Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (79)

Глава 39
Предпазливостта на господин дьо Монсоро

Сен-Люк беше прав, Жана беше права. След осем дни Бюси разбра това и отдаде дължимото на тяхната мъдрост.

Да се оприличиш на героите от древни времена — това значи да станеш завинаги идеал на величието и красотата. Но това значи и преждевременно да се превърнеш в старец. И Бюси, забравил за Плутарх, който престана да му бъде любим автор, откакто се беше предал на разлагащото влияние на любовта, Бюси, прекрасен като Алкивиад, се грижеше сега само за настоящето и не проявяваше никакво пристрастие към животописа на Сципион или Баярд в дните на тяхното въздържание.

Диана беше по-проста, по-естествена, както казват сега. Тя живееше, подчинена на два инстинктивни стремежа, които мизантропът Фигаро смяташе вродени у човека — стремежа към любовта и стремежа към измамата. Дори наум не й идваше да издига до философски умозрения своето мнение за това, което Шарон и Монтен наричат честност.

Любовта към Бюси беше нейната логика. Да принадлежи само на Бюси — беше нейният морал. Да трепва с цялото си тяло при най-лекото докосване на ръката му — беше нейната метафизика.

Бяха изминали вече петнадесет дни от нещастието и господин дьо Монсоро се чувстваше все по-добре и по-добре. Той вече се беше излекувал от треската благодарение на студените компреси, новото средство, което провидението откри на Амброаз Паре, когато внезапно бе постигнат от нова беда — графът разбра, че монсеньор херцог д’Анжу заедно с вдовстващата кралица и със своите анжуйци току-що е пристигнал в Париж.

Безпокойството на Монсоро не беше напразно, защото още на следващата сутрин принцът дойде в дома му, на улица Пти-Пер, под предлога, че няма търпение да разбере как се чувства графът. Не можеш да затвориш вратата си пред едно кралско височество, което ти дава доказателство за толкова нежно внимание. Господин дьо Монсоро прие херцог д’Анжу, а херцог д’Анжу беше много мил с главния ловчия и особено със съпругата му.

Веднага, след като принцът си тръгна, господин дьо Монсоро извика Диана, подпря се на ръката и, и въпреки воплите на Реми, обиколи три пъти креслото си.

След това той седна в същото кресло, около което, както вече казахме, преди това описа циркумвалационна линия^[1]. Изглеждаше много доволен и Диана се досети по усмивката му, че замисля някаква хитрост.

Но всичко това се отнася до личната история на семейство Монсоро.

Да се върнем по-добре на пристигането на херцог д’Анжу в Париж, което се отнася до епическата част на нашата книга.

От само себе си се разбира, че денят на връщането на монсеньор Франсоа дьо Валоа в Лувъра не убегна от вниманието на наблюдателите.

Ето какво отбелязаха те:

Кралят се държеше много надменно.

Кралицата беше много мила.

Херцог д’Анжу беше изпълнен с нагло смирение и сякаш с целия си вид питаше: „За какъв дявол сте ме извикали, ако сега, когато съм тук, седите пред мен с такава надута физиономия?“

Аудиенцията беше подправена с бляскащите, пламтящи, изпепеляващи погледи на господата Ливаро, Рибейрак и Антраге, които, предупредени вече от Бюси, бяха радостни да покажат на своите бъдещи противници, че ако предстоящият дуел срещне някакво препятствие, то не ще бъде по вина на анжуйци.

През този ден Шико се суетеше повече от Цезар преди Фарсалската битка.

След това настана пълно затишие.

Един ден след пристигането си в Лувъра принцът отново дойде да навести ранения.

Монсоро, посветен до най-малки подробности за срещата на краля с брат му, обсипа херцога с ласкателни похвали, за да поддържа у него враждебните чувства към Анри.

Когато принцът си отиде, графът, чието състояние все повече се подобряваше, се подпря на ръката на жена си и направи една обиколка на стаята.

После седна в креслото с още по-доволен вид.

Същата вечер Диана предупреди Бюси, че господин дьо Монсоро сто на сто е намислил нещо.

След няколко минути Монсоро и Бюси останаха сами.

— Като си помисля само — каза Монсоро, — че този принц, който е толкова мил с мене, е мой смъртен враг и че именно той е заповядал на господин дьо Сен-Люк да ме убие.

