Метаданни
Данни
- Серия
- Маргьорит дьо Валоа (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La Dame de Monsoreau, 1846 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 48 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Издателска къща „Ведрина“, 1991
ISBN 954-404-002-1
Превод от руски: ЕФ „Качин“
Печатница ДФ „Димитър Благоев“, София
Алекандр Дюма. Графиня де Монсоро
„Художественная литература“, М., 1978
История
- — Добавяне
Глава 52
Убийството
Диана, съвсем сигурна за пътуването на мъжа си, без никакъв страх прие Бюси, спокоен и далечен от каквито и да било подозрения.
Никога досега тази прекрасна жена не бе излъчвала подобно сияние, никога Бюси не беше се чувствал толкова щастлив. Има мигове — душата или по-точно инстинктът за самосъхранение винаги усещат тяхната значимост, — има мигове, когато духовните сили на човека се сливат с всички резерви на физическите му възможности, пробудени от неговите чувства. Човек се усеща съсредоточен и същевременно е в състояние да обхване всичко. С всяка своя клетка той попива живота, без да осъзнава, че може след миг да се раздели с него, без да предусеща приближаването на катастрофата, която ще му отнеме живота.
Диана се плашеше от страшния утрешен ден и колкото повече се мъчеше да прикрие вълнението си, толкова повече се вълнуваше. Затова младата жена изглеждаше особено нежна, тъй като мъката, изпълнила всички пространства на любовта, й вдъхна липсващия аромат на поезията. Истински дълбокото чувство страни от веселието и очите на искрено обичащата жена най-често не блестят, а са замъглени от сълзи.
На първо време Диана охлади пламналия от страст млад мъж. Тази нощ искаше да му обясни, че неговият живот е едно цяло с нейния живот; искаше да обсъди с него най-сигурните начини за бягство.
Защото не беше достатъчно той да победи — след като победеше, трябваше да бяга от гнева на краля, защото надали Анри щеше да прости на победителя поражението или смъртта на своите фаворити.
— И освен това — продължи Диана, обгърнала с ръка врата на Бюси, без да сваля очи от лицето на своя любим, — нима ти не си най-храбрият човек във Франция? Нима за теб ще е въпрос на чест да увеличаваш славата си? Ти и без това си толкова над всички останали мъже, че от твоя страна би било невеликодушно да желаеш още по-голямо превъзходство. Не целиш да се харесаш на други жени, защото ме обичаш и ще те е страх да не ме загубиш завинаги — нали, Луи? Луи, пази живота си. Не ти казвам: „Мисли за смъртта“, защото ми се струва, че не е възможно да има на света достатъчно силен, достатъчно могъщ човек, който да убие моя Луи по някакъв начин освен с коварство. Но помисли за раните: може да бъдеш ранен, много добре знаеш, нали тъкмо раната от битката със същите хора направи възможно нашето запознанство.
— Бъди спокойна — засмя се Бюси, — ще си пазя лицето, не искам да бъда обезобразен.
— О, целият се пази! Нека тялото ти бъде за теб също толкова свещено, както ако беше моето тяло. Помисли как щеше да страдаш, ако ме видиш наранена, окървавена. Същите мъки ще усетя и аз при вида на кръвта ти. Бъди предпазлив, мой безстрашни лъве, само за това те моля. Направи като онзи римлянин, чиято история ми чете миналия път, за да ме успокоиш. О! Постъпи точно като него. Остави тримата си приятели да се сражават с противниците си, притечи се на помощ на онзи, който е в най-тежко положение, но ако те нападнат наведнъж двама или трима — бягай. Ще се върнеш после като Хораций и ще ги убиеш един по един.
— Добре, любима моя Диана — каза Бюси.
— Ах, ти ми отговаряш, без да вникнеш в думите ми, Луи. Ти ме гледаш, но не ме чуваш.
— Да, но затова пък те виждам и си прекрасна.
— Боже господи, сега за моята красота ли говорим? Говорим за теб, за живота ти, за нашия живот. Чуй ме, това, което искам да ти кажа, е ужасно, но искам да го знаеш. То няма да те направи по-силен, но по-внимателен — да. И така: ще събера кураж и ще гледам двубоя ви.
