Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (50)

Глава 10
Етеокъл и Полиник

Денят на Лигата отиваше към своя край със същата суета и блясък, с които започна.

Приятелите на краля се радваха, проповедниците на Лигата се готвеха да канонизират брат Анри и беседваха за великите военни дела на Валоа, така забележителни в младостта му, както в минали времена беседваха за свети Маврикий.

Фаворитите казваха: „Най-после лъвът се събуди.“ Лигистите казваха: „Най-после лисицата усети капана.“

И тъй като основна черта на френския характер е самолюбието и французите не търпят предводители, които стоят по-долу от тях по ум, даже самите заговорници се възхищаваха от ловкостта на краля, успял да измами всички.

Наистина най-главните от тях побързаха да се скрият.

Тримата лотарингски принцове, както е известно, с всичка сила избягаха от Париж, а тяхното най-доверено лице, господин дьо Монсоро, се канеше да напусне Лувъра, за да се подготви за преследване на херцог д’Анжу.

Но в минутата, когато понечи да прекрачи прага, Шико го спря.

В двореца вече нямаше лигисти и гасконецът не се страхуваше повече за своя крал.

— Накъде бързате толкова, господин главен ловчия? — попита той.

— При негово височество — отговори кратко графът.

— При негово височество?

— Да, тревожа се за монсеньора. Не живеем в такова време, когато принцовете могат да пътешестват по пътищата без сигурна охрана.

— О, но той е толкова храбър — каза Шико, — просто безстрашен.

Главният ловчия го погледна.

— Както и да е — продължи Шико, — ако вие се безпокоите, то аз се безпокоя още повече.

— За кого?

— Също за негово височество.

— Защо?

— Но нима не знаете какво се говори?

— Че той е заминал, нали? — попита графът.

— Казват, че е умрял — едва чуто пошепна Шико на ухото на своя събеседник.

— Така ли? — каза Монсоро с израз на учудване и не без известна радост. — Нали казахте, че той е на път.

— Проклятие! Убедиха ме, че е така. Знаете ли, аз съм толкова лековерен, че вземам за чиста монета всяка глупост, която ми наприказват. А сега имам всички основания да мисля, че дори и да е на път бедният принц, то той е на път за оня свят.

— Чакайте, кой ви внуши толкова мрачни мисли?

— Той се върна вчера в Лувъра, нали?

— Разбира се, нали влязох заедно с него.

— Та ето, никой не го е видял да излиза.

— От Лувъра?

— Да.

— А Орили къде е?

— Изчезнал е.

— А хората на принца?

— Изчезнали! Изчезнали! Изчезнали!

— Вие ме разигравате, господин Шико, така ли? — каза главният ловчия.

— Попитайте!

— Кого?

— Краля.

— На краля въпроси не се задават.

— Стига! Всичко зависи от това, как ще подходите към въпроса.

— Каквото и да става — каза графът, — не мога да оставам повече в такова неведение.

И като се раздели с Шико или по-точно, съпровождан от него по петите, Монсоро се запъти към покоите на Анри III.

Кралят току-що беше излязъл.

— Къде е негово величество? — попита главният ловчия. — Трябва да му докладвам относно някои разпореждания, които ми беше дал.

— При господин херцог д’Анжу е — отвърна този, към когото графът се обърна.

— При господин херцог д’Анжу? — обърна се графът към Шико. — Значи принцът не е мъртъв?

— Хм! — измърмори гасконецът. — Според мен все едно че е покойник.

Главният ловчия окончателно се обърка, той все повече се убеждаваше, че херцог д’Анжу не е излизал от Лувъра.

Някои слухове, стигнали до него, и забелязаното от графа суетене на слугите затвърдиха това му предположение.

Тъй като не знаеше истинските причини за отсъствието на принца от церемонията. Монсоро бе силно учуден, че в такъв решителен момент херцога го няма.

Кралят наистина се беше запътил към херцог д’Анжу. Въпреки горещото си желание да разбере какво се бе случило с принца, главният ловчия не можеше да влезе в покоите му и беше принуден да чака вести в коридора.

