка сорта на виното, по втората — марката, по третата — годината на производството.

— О! Годината! Как бих желал да разбера кога е правено.

— Няма нищо по-лесно — подаде чашата си Горанфло, — капнете ми малко. Две-три капки, не повече, и ще ви кажа.

Шико напълни три четвърти от чашата и монахът бавно, без да прекъсва, я пресуши.

— Хиляда петстотин шейсет и първа — заключи той и постави чашата на масата.

— Ей богу! — възкликна Клод Бономе. — Хиляда петстотин шейсет и първа година, без грешка!

— Брат Горанфло — свали пред него шапка с поклон Шико, — в Рим са обявили мнозина за светци, но те не се връзват и на малкия ви пръст.

— Всичко опира до навика, братко мой, нищо повече — скромно забеляза Горанфло.

— И до таланта — възрази Шико. — Чумата да ме тръшне! Един навик още нищо не значи, по себе си знам, а аз съм човек с навици. Почакайте, какво правите?

— Нима не виждате? Ставам.

— Защо?

— Отивам в манастира.

— Без да опитате от шарана ми?

— Ах, да! — сети се Горанфло. — Изглежда, моят достоен брат разбира толкова от храна, колкото и от вино. Метр Бономе, що за животинка е това?

И брат Горанфло посочи с пръст предмета на спора.

Съдържателят изненадано зяпна човека, задал му такъв въпрос.

— Да — настоя Шико, — вас питат: какво е това?

— Дявол да го вземе! — каза съдържателят. — Ами че кокошка.

— Кокошка! — объркан повтори Шико.

— И дори от Ман — продължи метр Клод.

— Казвах ли ви! — тържествуващо отсече Горанфло.

— Да, очевидно съм се заблудил. Но страшно ми се ще да изям тази кокошка и в същото време да не изпадна в грях. Чуйте ме, братко мой, бъдете така добър — в името на нашата взаимна любов, поръсете я с няколко капки вода и я наречете шаран.

— Ах, оставете ме! — заохка монахът.

— Много ви моля, иначе мога да се облажа и да изпадна в смъртен грях.

— Дадено, така да бъде — предаде се Горанфло, който по природа беше истински другар, а и освен това върху него вече оказваха въздействие гореописаните три дегустации, — тук няма обаче вода.

— Не помня къде, но беше казано — заяви Шико, — „в случай на необходимост вземи това, което намериш подръка“. Целта оправдава средствата; осветете кокошката с виното, братко мой, осветете я с вино; от това тя може да стане по-малко католическа, но вкусът й едва ли ще пострада.

И Шико изпразни първата бутилка, като напълни чашата на монаха догоре.

— В името на Бакхус, Мом и Ком, троицата на великия свети Пантагрюел — произнесе Горанфло, — назовавам те шаран.

И като натопи върховете на пръстите си в чашата, напръска кокошката с няколко капки вино.

— А сега — каза Шико и се чукна с монаха, — за здравето на моя кръщелник, нека го изпекат добре и нека метр Клод Бономе усъвършенства чрез своето изкуство природните му достойнства.

— За негово здраве — откликна се Горанфло с гръмогласен смях и пресуши чашата си, — за негово здраве. Дявол да го вземе, на това му се вика винце!

— Метр Клод, незабавно набодете този шаран на шиш — взе да се разпорежда Шико, — намажете го с прясно масло и добавете ситно нарязан лук и свинска мас, а когато рибата се позачерви, я разделете на две части, залейте я със сос и я поднесете на масата ни гореща.

Горанфло слушаше тези указания, без да произнесе дума, но по очите му и едва забележимите кимвания на главата можеше да се разбере, че напълно ги одобрява.

— Е, а сега — каза Шико, след като се убеди, че е постигнал своето, — носете сардините, метр Бономе, дайте насам рибата тон. Вече сме във Велики пости и, както справедливо ни разясни богоугодният брат Горанфло, аз също се отказвам от блажно. Почакайте, не забравяйте да донесете още две бутилки от вашето прекрасно романейско винце, реколта хиляда петстотин шейсет и първа година.

