Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (4)

Глава 4
За това, как бившата госпожица дьо Брисак, понастоящем госпожа дьо Сен-Люк прекара своята първа брачна нощ

Луи дьо Клермон, по-известен под името Бюси д’Амбоаз, когото Брантом, неговият братовчед, бе причислил към големите пълководци на XVI век, беше красив мъж и образец за благородство. От древни времена нито един смъртен не бе удържал по-славни победи. Крале и принцове се надпреварваха да търсят дружбата му. Кралици и принцеси пазеха за него най-благосклонните си усмивки. Бюси наследи от дьо Ла Мол нежната привързаност на Маргьорит дьо Навар. Добрата кралица, която притежаваше любвеобилно сърце и след описаната вече от нас смърт на своя избраник несъмнено се нуждаеше от утешение, направи заради храбрия красавец Бюси д’Амбоаз толкова безумства, че дори разтревожи Анри, своя съпруг, макар на всички да бе известно колко малко значение придаваше кралят на Навара на женските постъпки. Известно е също, че херцог д’Анжу никога не би простил на Бюси любовта на сестра си, ако не смяташе, че тази любов е причина нашият герой да стане негов — на херцога, привърженик. И този път Франсоа отново пожертва собствените си чувства за угода на сляпото и нерешително честолюбие, което трябваше да му причини толкова много неприятности в живота и да му донесе толкова малко плодове.

Но всред военните подвизи, честолюбиви замисли и любовни интриги Бюси запазваше душа, недостъпна на човешките слабости: той не знаеше що е страх, а и истинската любов не го беше още навестила, поне до деня, от който започнахме нашия разказ. Сърцето му — сам той го наричаше сърце на император, оказало се в гърдите на обикновен благородник, — това сърце запазваше девствената си чистота и бе подобно на елмаз, току-що измъкнат на божия свят от недрата на някоя мина, където е узрявал, и още не минал през ръцете на шлифовача. Но в сърцето на Бюси нямаше място за помисли, които наистина биха могли да доведат нашия герой до императорския трон. Той се смяташе достоен за короната, но бе достоен за нещо повече, и короната му служеше само като мерило за успехите в живота.

Сам Анри III бе предложил на Бюси своето приятелство, ала Бюси беше отклонил кралската милост с възражението, че на приятелите на краля се налага да бъдат негови слуги, ако не и нещо по-лошо, което Бюси не може да допусне за себе си. Анри III трябваше да преглътне мълчаливо тази обида, утежнявана още и от това, че Бюси избра за свой покровител херцог д’Анжу. Впрочем последният бе повелител на Бюси дотолкова, доколкото собственикът на някоя менажерия може да се смята за повелител на лъва в нея. Собственикът на менажерията само обслужва и храни благородния хищник, за да не бъде разкъсан самият той от него. Така стояха нещата и с Бюси, когото Франсоа използуваше като оръдие за разправа с личните си врагове. Бюси разбираше това, но подобна роля го задоволяваше.

Бюси си бе избрал девиз, напомнящ девиза на Рогановци, гласящ: „Не мога да бъда крал, не искам да съм принц, аз съм Роган.“ Бюси си казваше: „Не мога да бъда крал на Франция, но херцог д’Анжу иска и може да бъде, а аз ще бъда крал на херцог д’Анжу.“

И той наистина беше такъв.

Когато хората на Сен-Люк видяха, че към двореца Монморанси се приближава носилката на този страшен Бюси, те се спуснаха през глава да предупредят господин дьо Брисак.

— Дали господин дьо Сен-Люк си е вкъщи? — осведоми се Бюси, подал глава иззад завеските.

— Не, господине — каза лакеят на вратата.

— А къде може да е?

— Не знам, господине — отвърна достойният страж. — Днес в двореца никой не е на себе си. От снощи господин дьо Сен-Люк не се е прибирал вкъщи.

— Какво говорите? — възкликна изненадан Бюси.