Ние вече казахме, че четиримата миньони можаха да присъстват на заседанието, защото бяха сменени от швейцарците, но веднага щом заседанието свърши, те се завърнаха на своя пост — пазенето на принца не беше весела работа, но желанието да досадят на негово височество, като му съобщят за триумфа на краля, надделя. Шомберг и д’Епернон се бяха разположили в преддверието, Можирон и Келюс — в спалнята на негово височество.

Франсоа изпитваше смъртна досада, онази страшна скука, която се засилва от тревогата, но, право да си кажем, разговорът на тези господа съвсем не спомагаше за неговото развеселяване.

— Знаеш ли — подхвърли Келюс на Можирон от единия край на стаята на другия, сякаш принцът изобщо не беше там, — знаеш ли, Можирон, аз едва преди час започнах да ценя нашия приятел Валоа — той действително е голям политик.

— Обясни ми какво искаш да кажеш — отговори Можирон, настанявайки се удобно в креслото.

— Кралят на всеослушание обяви за заговора, значи досега той е крил, че знае за него, а щом е скривал, значи се е страхувал. Ако сега говори за него на всеослушание следователно не се страхува повече.

— Твърде логично — съгласи се Можирон.

— А след като не се страхува повече, той ще накаже заговорниците. Нали познаваш Валоа — той, разбира се, блести с много добродетели, но там, където би трябвало да се намира милосърдието, този блясък е засенчен от тъмно петно.

— Съгласен съм.

— Следователно той ще накаже гореспоменатите заговорници. Ще бъде организиран съдебен процес над тях, а ако има процес, ние ще можем най-спокойно да се насладим на новата постановка на спектакъла „Делото Бюси“.

— Ще бъде прекрасно представление, дявол да го вземе!

— Разбира се, и ние ще имаме запазени места, ако само…

— Какво „ако само“?

— Ако само… това също е възможно… ако само не се откажат от съдебно гледане поради положението, което заемат обвиняемите, и не уредят всичко при закрити врати, както се казва.

— Аз съм за последното — каза Можирон, — семейните дела най-често се решават точно така, а този заговор си е чисто семейно дело.

Орили с тревога погледна към принца.

— Едно знам — продължаваше Можирон, — честно казано, на мястото на краля аз не бих щадил знатните глави. Те са два пъти по-виновни от другите, щом са си позволили да вземат участие в заговора. Тези господа смятат, че всеки заговор им е позволен. Е, аз бих пуснал кръв на един-двама от тях, на един — съвсем сигурно, това е задължително, а след това бих удавил останалия дребосък. Сена е достатъчно дълбока при Нелския замък и на мястото на краля, кълна се в честта си, не бих се удържал от такова изкушение.

— За такъв случай — каза Келюс — не би било лошо според мен да се възроди знаменитото наказание в чувал.

— А какво представлява то? — поинтересува се Можирон.

— Кралска измислица, която се отнася към хиляда триста и петдесета година или някъде там. Ето какво представлява: в чувал, заедно с две-три котки пъхат виновния, след това завързват чувала и го хвърлят във водата. Котките не понасят влагата и започват да си отмъщават на човека — тогава в чувала стават разни неща, които, за съжаление, не могат да се видят.

— Та ти си просто извор на мъдрост, Келюс — възкликна Можирон, — истинско удоволствие е да се разговаря с теб.

— Този начин може и да не се използува за главатарите — те винаги имат привилегията да бъдат обезглавени публично или убити тайно в някое ъгълче. Но за дребосъка, както се изрази ти, а под дребосък разбирам фаворити, оръженосци, майордоми, лютнисти…

— Господа — изломоти Орили, целият побелял от ужас.

— Не им отговаряй, Орили — каза Франсоа, — това не може да се отнася до мене, а следователно и до моите хора — във Франция не се подиграват с принцовете от кралско потекло.

— Не. разбира се, с тях се отнасят сериозно — отсичат им главите. Луи XI не се отказваше от това, той — великият крал! Доказателство за това е господин дьо Немур.

На това място в диалога на миньоните в преддверието се чу шум, вратата се отвори и на прага на стаята се появи кралят.