— Какво?
— Ще присъствам.
— Как така? Не е възможно, Диана.
— Възможно е. Чуй ме, нали знаещ: в другата стая единият прозорец гледа към малката градинка и встрани от нея се виждат турнелските обори.
— Да, помня този прозорец, той е на двайсетина фута височина, под него има желязна ограда. Миналия път роних оттам трохи над железните й остриета, а птиците долитаха да ги кълват.
— От този прозорец, разбираш ли, Бюси, ще те видя. Най-важното е да застанеш така, че да те виждам. Ти ще знаеш, че съм тук, и дори ще можеш също да ме видиш. О, не, аз просто съм обезумяла, ти няма да ме гледаш, защото твоят противник може да се възползува, че си разсейваш вниманието.
— И да ме убие! Нали? Точно когато те гледам. Ако бях осъден, Диана, и ми предложеха сам да избера смъртта си, бих избрал тази.
— Да, но не си осъден и не става дума, как да умреш, а напротив, как да останеш жив.
— Ще остана жив, бъди спокойна. Освен това, бъди сигурна, имам чудесна подкрепа. Ти не познаваш моите приятели, но аз ги знам: Антраге владее шпагата не по-зле от мен, Рибейрак е хладнокръвен в боя, там сякаш участвуват само очите му, с които изпепелява, изяжда противника, и ръката, с която му нанася ударите; Ливаро е гъвкав като тигър. Повярвай ми, Диана, ние сме прекрасна група, дори прекалено. Предпочитам по-големи трудности, та и победата да е по-сладка.
— Е, хубаво, вярвам ти, мили, и ти се усмихвам, защото разчитам на теб. Само ме слушай и обещай да ми се подчиняваш.
— Обещавам, в случай че не ме накараш да си тръгна.
— Тъкмо към здравия ти разум исках да се обърна.
— Тогава не трябваше да ме обезумяваш.
— Без каламбури, прекрасни мой благороднико, покорете се. Любовта се доказва с покорство.
— Добре, на твоите заповеди.
— Мили, очите ти са уморени, трябва хубаво да се наспиш. Време е да си вървиш.
— Веднага ли?
— Първо ще се помоля на бога, после ти ще ме целунеш.
— Към теб, като към светица, трябва човек да отправя молитвите си.
— А ти мислиш, че светиците не се молят на бога? — каза Диана и коленичи.
Очите й, обърнати нагоре, сякаш търсеха бога там — над тавана, в сините дълбини на небосвода, а думите се изтръгваха направо от сърцето й.
— Господи, боже мой — молеше се тя, — ако желаеш твоята рабиня да е щастлива и да не умре от отчаяние, закриляй тогова, когото постави на пътя ми, за да го обичам и само него да обичам.
Тя вече произнасяше последните думи от тази молитва и Бюси тъкмо се бе навел да я прегърне и да притисне устни до лицето й, когато внезапно с гръм изхвърча едно от стъклата на прозореца, след него и цялата рамка, и те видяха на балкона трима въоръжени, а четвъртият се прехвърляше през перилата. Лицето му беше скрито зад маска, в едната си ръка той държеше пистолет, в другата — извадена от ножницата шпага.
За миг Бюси се вцепени, застина, потресен от страшния вик, с който Диана се хвърли на врата му.
Човекът с маска даде знак и тримата му спътници направиха крачка напред. Единият беше въоръжен с аркебуза.
Бюси с лявата ръка отстрани Диана, а с дясната светкавично извади шпагата.
После, вече съсредоточен, бавно я пусна надолу, без да сваля очи от противниците си.
— Напред, напред, храбреци — рече мрачен глас иззад кадифената маска. — Той вече е наполовина мъртъв от страх.
— Бъркаш — отговори Бюси, — такова чувство не ми е познато.
Диана пристъпи към него.
— Стойте настрана — твърдо и каза той.
Но тя вместо да се подчини, отново се хвърли на гърдите му.
— Така ще ме убият, госпожо — рече той.
Диана отстъпи и го остави лице в лице с враговете.