— Всичко е точно така, както имах честта да ви доложа.

— А госпожа дьо Сен-Люк?

— О! Госпожа дьо Сен-Люк е нещо друго.

— Тя вкъщи ли си е?

— Да.

— Предайте й, че ще бъда щастлив, ако ми позволи да засвидетелствам лично почитта си към нея.

Пет минути по-късно лакеят се върна и съобщи, че госпожа дьо Сен-Люк ще се радва да види господин дьо Бюси.

Бюси стана от кадифените възглавници и се изкачи по парадните стълби. Жана дьо Косе излезе да посрещне непредвидения гост по средата на парадната зала.

Тя беше смъртно бледа, гарваново черните й коси придаваха на тази бледост жълтеникав оттенък, наподобяващ цвета на слонова кост; очите й бяха почервенели от преживяванията през безсънната нощ, а на една от страните й можеше да се забележи сребриста следа от още неизсъхнала сълза. Бледнотата на стопанката на дома предразположи Бюси към усмивка и той дори започна да съчинява мадригал в чест на свенливо сведените оченца, но следите от дълбока мъка, толкова очевидни върху лицето на младата жена, го накараха да прекъсне импровизацията си.

— Здравейте, господин дьо Бюси — приветства госта Жана, — макар да допускам, че идвате тук с лоши вести.

— Благоволете да обясните, госпожо — помоли Бюси. — По какъв начин вашият покорен слуга може да бъде лош вестител в този дом?

— Ах, но нима миналата нощ не сте се били на дуел със Сен-Люк? Нали съм права? Признайте.

— Аз? Със Сен-Люк? — зачуди се искрено Бюси.

— Да, със Сен-Люк. Той ме остави, за да поговори с вас. Вие сте на страната на херцог д’Анжу, а той — на краля. И ето че сте се спречкали. Не крийте нищо от мен, господин дьо Бюси, умолявам ви. Трябва да влезете в положението ми. Той замина с краля, това е вярно, но нали би могъл да изпрати краля и да се срещне след това някъде с вас? Кажете ми истината, какво е станало с господин дьо Сен-Люк?

— Госпожо — каза Бюси, — не мога да повярвам на ушите си, наистина. Очаквах да ме попитате дали съм се оправил след раняването ми, а вие ми устройвате пристрастен разпит.

— Сен-Люк ви е ранил? Значи той се е бил с вас! — възкликна Жана. — Ах, сами виждате…

— Не, не, госпожо, нашият скъп Сен-Люк не се би. Във всеки случай и да се е бил, то не с мен, в никакъв случай не с мен, и благодарение на бога не той ме рани. Нещо повече, той направи всичко възможно, за да ме предпази от това раняване. Впрочем той самичък ще трябва да ви разкаже, че от днес нататък ние с него сме като Дамон и Питий.

— Самият той? Но как може да ми разкаже нещо, ако оттогава не съм го виждала повече?

— Повече не сте го виждали ли? Значи лакеят на вратата не ме е излъгал?

— Какво ви каза?

— Че господин дьо Сен-Люк бил излязъл в единайсет часа през нощта и не се завърнал… Значи, вие не сте виждали своя съпруг от единадесет часа през нощта насам.

— Уви, не съм го виждала.

— Но къде би могъл да бъде?

— Ето, че и аз ви питам това.

— Дявол да го вземе! Разкажете ми всичко подред, госпожо — каза Бюси, започнал вече да подозира причината за внезапното изчезване на Сен-Люк, — това е просто прелестно…

Бедната жена го погледна, вцепенена от изненада.

— Не, не. Исках да кажа, че това е твърде печално — поправи се Бюси. — Загубих много кръв и затова понякога се отплесвам и не знам какво говоря. Разкажете ми тази горестна история. Моля ви, госпожо, говорете.