— О! Да ви убие! — възрази Бюси. — Стига, господин графе. Сен-Люк е човек на честта. Вие сам признахте, че сте му дали повод и пръв сте извадили шпагата си и че ударът ви е бил нанесен в бой.

— Вярно е, но е вярно и това, че Сен-Люк е действал така, подучен от принца.

— Вижте — каза Бюси, — познавам херцога, а главното — познавам господин дьо Сен-Люк. Трябва да ви кажа, че господин дьо Сен-Люк изцяло принадлежи на краля, а съвсем не на принца. А! Ако бяхте получили този удар от Антраге, Ливаро или Рибейрак, тогава друга работа… Но Сен-Люк…

— Вие не познавате френската история така, както я познавам аз, любезни господин дьо Бюси — държеше на своето Монсоро.

На това Бюси би могъл да му отговори, че макар и да не знае добре историята на Франция, отлично е запознат с историята на Анжу и особено с онази нейна част, която засяга Меридор.

В края на краищата Монсоро стана и излезе в градината.

— Стига ми толкова — каза той, като се върна вкъщи. — Днес вечерта се местим.

— Защо? — каза Реми. — Нима въздухът на улица Пти-Пер ви вреди или развлеченията тук не ви стигат?

— Напротив — каза Монсоро, — тук те са прекалено много. Монсеньор д’Анжу ми досажда със своите посещения. Той всеки ден води със себе си около тридесет благородници и звънтенето на техните шпори ме дразни ужасно.

— Но къде ще отидете?

— Заповядах да подредят моя дом, който е близо до двореца Турнел.

Диана и Бюси, който още не си беше отишъл, се спогледаха с влюбени погледи, пълни със спомени.

— Как? В тази колиба? — без да помисли, възкликна Реми.

— А! Значи го знаете? — произнесе Монсоро.

— Кълна се в бога! — каза младият човек. — Как да не знаеш дома на главния ловчия на Франция, особено ако живееш на улица Ботрейи.

Както обикновено, в душата на Монсоро трепнаха някакви смътни подозрения.

— Да, да, ще се преместя в този дом — каза той — и там ще ми бъде добре. Там повече от четирима гости не можеш да приемеш. Това е крепост и от прозореца на разстояние от триста крачки можеш да видиш кой идва при теб с визита.

— Е, и? — попита Реми.

— Ами може да се избегне тази визита — каза Монсоро, — особено ако си здрав.

Бюси прехапа устни. Той се страхуваше, че ще дойде време, когато Монсоро ще започне да избягва и неговите посещения.

Диана въздъхна.

Тя си спомни как в тази къща бе лежал на леглото й в безсъзнание раненият Бюси.

Реми размишляваше, и затова пръв от тримата намери отговора:

— Няма да можете — заяви той.

— Но защо, кажете, за бога, господин главен лекар?

— Защото главният ловчия на Франция трябва да дава приеми, да има много слуги, да има добър екипаж. Той може да настани кучетата си в дворец, ако пожелае, и това ще се приеме, но е съвсем недопустимо той самият да живее в колиба.

— Хм! — проточи Монсоро с тон, който казваше: „Така е.“

— И освен това — продължаваше Реми — аз лекувам не само тялото, но и душата и затова зная, че вас не ви вълнува собственото ви пребиваване тук.

— А чие?

— На госпожата.

— Е, и какво?

— Разпоредете се графинята да замине оттук.

— Да се разделя с нея? — извика Монсоро и устреми към Диана поглед, пълен повече с гняв, отколкото с любов.

— В такъв случай разделете се с вашата длъжност на главен ловчия, подайте си оставката. Предполагам, че това е най-доброто, защото наистина — или ще изпълнявате своите задължения, или няма да ги изпълнявате. Ако не ги изпълнявате, ще си навлечете недоволството на краля, ако ги изпълнявате…

— Ще правя това, което е нужно — процеди през зъби Монсоро, — но няма да се разделя с графинята.

Графът още не бе произнесъл тези думи и на двора се чу конски тропот и високи гласове.

Монсоро трепна.

— Пак херцогът! — прошепна той.

— Да, това е той — каза, като се доближи до прозореца Реми.

Реми не беше довършил фразата си, а херцогът, който се ползваше от привилегията на принцовете да влиза, без да съобщават за него, вече влизаше в стаята.