Тя разбра, че може да помогне на приятеля си само по един начин — с безропотно подчинение.
— А — промълви мрачният глас. — Наистина бил господин дьо Бюси, а аз, наивникът, не можех да повярвам. Това се казва приятел! Истински! Приятел на място!
Бюси мълчеше. Прехапал устни, той оглеждаше стаята, за да прецени възможностите си за съпротива, ако се стигне до схватка.
— Той научава — продължи гласът и подигравателният тон правеше още по-страшно ниското му мрачно звучене, — научава, че главният ловчия е заминал, жена му е сама, може би изпитва страх, затова той идва да й прави компания. И кога? Точно преди двубоя. Повтарям: това се казва истински, прекрасен приятел.
— О, вие ли сте, господин дьо Монсоро? — каза Бюси. — Прекрасно. Свалете маската. Вече знам с кого си имам работа.
— Така и ще направя — съгласи се главният ловчия.
И хвърли кадифената маска.
Диана слабо извика.
Бледостта на графа беше бледост на мъртвец, усмивката му — усмивка на демон.
— Добре. Да приключваме, господине — продължи Бюси. — Не обичам излишните приказки. Да държат речи преди битките — това отива на Омировите герои, затова са полубогове, а аз съм човек, но обърнете внимание — безстрашен човек. Хайде нападайте или марш от пътя ми!
Монсоро отговори с дрезгав пронизителен смях, който накара Диана да потръпне, а Бюси да побеснее.
— Марш от пътя ми! — повтори младежът и кръвта, обляла сърцето му, нахлу в главата.
— Охо! Марш от пътя ми?! — възкликна Монсоро. — Май така се изразихте, господин дьо Бюси?
— Тогава да кръстосаме шпаги и да свършим — каза младежът, — трябва да се прибирам, живея далеч.
— Дошли сте да останете тук да нощувате, господине — рече главният ловчия, — и тук ще останете.
В този момент над балкона се появиха главите на още двама души — тези хора се преметнаха през перилата и се изправиха до другарите си.
— Четирима и двама — шестима — преброи Бюси. — Къде са останалите?
— Чакат при вратите — каза главният ловчия.
Диана падна на колене и въпреки всичките й свръхусилия да се овладее, Бюси чу плача й.
Погледна я бързо, после отново насочи вниманието си към графа и след секунда размисъл каза:
— Любезни господине, знаете ли, за мен честта е над всичко.
— Да — каза Монсоро, — точно както и за тази целомъдрена госпожа.
— Добре, господине — отговори Бюси и кимна, — силни думи, но заслужени, и ще теглим чертата за всичко наведнъж. Но вижте какво: утре ме чака дуел с четирима аристократи, които вие познавате, и те имат предимство пред вас, затова моля за вашата любезност днес да ми позволите да се оттегля, като имате честната ми дума, че ще се срещнем отново когато и където пожелаете.
Монсоро сви рамене.
— Вижте, господине — продължи Бюси, — кълна се, щом се срещна с господата дьо Шомберг, д’Епернон, дьо Келюс и дьо Можирон, ще остана на ваше разположение — изцяло само на ваше разположение. Ако ме убият, няма как, ще бъдете отмъстен с тяхна помощ. Ако, напротив, бъда в състояние сам да си уредя сметките с вас…
Монсоро се обърна към своите хора:
— Хайде, дръжте го, мои храбреци!
— А — каза Бюси, — сбъркал съм: не ставало дума за дуел, а за убийство.
— Кълна се в дявола! — викна Монсоро.
— Да, виждам, че и двамата сме изпаднали в грешка. Но помислихте ли добре, господине: всичко това няма да се хареса на херцог д’Анжу.
— Точно той ме прати — отговори Монсоро.
Бюси трепна, Диана със стон вдигна ръце.
— Тогава — рече младежът — ще разчитам само на Бюси. Дръжте се, юнаци.
С мълниеносна скорост преобърна молитвената скамейка, придърпа масата и хвърли отгоре стола. Така за част от секундата вдигна нещо като отбранителен вал между себе си и враговете.