И Жана му разказа всичко, каквото й беше известно: как Анри III заповядал на Сен-Люк да съпроводи кралската му особа до Лувъра и как портите на Лувъра се затворили, и как началникът на караула казал, че никой повече няма да излезе от двореца, и как действително същата нощ никой повече не излязъл от кралския дворец.

— Прекрасно — каза Бюси. — Разбирам.

— Как? Вие разбирате?

— Да. Негово величество е отвел Сен-Люк в Лувъра и след като е влязъл там, Сен-Люк не е могъл вече да се измъкне навън.

— А кой не го е пуснал?

— Проклятие! — видя се Бюси в затруднение. — Вие искате от мен да разглася държавна трайна.

— Но аз самата ходих дотам, до Лувъра, а и моят баща също.

— И какво?

— Стражите ми отговориха, че не разбират какво искаме, според думите им, Сен-Люк трябвало вече да се е върнал у дома си.

— Това още веднъж ме убеждава, че господин дьо Сен-Люк е в Лувъра — каза Бюси.

— Така ли мислите?

— Сигурен съм, и ако пожелаете, вие също ще можете да се уверите в това.

— По какъв начин?

— Със собствените си очи.

— Нима е възможно?

— Извън всякакво съмнение.

— Но ако се появя в двореца, ще ме върнат обратно, както вече стана веднъж, при това със същите думи, които вече ми бяха казани. Ако той наистина е там, защо не ме пускат при него?

— Питам ви — искате ли да проникнете в Лувъра?

— Но за какво?

— За да видите Сен-Люк.

— А ако него го няма там?

— Кълна се в Христа — той е там.

— Колко странно е всичко това!

— Не, това е в стила на краля.

— Но вие самият, нима вие можете да влезете в Лувъра?

— Естествено. Аз не съм жената на Сен-Люк.

— Вие ме изкушавате.

— Решавайте. Тръгвате ли с мен?

— Как да ви разбирам? Казахте, че входът в Лувъра е забранен за жената на Сен-Люк, а сам искате да я вкарате вътре.

— В никакъв случай, госпожо. Съвсем не искам да взема със себе си жената на Сен-Люк, Жана! В никакъв случай!

— Значи вие ми се надсмивате, а аз съм така разстроена. Колко жестоко от ваша страна!

— Какво говорите, любезна графиньо, моля ви — изслушайте ме. Вие сте на двайсет години, висока сте на ръст и имате черни очи и стройна талия. Вие много приличате на най-младия от пажовете ми… На онова мило момче, на което снощи толкова му отиваше броката, разбирате ли ме?

— Ах, какъв срам, господин дьо Бюси — почервеня от възмущение Жана.

— Чуйте ме, разполагам само с тази възможност, други нямам. Трябва или да прибегнем до нея, или да я отхвърлим. Искате ли да видите вашия скъп Сен-Люк? Да или не?

— О! Бих дала всичко на света, за да го видя.

— Добре тогава. Обещавам да ви срещна и не искам нищо в замяна.

— Да… но…

— Обясних ви как ще стане това.

— Няма как, ще постъпя така, както искате, господин дьо Бюси. Моля ви да предупредите само вашия младеж, че ще ми потрябва един от неговите костюми и че ще пратя за него прислужницата си.

— Не е необходимо. Ще наредя да ми покажат най-новите дрехи, които поръчах за своите безделници, за да могат да блеснат с тях на бала у кралицата майка. Ще ви изпратя костюма, който преценя, че най-добре ще пасне на вашата фигура. А после ще се срещнем на някое уречено място, например на ъгъла на улиците Сент-Оноре и Прувер тази вечер, и оттам…

— Оттам?…

— Оттам ние с вас ще се отправим направо в Лувъра.

Жана се разсмя и протегна ръка на Бюси.

— Простете ми за подозренията — каза тя.

— На драго сърце. Давате ми възможност да изиграя номер, който ще развесели цяла Европа. Аз трябва да съм ви признателен, госпожо.