Франсоа скочи от креслото.

— Господарю — възкликна той, — призовавам вашето правосъдие: вашите хора се държат недостойно с мен.

Но Анри сякаш не го чу и не го видя.

— Здравей, Келюс — каза той и целуна своя фаворит по двете бузи, — здравей, дете мое, ти изглеждаш прекрасно, наистина се радвам; а ти, мой бедни Можирон, как си?

— Умирам от скука — отговори Можирон. — Когато се заех да охранявам брат ви, господарю, аз си мислех, че той е много по-забавен. Уф! Най-скучният принц. Ама той наистина ли е син на майка ви и на баща ви?

— Чувате ли, господарю — каза Франсоа, — нима вашият брат понася подобни оскърбления по вашата кралска воля?

— Замълчете, господине — каза Анри, без дори да се обърне към него, — не обичам, когато моите затворници се оплакват.

— Затворник — да, ако така ви е угодно, но от това аз не преставам да бъда ваш…

— Именно това, на което се позовавате, ви погубва в моите очи. Когато виновният е моят брат, той е двойно по-виновен.

— Но ако той не е виновен?

— Той е виновен.

— В какво престъпление?

— За това, че той не ми харесва, господине.

— Господарю — каза оскърбеният Франсоа, — нима нашите семейни разправии имат нужда от свидетели?

— Вие сте прав, господине. Приятели, оставете ме за момент, ще поговоря с брат ми.

— Господарю — едва чуто прошепна Келюс, — това е непредпазливо — да остане ваше величество между двама врагове.

— Аз ще изведа Орили — прошепна Можирон на другото ухо на краля.

Фаворитите излязоха заедно с Орили, който умираше и от любопитство, и от страх.

— Ето ни сами — каза кралят.

— Чаках тази минута с нетърпение, господарю.

— Аз също. Значи така. Вие посягате към моята корона, мой достойни Етеокъл. Значи така! Значи направили сте Лигата свое оръдие, а трона — своя цел. Значи така! Миропомазали са ви за крал, миросали са ви в едно от потайните кътчета на Париж, в изоставена черква, за да ви представят след това, още лъщящ от свещеното миро, на парижани.

— Уви! — каза Франсоа, който започна вече да усеща цялата дълбочина на кралския гняв. — Ваше величество не ми дава възможност да се изкажа.

— А защо? — каза Анри. — За да ме излъжете или в краен случай да ми разкажете това, което ми е така добре известно, както и на вас? Впрочем, не, вие, разбира се, ще лъжете, братко мой, понеже да признаете своите деяния, значи да признаете, че заслужавате смърт. Вие ще лъжете и аз ви спасявам от този позор.

— Братко мой, братко — каза обезумелият от ужас Франсоа, — защо ме обсипвате с такива оскърбления?

— Какво пък, ако всичко, което ви казвам, може да се сметне за оскърбително, значи лъжа аз, и аз много бих искал това да беше така. Да видим, говорете, говорете, слушам ви, съобщете ни защо не сте изменник, и което е още по-лошо, хапльо.

— Не зная какво искате да кажете с това, ваше величество, вие очевидно сте си поставили за цел да говорите с гатанки.

— Тогава ще ви разтълкувам моите думи — изкрещя Анри със звънък, пълен със заплаха глас, — вие сте злосторничили срещу мен както по-рано злосторничехте срещу брат ми Шарл, само че тогава прибегнахте до помощта на Наварския крал, а сега — до помощта на херцог дьо Гиз. Великолепен замисъл, аз просто съм възхитен от него, той би ви осигурил прекрасно място в историята на узурпаторите! Наистина преди вие пълзяхте като змия, а сега искате да поразявате като лъв. Там — вероломство, тук — открита сила; там — отрова, тук — шпага.

— Отрова! Какво искате да кажете, господине? — възкликна Франсоа, бледен от гняв, опитвайки се като Етеокъл, с когото Анри го сравни, да срази Полиник поради липсата на меч и кинжал със своя огнен поглед. — Каква отрова?