Ароматите на тези гозби, напомнящи, за ястията на провансалската кухня, толкова мили на сърцата на истинските чревоугодници, започнаха да изпълват стаята а незабелязано замъглиха съзнанието на монаха. Езикът му се навлажни, очите му засвяткаха, но той все още се държеше и дори понечи да се надигне от масата.

— Къде? — попита Шико. — Нима сте способен да ме напуснете в часа на битката?

— Така трябва, брате мой — отвърна Горанфло и отправи поглед към небето, за да привлече вниманието на Всевишния върху жертвата, която принася.

— Да държите реч на гладен стомах е твърде неразумно от ваша страна.

— Неразумно ли, защо? — изненада се монахът.

— Защото ще ви изневерят гърдите, братко мой. Гален^[3] е казал: „Pulmo hominis facile deficit“ — Белите дробове на човека са слаби и лесно се уморяват.

— Уви, да — съгласи се Горанфло. — Неведнъж съм го изпитвал върху себе си; ако дробовете ми бяха здрави, думите ми щяха да поразяват като мълния.

— Ето, виждате ли?

— За щастие — продължи Горанфло и се намести удобно на стола, — за щастие мен ме поддържа религиозното ми усърдие.

— Да, но само усърдие още не е достатъчно. На ваше място бих опитал тези сардини и бих глътнал няколко капки от този нектар.

— Една-единствена само сардинка — склони Горанфло — и една-единствена чашка, не повече.

Шико сложи в чинията на монаха една сардинка и му даде втората бутилка.

Горанфло изяде сардината и изпи чашата си.

— Е, как е? — поинтересува се Шико, който старателно пълнеше чинията на монаха с гозбите и му доливаше чашата, без самият той да пие от своята. — Как е, а?

— Наистина чувствам как се изпълвам със сили.

— Кълна се в светото зачатие! Ако отивате да държите реч, не е достатъчно да чувствате само, че се изпълвате със сили, вие трябва да бъдете с пълни сили. И на ваше място — продължи гасконецът, — за да постигна това, аз бих изял двата плавника на нашия шаран; защото, ако не хапнете обилно, ще миришете на вино. Merum sobriam male olet^[4].

— По дяволите — каза Горанфло, — вие сте прав, за това не бях помислил.

В този момент беше поднесена кокошката, свалена от шиша. Шико отряза едно от крачетата, които бе кръстил „плавници“, и монахът лакомо го заръфа.

— Кълна се в мъките на Христа — каза Горанфло, — това е превкусна риба!

Шико отряза втория „плавник“ и го сложи в чинията на монаха, а сам деликатно взе да осмуква едно от крилцата.

— Какво отлично вино само — каза той и отпуши трета бутилка.

Веднъж разтревожил, разпалил, разбудил дълбините на необятния си стомах, Горанфло не бе в състояние вече да се спре: той изяде останалото крило, оглозга до кости цялата кокошка и повика Бономе.

— Метр Клод — каза той, — умирам от глад, няма ли да се намерят за мен пържени яйца на очи?

— Как няма да се намерят — намеси се Шико, — те дори са поръчани, нали Бономе?

— Не подлежи на съмнение — потвърди съдържателят, който имаше за правило никога да не противоречи на посетителите, ако те увеличават своите поръчки, а следователно и своите разходи.

— Ами че носете ги тогава, метр! — настоя монахът.

— След пет минутки — обеща Бономе и като се подчини на погледа на Шико, бързо излезе, за да приготви поръчката.

— Ах — въздъхна Горанфло, и стовари огромния си юмрук със стиснатата в него вилица върху масата, — едва сега започна да ми олеква.

— Наистина ли?

— И ако яйцата бяха сега тук, щях да ги глътна наведнъж, както наведнъж ще гаврътна сега това вино.

И на един път пресуши пълната чаша от наченатата трета бутилка, а в очите му засвяткаха щастливи искрици.

— Наистина ли не се чувствахте добре?

— Излязох глупак, приятелю — сподели Горанфло. — Тази проклета реч ми влезе под кожата като дявол, последните три дни само тя ми е в главата.

— Предполагам, че е великолепна реч — забеляза Шико.

— Блестяща.

— Кажете ми нещо от нея, докато чакаме яйцата.

— В никакъв случай! — обиди се Горанфло. — Проповед по време на яденето! Къде си виждал такова нещо, господин глупако? Може би в двора на краля, твоя господар?