И като се поклони на младата жена, той побърза да се прибере в двореца си, за да се заеме с подготовката на маскарада.

Вечерта, в уговорения час, Бюси и госпожа дьо Сен-Люк се срещнаха край заставата Сержан. Бюси не би познал младата жена, ако тя не бе облечена с костюма на неговия собствен паж. Жана бе очарователна, в мъжката си премяна. Съучастниците си размениха няколко думи и се насочиха към Лувъра.

В края на Фосе-Сен-Жермен-л’Оксероа те се натъкнаха на многобройна тълпа, която бе изпълнила цялата улица и преградила пътя.

Жана се изплаши. По факелите и аркебузите Бюси позна хората на херцог д’Анжу. Впрочем не беше трудно да разпознае и самия херцог по кулестия му кон и белия кадифен плащ, който той обичаше да намята при излизане в града.

— Та ето на — обърна се Бюси към Жана, — вие се страхувате, мой мили пажо, че няма да ви пуснат в Лувъра. Можете да бъдете спокойни, ще влезете, и то с музика. — Ей, монсеньор! — провикна се той с пълни гърди към херцог д’Анжу.

Този възклик прелетя над улицата, без да се слее с нестройната гълчава на гласовете и конския тропот, и достигна до височайшия слух.

Принцът се обърна.

— Я виж, Бюси — зарадва се той, — а бяха ми казали, че си смъртно ранен. Това ме накара да тръгна сега при теб на улица Гренел.

— Честна дума, монсеньор — отвърна Бюси, без дори да помисли да поблагодари на принца за проявеното към него внимание, — останах жив само благодарение на себе си. Откровено казано, монсеньор, вие ме бяхте напъхали в чудесен капан и ме зарязахте там на произвола на съдбата. Вчера след бала у Сен-Люк попаднах в истинска касапница. Освен мен там нямаше никого от анжуйците и, право да си кажа, едва не ми източиха цялата кръв, каквато имам в тялото си.

— Кълна се в честта си, Бюси, те ще заплатят скъпо за твоята кръв. Ще ги принудя да се отчетат за всяка нейна капка.

— Как не, всичко само на думи — с присъщата му безцеремонност възрази Бюси, — а всъщност ще продължите както винаги да се усмихвате на всеки от тях, който ви се изпречи насреща. Поне когато им се усмихвате, да им показвахте зъбите си, а не да стискате устни, както обикновено.

— Добре, добре — каза принцът, — ще дойдеш с мен в Лувъра и сам ще се убедиш.

— В какво, монсеньор?

— В това как ще говоря с моя брат.

— Чуйте ме, монсеньор, аз няма да дойда в Лувъра, ако тази разходка ми поднесе ново оскърбление. Да понасят оскърбления, може да си позволят само принцовете от кралско потекло или миньоните.

— Бъди спокоен. Взел съм присърце твоето раняване.

— Обещавате ли ми пълно удовлетворение?

— Кълна се, че ще останеш доволен. Какво, още ли се колебаеш?

— Монсеньор, толкова добре ви познавам.

— Казах вече, отиваме; за това тепърва ще се говори.

— Ето че и вашата работа се уреди — пошепна Бюси на ухото на графинята. — Докато двете мили братлета, които не могат да се понасят, се вчепкат в нечувана кавга, вие ще можете да издирите своето ненагледно мъжле.

— Е, как — попита херцогът, — какво реши? Може би ти трябва още да дам тържествено думата си на принц?

— О, не — отвърна Бюси, — вашата дума ще ми навлече само нещастие. Е добре, да става каквото ще, идвам с вас, и нека се опитат само да ме оскърбят — ще съумея да отмъстя за себе си.

И Бюси зае обичайното си място до принца; новият му паж го следваше неотстъпно, сякаш вързан за своя господар.