Монсоро беше нащрек. Той видя, че първият поглед на Франсоа беше към Диана.

Скоро безкрайните любезности на херцога отвориха още повече очите на главния ловчия. Херцогът беше донесъл на Диана една от онези редки скъпоценности, които търпеливи и талантливи художници, прославили своето време, създаваха не повече от три-четири за целия си живот, и въпреки това тогава по-често от сега се раждаха шедьоври.

Това беше прелестен кинжал със златна гравирана дръжка, която представляваше флакон. На острието с поразително майсторство беше изрисувана ловна сцена — кучета, коне, ловци, дивеч, дървета, небе бяха съединени в хармоничен безпорядък и задълго приковаваха погледа към това острие от злато и лазур.

— Може ли да погледна? — каза Монсоро, който се боеше, че в дръжката може да е скрита някаква бележка.

Принцът опроверга опасенията му, като откачи дръжката от острието.

— На вас, ловеца, острието — каза той, — на графинята — дръжката. Здравейте, Бюси, вие, както виждам, сте станали голям приятел на графа.

Диана се изчерви.

Бюси, напротив, успя да се овладее.

— Монсеньор — каза той, — вие забравихте, че ваше височество сам ме помоли тази сутрин да се отбия при господин дьо Монсоро и да разбера как се чувства. Както обикновено, аз се подчиних на вашата заповед.

— Вярно — каза херцогът.

След това той седна до Диана и тихо поведе разговор с нея.

След известно време херцогът каза:

— Графе, в тази стая — стая на болен, е ужасно горещо. Виждам, че графинята се задъхва и искам да й предложа ръката си, за да се поразходим из градината.

Съпругът и влюбеният се спогледаха със свирепи погледи.

Като чу поканата, Диана стана и сложи ръката си върху ръката на принца.

— Дайте ми вашата ръка — каза граф дьо Монсоро на Бюси.

И главният ловчия излезе в градината след жена си.

— А! — каза херцогът. — Вие, както виждам, съвсем сте се поправили?

— Да, монсеньор, и се надявам, че скоро ще мога да съпровождам госпожа дьо Монсоро навсякъде.

— Великолепно! Но дотогава не трябва да се изморявате.

Монсоро и сам чувстваше колко справедлив е съветът на принца.

Той седна на такова място, че да не изпуска от поглед принца и Диана.

— Чуйте, графе — каза той на Бюси, — ще бъдете ли така любезен да заведете госпожа дьо Монсоро в моя дом при Бастилията? Честно казано, предпочитам тя да е там. Изтръгнах я от ръцете на този ястреб в Меридор, но не и за да я погълне в Париж.

— Не, господине — каза Реми на своя господар, — вие не можете да приемете това предложение.

— Но защо? — попита Бюси.

— Защото вие сте от хората на монсеньор херцог д’Анжу и монсеньор херцог д’Анжу никога няма да ви прости, че сте помогнали на графа да го остави с празни ръце.

„Какво ме засяга това!“ — беше готов да възкликне Бюси, но погледът на Реми го призова към мълчание.

Монсоро размишляваше.

— Реми е прав — каза той, — не вас трябва да моля за това. Аз сам ще я закарам, нали утре или вдругиден и аз ще мога да се настаня там.

— Безумие — каза Бюси, — вие ще загубите своята длъжност.

— Може — каза графът, — но ще запазя жена си.

При тези думи той се намръщи, което накара Бюси да въздъхне.

И наистина, още същата вечер графът отиде с жена си в къщата при двореца Турнел, която е добре известна на нашите читатели.

Реми помогна на оздравяващия да се настани там.

И тъй като беше безгранично предан и разбираше, че в това тясно жилище любовта на Бюси ще бъде застрашена и ще се нуждае от неговото съдействие, той отново се сближи с Гертруда, която започна с това, че го наби, а свърши с това, че му прости.

Диана отново се настани в стаята си, която гледаше към улицата, в стаята с портрета и белия златоткан балдахин.

От стаята на граф дьо Монсоро я отделяше само един коридор.

Бюси си скубеше косите.

Сен-Люк твърдеше, че въжените стълби са стигнали своето съвършенство и прекрасно могат да заменят обикновените.

Монсоро потриваше ръце и се усмихваше, като си представяше яда на монсеньор херцог д’Анжу.