Беше толкова бърз, че куршумът, изстрелян от аркебузата, уцели само пейката и заседна в дъската. Същевременно Бюси катурна едно чудесно шкафче в стил Франсоа I и с него доукрепи твърдината си.
Диана остана скрита зад шкафчето. Тя разбираше, че не може да помогне на Бюси с нищо освен с молитвите си, и се молеше. Бюси я погледна, после обърна очи към противниците си, след това огледа импровизирания си бастион.
— Вече можете да заповядате — каза той, — но леко — шпагата ми боцка.
„Храбреците“, окуражавани от Монсоро, тръгнаха към Бюси, сякаш бяха на лов за глиган. Бюси ги чакаше приведен, с пламнали очи. Един от нападателите протегна ръка към пейката, за да я дръпне, но преди пръстите му да докоснат отбранителното съоръжение, шпагата на Бюси изскочи от амбразурата и порна ръката.
Нападателят извика и отстъпи към прозореца.
Бюси чу бързи стъпки в коридора и реши, че се е намерил между два огъня. Метна се към вратата да пусне резето, но тя вече се отваряше.
Младежът се дръпна крачка назад, за да може да се отбранява едновременно от старите и новите врагове.
Отвън нахлуха двама.
— О, скъпи мой господине — извика много познат глас, — закъсняхме ли?
— Реми! — зарадва се Бюси.
— И аз — обади се вторият глас. — Ама тук май убиват!
Бюси позна и него и изръмжа от радост.
— Сен-Люк!
— Съшият.
— А! — обърна се Бюси. — Сега, драгоценни господин дьо Монсоро, мисля, че ще е най-добре да ни пуснете навън, защото, ако не ни сторите път, ще минем през труповете ви.
— Трима при мен! — заповяда Монсоро.
Над перилата изникнаха нови трима нападатели.
— Виж ти! Май са цяла армия? — учуди се Сен-Люк.
— Боже милостиви, запази го — молеше се Диана.
— Безсрамна твар! — изкрещя Монсоро.
И се хвърли напред да намушка Диана.
Бюси го забеляза. Бръз като тигър, той на секундата прескочи барикадата. Шпагата му се кръстоса с шпагата на Монсоро, после Бюси атакува и нанесе на графа удар в гърлото, но разстоянието беше доста голямо и Монсоро се отърва с малка драскотина.
Пет-шест души едновременно се нахвърлиха върху Бюси.
Един падна, наръган от шпагата на Сен-Люк.
— Напред! — викна Реми.
— Не. Реми, не напред — спря го Бюси, — вдигни Диана и я изнеси оттук.
Монсоро изрева и грабна шпагата на един от новопоявилите се.
Реми се поколеба:
— А вие?
— Изнеси я, изнеси я! — викна Бюси. — Поверявам ти я.
— Мили боже! — пошепна Диана. — Мили боже, помогни му!
— Да вървим, госпожо — прикани я Реми.
— Никога, никога, не мога да го оставя.
Реми я вдигна на ръце.
— Бюси — извика Диана. — Бюси! Насам, помощ!
Клетата жена беше загубила разсъдъка си и вече не различаваше приятели от врагове. Всичко, което я отдалечаваше от Бюси, беше гибел, смърт за нея.
— Върви, върви — окуражи я Бюси. — Ще те последвам.
— Да — изрева Монсоро, — ще я последваш, надявам се.
Бюси видя, че Одоен се олюля, прегърби се и почти в същия миг падна, повлякъл подире си Диана. Бюси викна и се обърна.
— Няма нищо, господине — успокои го Реми, — куршумът уцели мен, тя е здрава и читава.
Точно когато Бюси се беше озърнал, трима му се нахвърлиха. Сен-Люк заварди приятеля си и един от тримата падна.
Другите двама отстъпиха.
— Сен-Люк — каза Бюси, — заклевам те в името на онази, която обичаш: спаси Диана!
— А ти?
— Какво аз? Аз съм мъж!
Сен-Люк се втурна към Диана, която вече се беше вдигнала на колене, грабна я и изчезна с нея.
— Насам! — изкрещя Монсоро. — Всички от стълбите!
— Ах, подлец! — викна Бюси. — Ах, страхливец!