— Да те оставим самичък да отмъщаваш за себе си? В никакъв случай! — каза принцът в отговор на заплахата, прозвучала в думите на Бюси. — Не трябва да имаш грижа за това, храбри ми рицарю. Сам ще се погрижа за възмездието. Послушай — добави той шепнешком, — аз знам кой се е опитвал да те убие.

— Я виж! — възкликна Бюси. — Нима ваше височество сте се постарали да устроите издирване?

— Аз ги видях.

— Тоест как така сте ги видели? — изненада се Бюси.

— Ами така. Сблъсках се с тях край Сент-Антоанските порти. Те ме нападнаха и едва не ме заколиха вместо теб. Дори не подозирах, че именно теб причакват, разбойниците му ниедни… Иначе…

— Какво иначе?

— А новият ти паж беше ли с теб в тази история? — попита принцът, без да завърши заплахата си.

— Не, монсеньор — каза Бюси, — бях самичък; а вие, монсеньор?

— Аз ли? С мен беше Орили. А защо си бил самичък?

— Исках да запазя репутацията си на храбрия Бюси, с която ме наградихте.

— И те те раниха, така ли? — попита принцът, побързал, както обикновено, да отговори на удара с удар.

— Чуйте ме — каза Бюси, — не бих желал да им давам повод за ликуване, но аз получих превъзходен удар с шпага, бедрото ми е пронизано дълбоко.

— Ах, негодници! — възмути се принцът. — Орили беше прав, те наистина са замисляли предварително това злодейство.

— Вие сте видели засадата, с вас е бил и Орили, който владее шпагата почти толкова виртуозно, колкото и лютнята, и Орили е предупредил ваше височество, че тези хора имат нещо лошо наум, и сте били двама, а те само петима! Защо не ги задържахте и не ми дойдохте на помощ?

— Проклятие! Какво искаш? Откъде можех да знам кого чакат в засада?

— „Продъни се, нечиста сила!“, както казваше крал Шарл IX при вида на приятелите на крал Анри III. Но вие не сте могли да не помислите, че те имат предвид някого от вашите приятели, а тъй като в Париж единствено аз се осмелявам да се нарека ваш приятел, не е било трудно да се досетите кого са очаквали.

— Наистина, прав си, мой скъпи Бюси — призна си Франсоа, — това някак не ми дойде наум.

— Къде ще ви дойде на вас… — въздъхна Бюси, сякаш намерил за безсмислено да довърши онова, което би искал да каже за своя покровител.

Те пристигнаха в Лувъра. Херцог д’Анжу бе посрещнат пред портите от един капитан и стражите. Капитанът имаше строга заповед да не пуска никого в Лувъра, но естествено тази заповед не можеше да важи и за първата особа в държавата след краля. Ето защо принцът мина със свитата си под арката на подвижния мост.

— Монсеньор — обърна се към принца Бюси, след като влязоха в главния двор, — отивайте да вдигате шум при краля, но не забравяйте за онова, в което ми се клехте, а аз самият ще ида да кажа две думи на един свой приятел.

— Зарязваш ли ме, Бюси? — обезпокои се Франсоа, на когото присъствието на неговия любимец придаваше смелост.

— Налага се, но нека това не ви смущава, бъдете сигурен, че ще се появя в разгара на вашата кавга. Крещете, монсеньор, крещете, дявол да го вземе! Съдерете си гърлото, за да ви чуя, нали разбирате, ако не чуя гласа ви, няма да ви дойда на помощ.

И, възползувал се от това, че херцогът влезе в парадната зала, Бюси се промъкна през страничната врата заедно с Жана.

Бюси се чувстваше в Лувъра като у дома си. Той се изкачи по тайните стълби, премина през два или три безлюдни коридора и се озова в някакво подобие на антре.

— Почакайте ме тук — каза той на Жана.

— Ах, боже мой, сама ли ще ме оставите? — разтревожи се младата жена.

— Принуден съм — отвърна Бюси. — Трябва да проуча пътя и да подготвя излизането ви на сцената.