— При двора на крал Анри, да му дава Господ здраве, произнасят знаменити речи — каза Шико и повдигна шапката си.

— И за какво са тези речи? — поинтересува се Горанфло.

— За добродетелта — отвърна гасконецът.

— Как не — облегна се назад върху стола си монахът, — виж ти какъв добродетелен развратник бил твоят крал Анри III!

— Добродетелен или не — възрази Шико, — но в неговия двор нито веднъж не съм виждал нещо такова, което да ме е карало да се червя.

— Господи, Исусе Христе! Сигурен съм, че ти отдавна си отвикнал да се червиш, господин грешнико — каза монахът.

— Какъв грешник съм аз — възмути се Шико. — Ами че аз съм олицетвореното въздържание, въплътеното целомъдрие, без мен не минава нито едно шествие, нито един пост.

— Да, шествията и постите на твоя Сарданапал, на твоя Навуходоносор, на твоя Ирод. Користни шествия, престорени пости. За щастие всички вече започват да разбират твоя Анри, дявол го взел!

И Горанфло, вместо да държи реч, запя с цяло гърло:

— За да намери пак пари,

да проси кралят е дори

готов без срам.

На пост с молитви този път

и да бичува свойта плът

готов е сам.

Но цял Париж му има зъб

и вместо помощ дава гръб

на своя крал.

Напразно хленчи, и отвред

дочува той: „Бъди проклет,

не си за жал.“

— Браво! — закрещя Шико. — Браво!

След това добави тихо:

— Добре, щом запя, значи и ще заговори.

В тази минута влезе метр Бономе. Той носеше споменатите яйца на очи и две нови бутилки.

— Дай ги насам — викна монахът с блеснали очи и ухилен до уши.

— Но, приятелю мой — каза Шико, — забравихте ли, че ви чака да държите реч?

— Тя лежи тук в мен — каза монахът и се почука с юмрук по челото, към което бе плъзнала огнената руменина от бузите му.

— В девет и половина — напомни му Шико.

— Излъгах — призна си Горанфло. — Omnis homo mendax confiteor^[5].

— В колко часа наистина?

— В десет.

— В десет ли? Доколкото знам, манастира го затварят в девет.

— Е, много му здраве, да го затварят — произнесе монахът и заразглежда пламъка на свещта през чашата, напълнена с рубиненото вино, — и да го затворят, имам ключ.

— Ключ от манастира? — възкликна Шико. — Дали са ви ключ от манастира?

— Той е в джоба ми — и Горанфло се потупа по бедрото, — ей го тук.

— Не може да бъде — усъмни се Шико. — Ходил съм на покаяние в три манастира; знам, че ключът на абатството не се дава на обикновен монах.

— Ето го — с тържествен глас заяви Горанфло, като се облегна на стола и показа на Шико някаква монета.

— Гледай ти! Пари — каза гасконецът. — А, разбирам. Вие сте подкупили монаха на входа и той по всяко време на нощта ви пуска вас, нещастния грешник.

Горанфло разтегли устата си до ушите в блажена и добра пиянска усмивка.

— Sufficit!^[6] — измърмори той.

И с несигурна ръка понесе монетата към джоба си.

— Почакайте, дайте първо да погледна — спря го Шико. — Я виж, каква интересна монета.

— На нея е изобразен еретик — поясни Горанфло, — а на мястото на сърцето има дупка.

— Наистина, това е тестон^[7] с изображението на краля на Беари. Вярно, ето и дупката.

— Кинжал в сърцето! — възкликна Горанфло. — Смърт на еретика! Убиецът на еретик се причислява приживе към светците, аз му отстъпвам мястото си в рая.

„Аха — помисли си Шико, — туй-онуй започва да ми се прояснява, но този глупак още не е достатъчно пиян.“

И гасконецът наля отново чашата на монаха.

— Да — каза той, — смърт на еретика и да пребъда месата!

— Да пребъде месата! — изръмжа и Горанфло и със замах изпразни чашата в гърлото си. — Да пребъде месата!

— Значи — каза Шико, който при вида на тестена, стиснат в огромния юмрук на монаха, си спомни как манастирският вратар оглеждаше ръцете на всички, минаващи под портиката на манастира, — значи вие показвате тази монета на входа и…

— И влизам.