Монсоро се скри зад гърбовете на своите хора. Бюси замахна, после скочи напред. С първия удар разцепи нечия глава, с втория — проби нечии гърди.
— Край с тях — рече той.
И се върна в своята крепост.
— Бягайте, господине, бягайте! — пошепна Реми.
— Аз?… Да бягам от убийци?
Бюси се наведе над младия лекар.
— Диана трябва да се спаси. Ти къде си ранен?
— Пазете се — извика Реми. — Пазете се!
И наистина четирима души нахлуха откъм стълбите.
Бюси бе обкръжен.
Но мислеше само за едно.
— А Диана? — извика той. — Диана?
Без да губи нито миг, се нахвърли върху четиримата. Свари ги неподготвени, двама паднаха: единият — ранен, другият — мъртъв.
После, атакуван от Монсоро, отскочи назад и отново се намери зад барикадата.
— Залостете вратите — викна Монсоро, — заключете ги: в ръцете ни е, в ръцете!
Междувременно Реми събра сетните си сили, изпълзя до барикадата и я подсили с тялото си.
Настъпи кратка пауза.
Бюси, застанал нащрек, с леко присвити крака, здраво опрян в стената, с извадена шпага в сгънатата в лакътя ръка, бързо се огледа.
Седем души лежаха на пода, още деветима имаше на крак. Бюси ги преброи с очи.
И като видя тези девет блеснали шпаги, като чу Монсоро да дава кураж на убийците, като усети как жвака кръвта под нозете му, този смелчак, който през живота си не бе изпитвал страх, сякаш видя в дъното на стаята да се появява призракът на смъртта и с мрачна усмивка го прикани.
„От деветимата мога да надвия още петима, но останалите ще ме убият. Имам сили за още десет минути бой. Тогава да направя в тези десет минути това, което никой никога не е правил и няма да направи.“
Свали пелерината, обви с нея лявата си ръка, направи нещо като щит и скочи в средата на стаята, като че ли по-нататъшното пребиваване в укритието беше недостойно за бойната му слава.
Посрещна го хаос от тела и остриета, в който шпагата му потъна като в змиярник. Три пъти се отваряше пред него междина в тази плътна маса и той всеки път нападаше с десницата и нанасяше удар. Три пъти чу как скърца кожата на колани и куртки и се сцепва от шпагата му и три пъти топла кръв се стича върху пръстите му по улея на острието. Същевременно с лявата отби двадесет разсичащи и промушващи удара.
Плащът му беше целият накълцан.
Като видяха, че двама са паднали, а третият вече не е в състояние да продължи битката, убийците смениха тактиката. Отказаха се от шпагите: едни заудряха с прикладите на мускетите, други стреляха по Бюси с бездействалите досега пистолети, той ловко се разминаваше с куршумите, ту отскачаше встрани, ту се привеждаше. В решителния час цялото му същество беше нащрек: той не само виждаше, чуваше и действаше, но дори и предусещаше най-внезапните, най-неочаквани хрумвания на враговете си. За Бюси бе настъпил един от онези мигове, когато човек достига върха на съвършенството: не беше богоравен, защото беше смъртен, но несъмнено, беше повече от човек.
Дойде му наум, че ако убие Монсоро, ще сложи край на битката и го затърси с очи сред убийците си. Но Монсоро, точно толкова спокоен, колкото Бюси беше превъзбуден, зареждаше пистолетите на хората си или, взел зареден пистолет от някого от тях, стреляше иззад гърба на наемниците си.
За Бюси обаче не беше трудно да си разчисти проход. Той се хвърли сред убийците, те се отдръпнаха и младежът се озова лице в лице с Монсоро.
В този миг главният ловчия със заредения пистолет в ръка се прицели и стреля.
Куршумът удари шпагата на Бюси и я прекърши на шест дюйма от ръкохватката.
— Обезоръжен! — викна Монсоро.- — Обезоръжен!
Бюси скочи назад и пътем вдигна от земята отрязаното острие.
Само за миг успя здраво да го завърже с носната кърпа за китката на ръката си.