— Отровата, с която ти отрови нашия брат Шарл — отровата, която беше предназначена за твоя съучастник Анри дьо Навар. На теб добре ти е известна тази фатална отрова. Естествено! Нашата майка толкова пъти вече беше прибягвала до нея. Ето защо ти се отказа от нея в моя случай и реши да станеш пълководец, реши да застанеш начело на войската на Лигата. Но погледни ме в очите, Франсоа — продължаваше Анри със застрашителен вид, като направи крачка към брат си, — и запомни веднъж завинаги, че такъв човек като теб не ще може никога да убие такъв човек като мен.

Франсоа се олюля под страшния натиск на краля, но той не му обърна внимание и продължи без никаква жалост към затворника:

— Дайте ми шпагата! Шпагата! Бих искал да те видя сам срещу мен в тази стая, но с шпага в ръка. Победих те по хитрост, Франсоа, защото избрах околен път към трона на Франция. Но по този път ми се наложи да премина през един милион поляци, и аз преминах! Ако искате да бъдете хитър, бъдете, но само по този начин; ако искате да ми подражавате, подражавайте ми, но не ме подценявайте. Само подобни интриги са достойни за лицата с кралска кръв, само такива хитрости са достойни за пълководеца! И така, повтарям — победих те по хитрост, Франсоа, но в честен бой ти би бил убит. Ето защо не си и помисляй да се бориш повече с мен нито по единия, нито по другия начин — от днес нататък аз ще действам като крал, като господар, като деспот. От днес аз ще наблюдавам твоите колебания, ще следя теб и твоята тъмна душа, и при най-малкото съмнение, най-малката неяснота, най-малкото подозрение ще протегна своята дълга ръка към теб, нищожество, и ще те хвърля треперещ под секирата на моя палач. Ето какво исках да ти кажа относно нашите семейни работи, братко, ето защо реших да поговоря с теб насаме, Франсоа, ето защо ще заповядам на моите приятели да те оставят сам тази нощ, за да размислиш над моите думи.

— Ако е вярно, че нощта е добър съветник, то това трябва да важи най-вече за затворниците.

— Значи така — измърмори херцогът, — поради каприза на ваше величество, по подозрение, което прилича на лош сън, присънил ви се през нощта, аз се озовах в немилост пред вас?

— Нещо повече, Франсоа, ти се озова пред моя съд.

— Но, господарю, определете поне срока на моето заточение, за да зная какво да правя.

— Ще го разберете, когато ви прочетат присъдата.

— А майка ми? Не мога ли да се видя с майка ми?

— Защо? В цял свят имаше само три екземпляра от знаменитата книга за ловното изкуство, която изгълта, именно изгълта, бедният ми брат Шарл. Другите два екземпляра се пазят: единият във Флоренция, другият в Лондон. А и аз не съм Нимрод като моя беден брат. Прощавай, Франсоа!

Напълно сразен, принцът падна в креслото.

— Господа — отвори вратата кралят, — негово височество херцог д’Анжу помоли да му дам възможност да помисли тази нощ върху отговора, който трябва да ми съобщи утре сутринта. Ще го оставите в стаята сам и само от време на време, по ваше усмотрение, ще го посещавате — от предпазливост. Може да ви се стори, че вашият пленник е малко възбуден от разговора помежду ни, но не забравяйте, че влизайки в заговор срещу мен, той се отказа от името брат на краля и следователно тук се намират само затворник и охрана. Не се церемонете с него. Ако арестуваният ви досажда, съобщете ми. За такива случаи съществува Бастилията, а в Бастилията е метр Лоран Тестю, най-подходящият човек в света за потушаване на бунтовни настроения.

— Господарю, господарю! — направи последен опит да протестира Франсоа. — Спомнете си, че съм ваш…

— Струва ми се, вие бяхте също така брат и на крал Шарл IX — каза Анри.

— Нека поне върнат слугите ми, моите приятели.

— Още се и оплаквате! Та нали ви давам моите, в моя вреда.

И Анри затвори вратата пред носа на брат си. Бледен и треперещ, едва крепейки се на нозе, той се довлече до креслото и се строполи в него.