— Свободно?

— Както това вино в стомаха ми.

И монахът изля още една чаша в огромното си гърло.

— Чумата да ме тръшне! Ако се вярва на сравнението ви, то ще влезете там, без да се допрете до вратата.

— За брат Горанфло — фъфлеше мъртвешки пияният монах, — за брат Горанфло вратите са широко отворени.

— И произнасяте речта си?

— И про… произнасям речта си. Ето как ще стане: пристигам, слушай, Шико, пристигам…

— Разбира се, слушам, целият съм се превърнал в слух.

— Пристигам, к-казвам ти аз. Г-голямо съб-брание, най-отбрана публика, барони, графове, херцози.

— И дори принцове.

— И д-дори принцове — повтори монахът. — Как-кво каза… принцове ли? Голямо чудо, принцове! Влизам смирено с другите верни на Съюза…

— Верните на Съюза ли? — спря го Шико. — А що за вярност такава?

— Аз се числя към верните на Съюза; повикват ме: „Брат Горанфло!“, из-злизам н-напред.

При тези думи монахът стана от стола.

— Е, хайде, излизайте — подкани го Шико.

— Из-злизам — Горанфло се опита да съпроводи думите си с действие.

Но едва направил една крачка, той се блъсна в ъгъла на масата и се просна на пода.

— Браво! — поздрави го Шико, след което го вдигна и отново го намести на стола. — Вие излизате, приветствате събранието и говорите…

— Н-не, н-не говоря аз, говорят моите приятели.

— И какво говорят тези ваши приятели?

— П-приятелите к-казват: „Т-това е брат Горанфло! Ще държи реч б-брат Горанфло! Какво отлично име за един член на лигата — б-брат Г-горанфло!“

И монахът взе да повтаря името си с най-нежни интонации.

— Отлично име за един член на лигата? — повтори Шико. — Каква ли още истина ще измъкне от този пияница виното, което той излочи?

— И т-тук аз з-започвам…

Монахът стана и понеже всички предмети плувнаха пред него, затвори очи и се опря до стената, за да се задържи на несигурните си крака.

— Вие започвате… — подсети го да продължи Шико, като го придържаше до стената както Палячо Арлекин.

— З-започвам: „Братя монаси, днес е прекрасен ден за вярата; братя, днес е от по-прекрасен ден за вярата; братя, днес е от прекрасен най-прекрасен ден за вярата.“

След тази градация от сравнителна към превъзходна степен на прилагателното на Шико не му се удаде да измъкне нищо по-свързано от устата на Горанфло и той пусна монаха.

Брат Горанфло, който запазваше равновесието само благодарение на подкрепящия го Шико, оставен сам на себе си, мигом се свлече надолу по стената като лошо закована дъска и бутна толкова силно масата с краката си, че празните бутилки изпопадаха,

— Амин! — каза Шико.

Почти в същия момент юнашко хъркане, напомнящо гръмовен тътен, накара стъклата в тясната стаичка да задрънчат.

— Отлично — каза си Шико, — кокошите кълки свършиха работа. Сега нашият приятел ще спи най-малко дванадесет часа и аз безпрепятствено ще мога да му смъкна дрехите.

Не трябваше да се губи време и Шико бързо заразвързва връзките на расото му, освободи ръцете му от ръкавите, след това помъкна монаха като чувал с картофи, уви го с покривката от масата, закри главата му с една салфетка и като напъха расото под наметалото си, отиде в кухнята.

— Метр Бономе — каза той и протегна на съдържателя кесийка с бродирана на нея роза. — Това е за нашата вечеря, за храната на коня ми, който ви оставям за известно време, и най-вече за това да не будите брат Горанфло,- нека спи като праведник.

— Дадено! — каза метр Клод, доволен от щедростта на гасконеца. — Дадено! Бъдете спокоен, господин Шико.

След тези уверения Шико напусна заведението и, пъргав като сърна и бдителен като лисица, стигна до ъгъла на улица Сент-Етиен, там той здраво стисна в дясната си ръка тестона с изображението на краля на Беарн, нахлузи монашеското расо и в десет без четвърт, не без вълнение, застана пред портите на манастира „Света Женевиев“.