И боят закипя отново. Величествена гледка: един човек, почти невъоръжен, държеше в страх шестима до зъби въоръжени мъже и труповете вече бяха десет.
Боят започна отново, още по-жесток. Докато хората на Монсоро нападаха Бюси, главният ловчия съобрази, че младежът си търси оръжие, и заприбира от пода всичко, до което можеше да се добере противникът му.
Бюси бе заобиколен. Отломката от шпагата му, нащърбена, изкривена, притъпена, се беше разхлабила в превръзката на китката му. Ръката му се схвана от умора. Бюси се огледа и в този миг един от труповете внезапно оживя, надигна се на колене и му подаде истинска дълга рапира.
Бюси извика от радост и отскочи назад, за да развърже кърпата от ръката си и да махне ненужната вече отломка.
В същата секунда Монсоро се впусна към Реми и стреля право в главата му.
Реми падна с простреляно чело, за да не стане никога вече. Из гърдите на Бюси се изтръгна вик, дори не вик, а рев на звяр.
Новото оръжие възвърна силите му. Рапирата му със свистене направи кръг, вдясно отсече нечия ръка, отляво разпра нечие лице.
С този двоен удар той си отвори път към изхода.
Гъвкав и неукротим се хвърли към вратата и се опита да я разбие с удар, който разтърси стените. Но заключалките държаха здраво.
Изтощен от усилието, Бюси отпусна дясната си ръка и застанал с гръб към враговете си, опита с лявата да отвори вратата зад гърба си.
В този кратък миг куршум проби бедрото му и две шпаги го нараниха от двете страни.
Но той отмести резетата и превъртя ключа.
С вик на уста, величествен в яростта си, удари с всичка сила най-жестокия от разбойниците и когато най-сетне стигна до Монсоро, го рани в гърдите.
Главният ловчия избълва проклятие.
— А! — каза Бюси, щом отвори вратата. — Започвам да мисля, че ще се измъкна.
Четиримата убийци изоставиха оръжието и се нахвърлиха върху Бюси. След като не можаха да го довършат с шпагите, защото невероятната му ловкост го бе направила неуязвим, те се опитаха да го удушат.
Но Бюси и с ефеса, и с острието на рапирата им нанасяше непрекъснато удари и ги изтласкваше. Монсоро на два пъти се намери в близост до младежа и двата пъти беше ранен.
Най-накрая трима убийци се вкопчиха в дръжката и изтръгнаха рапирата от ръката на Бюси.
Тогава младежът сграбчи едно резбовано столче, нанесе три удара и свали трима, но столчето се строши в рамото на четвъртия и той остана читав.
Този, четвъртият, заби кинжал в гърдите му.
Бюси го хвана за китката, изтръгна кинжала от гърдите си, обърна острието към противника и го закла със собствената му ръка.
Последният от убийците скочи през прозореца.
Бюси понечи да го настигне, но падналият сред труповете Монсоро се надигна и го удари с нож под коляното.
Младежът изохка, огледа се за шпага, хвана една и с такава сила я заби в гърдите на главния ловчия, че го закова за пода.
— А — извика Бюси, — не знам дали аз ще остана жив, но поне ще видя как ще умреш ти.
Монсоро се опита да отговори, но от зиналата му уста излезе само последна въздишка.
Тогава Бюси, който едва влачеше крака, тръгна към коридора. Губеше сетни сили. Кръв шуртеше от раната на бедрото му и особено от тази под коляното.
За последен път се озърна назад.
Луна грейна иззад облака. Светлината нахлу в окървавената стая, блесна в стъклата на прозорците и озари стените, насечени от ударите на шпагите, надупчени от куршумите, плъзна се по бледите лица на мъртъвците, повечето запазили и в смъртта жестоките и безпощадни погледи на убийци.
Щом видя бойното поле, което бе покрил с трупове, раненият полумъртъв Бюси изпита безкрайна гордост.
Както бе обещал, той извърши нещо, което никой друг не би могъл да извърши.
Оставаше само да бяга, да се спасява. Сега вече можеше да напусне полесражението, защото бягаше от мъртвите.
Но изпитанията за клетия Бюси още не бяха свършили.
Когато излезе на стълбите, видя, че в двора проблясна пушка. Екна изстрел. Куршумът го прониза в рамото.
Дворът беше заварден.
Тогава си спомни за малкия прозорец, през който Диана щеше да наблюдава утре дуела му, и повлякъл ранения крак, забърза с последни сили натам.
Прозорецът беше затворен, през стъклата се виждаше прекрасното звездно небе.
Бюси затвори вратата, залости я. После с много усилия успя да се покатери на прозореца и премери мислено разстоянието до желязната ограда, за да прецени дали ще може да скочи от външната й страна.
— О, няма да ми стигнат силите — пошепна Бюси.
Но в този миг дочу някой да изкачва стълбите. Идваше вторият отряд убийци.
Бюси вече не би могъл да се сражава. Събра сетни сили и като си помогна с едната здрава ръка и единия здрав крак, скочи надолу.
Но при скачането се хлъзна.
Та подметките на ботушите му бяха подгизнали от кръв!
Падна върху железните остриета на оградата; някои го пронизаха, други се забиха в дрехите му и той увисна.
Тогава се сети за последния приятел, когото още имаше на тази земя.
— Сен-Люк! — извика Бюси. — Насам! Сен-Люк! Насам!
— А! Вие ли сте, господин дьо Бюси? — чу се внезапно глас откъм дърветата.
Бюси трепна. Не беше гласът на Сен-Люк.
— Сен-Люк! — отново викна той. — Насам, насам! Не се бой за Диана! Убих Монсоро!
Бюси се надяваше, че Сен-Люк се крие някъде наблизо и след тази вест ще се появи.
— А! Значи Монсоро е убит? — попита пак другият глас.
— Да.
— Прекрасно.
И Бюси видя как иззад дърветата излязоха двама. Лицата им бяха закрити с маски.
— Господа — викна той, — господа, моля ви, за бога, помогнете на един благородник, изпаднал в беда, все още можете да го спасите.
— Какво ще кажете, монсеньор? — тихо попита единият от непознатите.
— По-тихо! — спря го другият.
— Монсеньор! — възкликна Бюси — той бе чул думите им, до такава степен се бяха изострили всичките му сетива от отчайващото положение. — Монсеньор! Помогнете ми и ще простя предателството ви!
— Чу ли? — попита единият с маската.
— Какво ще наредите?
— Помогни му…
И допълни с усмивка иззад маската:
— … да не страда.
Бюси извърна глава в посоката, откъдето идваше гласът, дръзнал да говори с подобен ироничен тон в такава минута.
— О! Свършено е! — пошепна той.
В същия миг усети опряна в гърдите си цевта на аркебуза. Гръмна изстрел.
— Убиец! — каза той. — Бъди проклет!
И умря с името на Диана на уста.
Няколко капки от кръвта му паднаха от оградата върху човека, който бе наречен „монсеньор“.
— Мъртъв ли е? — викнаха няколко души — те бяха разбили вратите и стояха до прозореца.
— Да — викна Орили. — Не забравяйте, че покровител и господар на Бюси беше и монсеньор херцог д’Анжу, бягайте!
Убийците това и чакаха — те веднага изчезнаха. Херцогът слушаше как звуковете от стъпките им заглъхват и стават все по-далечни.
— А сега, Орили — каза той, — качи се в онази стая и ми хвърли през прозореца трупа на Монсоро.
Орили отиде, намери сред всички покойници тялото на главния ловчия, вдигна го на гръб и както бе наредил спътникът му, го хвърли през прозореца. С падането то също напръска с кръв дрехите на херцог д’Анжу.
Франсоа претърси камизола на главния ловчия и намери договора, подписан от престолонаследническата му ръка.
— Точно това търсех — каза той, — повече нямаме работа тук.
— А Диана? — попита от прозореца Орили.
— По дяволите! Вече не съм влюбен и тъй като тя не ни позна, развържи я. Също и Сен-Люк. Да се махат, накъдето им видят очите.
Орили изчезна.
— Не станах крал на Франция — рече херцогът и разкъса договора на ситни късчета, — но пък няма да бъда обезглавен с обвинение за държавна измяна.